Димитър Кирков
Любов в ада (25)

ХІ

Масата бе подредена за четирима сред помещението на горния етаж, в което се влизаше направо от чардака. На по-малка масичка стояха напитките и между тях шедьовърът на Живка — триетажна торта с набучени свещи. Съвсем тихичко грамофонът свиреше оная румба, „Кокошката с пломбирания зъб“, която госпожица Антова и младият Ралев танцуваха до задъхване по коледните празници в столицата.

Не, Милетко едва ли щеше да се върне, беше последното заключение на тримата пременени обитатели на вилата, празникът започваше без него и преди да се настанят на масата, Юлика изключи музиката. Тя беше в бледорозова рокля с леки подплънки на раменете, по-хубава от всякога. Непознат за Дионисий тюркоазен пръстен синееше на ръката й, подобен тюркоаз, затворен в златна клетчица, висеше над деколтето. Ордьовърът и салатите бяха поднесени и Юлика хвана чашата.

— Ще произнеса тост! — възбудено каза тя. — Макар че нямам опит и въобще не обичам дългите наздравици. Но случаят е особен, за мен той е напълно… извънреден и… просто вълнувам се. Диди, животът е кратък! Животът е случаен! Като филмова лента животът се разгъва пред очите ни, а ние не знаем на каква прожекция ще попаднем. И толкова по-добре! Нима ние знаехме отпреди кой филм ще гледаме заедно? Първия път. Нали помниш „Любов в ада“? Но не това искам да кажа. Очите ни трябва да са готови за всяка промяна на кадрите, защото там може да ни чака щастието. Бъди щастлив, Диди! Не губи вкус за щастието! Какво е нужно? Свобода — любов — изкуство! И за изкуството ти искам да пия! Даже най-напред за изкуството. Разбираш ме, нали? Може да не променим света, но да променим поне очите, които го гледат! Добре ли налучквам? Или греша?…

Пламнал от щастие, Дионисий объркано я погледна, насреща Живка слушаше многозначително и важно.

— И още нещо — продължаваше Юлика, леко смутена от тържествения си тон, — никога не губи кураж! Съдбата не те е галила, но довери й се, за да те обикне! Кадрите на филма се сменят — кураж не губи! Не забравяй, че имаш приятели. Като заминаваш сега, спомняй си за твоите приятели, които…

Още малко може би и щяха да отпият от чашите, но Юлика беше прекъсната:

— Ехо! Ехооо! — чу се отвън викът на Милетко. — Ой-ла-ри-пи! Идем! Иииидем! — бучеше бурията му и по стълбището затрополяха нозе.

Лицето на Живка грейна като нажежена тепсия, но докато се хвърли да посреща, вратата с трясък се отвори.

— Честито! За много години! — раздърпан и зачервен прогърмя Милетко. — Пирувате вече, а?! Не чакате батка си?! Вино да се лей! Червено вино да се лей! Гости канете! Бързо! Скъпи гости! Але — хоп! — И той ловко се плъзна настрани в поклон, кланяйки се и разгръщайки церемониално ръка, подобно щалмайстерите в цирка:

— Сеньор Фанто Фанучи! Покорител на арените в Рим, Берлин и Токио! Безумно храбрият звероукротител на тигри, пантери, лъвове и крокодили! Фанто Фанучи!…

Изглежда, Живка се беше промъкнала до грамофона и изведнъж в стаята блъсна маршова мелодия, подходяща за представянето на госта. Гърлото на Милетко обаче лесно я надви:

— Мъжът с железните гърди, който чупи подкова! Маг и вълшебник, акробат и ездач! Човекът-цирк! Краят на човешките възможности!

В рамката на вратата с мрачна сериозност стоеше жилест мъжага, тъмните му очи хипнотично блестяха, черни, два пръста дебели мустаци се спускаха до половината на брадичката. Той мълчаливо прекрачи, но Милетко доста безцеремонно му шътна:

— Чакай, момент! — И с предишния възторжен глас се провикна: — И неговата асистентка Лучия! Жената без сърце и нерви, всеки ден си пие кафето със смъртта! Лучия! Перлата на Балканите!

Зад гърба на мъжагата изникна изрусена, ухилена до ушите жена, която простовато рече:

— Благодаря ви! Много ви благодаря! Благодаря ви и от негово име!

И в хола тутакси настъпи невъобразима бъркотия. Всички стояха прави, трапезата трябваше да се пренареди за още трима, Милетко се стрелна да мести масичката с напитките и горният етаж на тортата се килна настрани, Живка се засуети навън-навътре с чаши и чинии, катурна се стол, без едно слово мъжагата стисна като в менгеме ръката на Дионисий, госпожица Лучия веднага връчи подаръка от името на двамата — една доста изящна кучешка каишка, от която рожденикът прекалено взе да се възхищава, Милетко настъпваше где когото свари с дебелата си подметка и над цялата тая суматоха трещеше маршът, така че Юлика твърде нервно се мушна към грамофона и с една плесница му затвори устата. Ах, как й се искаше тая плесница да опари бузата на брат й!

Когато най-после се наредиха край масата, всичко беше малко накриво, малко стеснено, малко неудобно. Сюрпризът на Милетко решително разклати настроението на Юлика, Дионисий и Живка, без засега да изпълни душите им с друго, освен с досада, ала самият Милетко сияеше. Той надълго бе почнал да разправя патилата и преживяванията си още с качването в омнибуса и беше стигнал до раздялата с Дионисий:

— Тичам от пиацата с все сили в цирк „Пикадили“! Тук сеньор Фанучи, там сеньор Фанучи — не, няма го, всеки плещи наслуки: напусна, замина преди неделя, вика един, ей сега го видях в конюшнята, казва друг, трети се кълне, че бил заминал спешно в Панагюрище. Що ще в Панагюрище? — питам изтръпнал. — Звяр, звяр щял да купува, звяр някакъв се продавал в Панагюрище. Не може да бъде! Нали ви обещах! Няма време да ходя в Панагюрище. Тичам пак с все сила в гостилницата на бай Панко, викам си, Фанто обича там манджите, питам — вчера заран яде шкембе-чорба, обяснява бай Панко, плати си я и всичко плати по тефтера. Умрях! Щом е платил, значи е изчезнал… Един глас обаче ми казва: „Не вярвай на клеветата!“ Думата на Фанто е челик. Разбрахме се: на двайсет и осми вечерта — тук, на вилата. Как ще ме излъже той мен! Хайде пак бегом с всички сили!…

Разказът продължи дълго, като надеждата и отчаянието непрестанно сменяха местата си, но все пак мрачните моменти бяха оцветени от щастливия завършек на издирването. Сеньор Фанучи на трапезата бе най-недвусмисленото доказателство за успеха на Милетко, но това доказателство не проронваше звук, за да потвърди поне общите им премеждия, докато се доберат до Манастирището. Твърде заета беше и госпожица Лучия. Неизвестно бе дали тя наистина няма сърце и нерви, но че има стомах, беше несъмнено — асистентката буквално помиташе всичко пред себе си и докато преглъщаше, лакомо въртеше очи, дали Живка няма да принесе още нещо. Не знам купил ли си е друг звяр сеньор Фанучи, мислеше раздразнено Дионисий, но тоя хищник е налице!

Впрочем заключението му бе пресилено. Освен че беше прегладняла, жената не показваше никакви хищнически белези, напротив — ако трябва да се сравнява с някой клас на фауната, приличаше по-скоро на домашно животно — кротко, покорно, съвсем опитомено. По-опасен в тоя смисъл изглеждаше звероукротителят. Нещо властно, безцеремонно се долавяше в израза му и още от първия миг той стана противен на Дионисий. Просто потискаше го тоя мъжага, необяснимо защо, може би и защото изцяло бе увлякъл вниманието към себе си.

Рожденикът сърдито мълчеше, но и да искаше, не би могъл да се обади, тъй като Милетко подхвана нова тема — за подвизите на сеньор Фанучи по света, тоя път наистина безкрайна. Сякаш бяха забравили какъв повод ги е събрал, едва като пресуши първата си чаша, Милетко се сети да каже „Наздраве“, всички — с изключение на сеньор Фанучи — вече пиеха безразборно, немислимо беше Юлика да завърши тоста си. Все пак нейният вътрешен усет й подсказа какво настроение се формира край масата и тя твърдо пресече брат си:

— Es-ce que vous plait la Bulgarie, seigneur Fanucci? — милогласно попита Юлика с намерение да го включи в разговора.

Сеньорът вдигна поглед и недоверчиво го опря в нея.

— Пита харесва ли ти у нас. Ха-ха! — захили се Милетко. — На български му приказвай. Всичко разбира Фанто.

В потвърждение звероукротителят спусна тежки клепачи. Изобщо сеньор Фанучи имаше няколко ненарушими принципа в живота и първият от тях гласеше: да не говори, а да действа. За разлика от Милетко той и по природа си беше немногословен, освен това от приказки полза не бе имал — само си беше патил, а и всекидневното общуване с животните беше свело до минимум неговия речник. Сеньор Фанучи знаеше думи и изрази от няколко езика, но истина бе, че най-богат е българският му словесен запас, защото всъщност той си беше българин. Достатъчно бе да почоплиш леко биографията му, за да се усъмниш в неговия италиански произход, както впрочем за италианското ухо съмнително звучеше и името му. Но той не бе виновен, стара мода съществуваше сред цирковите артисти да вземат италиански имена, гръмко и благозвучно се пъчеха те по афишите, тутакси печелеха доверие по света, а може ли артистът без доверие и публика. Иначе човекът не беше родоотстъпник и от нищо друго българско не се бе отказал. Попът навремето го беше кръстил Тачо, Тачо Коцев Чешмеджиев бе пълното му име, но бива ли така да се явиш в програмата, на щалмайстера езикът ще се оплете.

Накратко, Тачо Чешмеджиев бе роден в Чирпан преди четиридесет години, като дете разиграваше где що има куче из градчето, а в останалото време забиваше нож в крушата на двора им, за което баща му го възнаграждаваше с доста пердах, но това беше нищо в сравнение с боя в цирковата трупа. Той не попадна случайно в нея. Имаше си въобще родът му артистична жилка, братовчед на майка му притежаваше менажерия с десетина животни и тъкмо там Тачо бе даден за основно възпитание. След година менажерията се вля в пътуващ цирк и така Тачо се озова в колектив, който не го загали по главата, но и не подцени заложбите му.

А разностранни способности показа якото и пъргаво момче, с дива упоритост то тренираше, подражавайки на майсторите, рядка сила се бе отляла в мускулите му, която цирковият механизъм шлифова до блясък. На деветнайсет години Тачо стигна голямата си цел — да влезе в програмата със самостоятелен номер, да му излезе името на афиша. Тогава го и прекръстиха. Шими, един стар клоун, се сети за младините си, за отдавнашен свой приятел, който се бе пребил от трапеца. Фанто Фанучи се назовавал оня човек и като пусна една сълза в сбръчканата си буза, Шими тържествено отстъпи скъпото за него име на изгряващата звезда.

Ала новооглашеният Фанто Фанучи получи даром единствено името си, всичко останало в живота сам бе отвоювал — с дарба и труд, с непреклонния си характер и желязно тяло и, разбира се, късметът му беше проработил. Като го представяше от вратата, Милетко не преувеличи много, наричайки го „човека-цирк“. Доста умения владееше Фанто Фанучи, за да печели аплодисменти на манежа и да си вади хляба, но все пак коронното му амплоа бе дресурата на едри хищници. Именно заради дресурата той бе признат за сеньор на старото цирково изкуство и светът най-вече се беше възхищавал на безумната му смелост и фантастична воля, с която той пречупваше волята на зверовете и ги правеше послушни като ученички.

До трийсетата си година Фанто Фанучи бе прошарил надлъж и шир Европа, добър контракт след туй го прехвърли в Америка, която той за две години прекоси от океан до океан. И тъкмо в Америка пожъна голямата си слава, там събра и най-богатия зверосъстав. Четири бенгалски тигъра и три черни пантери бяха едната му гарнитура, втората беше чисто лъвска, а в специални случаи той можеше да предложи и по-камерни сюжети — с две бели мечки или с нилски крокодил, или с африканска боа. На двама гледачи и на помощник плащаше тогава Фанучи от собствения си хонорар, но доларите валяха като дъжд, Америка наскоро се беше измъкнала от голямата криза и пак жадуваше за напрежение, за зрелища, за смели мъже. Не обичаше обаче повторенията. Фанто Фанучи бързо го разбра и като стигна Калифорния, решително съкрати зверосъстава си, присъедини се към нова трупа и преплава океана. Конкуренцията в Азия беше голяма, американската слава и италианското име не респектираха населението, но балканската упоритост си проби път и сеньор Фанучи стигна чак до централната арена в Шанхай. Долари още се намираха в джоба му и в Индия той си подбра на безценица нова тигрова гарнитура, с която, след сто приключения, се прехвърли през Босфора в Европа.

Да, много свят бе видял Фанто Фанучи, всемирен успех стоеше зад гърба му, но ако трябва да говорим истината, в този момент той се намираше в тежка творческа криза. При това сам не беше виновен, напротив, в най-голямата си сила се чувстваше, просто шансът му бе изневерил. Така се случи, че войната го завари в отечеството. И докато се усети — пламна целият континент. Никому в Европа вече не беше до цирк и до зверовете на Фанто. Имаше си Европа достатъчно зверове.

А тясна бе родната земя за изкуството на сеньор Фанучи, тясна, и още по-зле — бедна. Дотам се стигна, че нямаше дори с какво да храни животните. Един да беше тигърът, два — пак можеше да се изтрае, но тигрите бяха пет и ядяха колкото артилерийски дивизион. И кой ще ти продаде изгодно стар вол примерно, когато тоя вол можеше да помогне на съюзника във вид на сухи суджуци. Тигрите гладуваха, ревяха за кръв, на кръв гледаше и сеньор Фанучи, рано сутрин висеше по кланиците той за карантия и кокали, но можеш ли изхрани тигри с карантия? Не даянеха те като господаря си с една шкембе-чорба на ден. В комисарството купони за тигри не бяха предвидени, чиновникът се изсмя, като чу претенциите му, и световният артист изпадна до крайно унижение — да лови нощем безстопанствени кучета, за да храни с тях бенгалските си питомци. В боричкане с разни безпородни псета сеньор Фанучи бе дори ухапан, с бяс рискуваше да се зарази, но той веднага усети и по-голямата опасност.

Съвсем бе отмилял дресьорът на измършавелите тигри, напълно бяха забравили те и благодарност, и строгите му уроци, като нищо можеха да изядат самия него, и то пред очите на хиляда души. Какъв позор! Че има ли по-страшен творчески провал за един звероукротител от това да го излапат укротените уж хищници?! Но кой беше виновен? Нима простодушните инак тигри, чиито нерви обаче бяха твърде чувствителни към празния стомах? И с цялата сила на волевата си душа Фанто Фанучи мразеше истинските виновници — войната, политиците, празноглавите генерали, които бяха разбъркали света. Де да му паднеха всички те вкупом, хеле немската шайка, дето почна всичко, че да ги подхване с бича, да ги завърти на манежа, както той си знаеше — Хитлер там, Гьоринг, Гьобелс, пък с тях заедно Сталин и Чърчил, Мусолини и Рузвелт, такова галапредставление щеше да се получи, че да се радват всички народи.

Но не той тях, а те го бяха затворили в тигровата клетка на родината и Фанто Фанучи всеки ден се чувстваше като на война, всяка вечер излизаше сякаш на предна фронтова линия, живота си залагаше, престижа си жертваше в неравната борба. И най-сетне той разпродаде тигрите един по един на различни менажерии, като предложи на публиката други умения от цирковия си арсенал. Ала кариерата му беше вече нащърбена, авторитетът му в трупата леко поспадна и неразговорливият сеньор съвсем се беше умълчал. Не се намесваше той сега и в славословията на приятеля си.

— Става, значи, един янки от публиката и вика — разпалено продължаваше Милетко, — вика като съдран: „Туй не може да бъде! На тоя крокодил сеньор Фанучи му бие морфин! Туй животно е омаломощено! Нека аз докарам един алигатор от фермата си, пък да видим как ще го яха!“ Шум, викове — имал тоя янки ферма за алигатори, гледа ги като овчици и щом пораснат, тегли им ножа, дере ги, продава им кожата за чанти, обувки и тем подобни. „Две хиляди долара залагам — не спира американецът, — че сеньор Фанучи или ще побегне, или ще се лиши от някой крайник. Загубя ли — ето ги парите!“ И плющи американецът му над главата си с пачка долари. Страшно предизвикателство е хвърлено! Народът скача, кавги, басове — там много се обзалагат, директорът ситни отзад премалял — голяма излагация се очертава и не само за сеньор Фанучи, ами за целия цирк. А Фанто какво прави? Мълчи, слуша и щом разбира какво иска оня, вдига ръка. Гробна тишина, само жвакане на дъвки се чува. „Окей!“, казва Фанто, и гръмва циркът до небесата. Директорът рипа от радост, все едно му е на него какво ще стане с Фанто, важното е, че много публика ще се събере утре и печалбата е осигурена.

Милетко пийна, замези, огледа победоносно слушателите си, разтягайки паузата.

— И? — нетърпеливо се обади Дионисий.

— И на следващия ден целият град само за туй говори. Басове валят като порой, после някой направил сметка, че към милион долари минали от ръка в ръка. Вечерта — стълпотворение! Направо ще съборят цирка! Отвън полицията направила кордон, сто вестникари пристигнали само, фотографи един куп, пет оператори от Холивуд си курдисали кутиите. Срещу заплащане, естествено. Явил се даже някакъв сенатор, президентът уж наредил лично да го информират за развоя на събитията. Него пуснали гратис, от уважение към правителството демек. И какво става? Грохот, пукотевица — през централния вход направо на арената пристига камионетка, скача отвътре оня янки и с него шест негъра, и свалят негрите по средата огромен сандък. „Изпълних си задължението! — крещи янкито. — Вътре е чудовището! Най-добрият ми самец, оставен за разплод. Като се дръпне тая преградка, сам ще изпълзи. Сега е ред на сеньор Фанучи!“ И скача веднага американецът с негрите си отсам бариерата. Крясъци, викове, последни наддавания — „Къде е сеньор Фанучи? Да не е офейкал сеньор Фанучи? Като ти мацна един по мутрата, ще видиш офейкал ли е сеньор Фанучи!“ Народът вече дивей от напрежение, гуша за гуша се залавят. И изведнъж — туш! Блясват прожекторите! Ония от Холивуд въртят чекръците като бесни!

— Боже, Боже, луди хора! — изпъшка Живка.

— Трай сега! — подвикна й разказвачът. — Като пантера излиза Фанто, вдигнал две голи ръце нагоре. Вижте, значи, ни прътове нося, ни железа. Обикаля манежа веднъж, обикаля го дваж и — право при сандъка. Всичко немей, дъвките даже забравило. Фанто гали въздуха, внушение прави над сандъка, знае да си играй той с публиката. Ама как е облечен забравих да кажа — кожен брич, на ботушите шпори като саби. И дърпа капака! Онова обаче вътре се таи, така че Фанто ячко рита сандъка. И като се измъква това ми ти чудовище — змей горянин, ламя и половина! Бронирано като танк, зъбите му по два инча, раззинало една уста — на две хапки кон изяда. Расов екземпляр, царят на алигаторите!

— Гребенчат кайман! — чу се плътен, непререкаем бас и всички трепнаха от изненада. За пръв път тая вечер сеньор Фанучи бе проговорил и сътрапезниците зяпнаха в устата му. Милетко замръзна, сякаш се надяваше на пророчество, но звероукротителят само трепна с клепачи на каменното си лице. Десетина секунди хората като хипнотизирани очакваха допълнение, докато Милетко се усети, че героят му е свършил, и укорно се плесна по челото:

— Точно тъй, гребенчат кайман! Да те е страх да го видиш, камо ли да го яхнеш! И право връз Фанто! Фанто обаче не е вчерашен — отскача, вади месо от джоба на брича, ловко го подхвърля и кайманът — хап! — затваря уста. Ето тук му е деликатното място на чудовището — силно хапе, слабо отхапва! Силно „ам!“ — Милетко яростно захапа въздуха. — Мм, мм! — той се напъна да покаже колко трудно му е да отвори уста и изведнъж зина: — Слабо! А Фанто — светкавичен! На пояса си навил ласо от конски косъм, мигом го вади, хоп! — нахлузва го на муцуната, яко стяга, втора примка, трета примка — звярът не е очаквал такова нападение, залъка си даже не е преглътнал, а Фанто не си поплюва, вече прехвърля ласото назад като юзда, хайде на гърба му, по-близо до главата, по-далеч от опашката, дъни, значи, с острите шпори каймана направо в мекия корем. И като се сурва оня ми ти крокодил — напред, напред, бие опашка, драпа с нокти, рони сълзи от яд, иде му в майчиното си яйце да се скрие, но няма милост, Фанто го приклещил като кобилка, носи се в тръс покрай бариерата — тага-дък, тага-дък! — и с една ръка праща целувки на публиката. Пък публиката — представяте си! Казанът ври на сто градуса! Най-после Фанто скача от гърба на каймана, кланя се, фотографите един през друг палят магнезия и в тоя миг, значи, янкито се втурва на манежа, вади колта и — дан! дан! — шест пъти в ухото на чудовището. Кръв цвърчи, кайманът се гърчи и стене, стене и янкито: „Изложи американската нация ти, нямаш право да живееш! Язък за разплодника ми!“ Обаче — честен! Веднага отива при Фанто, стиска му ръка, брои доларите. „Окей!“, вика, „Окей! Окей!“, отвръща Фанто и двамата се тупат по раменете. Пълен триумф!

— Но нима това е възможно?! — възкликна увлечената Юлика.

— Няма съмнение! — облещи се Милетко.

— Не, не, не се съмнявам. Просто се удивявам. И нима вие сте участвали във всичко това?! — обърна се Юлика към госпожица Лучия.

— Не съм — асистентката набързо преглътна хапката си. — Аз съм ножов силует.

— Как… казахте?

— Ножов силует. Самообладание и храброст! — Госпожица Лучия механично повтори нечии чужди думи.

— Ама не съм свършил бе, хора! Много бързате! — намеси се Милетко. — Слушате ли? Пълен триумф — обаче от публиката скача друг някакъв янки и се дере над шумотевицата: „Нищо не е това! Нищо не е туй чудовище! Пет хиляди долара залагам срещу пет — аз да доведа един звяр на сеньор Фанучи, тъщата си да доведа, тая стара крокодилка, че да видим кой може я яхна?! Ни с мръвка се мами, ни ласо я лови… Съгласен ли сте, сеньор Фанучи?“ И той, значи, плющи с пачката на дланта си. Обаче Фанто Фанучи — сериозен, Фанто Фанучи на зевзеклъци не се хваща, обръща гръб, не му трябва на него да яха американска тъща, тъстът нека си я яха, в семейни работи той не се бърка, пък на зетчето там веднага му смачкват фасона в галерията, музиката трещи…

— Оо, разваляш хубавата история — недоволно го прекъсна Юлика и с невероятно променен, любезен глас настъпи право срещу звероукротителя: — Но, сеньор Фанучи, тия кадри би трябвало да се пазят в архивите на Холивуд?

Фанто Фанучи мръдна рамене и се намръщи — отде ще знай той какво се пази?! Докато с внимание очакваше отговор, госпожица Антова усети как нерв един се разтрепери в коленната й сгъвка — много важен ли се смята тоя, ням ли е?!

— А може да са ги турили в някой филм? А, сеньор Фанучи? — с лека подигравка рече Дионисий, като спасяваше едновременно Юлика от обидното мълчание.

— Кино не гледам — категорично отряза басът.

— Напраазно подценявате това изкуство…

— Че как ще ходи на кино бе, Юли, нали по туй време са представленията — обясни Милетко. — Няма да се блъска сутрин с циганьора я!

— Исках да кажа, Миле, че ако са го включили във филм, сигурно му се полага възнаграждение — уточни Дионисий.

— Семки! — С тая дума сеньор Фанучи изрази презрението си към възможното нищожно възнаграждение и след нея дълго не се обади.

Намеси се обаче Живка и каза, че май е виждала някъде господина, Милетко й отвърна, че и друг път го е водил вкъщи, там го е виждала. Дионисий имаше няколко технически въпроса около историята с каймана, на които пак Милетко даде разяснения, два-три пъти Юлика безответно възкликна как завижда на сеньор Фанучи за чудните му пътешествия, но общият разговор нещо не потръгваше. Времето течеше, след яденето госпожица Лучия клепеше за сън, трябваше вече да се разлива шампанското и да се реже тортата. Живка я положи на масата и се накани да пали свещите, но Юлика я спря.

— Преди това — оживено почна тя, — преди това отново искам да поздравим нашия скъп рожденик и в знак на чудесната му годишнина…

Милетко ухилен се надигна, по славянски обичай три пъти млясна Дионисий и пръв поднесе подаръка си — немски несесер за бръснене в симпатично калъфче. Живка връчи плат за риза и суховато целуна младежа, дошъл бе ред на Юлика.

Нейните дарове бяха два. Единият бе по-прозаичен — голям кожен куфар с надиплени вътре принадлежности, най-необходими на един млад мъж, който щеше да заминава в столицата и да живее сам. Шест чифта бельо бе сгънато вътре и дузина чорапи, два пуловера, модерен голф, чаршафи и калъфки за новата му постеля, три метра сива каша за костюм, вратовръзки и тиранти, един халат от черен атлаз за домашните му занимания и хавлия с качулка за след банята, и три по-малки мъхнати кърпи за лице, кърпичките за нос отделно, и още някои дреболии, положени с любов от ръката на Юлика. Ах, как желаеше тя само двамата да разгледат вещите парче по парче и да им се порадват, но твърде интимно беше, не биваше пред гостите, и като щракна закопчалките, тя единствено открехна капака, за да види Диди, че и за утре има изненада.

Другият й подарък обаче можеше да бъде разглеждан. Юлика извади от чантата си кадифена кутийка, в каквато държат бижута, и зачервена от удоволствие, сплете пръсти с младежа, като я остави в шепата му. В специална вдлъбнатинка вътре, върху лъскава коприна лежеше едра златна монета.