Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- yzk (2020)
Издание:
Автор: Димитър Кирков
Заглавие: Любов в ада
Издание: първо
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДП „Ст. Добрев-Странджата“, Варна
Излязла от печат: 25.IV.1989 г.
Редактор: Христина Василева
Художествен редактор: Антон Радевски
Технически редактор: Виолета Кръстева
Художник: Момчил Колчев
Коректор: Янка Енчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9403
История
- — Добавяне
VII
Не може да се отрече, че това решение беше плод на човешка воля. Не може да се отрече телесното привличане, което не се бе изтощило през нощта и подхранваше в първия ден след запознанството на Дионисий и Юлика техния стремеж да се видят отново. Но не могат да се отрекат също ония случайни обстоятелства, които се сплитаха и натрупваха, приближавайки един към друг младежа и жената, сякаш независимо от характерите на двамата, от предишния им начин на живот и различните им планове за бъдещето.
Ако следобеда Юлика Антова не беше скъсала с Евстати Тодоринов, тя едва ли би спряла пред триножника на Дионисий, защото нямаше да има нужда да отвлече разстроените си чувства с нещо странично. В обяснението със своя кандидат за женитба Юлика бе изразходвала огромен запас от нервната си енергия, а след силен пристъп на гняв човек е склонен към неразумна мекота и отстъпки, към немотивирано дружелюбие и тъкмо това омаломощаване на нервите задържа госпожица Антова при ученика, който й се беше мярнал пред очите. То стана причина да му предложи и билетите за филма, а сетне изведнъж да пожелае и тя да отиде на кино. Други съображения Юлика нямаше и сама не би открила в своята душа по-далечни намерения.
Ако вечерното представление не беше на „Любов в ада“ — нашумелия и толкова вълнуващ според Юлика филм, — нямаше да се случи онова драматично за Дионисий ръкостискане, което му замая главата. Собственичката на киното вече седми път преживяваше с мъчителна сладост изпитанията на героинята — сякаш скрито от разума си бленуваше за подобна съдба, и във възбудата си съвършено неволно улови ръката на момчето, както преди миг стискаше парапета на ложата.
С периферията на съзнанието си тя усети своята нетактичност, насочвайки тутакси всичките си сетива към събитията на екрана, и чак когато Дионисий проломоти успокоението си и я погали по пръстите, тя разбра, че не го е пуснала. „Нещастници!“ — мярна се в крайчеца на мозъка й подобие на мисъл, която се отнасяше към всички разочаровали я тукашни мъже, а всъщност бе предизвикана от мигновена представа на жалкия Евстати. И вместо да постави хлапака на мястото му, Юлика отвърна с подвеждаща и пробвана вече от нея кокетност. Ако не беше обидена на Тодоринов, тя може би щеше да постъпи по-просто — хладно щеше да отстрани наивния момък, но сега остави ръката си в дланта му. След малко госпожица Антова се сепна — дали не прекалява?! — и тъй като не желаеше да я видят, че е била сама в ложата с това момче, побърза да напусне салона, преди да светнат лампите.
Ако Евстати Тодоринов не я чакаше пред кино „Астра“, тя веднага щеше да изостави Дионисий на улицата, както бе решила на излизане, но от нахалството на химика имаше едно спасение в момента — да потърси закрила от ученика, и то — представете си! — позволявайки му да й говори на „ти“. Иначе Юлика оцени неговата интелигентна намеса пред Тодоринов и за пръв път го огледа в светлината, идеща от витрините. И видя, че не е съвсем момче тоя Дионисий, че макар да е кльощав, вече е възмъжал, израсъл и самата тя стига едва до носа му. Носеше мърляви дрехи, но и под тях си личаха широките плещи и тесният ханш, ръцете му имаха дълги костеливи пръсти, а устните му, леко извити нагоре, сякаш се усмихваха, макар че той крачеше до нея мълчалив и сериозен.
Докато се изкачваха на Хълма, тя с ожесточение помисли, че Евстати ще има да й досажда, ако не вземе мерки. Твърде беззащитни ги бяха сметнали братя Тодоринови — нея момиченце, Милетко — сакат човек, завеян по глупости. Нямаше го старият Антов да ги смрази със сянката си… Макар да не искаше да си признае, Юлика тъгуваше, защото се беше излъгала в Евстати, и след изобличението му не изпита удовлетворение: от победата си отнесе горест и самота.
Тя пое дъх пред вратата на къщата, поглеждайки крадешком своя спътник, усети го, че е смутен, а май му беше и студено. И онова потиснато нейно самосъжаление се показа навън под друг образ, като жал към Дионисий, защото тя сега се сети, че и той като нея е останал сирак твърде млад, представи си схлупеното антикварно дюкянче на чичо Йона, в чиято задна стаичка младежът сигурно растеше самотен и сигурно гладуваше, и сигурно не беше трудно да го обидиш, както обидиха нея, и нищо не й беше виновен той в киното със своята неопитност… И като го покани в дома си, тя само искаше да го почерпи, а като му подаде отново ръката си, само искаше да го преведе под сянката на бряста, защото плочите на пътеката се бяха разбили…
А после… после онова, което се случи горе между Дионисий и Юлика, беше старо като съществованието на света и стоеше над обясненията на разума като самото създаване на света. Намерението и готовността за любовна близост на младежа и жената бяха вписани още в първата страница на тяхната телесна конституция, подобно на всички живи същества. Хилядолетни правила, забрани и съображения бяха подвързали тая страница така в книгата на индивидуалното битие, че човек да може да я отгръща единствено в съгласие с принципите и обичаите на времето и мястото, в които живее. И Дионисий, и Юлика бяха поели с ума и утвърдили с чувствата си закона на тая книга, който им бе даден от традицията и слагаше ред в стихийните намерения и готовност на пола. А според приетия нравствено-телесен закон, в оная нощ те не биваше да отгръщат назованата страница, още повече защото Дионисий бе лишен от нейния опит, а Юлика единствено бе надзървала в нея и се заблуждаваше, че я е прочела цялата. Въпреки това те не само я разгърнаха, но разкъсаха на парчета въпросната книга, като запокитиха далеч всички забрани и предписани задръжки и с екстазна радост си поделиха онова, което природата им бе продиктувала най-напред. И вече не беше важно в кой миг и как почна тласъкът, защото той ги понесе с еднаква сила в една посока, не беше важно кой пръв заби нокти в коравата подвързия на нравствено-телесния правилник, защото двамата го раздраха с неподозирана съгласуваност на движенията си.
За склонния да търси обяснения тук биха могли да се споменат и възбудата на Дионисий, която се трупаше от свечеряване поради насоката на податливото му въображение, и нервната умора на Юлика, която изостряше всичките й чувства и правеше още по-колебливи нейните и без това капризни настроения. Но двамата не търсеха обяснения. Телесният взрив изтри дори имената от съзнанието им, защото първичният инстинкт на създаването е безсловесен. Те нямаха нужда от разсъдък, защото плътта в подобни обстоятелства е по-точна от всяка мисъл.
И ако все пак Юлика имаше време да размисли на следващия ден, може би близостта им с Дионисий щеше да тръгне по други пътища или изобщо да изчезне. Малко ли познанства, забавления, грижи и ангажименти имаше госпожица Антова! Но предишния ден Милетко беше тръгнал да изпраща цирка и на сутринта се чувстваше задължен да каже къде е нощувал и да се извини. Ако не беше нахълтал в спалнята на сестра си, Юлика нямаше да почне веднага разговора за скъсването с Евстати Тодоринов, защото смисълът на тоя разговор в края на краищата бе да обясни и тя онова, което Милетко завари в леглото й. А обяснявайки, тя неусетно затягаше все още колебливата връзка с Дионисий. Признанието беше деликатно, фино, цялото то представляваше един намек и ако, най-сетне, брат й не беше разкрил по мечешки неговата подмолна част, тя нямаше да спомене за запознаване на двамата, защото в началото нямаше такова намерение, и сетне нямаше да прати Живка да дебне от пристройката кога ученикът ще мине по тяхната улица…
А вечерта Дионисий Ралев сподели изисканата трапеза на Антови.
— Ще знаеш, предният флик-флак е най-простото нящо за акробата — горещеше се Милетко, след като беше похапнал. — Фасулска работа! Хоп напред — домакинът протегна ръце, без да оставя чашата, — гъвкавост в кръста и оттласкваш! Ама друго искам да кажа… Ела, ела да те видя за начало колко пъти ще набереш на лоста! Трийсет? — потегли той момчето за ръкава и се чу как някакъв конец изпука в рамото му.
— Петдесет! — хазартно отвърна Дионисий, увлечен от Милетко.
Юлика слушаше търпеливо тоя проточил се разговор за мъжка сила и гимнастически упражнения, но сега лениво се намеси:
— Мииле, не досааждай — протяжно каза тя. — Защо не предположиш, че хората имат и други интереси? Видя ли каква картина ми е подарил Дионисий? Неговаа…
— Бас? — плю брат й на палеца си, без да поглежда към Юлика.
— Готово! — И Дионисий лизна пръста си. — На какво?
— Сто лева. Ама сега си ял — продължи делово Милетко. — Утре ще те видя на гладно. Честно да бъде! Пък и за нас е време… Оревоар! — Вдигна той ръка за сбогом и после от коридора се чу, че викна на Живка: — Лягам си!
След това малко прибързано напускане Дионисий бе останал прав сред трапезарията, с все още влажен от басирането пръст. Цяла вечер двамата с Юлика избягваха да говорят и да се поглеждат и момчешкото плямпане на Милетко беше добре дошло за госта. Той отвръщаше по-оживено, отколкото всъщност го занимаваше разговорът, за да скрие смущението си, и малко по малко се отпусна, за момент дори не съобразяваше, че и Юлика е в стаята. А иначе тя учтиво го канеше да седне, да се храни и да пие, но някак независимо и отчуждено, нищо не го питаше и дума не проронваше за него, като се изключи последното споменаване на акварела. Останали сами, те се умълчаха, излизането на Милетко преряза като с нож измамното чувство за свобода у Дионисий.
„Да си вървя ли, що ли?“ — помисли той и проговори с глух чужд глас:
— Извинявай… за сутринта…
— Замълчи! — мигом прошепна Юлика, като се изчерви ненадейно за себе си. Погледът й беше вкован нейде сред недоядените блюда на масата, а Дионисий бавно приближи и приседна на стола до нея.
— Госпожице Антова… — каза той с пресъхнала уста и леко я докосна над лакътя.
И още преди да успее да мигне, жената се извърна меко, но го притисна до себе си със сила, необяснима за физическата й конструкция, енергията, която я тласна напред, беше такава, сякаш целеше да обхване по-голямо пространство, отколкото заемаше тялото на Дионисий, да притегли, да погълне, да се слее докрай с противоположната телесност срещу нея, като че тя не беше в тесните материални граници, в които се вместваше ученикът Ралев, а изпълваше цялото мироздание, целия видим и невидим свят. Тая освободена енергия атакуваше яростно и щастливо, тя бе в състояние да обвие всичко, да го всмуче, да го стопи сладостно в себе си като малко зрънце. Зашеметен, и Дионисий неспирно целуваше с изпръхналите си устни жената в светлия път на сресаната черна коса, по челото, по нежната гънка, свързваща носа и бузата, по тънкото слепоочие и открехнатите уста. Двамата не можеха да охлабят прегръдката си, като че в това съединение съхраняваха сетната искрица на живота, единственото останало земно битие, а наоколо им беше небитие, смърт, ледени космически бездни, сякаш те бяха последното зачеващо звено и ако се пуснеха само за миг, случайно припламналият живот на земята щеше да угасне завинаги в мъртвите пустини на вселената.
Както милиарди същества милиарди пъти преди тях, в тия мигове те не можеха, а и не биваше да доловят хитростта на природата, сляпата и мъдра хитрост, която ги мамеше, че са единствени и последни, но благодарение на която животът продължаваше.
В секундата, когато се прехвърли на коленете му, Юлика прошушна: „Ох, Боже! Луда съм!“, а Дионисий отвърна със същото треперещо шептене: „Мила! Миличка!“, притискайки глава в гърдите й, и това май бяха единствените думи, които двамата размениха през нощта. Но, изглежда, нямаше нужда от други. Говореха леките жестове и точните докосвания, ръцете, устните и кожата, всяко движение беше обяснимо, чисто и потребно, а после Дионисий усещаше беззвучното дишане до себе си, сам лежеше безмълвен и от време на време напразно се насилваше да измисли и продума нещо.
Някъде след полунощ избълбука водосточната тръба, започнали бяха есенните дъждове. Като се вслушаше човек, можеше да чуе монотонното пошляпване на капките и на Дионисий му се прииска да каже, че е заваляло. Но дори тая проста дума — заваля! — се дърпаше и не желаеше да тръгне към гърлото му. И вместо да я изтика навън и да се освободи поне малко от безсловесността, която странно го потискаше, той протегна ръка и така притегли Юлика към себе си, сякаш искаше да предпази жената от нещо, да я сгрее в обятията си, защото влажният хлад вече се процеждаше в стаята. „Заваля, студено е“ — казаха неговите движения, а движенията на Юлика веднага доверчиво му отвърнаха: „Да, чувам дъжда. Стопли ме, моля те, до себе си! Виж как са изстинали нозете ми.“
Сплели ръце и крака, те се унасяха, понякога Дионисий се сепваше в чуждото легло и веднъж почувства, че Юлика е будна, изтеглила се беше нагоре по възглавницата и в мрака очите й бяха насочени към него. Погали я в просъница и тя като че промълви нещо, но младежът вече заспиваше и не я чу. Рано сутринта той се измъкна от постелята и занавлича окаяните си дрешки, като се мръщеше на навъсения мокър ден, който го гледаше от прозореца. Извади молив от джоба на куртката си и драсна на една салфетка: „Свършвам в 1ч. Д.“ Поколеба се дали да допълни, че след училище ще й се обади, но нямаше смисъл, това се разбираше вече от само себе си…
Първият човек обаче, който го срещна следобеда у Антови, беше Милетко. Седнал в беседката на двора, той протръби радостен поздрав и веднага тежко закуцука към момчето.
— Хайде бе! Забрави ли?! — рече нетърпеливо и подаде ръка. Дланта му беше дебела, мазолеста, сякаш до вчера бе орал бащините си ниви.
И още оттук той помъкна Дионисий към гимнастическия салон, като не преставаше да говори за снощния бас, да закача и настървява госта си за домашното състезание. Дионисий отвръщаше с кратка хапливост и все пак се притесняваше заради проклетите сто лева, които липсваха в джоба му, ако загуби. Но от натрапника не можеше да се измъкне, а значи не биваше и да губи… Докато пресичаха къщата, той дочу откъм трапезарията смеха на Юлика и сдържаното кискане на Живка, трепна да се отклони, ала Милетко го подхвана над лакътя като стражар:
— Давай без публика! После хвалбите! — заповеднически каза той и го тикна в салона.
Малко насилие имаше в това последно движение и приближавайки лоста, Дионисий се усети като някаква отдавна чакана играчка от Милетко, който вече не траеше да й се наслади и бързаше да я изтръгне от ръцете на сестра си. Докривя му, щеше му се да викне: „Абе я ме остави на мира! Какво си се лепнал за мен?!“, но продължаваше да се усмихва и предпазливо да трие потните си длани в панталона. Под лоста стоеше дървено подиумче и Милетко се качи на него, хвана желязото и набра мускули. Пет-шест пъти той бавно се издигна нагоре, като прътът оставаше под брадата му. После се пусна, с мъка запази равновесие на единия си крак и строго се обърна към младежа:
— Видя как! До гърдите! Шашми — не! Да ги нямаме такива! Трийсет пъти ли рекохме?
— Петдесет! — нахакано отвърна Дионисий и като раздвижи ръце, почувства как куртката заплашително се опъна под мишниците му.
— Хвърляй, хвърляй парцалките! — безцеремонно нареди Милетко. — Хайде идвай!
Докато Дионисий се събличаше, домакинът опипваше с опитно око широките костеливи рамене, които личаха под смачканата риза, и преди момчето да се подготви да подскочи, той го сграби отзад и го вдигна като перце, така че Дионисий не можа да улучи веднага да хване лоста.
— Рааз! Дваа! Трии! — заброи отдолу Милетко. — Ощее! Още вдигай! Шеест! Сеедем! — все повече се възбуждаше той от забавата. — Давай, готин! Дърпай, мръвко! Десет! Единайсет!
Тия викове вбесиха Дионисий. Първите няколко набирания той извърши бързо, без да ги съгласува с дишането си, сърцето му се разтупка, гърдите плитко поемаха въздуха и го изпускаха по средата на движението, и преди да овладее ритъма, пръсна половината си сили. Всяко свиване на ръцете сякаш задвижваше буталото на огромна помпа, която го изцеждаше на едри тласъци, по-рано, отколкото беше очаквал. Тялото натежа, лявата страна взе да изостава от дясната, виолетови искри пробягнаха под стиснатите му клепачи, но Дионисий се беше ожесточил и за нищо на света не искаше да пусне желязото. Не само заради стоте лева! Той се напрягаше, потръпваше горе и изпъхтяваше при отпускането, пак стягаше жили да се изтегли и да отмахне следващото число, ала след всеки напън все повече се усещаше тъкмо като мръвка на ченгел, като безволево и безпомощно парче месо, под което скачаха да го захапят кучешките подвиквания на Милетко. Усилията като че го оголваха до дъното, като че одираха кожата му и заедно с нея падаше всичко, което преди минута си бе представял за себе си, а отдолу се откриваха единствено мускулни влакна, свити жили, жалко месо… само това, само това! — броеше наум Дионисий с последни остатъци на волята си, а и Милетко отмерваше бодро всяко сгърчване на неговото тяло:
— О-па! Двайсет и едно! Бута-ай! Двайсет и две…
В средата на двайсет и третото набиране с гръмкия глас набързо се смеси един друг човешки звук, конфузен, непредвидено долетял откъм висилката, сякаш някой сцепи гнила басма, и Милетко заряза броенето.
— О-ха-ха! О-хо-ха! — разкикоти се той и тук вече Дионисий не издържа, тръшна се като чувал на земята, залитайки на подкосените си крака, и веднага попадна в прегръдката на Милетко.
— А? Как е? Тежи ли дупето? — трещеше братът на Юлика. — Тежи ли? Не е просто, нали? Не е като да шариш картинки! Ах, гиди дупе шарено! — И той плесна уж на шега Дионисий по задника с коравата си като копито ръка и на омаломощеното момче се стори, че го ритна магаре.
Смазан от срам и обида, Дионисий мярна сълзите, в които плуваха веселите, благодушни очи на Милетко, широката червена уста, в която едно през друго се премятаха смях и закачки, и му се искаше да затъкне с юмрука си тая уста и да хукне, ако ще накрая на света. А Милетко изведнъж го дръпна навън, като не преставаше да стене и гъргори от радост, ловко го прекара през коридора и го бутна пред себе си в трапезарията. Ако в тоя момент жените гледаха към вратата, щяха да видят как до самия праг ученикът се гънеше и съпротивляваше, но вътре се смири пред неизбежната развръзка на облога, готов обаче на страшен скандал, на пълно скъсване с всички Антови, при положение че глупакът съобщи на всеослушание за неговото неволно изпускане. Милетко му спести последното унижение.
— Я го вижте! — развика се той. — Загуби, но има данни. Ще стане каяк! Дърпа кучето! Ще черпи! Ама друг път да слушаш батка си. Ах, гиди…
— Добре де! Стига вече! Спечели — пресече го Дионисий и припряно тръгна да го заобиколи.
Юлика, която редеше цветя, нервно тракна вазата и се изправи, а Живка нелепо пробъбри:
— Ячко е момчето. Здрав кокал носи. Ама поохранване иска още, нали, пусто, расте…
— Слушай! — братът Антов се препречи на Дионисий, вече без следа от усмивка на лицето. — Слушай да ти река! Не се заглавиквай с глупости! Развивай се! Не бъди голищар! — Той говореше строго, поучително, мекият му поглед се мъчеше да изглежда убедителен, но на Дионисий се стори, че зад тоя поглед трепнаха още едни очи, които го изучаваха напрегнато и тревожно, някаква безпомощна враждебност се бе отцедила там, нещо, което не одобряваше присъствието на момчето в бащиния му дом, ала не смееше да се разбунтува открито. — Пекторалисът ти е слаб! — кресна той. — Пекторалиса развивай! И за да покаже що е туй пекторалис, Милетко се присегна и грубо ощипа момчето по гърдата.
— Ой-ойц! — жално изцвили Дионисий и се метна настрани, цял сгърчен от гъдел и болка.
— И ще ми се глезиш, а?! — настъпи Милетко. — И ще ми бягаш! Не стига, че таковата… — Виждаше се как при всяка сричка гневът на тоя човек расте безконтролно. Разстъпил нозе, една глава по-нисък от ученика, но набит и тежък като канара, той вече не се шегуваше. — Парите! — изкомандва и протегна ръка. — Стоте лева тука!…
— Миле! — тревожният глас на Юлика го спря на половин крачка. Тя бързо приближи и като плъзна длан, затвори шепата на брат си. — Върви! — нареди тихо, смъквайки надолу късата възлеста ръка, а Милетко тутакси се върна в предишната си весела възбуда.
— Хе-хе! — захили се той към Дионисий. — Карай! После. Пък като искаш — тѐ го салона, тренирай сам. Щом се стегнеш за реванша, пиши! До поискване.
Юлика и гостът й също излязоха след него.
— Той е добър — каза жената. — Ще се увериш. А сега го разбери…
— Ама какво говориш! Дребна работа — пресилено се усмихна Дионисий. — И си е прав. Нали още древните са казали: „Здраво тяло — здрав дух.“
Направо от трапезарията Юлика го отведе в своите владения на втория етаж. След час двамата слязоха долу, готови за излизане, и още от пътната врата се разделиха — Юлика, за да навести киното, Дионисий, за да пише утрешните си домашни. Разделиха се до вечерта.