Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (9)

7

Когато отново се върна пред „Рънингуолф“, Талон завари пълен хаос на улицата пред входа на клуба и в алеята отзад. Голяма тълпа се бе струпала около две линейки. Екипите от спешната помощ се грижеха за трима ранени полицаи. Някой ги беше пребил.

Талон спря до едната от линейките, когато чу как единият от полицаите докладва на инспектора:

— Беше висок най-малко метър и деветдесет. Строен, с мускулесто телосложение. От бялата раса, облечен в черно, с дълга черна коса и козя брадичка. Между двайсет и пет и трийсетгодишен, с огромни сребърни нокти на ръката. Приличаше на дявол, когато се опитахме да го арестуваме. Господи, той ни разхвърля, все едно бяхме перушинки. Изстрелях поне два куршума в него, но той дори не трепна. Продължи да ни напада. Трябва да е бил надрусан или нещо подобно.

Талон застина.

Зарек. Никой друг не съответстваше на това описание.

По дяволите. Не трябваше да напуска района, докато Зарек бе тук. Трябва да ги е нападнал няколко минути, след като той си бе тръгнал.

— Какво се случи? — попита инспекторът.

— Двамата с Гейб получихме сигнал за сбиване в алеята. Стигнахме навреме и видяхме мъжът със сребърните нокти да се бие с двама души. Извикахме им да спрат, но мъжът не ни обърна внимание. Изтръгна сърцата им буквално пред очите ни.

Талон простена. Полицаите бяха видели как Зарек убива двама деймони. Велико. Просто велико. Затвори очи и изруга. А нощта тепърва започваше.

— Джони се появи тук точно, когато извадих пистолета си и заповядах на оня със сребърните нокти да спре. Той се нахвърли срещу нас като див звяр. Следващото, което помня, беше, че лежа на земята облян в кръв, вие се появихте, а нападателят бе изчезнал.

— Ами телата?

— Той трябва да ги отнесъл със себе си, докато ние се опитвахме да се доберем до колите, където да сме в безопасност. Казвам ти, Боб, този тип беше напълно луд.

Талон прокара ръце през косата си. Още не бе изминала и една нощ от пристигането на Зарек в града, а вече цялата полиция в града го търсеше. Как този тип бе успял да остане жив толкова дълго?

Телефонът на Талон отново звънна, но върху дисплея не се изписа име. Помисли си, че го търси Ахерон, затова се изненада, когато чу гласа на Зарек със силен гръцки акцент.

— Деймоните искат да си поиграят с твоята приятелка, келте. Не я оставяй незащитена.

Връзката прекъсна.

Ледена тръпка пролази по гърба на Талон. Откъде Зарек знаеше за него и Съншайн? Силите на този мъж се равняваха на силите на Ахерон.

Настръхнал, Талон погледна нагоре към покрива над главата си — към старата изоставена аптека в съседство на клуба. На фона на нощното небе се очертаваше някакъв силует. За хората той си оставаше невидим, но Талон го виждаше ясно благодарение на острото си зрение на Нощен ловец.

Беше Зарек.

Той му кимна, пъхна телефона в джоба си, отстъпи крачка назад и изчезна в мрака.

Талон се намръщи. Нима психарят Зарек бе следил Съншайн през цялото това време? Дори и докато полицаите го издирваха? Такова поведение типично ли беше за Зарек?

Талон веднага натисна бутона за автоматично обратно повикване.

— Какво има? — попита го Зарек с недоволен тон. — Не виждаш ли, че се опитвам да се измъкна оттук, преди ченгетата да ме спипат?

— Какво си правил в „Рънингуолф“?

— Бърках си в носа, келте. Ти какво си мислиш? Видях деймоните на улицата и ги проследих, когато влязоха вътре.

Това обясняваше всичко, но Талон остана силно загрижен.

— Откъде знаеш за мен и Съншайн?

— Чух деймоните да си говорят за вас двамата. Трябва да бъдеш по-внимателен, келте. Подобна грешка може да ти струва много скъпо.

— Колко скъпо, Зарек? Току-що видях тялото на жена, с източена кръв и отнета душа.

— Ооо — изрече Зарек задъхано. — Наистина голяма новина. Било е атака на деймони. Не знаеш ли, че това е техен специалитет?

— Да, но досега не съм познавал деймон, който да забива нокти в жертвата си, докато я убива. А ти?

Последва кратка пауза.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Мисля, че ти е ясно, Зарек.

— Да. А ти, келте, можеш да ми целунеш задника. Може би наистина трябваше да оставя твоята кучка на тях.

Връзката отново прекъсна.

Талон изскърца със зъби, разкъсван между горещото си желание да намери Зарек и да смели този боклук от бой, и още по-силното желание да се увери, че Съншайн е в безопасност.

Прибра телефона в джоба си и реши да остави Зарек на Ахерон, който вече бе заявил, че ще говори с него. И без това Ахерон щеше да се справи по-добре със Зарек. Аш поне можеше да убие копелето, без да рискува своя живот.

Талон изпусна дълга въздишка, като си припомни предупреждението на Зарек, че деймоните преследват Съншайн. В това нямаше смисъл. Защо деймоните ще се интересуват от нея? И как са узнали за тях двамата?

Това беше второ нападение срещу нея. Деймоните се нахвърляха върху жертвите си веднага щом ги набележеха. Нямаха навика да дебнат някоя от тях, ако успее да им се изплъзне. Просто нападаха следващата удобна плячка.

Не знаеше какво могат да искат от нея, но докато не разбереше, нямаше да я остави изложена на опасност.

Като огледа тълпата, Талон откри Съншайн точно под лампите пред клуба, до един едър, мускулест мъж, който разговаряше с униформен полицай. Тя бе облечена само с тънък черен суичър, без ярколилавото палто, което носеше преди това. Беше скръстила ръце пред гърдите си, сякаш й беше студено.

Талон си проправи път сред тълпата и се приближи до нея.

Лицето й светна в мига, в който го видя.

— Талон? Какво правиш тук?

Той изпита по-голямо облекчение, отколкото мислеше, че е възможно. Стигаше му само да я види невредима, както и да чуе името си, произнесено от устата й…

Не биваше да изпитва нищо към нея, но все пак не можеше да отрече, че го обземаха спонтанни чувства всеки път щом погледът й срещнеше неговия.

— Добре ли си? — попита я, като свали якето си и й го подаде. Тя му кимна, като му позволи да й помогне да го облече.

— Чу ли какво се е случило? Някакъв тип се разбеснял в алеята, където бях паркирала колата си, и убил двама мъже. А после се нахвърлил и на полицаите. Ужасно!

Преди да се замисли, Талон я прегърна и я притисна към себе си. Тя цялата трепереше и зъзнеше, но беше толкова прекрасно да я усеща до себе си, че не искаше да я пусне.

— Радвам се, че не си пострадала.

Мъжът, който говореше с инспектора, ги изгледа намръщено.

— Знаеш ли, приятел, не те познавам, но трябва да ти е ясно, че тази, която си награбил, е малката ми сестричка. Затова ми се струва, че ще е много мъдро от твоя страна да я пуснеш и да се представиш. Веднага.

Усмивката на Талон се стопи. Знаеше какво точно има предвид този мъж. Някои неща си оставаха свещени и малките сестрички бяха едно от тях. Отдръпна се с неохота от нея.

Съншайн леко перна брат си по ръката.

— Талон, това е брат ми Рейн. Рейн, запознай се с Талон.

Брат й изсумтя.

— Господи, щом са ти избрали това име, родителите ти също трябва да са били надрусани хипита от шейсетте.

— Нещо подобно.

— Това е любимия му израз — обясни Съншайн на брат си. — Този, както и „не точно“.

Рейн го изгледа преценяващо, преди да му подаде ръка.

— Радвам се да се запозная с теб, Талон. А сега ще е по-добре отново да се залавям за работа. Съни, извикай ни, ако се нуждаеш от някой от нас.

Прикритата заплаха не убягна от вниманието на Талон, който потисна усмивката си. Ако този мъж знаеше каква сила притежава един Нощен ловец…

— От някой от нас? — повтори Талон.

Брат й посочи зад рамото на Талон към другите двама мъже, които също говореха с полицаите. По-възрастният от тях беше от местните, с индианско потекло, чиито шамански сили лесно се долавяха, а другият брат на Съншайн приличаше толкова много на нея, че човек можеше да се усъмни, че са близнаци.

— Това са баща ни и по-големият ни брат, Сторм, който също работи в клуба.

Талон се усмихна сковано, като се обърна към Рейн.

— Хм, Сторм, Рейн и Съншайн^[1], така ли?

— Така ни е кръстила майка ни — сгърчи лице в гримаса Съншайн. — На мен ми остава само да се радвам, че се е ограничила до три деца. Казаха ми, че ако е имало още едно дете, щяло да се нарича Облачен ден.

Талон се засмя. Господи, колко му липсваше. В момента искаше единствено да я грабне в прегръдките си, да я отнесе горе в леглото и да провери всеки сантиметър от тялото й, за да се увери, че не е пострадала.

Е, добре, трябваше да признае, че имаше и друг, не толкова благороден мотив за този порив. Но още тръпнеше от налудничавото желание да се увери, че никой друг не я е докосвал. Че е напълно невредима и в безопасност.

Позволи си дързостта да огледа грижливо цялото й тяло, за да е сигурен, че е добре. Загрижеността му за нея дотолкова не приличаше на нищо, което бе преживявал от дълго време насам, че не бе уверен как да се справи с тази емоция.

Рейн се извини и се прибра в клуба, като ги остави сами.

Двамата потънаха в неловко мълчание, докато той се напъваше да измисли какво да й каже. Накрая тя се прокашля.

— Не мислех, че ще те видя отново.

Талон не знаеше какво да отговори, особено след като тъкмо това бе намерението му.

— Аз… хм…

— О, искаш да ти върна Снупи?

— Не — забързано отрече той. — Дойдох тук заради теб.

Съблазнителна усмивка се плъзна бавно по лицето й. Наистина ли? — попита Съншайн.

— Да, чух за нападението и се разтревожих — изтърси той, преди да успее да се спре.

— Наистина ли? — повтори младата жена.

Той кимна.

Съншайн се усмихна по-широко и се сгуши в обятията му.

— Много мило от твоя страна.

Не съвсем, помисли си Талон, докато я прегръщаше и вдъхваше аромата й на пачули. Но трябваше да признае, че беше прекрасно да я държи в прегръдките си. Гърдите й се притиснаха към него и той можеше да мисли само за това колко превъзходни бяха на вкус, колко приятно бе да усеща нежната им заобленост в дланите си. При тази мисъл Талон простена вътрешно.

Махни се от нея…

Трябва да я закрилям.

Беше се заклел да защитава хората. Особено преследваните от деймоните. Негов дълг бе да я защити. Да бди над нея.

Хей, за колко глупав ме мислиш, Талон? Нали говориш със себе си и всички лъжи на света няма да ме убедят, че имаш морална или благородна причина за това. Искаш отново да си легнеш с нея. Признай го.

О, хайде, мога да се контролирам за няколко дни. Тя трябва да бъде защитавана. Кой друг може да го направи?

Не можеше и дума да става да търси помощ от Зарек. Нямаше да се учуди, ако започне да се храни от нея. Но ако този психар посмееше да я докосне, Талон щеше да го убие. Валерий пък по-скоро би умрял, отколкото да се грижи за някой от „плебеите“. Ник пък би могъл да я съблазни и тогава щеше да се наложи Талон да убие гадината. Кириан имаше малко бебе и беше прекалено уморен, за да го ангажира, а Ахерон… Той имаше твърде много отговорности, за да надзирава една млада жена.

Така че оставаше той, единствено той.

— Знаеш ли, Съншайн, не мисля, че трябва да оставаш сама в апартамента си.

Тя се отдръпна от него.

— Повярвай ми, не съм сама. Довечера ще се прибера у дома, заедно със Сторм.

Талон замълча. И този вариант не го устройваше. Брат й бе едър мъж, но не можеше да победи един деймон.

— Не зная, Съншайн. Мисля, че… — Е, не можеше да сподели мислите си, особено онази част, която засягаше желанията му. Но всъщност и не му се наложи. Тя му се усмихна кокетно.

— Знаеш ли, ако искаш да дойда с теб у вас, трябва само да ме помолиш.

— Не смятах, че ще е толкова лесно.

Младата жена се повдигна на пръсти и го стрелна с дяволит поглед.

— Нямаше да е лесно за всеки друг, освен теб.

От думите й сърцето му щеше да се пръсне от щастие. Наистина харесваше тази жена. Тя беше дръзка, непредсказуема и пряма.

Съншайн улови ръката му и го поведе през клуба към вратата в десния ъгъл в дъното на помещението. Водеше към заден коридор, който Талон бе забелязал в началото на вечерта. Отдясно имаше врата, от която се излизаше навън, където бе паркирана колата й, а отляво се извиваше стоманена стълба, стигаща до апартамента й. Тя се запъти към стълбата.

Съншайн стискаше здраво ръката на Талон, докато мислено се упрекваше строго. Навярно не биваше да прави това, особено след двете убийства, извършени тази вечер. Но знаеше инстинктивно, че Талон никога няма да я нарани. Той бе спасил живота й и не бе направил нищо, дори най-незначителното, което би могло да я застраши по някакъв начин. Освен това й харесваше да бъде с него. Можеше да вземе пособията си за рисуване и утре да навакса с графика.

Тази вечер искаше да прекара още няколко минути с него. Още една вечер, споменът за която щеше да я топли занапред, преди да се върне към сивотата и еднообразието на живота си.

Беше толкова мило от негова страна да й предложи якето си. Топлината и уханието му бяха попили в меката кожа, изпълвайки я с желание да се увие още по-плътно в него.

Тя влезе в апартамента си, върна му якето и остави Талон до дивана, тапициран с дамаска на бели и розови черти. После отиде да опакова най-необходимите вещи за пренощуване. Ако трябваше да е честна, предпочиташе да отиде за тази нощ при него, отколкото при Сторм.

Сторм хъркаше. При това шумно.

Да не споменаваме, че когато последния път отиде в дома на брат си, трябваше два часа да чисти и търка, преди да се осмели да докосне нещо в жилището му, без да потръпне гнусливо. Той беше истинска свиня и хич не му пукаше дали тя ще се чувства удобно в жилището му. По-скоро я третираше като слугиня, която спи там и би трябвало да е щастлива, че може да се грижи за страхотния си голям брат.

А страхотният й голям брат вонеше. Не буквално, а образно казано.

Съншайн грабна чифт дрехи за преобличане, обувки, ластици за коса и ги пъхна в платнена торба, заедно с четката за зъби и овлажнителя за кожа — една жена се нуждаеше от своя овлажнител — после отиде при Талон.

Той стоеше в задната част на апартамента й, близо до прозорците, загледан в пейзажите, които бе нарисувала на „Джаксън Скуеър“. Дъхът й заседна в гърлото.

Какво имаше у този мъж, което го правеше толкова силен? Вълнистата му руса коса падаше свободно покрай лицето му, а две тънки плитки се спускаха до рамото му. Черните кожени панталони обгръщаха плътно едно толкова стегнато и секси дупе, че върху двете му половини най-спокойно можеше да се лепне етикет „Първо качество“. А гърбът му… Въпреки че бе облечен с якето, тя знаеше колко съвършено е изваяно тялото му.

Загледа се в големите му ръце със светлокафяви косъмчета, които в момента държаха една от нейните творби. Бяха толкова силни и в същото време така нежни. Харесваше й да ги усеща върху тялото си, както и вкусът на пръстите му, когато ги смучеше. Този мъж бе просто чудесен от върха на русата си коса до подметките на тежките си черни ботуши.

Талон се извърна леко, когато тя се доближи до него.

— Харесва ми начинът, по който си нарисувала слънцето, залязващо над катедралата. Като гледам картината, все едно усещам как ме огряват слънчевите лъчи.

Комплиментът му я зарадва. Един художник никога не получаваше достатъчно похвали за труда си.

— Благодаря ти. Любимата ми гледка е залезът на това място. Обичам да съзерцавам как светлината избледнява около сградите. А когато лъчите падат върху табели и прозорци, те заблестяват и искрят като огън.

Той протегна ръце и обхвана лицето й с топлите си длани.

— Ти притежаваш невероятното умение да улавяш всички детайли.

Младата жена прехапа устни и му се усмихна дяволито.

— Да, така е.

Макар той още да не подозираше, Съншайн възнамеряваше да нарисува и него. Или поне да го скицира. Той приличаше на някакво диво, неопитомено създание, което можеш да задържиш и да храниш известно време, но още от самото начало ти е ясно, че накрая трябва да го пуснеш на свобода за доброто и на двамата.

— И така, ще ми кажеш ли къде живееш? — попита го тя.

Той се изкашля и отдръпна ръцете си от бузите й.

Стомахът й се сви, като видя как лицето му се сгърчи от притеснение.

— О, господи, нали имаш собствено жилище? Нали не живееш с майка си или с някоя досадна стара леля?

Той я изгледа обидено.

— Разбира се, че имам собствено жилище. Просто е… — Гласът му заглъхна и той отклони погледа си.

О, боже, ето че се започва…

— Живееш там с приятелката си?

— Не.

Ъ! Беше по-лошо, отколкото очакваше.

— Живееш с приятеля си?

Той зяпна сащисано, а черните му очи проблеснаха възмутено.

— За бога, Съншайн, какво си мислиш за мен?

— Не зная, Талон. Зададох ти само един прост въпрос, а ти започна да се държиш толкова странно. Какво очакваш да си помисля?

Тя огледа скъпите рокерски дрехи, с които бе облечен. Този мъж имаше фантастично тяло и беше твърде красив, за да е истински. Такива мъже можеха да накарат жените да… хм…

— И имаш навика да носиш кожени дрехи.

— Какво искаш да кажеш с това?

Тя го изгледа с досада.

— Знаеш, че съм художничка. Виждала съм ужасно много хомосексуалисти, както и бисексуални.

Ако преди малко изглеждаше разгневен, това бе нищо в сравнение с яростта, която сега се изписа върху лицето му.

— Явно тук съществува някакъв стереотип, за който не съм се замислял. Много ти благодаря. За твое сведение предпочитам кожените дрехи, защото пазят моята кожа в случаите, когато направя катастрофа с мотора и се озова на асфалта.

— Е, не може да се отрече, че това е вярно. Тогава защо изглеждаше така странно, когато те попитах къде живееш?

— Защото си казах, че ако ти призная къде живея, ще ме помислиш за доста странен.

Тя се поколеба, докато мислено изреждаше един милион странни места за живеене. Сигурно обитаваше някое гробище или крипта. Или използваше като жилище някаква окаяна полуразрушена барака. А може би се свираше в голям картонен кашон. Защо пък да не се е приютил в изоставен пристанищен док? Или, в краен случай, в разнебитена каравана или захвърлен автобус? Мили боже, в този град човек можеше да живее къде ли не.

— Добре де, ясно е, че живееш на някакво шантаво място, така ли е?

— Живея извън града, в блатото.

Успокоена, тя се присмя на уклончивостта му заради нещо толкова глупаво.

— О, моля те, познавам няколко души, които живеят край блатото.

— Не живея край блатото, Съншайн. Живея в блатото.

Сериозно ли говореше? Кой човек със здрав разум живее в блато, където е пълно със змии и алигатори, както и с други ужасни същества, за които не искаше и да мисли дори? Същества, които са въоръжени до зъби и се занимават с най-различни незаконни дейности, като хранене на алигаторите с труповете на убитите жертви?

— Ти живееш в блатото?

Той кимна.

— Там наистина е много спокойно. Не те дразнят никакви съвременни звуци. Никакви съседи. Никакво улично движение. Имаш чувството, че живееш в средновековието.

Докато изговаряше това, на лицето му се изписа замечтаност.

— Това означава много за теб, нали?

— Да. Така е.

Тя се усмихна. Да, можеше да си представи Талон да живее съвсем сам в блатото. Напомняше й много за баща й, който обичаше да прекарва часове навън, докато се наслаждава на девствената природа. И двамата явно споделяха онова миролюбиво отношение към хармонията в природата.

— Откога живееш там?

Той избягваше да я погледне.

— Наистина от много отдавна.

Съншайн кимна.

Като се запътиха към вратата, тя пусна на пода плетената си чанта и измъкна от ъгъла портативния си комплект за рисуване. Винаги го държеше добре зареден, в случай че внезапно й хрумнеше да отиде някъде, където да рисува.

— Какво е това? — попита той.

Тя му намигна.

— Нали съм пътуващ художник, никъде не отивам без всичко необходимо за рисуване.

Талон се усмихна, като пое комплекта от ръцете й.

— Значи още си настроена авантюристично, а?

— Винаги. Само да си взема спрея срещу алигатори и съм изцяло твоя.

Талон се взря в нея, едва сдържайки усмивката си. Лицевите мускули започнаха да го болят от усилието да прикрие кучешките си зъби. Тя беше изключително странна и забавна. Ако не беше толкова непринудена, понякога откровеността й можеше да бъде обидна. Все още се чувстваше подразнен от предположенията й за дрехите му. Нещата, които й хрумваха на тази жена…

Но тъкмо това му харесваше у нея. Тя не си играеше игрички с него, а говореше това, което мислеше, без значение колко възмутително можеше да прозвучи.

Съншайн заключи вратата, слезе до половината на стълбите, сетне спря.

— О, боже, забравих си чантата с тоалетните принадлежности. — Изпухтя раздразнено, преди да се втурне обратно нагоре по стълбите към апартамента си.

Няколко минути по-късно отново се появи на горната площадка с чантата в ръка и тогава й хрумна, че е забравила палтото си. Отново се върна, преди най-накрая да се присъедини към него.

— Кълна се, някой ден ще си забравя и главата.

И щеше да я загуби, ако не се крепеше здраво на раменете й.

Талон се засмя и се спря на стълбите, за да изчака Съншайн да мине покрай него.

— Между другото, не приличам на гей в кожените си дрехи.

Съншайн се обърна, за да го погледне. Плъзна горещ, сладострастен поглед по тялото му, който тутакси го възбуди.

— Не, скъпи, не приличаш. Съвсем честно трябва да заявя, че на никого не му влиза в работата какви дрехи носиш.

По лицето му бавно плъзна усмивка, докато я следваше през останалата част от пътя навън от клуба.

О, да, двамата имаха недовършена работа, за която той трябваше да се погрижи, след като я отведе в дома си. Работа, за която дори не биваше и да помисля, но нали трябваше да се грижи за репутацията си. Освен това бе длъжен да отвърне на обидата. Когато си тръгнеше от колибата му, тази невероятна жена никога повече нямаше да се съмнява в сексуалната му ориентация, нито в привличането му към нея.

Когато стигнаха до външната врата, Съншайн побърза да поведе Талон по-далеч от клуба.

— Няма ли да кажеш на брат си къде отиваш?

Съншайн поклати глава.

— Ще му се обадя по-късно и ще му кажа. Повярвай ми, не е нещо, което искам да му съобщя очи в очи.

— Доста е суров, така ли?

— Нямаш си и представа колко.

Талон я заведе до мотоциклета си и извади резервната каска от пътната чанта, прикрепена към седалката.

— Искаш ли да сложиш раницата с принадлежностите за рисуване тук?

Тя поклати глава, взе раницата от него и я нагласи на гърба си.

— Тя е предназначена за мотоциклети и колела. Не ми пречи да я нося. Не е толкова тежка.

— Май често караш колело, така ли?

— Да, карам.

Талон я наблюдаваше, докато си слагаше каската и затягаше каишките. Господи, тази жена беше истинска красавица. Дългите й, изящни пръсти подпъхнаха ловко и елегантно плитките й, докато тъмните й очи блестяха.

Той свали малките слънчеви очила, които носеше през нощта, нахлузи каската си, метна се на мотора и натисна педала. Съншайн се качи на седалката зад него. Ръцете й обвиха кръста му и тялото й се притисна към неговото.

Талон едва не простена. Усещаше всеки сантиметър от тялото й, притиснато толкова интимно, толкова еротично към неговото. Гърдите й бяха плътно долепени до гърба му, а вътрешната страна на бедрата й докосваха неговите.

И само как го обгръщаха ръцете й…

Можеше само да си представя как тя плъзва ръка по кръста му надолу към огромната подутина в слабините му, за да я сграбчи и погали през кожените панталони. Как разкопчава ловко ципа му и започва нежно да го масажира с ръка, докато той се втвърди, обзет от неудържим порив да я обладае.

Но имаше и още по-хубава фантазия — как тя коленичи пред него, за да го поеме в устата си…

Непознати чувства се завихриха в него. Главата му се замая. Не искаше нищо друго, освен тя да остане завинаги така притисната в него. Да спре мотоциклета и да проучи всеки сантиметър от разкошната й пищна фигура с устата и кучешките си зъби.

Да я вкусва и пак да я вкусва, докато тя не започне да крещи името му, докато тялото й се разтърсва от върховна наслада.

Спонтанно си представи как тялото й се извива на дъга под неговото, докато впива нокти в гърба му в разгара на оргазма си.

Днес бе научил ценен урок — тя винаги се напрягаше докрай, преди тялото й да бъде покорено от последната тръпка на оргазма, след което се отпускаше и обсипваше кожата му с целувки. Беше сладко усещане, което не можеше да се сравни с нищо друго.

Талон стисна зъби в отчаяно усилие да овладее надигащото се в него настървение да се слее с нея. Профуча забързано през града и продължи по шосето към блатото, където живееше.

Докато пътуваха с мотора му, Съншайн не помръдна, облегнала глава на вдлъбнатината между лопатките на плещите му, като се притискаше към мускулите на гърба му. Спомни си как изглеждаше гол в апартамента й. И как се извисяваше над нея, докато правеха любов. Бавно. Плавно. А после забързано, бясно.

Тялото на този мъж притежаваше неописуеми умения. Той знаеше как да достави удоволствие на една жена.

Съншайн усещаше как докато напредваха в тъмната нощ, гърдите му се надигаха и спускаха под ръцете й. Това, което правеше с него, бе лудост. И все пак не можеше да се спре.

Талон беше неустоим. Опасен. Неразгадаем и мистериозен. Нещо в него я тласкаше да копнее да се сгуши в тялото му и завинаги да остане така. Лудост ли бе това?

И все пак не можеше да отрече онова, което той правеше с нея. Изтръпването, обземащо я всеки път, като се замислеше за него. Начинът, по който искаше да му изкрещи да спре мотора, за да може да разкъса якето му и да обсипе с целувки всеки сантиметър от татуировката му. Всеки сантиметър от цялото му мощно, мускулесто тяло.

О, как желаеше този мъж.

— Добре ли си?

Тя се напрегна, като чу в ушите си плътния му глас.

— О, каските ти са с микрофон!

— Да, знам. Но ти добре ли си?

Тя се усмихна на загрижеността му.

— Много съм добре.

— Сигурна ли си? Преди секунда изтръпна, сякаш нещо те сепна.

— Не, наистина съм добре.

Талон не беше толкова сигурен. В този момент искаше някоя от силите му на Нощен ловец да включва и четене на мисли. За нещастие силите му се простираха основно до управление на елементите, лечение, изграждане на защита и телекинеза. Беше в състояние да изолира себе си и други хора от погледа на останалите, заради което на него — за разлика от Зарек — никога не му се налагаше да се тревожи дали полицаите или друг човек ще го види как унищожава някой деймон.

Можеше да задейства елементите, за да се прикрие от свидетели или да ги обърка. Ако се налагаше, можеше дори да внушава мисли на някого, за да промени възприятието му за реалността. Но предпочиташе да не го прави. Човешкият мозък беше много деликатен и знаеше, че при подобни действия има опасност да се стигне до трайни увреждания.

Магическите му сили носеха със себе си и огромна отговорност. Ахерон го бе научил на това. Тъй като беше малтретиран като дете от онези, които притежаваха повече сила и власт, Талон не желаеше да превръща в своя жертва когото и да било. Нямаше нищо, което да искаше или от което да се нуждаеше толкова силно, че да причини болка другиму, за да го получи.

Повече не проговориха, докато не стигнаха до гаража му в края на дългия, криволичещ път. Тук нямаше нито външни лампи, нито паваж. Нищо, освен дивата пустош на Луизиана.

Съншайн се намръщи, когато фарът на мотоциклета освети странна пощенска кутия, буквално появила се от нищото. Беше черна и имаше нещо като два огромни сребърни шипа. Единият я пресичаше хоризонтално, а другият — диагонално.

Тя се разочарова, като видя разнебитената барака, към която се приближиха. Надяваше се поне да не е къщата му. Изглеждаше готова да рухне всеки миг. Ако не беше чистата пощенска кутия с проблясващите сребърни шипове по нея, нямаше да повярва, че някой е стъпвал тук през последните сто или дори повече години.

Талон спря мотоциклета и го задържа изправен между мускулестите си бедра. Извади миниатюрно дистанционно от джоба си и с него отвори вратата на разнебитената барака. Вътре обаче нямаше нищо разнебитено. Всичко бе продукт на високи технологии и блестящо, пълно с най-скъпи мотоциклети. Имаше и един лъскав черен додж „Вайпър“.

О, господи, той е наркодилър!

Стомахът й се сви на топка от страх в какво се беше забъркала. За нищо на света не биваше да идва тук с него!

Талон паркира мотоциклета до колата и й помогна да слезе.

— Хм… Талон? Как си изкарваш прехраната? Каза, че си незаконно пребиваващ, нали? — попита младата жена, докато оглеждаше първокласната му колекцията от мотоциклети „Харли Дейвидсън“.

Той я удостои с вече познатата й скована усмивка, докато окачваше каската си върху стойката, където висяха още дванайсет каски, всяка от които струваше минимум по хиляда долара.

— Да. И в отговор на първия ти въпрос трябва да призная, че съм достатъчно богат, за да бъда независим.

— И как си станал толкова богат?

— Родил съм се богат.

Съншайн се почувства малко по-добре, но все още я измъчваше един въпрос.

— Значи не се занимаваш с нищо незаконно, като например търговия с наркотици, нали?

Талон отново доби обидено изражение.

— Господи, жено, не! Откъде ти хрумна това?

Очите й се бяха разширили, докато оглеждаше гаража и скъпите високотехнологични играчки.

— Нямам никаква представа.

Той натисна един бутон и затвори главната врата, като по този начин ги изолира напълно от външния свят.

Съншайн го последва, докато я водеше към задната част на гаража и изхода към блатото. Там бяха закотвени два много хубави, скъпи катамарана. Всичко наоколо бе наистина произведение на изкуството.

— След като си толкова богат, защо си незаконно пребиваващ?

Талон изсумтя. Би могъл да й каже, че живее в тази блатиста местност дори още преди Америка да е съществувала като държава и че не се нуждае от някакво си миризливо парче хартия, за да стане законен пребиваващ, но като Нощен ловец му бе забранено да й доверява каквото и да било относно начина си на живот или съществуването си.

— За да попълниш всички необходими документи, трябва да отидеш в съда през деня, а след като не мога да излизам на слънчева светлина…

Тя го изгледа скептично.

— Сигурен ли си, че не си вампир?

— Не бях до мига, в който те зърнах.

— Какво означава това?

Той се приближи и застана до нея, така че Съншайн трябваше да си извие врата, за да го погледне. Мускулите на челюстта му заиграха, докато келтът се взираше надолу към нея, а тялото му изгаряше от отчаян копнеж по нейното тяло.

— Означава, че единственото, което искам, е да забия зъби в кожата ти и да те вкуся.

Тя прехапа долната си устна и го стрелна дяволито с изгарящия си поглед.

— Ммм, харесва ми като ми говориш така.

Плъзна се в обятията му.

Тялото на Талон пламтеше, когато наведе глава, за да я целуне.

Съншайн простена, когато го вкуси. Какво имаше в този мъж, което я привличаше толкова неустоимо, че умираше от желание да го излапа целия?

Той се отдръпна внезапно и тя възмутено сви устни.

— По-добре да побързаме — подкани я Талон. — Скоро ще се съмне, а ни чака още път до колибата ми.

— Колибата ти? Да не би да прилича на тази барака?

— Ще видиш. — Отдръпна се от нея, за да включи двигателя на катамарана.

Съншайн седна и закопча предпазния колан. След като се увери, че тя е безопасно настанена, Талон излезе от зоната на гаража и се насочи към тайнствения мрак на блатото.

Шумът на двигателя беше толкова силен, че ушите я заболяха, докато се носеха с пълна скорост към колибата му. Наоколо беше толкова тъмно, че не можеше да различи нищо. Как виждаше Талон, че да може да кара лодката? Всяка минута очакваше да се блъснат в някое дърво или дънер. При все това спътникът й маневрираше с лекота, без никакво колебание и без да забави скоростта.

След няколко минути очите й привикнаха с мрака и тя вече можеше да види очертанията на тресавището и призрачното сияние на блатния газ. Но най-вече съзираше трептящата мъгла над водата и някакви сенки, които й приличаха на животни.

Може би в крайна сметка бе по-добре да не вижда нищо.

Най-сетне стигнаха до малка усамотена колиба, разположена много навътре в блатото. Самотна. Изолирана. От покрива на верандата висеше испански мъх, а грубата дървесина бе изсветляла от слънцето до бледосиво и се очертаваше дори и в тъмнината на нощта.

Талон акостира катамарана до малкия пристан и изскочи навън. Помогна й да слезе и докато го следваше по тясната дъска към тъмната веранда, младата жена забеляза, че пред предната врата са се разположили два алигатора.

Изпищя ужасено.

— Шшт! — изшътка Талон и се засмя. — Няма от какво да се боиш.

За нейно пълно изумление, той се наведе и потупа по-големия звяр по главата.

— Здрасти, Бет, как си тази вечер?

Алигаторът щракна с челюсти и му изсъска в отговор, сякаш бе разбрал въпроса му.

— Зная, момичето ми. Съжалявам, забравих.

— Какъв си ти? Доктор Дулитъл?

Талон отново се засмя.

— Не. Намерих тези двете, когато бяха новоизлюпени и ги отгледах. Ние сме семейство. Толкова отдавна ги познавам, че мога да чета мислите им.

Е, и тя имаше влечуги в семейното дърво. Само че те крачеха на два крака.

По-голямото чудовище се приближи и се вторачи в нея, сякаш тя бе специалитетът за деня в ресторант „Крокодилски вкуснотии“.

— Не мисля, че ме харесва.

— Дръж се прилично, Бет — смъмри Талон алигатора.

Животното размаха опашката си, сетне слезе бавно по стълбите и се плъзна в тъмните води на блатото. Другият алигатор погледна неочакваната гостенка, щракна с челюсти и се присъедини към другарчето си.

Талон отвори вратата на колибата си и включи малката настолна лампа. Съншайн пристъпи колебливо вътре, донякъде изпълнена с опасение, че и той имаше хигиенните навици на брат й. Или че вътре ще я посрещне нещо много по-лошо от алигаторите. Нещо като чудовищна анаконда, която той възнамерява да нахрани с нея.

Застина нерешително на прага.

Отвътре жилището бе много по-голямо и просторно, отколкото можеше да се предположи отвън, но се състоеше основно от една стая. Отляво имаше малка кухня, а отдясно една врата, която Съншайн предположи, че води към банята. Виждаха се три големи маси, запълнени с компютри и друго електронно оборудване. Имаше и широка черна рогозка на пода в дъното на помещението.

Изпита благодарност към Талон, че всичко е чисто и подредено. Колко чудесно освежаващо бе да знае, че не всички мъже са свине като братята й.

— Интересно местенце имаш, Талон. Трябва да ти призная, че ми харесват тези черни стени без никакви украшения.

Той изсумтя, доловил заядливата нотка в гласа й.

— И това го казва жена, която живее в розов облак?

— Така е, но всичко тук е толкова мрачно. Не го ли намираш за депресиращо?

Той сви рамене.

— Не съвсем. Вече въобще не мисля за това.

— Не искам да бъда груба, но на мен ми се струва, че често го правиш.

— Правя какво?

— Не мислиш за нещата. Ти си от онези мъже, които просто съществуват, не е ли така? Не мислиш нито за вчерашния, нито за утрешния ден. Съставяш планове само за следващия час.

Талон пусна ключовете на масата до компютъра. Тя беше много проницателна. Един от недостатъците на безсмъртието беше липсата на някаква по-специална цел в живота. Неговият живот се свеждаше само до това, след като се събуди, да се заеме с проследяването и избиването на деймоните, а после се прибираше в дома си.

Един Нощен ловец никога не се замисляше за бъдещето. Само се придържаше към задачите на настоящото, независимо от всичко останало.

А колкото до миналото…

Нямаше защо да се връща към него. Най-много да пробуди спомени, които бе по-добре да забрави.

Погледна към нея и остана запленен от страстния блясък в тъмнокафявите й очи. Тя обичаше живота и тази любов струеше от нея, което го привличаше неустоимо. Какво ли би било, ако можеха да живеят като нормални хора? Наистина да мислят за бъдещето и да кроят планове за него?

— Вероятно ти през цялото време мислиш за бъдещето — промълви той тихо.

— Разбира се.

— И какво виждаш в бъдещето си?

Тя смъкна раницата и я остави до бюрото му.

— Зависи. Понякога си мечтая как мои творби ще бъдат изложени в най-добрите музеи, като „Гугенхайм“ или „Метрополитън“.

— А някога мечтала ли за семейство?

— Всеки има такива мечти.

— Не, не всеки.

Тя се намръщи.

— Ти наистина ли не мечтаеш за семейство?

Талон остана мълчалив, припомняйки си лицето на жена си, както и нощите, през които лежеше буден, докато тя спеше до него, а ръката му почиваше върху корема й, за да усеща как синът им помръдва в нея. Тогава беше пълен с мечти.

Когато надникнеше в очите на Ниния, все едно виждаше вечността, как ще остареят един до друг, щастливи, заобиколени от децата и внуците си. Но с едно прекалено емоционално решение той бе обрекъл и двама им, бе разрушил всичките им общи мечти. Всяка надежда, която бяха имали.

Примигна от болката, раздираща гърдите му.

— Не — прошепна мъчително Талон заради коравата буца, заседнала внезапно в гърлото му. — Не мисля някога да имам семейство.

Съншайн се намръщи, доловила дрезгавите нотки в гласа му. Той побърза да се изкашля.

Какво в нейния въпрос го бе наранило толкова силно?

Тъкмо й показваше къде да сложи чантата си и раницата с комплекта за рисуване, когато телефонът му иззвъня. Талон отиде до телефона, за да отговори, докато тя разопаковаше вещите си и ги подреждаше в помещението.

— Здравей, Ник… да, чух за Зарек. — Погледна я смутено, докато слушаше обяснението на Ник. — Не, аз… хм. Сега не съм сам, ясно ли е?

Отдалечи се от нея, но тя още можеше да чува разговора му. Държеше се доста нервно и тя се зачуди каква може да е причината.

— По-рано разговарях със Зарек. Преди това да се случи, той явно се беше насмукал с червен мохо^[2]. Не зная какво му става. Зная само, че беше в идиотско настроение. — Талон замълча за няколко минути. — Да, а сега ме чуй внимателно. Тук при мен е една жена, чието име е Съншайн. Ако ти се обади и поиска нещо, ще й го набавиш, без да противоречиш… Да, пак ще ти се обадя. — И с тези думи прекъсна разговора.

— Кой е Ник? — попита Съншайн.

— Личният ми помощник. За тази работа му се плаща, така че ако се нуждаеш от нещо, само трябва да натиснеш 4 и диез и ще набереш мобилния му.

О, супер.

— Наистина ли? Имаш личен помощник?

— Невероятно, нали?

— Ами трябва да ти призная, че за пръв път виждам толкова богат рокер, с личен помощник.

Той се засмя.

— А какво е това „червен мохо“? — продължи да го разпитва. — Някакво вино?

Той изглеждаше много смутен.

— Нещо подобно.

Той пак продължаваше със своите тайни. Уф! Този мъж трябваше да го дава малко по-свободно. Да бъде по-доверчив. Тя определено ще трябва да поработи върху него.

Талон отиде в кухненския бокс.

— Не зная за теб, но аз съм малко напрегнат. Обикновено заспивам до два часа, след като се съмне. Гладна ли си?

Съншайн го гледаше, докато ровеше из шкафовете и накрая извади и два тигана.

— Не съм гладна, но ако искаш, мога да приготвя нещо.

Талон вдигна глава, явно изненадан от предложението й.

— Благодаря. Ще бъде много мило.

Тя взе от ръката му единия от тиганите и го постави върху печката.

— И така, какво ти се хапва?

Талон облиза устни с порочен блясък в очите, а погледът му обходи алчно тялото й. Тя тутакси се сгорещи. От желание.

— Какво ще кажеш за гола Съншайн алденте, с бита сметана и шоколад? — Нежно отметна черната коса от врата й. — Можем отгоре да поставим и черешката на тортата.

Тя се засмя.

— Може да се уреди.

Съншайн простена, когато той наведе глава и я зарови във врата й. Ръцете му обхванаха гърдите й, които мигом се напрегнаха, а зърната им се втвърдиха и щръкнаха, а когато желанието изпълни цялото й тяло, слабините й се овлажниха и запулсираха от болезнена нужда за него.

— Винаги ли си толкова ненаситен? — попита тя.

— Само когато видя нещо, което желая — промърмори той, като плъзна ръка между бедрата й. — А тъкмо теб желая най-силно от всичко.

Тя простена, когато пръстите му нежно я погалиха, макар и през дънките. Сърцето й заби лудо, щом сведе очи, за да види как ръцете му ловко разкопчават дънките й. Дългите му, изящно оформени пръсти свалиха ципа и разтвориха дънките, за да се покажат дантелените й бели бикини. Той погъделичка с език ухото й, горещият му дъх опари кожата й, а ръката му се мушна под еластичната материя, за да напипа най-съкровената част на тялото й.

Замая се, когато видя ръката му да се насочва надолу, но още повече, когато пръстите му нежно я загалиха. Загарялата кожа на ръката му контрастираше ярко с бялото й бельо, докато пръстите му продължаваха да навлизат все по-навътре.

Съншайн изстена и се притисна в него, изгаряща от нетърпение отново да го почувства дълбоко в себе си.

Той изръмжа като див звяр, преди да коленичи зад нея, за да смъкне докрай дънките и бикините й. Подвластна на настойчивия му повик, Съншайн му позволи да събуе обувките й и да я съблече.

Талон беше на колене и все още напълно облечен, когато я обърна към себе си и впи поглед в тъмния триъгълник между бедрата й. Черният му взор срещна нейния и тя видя пламъка на желанието, лумнал в него.

— Отвори се за мен, Съншайн. Искам да ме поканиш вътре.

Тя се изчерви от молбата му. Никога в живота си не бе правила нищо подобно, но искаше да му достави удоволствие. Преглъщайки задръжките си, младата жена раздалечи крака и разтвори женствеността си за него.

— Цялата съм твоя, скъпи.

Той беше като див, изгладнял звяр, когато зарови лице между бедрата й и обхвана с устни сърцевината й. Съншайн извика от удоволствие. Изви гръб и се подпря на плота. В началото езикът му нежно я докосваше, после нежно я засмука с устни. Тя зарови ръце в меката му коса, а тялото й гореше от докосването му. Зърната на гърдите й бяха толкова твърди, че я боляха.

— О, да, Талон — прошепна задъхано младата жена, притискайки се по-плътно към него.

От гърлото на Талон се изтръгна дълбоко и ниско ръмжене, докато я милваше. Женственият й аромат замайваше главата му, докато нежните й пръсти подръпваха косата му. Той прокара език по върха на клитора й, пробвайки и вкусвайки жената пред себе си. Беше минало толкова дълго време, откакто някой или нещо му бе доставяло подобна наслада.

Ала тя наистина го караше да тръпне от желание.

Страстта й, изобретателността й, чудатостите й. Всичко беше магнит, който го притегляше противно на волята му.

Той я ближеше и милваше. Вкусваше я. Стенанията й на удоволствие ставаха негови и когато тя достигна кулминацията и изкрещя името му, Талон можеше да се закълне, че пред очите му избухнаха хиляди звезди.

Дишането на Съншайн излизаше на накъсани и остри хрипове, когато сведе поглед и видя любимия й да се надига от пода. Надвеси се над нея, тъмните му очи и лицето му все още горяха от ненаситна жажда.

— Какво има у теб, че не мога да ти устоя? — попита той. — Всеки път, когато се озова близо до теб, не мога да мисля за нищо друго, освен да те вкуся.

Насочи ръката й към слабините си и тя усети твърдата му мъжественост, пулсираща за нея.

— Не зная — промълви младата жена с дрезгав глас, когато пъхна ръка под колана на панталоните му и прокара пръсти по късите, къдрави косъмчета, докато накрая обхвана набъбналия му член.

Дъхът излезе с остро свистене от гърдите му.

— Но и аз изпитвам същото — прошепна тя и ръката й се спусна по-надолу.

Талон затвори очи. Челюстта му потръпна, докато тя го галеше. Съншайн знаеше, че той изпитва наслада, но при все това реагираше, сякаш докосването й му причиняваше болка. Чувстваше се странно уязвима, гола от кръста надолу, все още облечена с пуловера и сутиена, докато той оставаше напълно облечен. Беше еротично и смущаващо.

Сякаш отгатнал мислите й, Талон свали и останалите й дрехи. Сега тя бе напълно гола.

Но той не.

Прокара длани по нея с безкрайна нежност.

— Разкажи ми за фантазиите си, Съншайн. Разкажи ми за какво си мечтаеш нощем, когато си сама в леглото.

През целия си живот тя нито веднъж не бе споделяла толкова интимни тайни с никого, но преди да осъзнае какво прави, започна да се разкрива пред него.

— Сънувам как един красив непознат мъж се приближава към мен.

Той продължи да я обсипва с ласки.

— И?

— Тъмно е. И горещо. Представям си как той застава зад мен и започва да ме притегля към себе си. Усещам го как ме обладава отзад, но не го виждам. Само го чувствам.

Талон се отдръпна от нея и угаси светлината.

Съншайн потръпна в мрака.

— Талон?

— Шшт — обгърна я дълбокият му глас с характерния му силен акцент.

Сетне тя почувства ръцете му върху тялото си. Напълно заслепена, младата жена бе само усещания, когато той я придърпа към себе си и тя разбра, че е свалил якето и ризата си. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й и дланите му ги обхванаха, докато хапеше тила й.

От години Съншайн имаше подобни фантазии, но никога не са били реалност. Никога не бе виждала лицето на бленувания мъж. Тази нощ си представяше Талон и ръката му, галеща я между бедрата.

Чу как сваля ципа на панталоните си. Топлината на тялото му я обгърна, докато той й шепнеше нещо на език, който не разбираше. Дрезгавият му от страст глас правеше всичко още по-изкусително.

Еротично.

След секунди той беше в нея, горещ и твърд. Тя изстена и изви гръб, докато той проникваше дълбоко в нея отново и отново.

Талон зарови ръце в косите й, хапейки раменете и шията й. Докосването му беше горещо, изгарящо.

Той я притегли напред. Съншайн ахна, когато го почувства още по-дълбоко. Шеметните му тласъци я изпълваха с такава огромна наслада, че тя стенеше и се извиваше в синхрон с движенията му.

Талон стисна зъби, когато усети как пулсиращата й женственост го обгръща. Тя беше толкова влажна и гореща, толкова копринено мека. Беше истинска лудост, ала когато беше в нея, той сякаш усещаше липсващата си душа.

— Отдай ми се докрай, Съншайн — прошепна на келтски, после си спомни, че тя не би могла да го разбере, затова й го преведе.

— Талон. — Гласът й бе смесица от болка и удоволствие. Жарка, помитаща страст. Тя бе на ръба на оргазма. За да й помогне да го достигне, ръката му се плъзна надолу към клитора й и го загали в синхрон с тласъците си.

Почти веднага Съншайн извика и свърши. Талон мигом се присъедини към нея в царството на божественото блаженство.

Двамата бяха потни и задъхани, когато той притисна голото й тяло към своето. Засмя се в ухото й, благодарен, че за пръв път не се налага да крие острите си кучешки зъби, когато се усмихва, защото тя не можеше да го види в тъмното.

Ала той отлично я виждаше. Дългите й, черни плитки се спускаха, притиснати между гърба й и гърдите му. Уханието им изпълваше въздуха, а тя бе влажна и гореща до него.

Талон я отнесе до креслото и седна, настанявайки я в скута си. Двамата едва успяваха да си поемат дъх, отмалели и изтощени.

Съншайн се облегна на гърдите му, а ръката й се плъзна нагоре, за да се обвие около врата му и да го придърпа по-близо. Той прокара устни и език по бузата й, докато нежно я хапеше.

Съншайн никога досега не се бе чувствала по този начин с мъж. Разбира се, беше правила секс, а бившият й съпруг беше постоянно разгонен скапаняк, ала тя никога не бе пожелавала някого така, както желаеше Талон. Тялото му беше толкова горещо и твърдо под нея, така първично мъжествено, че й се искаше да остане завинаги сгушена в скута му.

Въздъхна доволно.

— Талон, правиш ли това с всяка жена, която срещнеш?

— Не — прошепна той в ухото й. — Не го правя и никога досега не съм водил жена тук. Ти определено си специален случай.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Ами ти? Водиш ли у вас всеки мъж, с когото се запознаеш?

Тя се отдръпна назад. Искаше й се да види лицето му.

— Не. Кълна ти се, че ти също си специален случай.

Той я целуна нежно.

Двамата останаха така дълго, само се прегръщаха, слели се със застиналото блаженство на настъпващата утрин.

Съншайн не беше сигурна какво изпитва към Талон. Част от нея искаше да го държи така завинаги, а друга част й нашепваше, че е идиотка, задето си мисли подобни неща за мъж, с когото току-що се е запознала.

Да, той изглеждаше страхотно в кожени панталони и можеше да накара да трепне всеки сантиметър от тялото й, но дали в края на деня все още ще е с нея, или просто ще се окаже като всеки друг мъж, когото бе познавала? Егоист. Със силно чувство за собственост. Изтъкан от предразсъдъци.

Не беше сигурна.

Не беше сигурна, че иска да остане с него достатъчно дълго, за да разбере.

Съншайн се прозина. Беше дълга нощ, емоционално и физически изтощителна. В момента копнееше единствено да се сгуши до това мъжествено тяло и да заспи.

Талон внезапно се почувства неудобно. Отначало идеята да я доведе тук му се бе сторила добра, но сега като си представи да си легне в леглото с нея и да заспи… Това бе интимност, която не бе споделял с никого, освен с мъртвата си съпруга. Неведнъж се бе случвало да прави секс с жена и след това и двамата да заспят за кратко, но това бе напълно различно.

Със Съншайн щяха действително да прекарат деня заедно. Заспали един до друг. Телата им щяха да се докосват…

Тя отново се прозя.

— Ей сега се връщам.

Талон светна лампата, но не каза нищо, когато тя измъкна тениската си от чантата и се запъти към банята. Докато я нямаше, той се заслуша в шумовете, идващи оттам. Чуваше течащата вода, докато тя миеше лицето и зъбите си.

Чувстваше се странно.

В главата му нахлуха спомени. Спомени за един живот, който би трябвало да е забравил. Спомени на един мъж, който бе погребал.

Припомни си безбройните нощи, когато бе лежал в леглото, чакайки съпругата си, докато тя се приготвяше за сън. Нощи, през които я бе наблюдавал как разресва косите си, докато заблестят на светлината на огъня и после ги сплита, преди да се присъедини към него. Нощи, през които слушаше тананикането й, докато шиеше край огнището…

Погледът му се плъзна по скрина, където Съншайн бе оставила малката си тоалетна чанта, розова четка за коса и малко шишенце, което несъмнено съдържаше парфюм от пачули. Взря се в изисканите предмети, които изглеждаха толкова не на място сред вещите му. Предмети, които бяха толкова чужди и женствени, че само видът им караше стомахът му да се преобръща.

Как му липсваше усещането да споделя живота си с друг човек. Да има някого, за когото да се грижи; някой, който да се грижи за него. Това бе нещо, за което не бе мислил отдавна, много отдавна. Нещо, за което не смееше да мечтае. Сега, когато се замисли, трябваше да признае, че в живота на един Нощен ловец имаше много мигове на безкрайна самота.

Съншайн излезе от банята. Черната й коса все още бе сплетена на плитки, а краката й се подаваха изпод тениската. Усмивката на лицето й трогна коравото му воинско сърце.

Преди векове той бе очаквал с нетърпение битките, изпълнен с увереността, че ако оцелее, ще се завърне в топлата прегръдка на любящите ръце, към спокойствието на приятелска и сродна душа.

Като Нощен ловец обаче най-доброто, на което можеше да се надява, бе след битка да се настани пред компютъра или до телефона, за да сподели преживяното с някого, който живееше на стотици, ако не на хиляди километри от него. Това никога досега не го бе притеснявало. Ала тази вечер, поради някаква причина, го тормозеше.

— Добре ли си? — попита тя.

Той кимна.

Съншайн не остана убедена от отговора му. Лицето му имаше измъчен вид.

— Да не си променил намерението си да пренощувам тук?

— Не — отвърна той припряно. — Просто беше дълга нощ.

Тя кимна.

— Разкажи ми. — Покатери се на леглото и се загърна с одеялото, преди да изключи нощната лампа.

Талон се загледа в нея. Тя лежеше на една страна, с лице към стената. Главата й изглеждаше малка на фона на възглавницата с царски размери. Струваше му се толкова фина и женствена в леглото, отвсякъде обкръжена с мрак. Но въпреки всичко изглеждаше прелестно.

Легна до нея. Не можа да се сдържи и я притегли в обятията си, като притисна гърба й към гърдите си.

— Ммм — въздъхна тя замечтано. — Наистина ми харесва, когато правиш това.

Прониза го болка, като затвори очи и вдъхна неповторимото й ухание. Такова блаженство бе да я държи в обятията си.

Nae!, прокънтя в съзнанието му. Не можеше да го направи. Не можеше да си позволи да изпитва подобни чувства към нея. Помежду им никога нямаше да е възможно да има нещо. Утре трябваше да я остави да се върне към живота си, а той — към своя. Така стояха нещата.

Целуна я нежно отзад по тила, въздъхна и се насили да заспи. Никога нямаше да я има; за него тя никога нямаше да бъде нещо повече от едно временно увлечение.

Никога.

Съншайн остана да лежи така, заслушана в тихото дишане на Талон. Никакви думи не можеха точно да опишат какво изпитваше, докато лежеше до този мъж. Но като че ли те напълно си пасваха. Все едно бяха родени един за друг.

На какво се дължеше това?

Не беше сигурна колко дълго бе лежала, преди сънят да я надвие, но когато най-после заспа, започна да сънува нещо много странно…

Видя Талон като млад мъж, вероятно на не повече от двайсет. Дългата му златисторуса коса бе сплетена на гърба, а две по-къси, тънки плитки се спускаха от лявото му слепоочие. Младежкото му лице бе покрито с гъста, тъмноруса брада, но тя все пак го позна.

Разпозна го като младия мъж, който за нея беше целият свят.

Той се бе надвесил над нея, а твърдото му, мускулесто голо тяло се притискаше в нейното, докато се плъзгаше навън и навътре в нея с такава нежност, че сърцето й едновременно пърхаше от щастие и се свиваше от болка.

— О, скъпа, Нин — мълвеше в ухото й. Проникваше дълбоко и силно в нея, като наблягаше на всяка дума, която изричаше. — Как мога да те изоставя?

Тя обхвана лицето му в шепи и го целуна, после го тласна назад, за да се взре в кехлибарените му очи, докато той я любеше.

— Нямаш избор, Спиир. Ти се бори толкова упорито, изстрада толкова много, за да бъдеш наследник. Трябва да го направиш. Това ще ти гарантира, че кланът ще те признае за свой крал, когато чичо ти умре.

Тя видя мъката в очите му и усети как тялото му се напрегна и скова до нейното.

— Зная.

Двамата се обичаха толкова много. Винаги е било така. Още от деня, когато тя беше на шест, а той на осем и я спаси самоотвержено от бой с пръчка.

Той бе героят на сърцето й.

Двамата отраснаха заедно и не се разделиха. Дори като деца знаеха, че приятелството им ще бъде забранено или изложено на присмех, а Спиир бе понесъл толкова обиди, че щяха да му стигнат за десет хиляди живота.

Тя никога не би му причинила още болка.

Затова не споделиха с никого за безбройните пъти, когато се измъкваха скришом от семействата си, зарязвайки задълженията си, за да бъдат заедно. Дълги години срещите им бяха съвсем невинни. Събираха се, за да играят заедно или да ловят риба, а понякога само за да поплуват или да споделят мъките и тегобите си.

Едва през последната година се осмелиха да докоснат телата си.

Тя беше дъщеря на рибар — най-нисшето съсловие сред нисшите. Въпреки това Спиир никога не се бе отнасял с нея както останалите. Никога не бе споменавал, че мирише на рибно масло или че е облечена в износени и изкърпени дрехи. Той я уважаваше и ценеше приятелството им също толкова много, колкото и тя.

Беше му отдала девствеността си с радост, макар да бе уверена, че никога не би могло да има нещо повече помежду им. Знаеше, че ще дойде денят, когато той ще трябва да се ожени за друга. И макар че това щеше да разбие сърцето й, тя знаеше, че е длъжна да го остави да си отиде. Той трябваше да се ожени за друга, за да изтрие петното на срама, оставено от майка му. За да докаже на всички, че е благородник не само по кръв, но и по дух.

— Ти ще бъдеш прекрасен съпруг, Спиир. Тя ще е много щастлива да те има.

— Недей — промълви той и я стисна по-здраво. — Докато съм с теб, не искам да мисля за никоя друга. Просто ме прегърни, Нин. Нека само за миг се престорим, че аз не съм син на майка си. Позволи ми да си представя, че на този свят съществуваме само аз и ти, че никой и нищо никога няма да ни раздели.

Тя стисна очи, когато болката я връхлетя. Как й се искаше да беше истина.

Той се отдръпна, за да сведе поглед към нея. Нежно обгърна лицето й с длани.

— Ти си единствената топлина за сърцето ми. Единствената слънчева светлина, която моята зима познава.

О, как го обичаше тя, когато й говореше така. Когато той, пламенният, дързък воин и принц, се осмеляваше да се преобрази в барда, който се криеше в сърцето му. Единствено тя бе познала тази негова страна. Само тя винаги бе знаела, че Талон притежава поетична дарба. За останалия свят той беше свиреп и силен воин. Боец с неоспоримо мъжество и умения.

Но тя обичаше най-силно неговото сърце на поет.

— А ти си моят огън — прошепна младата жена задъхано. — И ако сега не си тръгнеш и не се срещнеш с чичо си, той ще те унищожи.

Талон изруга, като се отдръпна от нея.

Тя го гледаше, докато се облича, помогна му да си сложи бронята. Той беше принц. Не само по наследство, но и по поведение и външност. Никога не бе съществувал по-благороден мъж.

След като и тя се облече, той я прегърна за последна гореща целувка.

— Ще се видим ли довечера?

Тя отклони очи.

— Ако искаш, Спиир. Ще направя всичко, което пожелаеш, но не мисля, че ще е честно спрямо новата ти жена да се срещнеш с мен точно в първата ви брачна нощ.

Той примигна, все едно го бе зашлевила.

— Права си, Нин. Най-малкото няма да е честно спрямо теб.

Съншайн простена, като усети как напуска Ниния и се приближава към Спиир. Двамата още бяха край езерото, но сега тя усещаше него. Неговите емоции. И гледаше през неговите очи.

Спиир остана с разбито сърце, докато Ниния се изтръгваше от прегръдката му. Болката в гърдите му беше толкова силна, че се изплаши да не го разкъса. Протегна ръка към нея, макар да знаеше, че си бе отишла.

Изгубена. Завинаги изгубена за него.

Също както бе изгубил майка си. Също както бе изгубил сестрите си и баща си. О, богове, това бе толкова несправедливо.

Но животът никога не беше справедлив. Особено за мъж, който имаше задължения и отговорности. Мъж, който трябваше да извоюва уважение за себе си и сестра си с острието на меча си.

Той никога не е бил господар на живота си.

Извърна се от нея, възседна коня си и препусна към мястото на срещата с леля му и чичо му, където те трябваше да сключат брачния съюз между неговия клан и племето от галски келти, владеещо земите на север от техните. Този брак щеше най-после да сложи край на всички клюки и да принуди да замлъкнат мрачните пророци, които искаха някой друг да наследи трона.

Съншайн се мяташе в съня си, докато сцените се сменяха. Видя Талон по-късно в същия ден, застанал между красива жена, малко над трийсетте, и някакъв мъж, само с няколко години по-голям от нея. Жената имаше същата руса коса и сини очи като Талон, докато мъжът имаше черна коса и черни очи.

Тримата бяха изправени в центъра на древна зала, със стени от стари дървени греди. Помещението беше претъпкано с хора, непознати на тримата в центъра. Всички носеха карирани дрехи и златни скъпоценности.

Чичото на Спиир бе облечен в черна кожена броня, а леля му — в златна броня с дълга, карирана пола.

Пред събраните там хора Талон изглеждаше силен и горд. Свиреп и царствен.

В залата отекваше шепненето на галите, докато си припомняха историите за неговата храброст в битките. Всички признаваха, че той е любимият воин на Мориган. Дори се твърдеше, че самата богиня препускала заедно с него по бойните полета, за да накаже всеки, който дръзнеше да обезобрази красивия Спиир или да отблъсне ударите на меча му.

Ала никой не знаеше, че Спиир бе готов да избяга, докато очакваше влизането на младоженката.

— Кълна се, момко, че си плашлив като жребче — прошепна леля му и се засмя.

— Същата беше и ти, Ора — подразни я чичо му. — Няма да забравя как баща ти те заплаши, че ще те върже за себе си, ако не престанеш да се съпротивляваш, докато родителите ни уреждаха женитбата ни.

— Да, но аз бях много по-млада от теб.

Леля му отпусна успокояващо ръка на рамо му. Спиир пое дълбоко дъх, когато една млада жена пристъпи напред, за да застане до него.

— Дъщеря ми Диърдри — представи я крал Лейд.

Тя бе красива. Това бе първата мисъл на Спиир. С коса като златна свила, каквато никога не бе виждал, с нежни и прелестни сини очи. Но по нищо не приличаше на неговата Ниния. Никоя друга на света не можеше да засенчи любимата му.

Спиир инстинктивно отстъпи назад. Чичо му го побутна напред.

Диърдри се усмихна подканващо. Очите й бяха топли и ласкави.

Той отново отстъпи назад. Този път леля му го смушка да пристъпи напред към младоженката.

— Какво трябва да й кажеш, млади момко?

— Аз… — Спиир, разбира се, знаеше думите, които се очакваха от него. Толкова пъти бе репетирал какво ще изрече. Но сега словата заседнаха на гърлото му. Дъх не можеше да си поеме.

Отново се отдръпна назад, а леля му и чичо му още веднъж го побутнаха напред, към нея и към съдбата, която внезапно му се стори мрачна, сурова, студена.

— Спиир — заговори пак чичо му, но този път с предупредителна нотка в гласа. — Кажи думите.

Направи го или ще изгубиш всичко.

Ако го направя, ще изгубя единственото, което е ценно за мен.

В мислите си видя как помръкват очите на Ниния. Видя сълзите, които тя се опитваше да скрие.

Спиир скръцна със зъби и стисна решително челюсти.

— Няма да го направя. — Завъртя се и напусна залата, като чу зад гърба си шокирани ахкания, докато се отправяше задъхано навън.

След броени секунди леля му и чичо му се втурнаха след него. Спиир бе преполовил разстоянието до коня си, когато чичо му го сграбчи за ръката и грубо го спря.

— Какво не е наред с теб? — властно го запита той.

— Спиир — заговори и леля му, с по-нежен тон. — Какво има?

Той местеше поглед между тях, търсейки думите, с които да ги накара да разберат какво му е на сърцето.

— Няма да се оженя за нея.

— О, да, ще го направиш — изрече чичо му заплашително. Черните му очи хвърляха мълнии към племенника му. — А сега веднага се върни обратно, за да довършиш започнатото.

— Nae — възпротиви се Спиир упорито. — Няма да се оженя за нея, защото обичам друга.

— Коя? — запитаха го едновременно чичо му и леля му.

— Ниния.

Размениха си смръщени погледи.

— Коя, по дяволите, е тая Ниния? — попита чичо му.

— Да не е дъщерята на продавача на риба? — предположи леля му.

Двата въпроса го връхлетяха едновременно. Едва след секунда чичо му се замисли за въпроса, зададен от жена му.

— Дъщерята на продавача на риба? — повтори той смаяно.

Чичо му се опита да го удари по тила, но Спиир улови ръката му и го изгледа кръвнишки. Отдавна бяха отминали дните, когато чичо му можеше да го бие безжалостно.

— Да не си полудял? — ревна чичо му властно, като изви свободната ръка на Спиир. — Откъде изобщо я познаваш?

Спиир се напрегна в очакване на присъдата на чичо си. Нямаше съмнение, че щяха да го прогонят завинаги от техния клан, също както бяха наказали майка му. Но вече нищо нямаше значение за Спиир. Ниния бе единствената личност, която някога го бе приемала такъв, какъвто е. Нямаше да я изгуби, като се ожени за друга, а тя да се върне към мизерния си живот. Не желаеше да остарее без нея.

— Знам, че не ме разбираш. Знам, че трябва да се подчиня и да се оженя за дъщерята на онзи галски келт, но няма да го направя. — Погледна към леля си с надеждата поне тя да разбере неговия обет пред Ниния. — Обичам Ниния. Не искам да живея без нея.

— Още си млад и глупав — заговори отново чичо му. — Същият си като майка си. Оставяш се да те командва сърцето ти. Ако провалиш тази женитба, никога няма да преживееш позора, същия както онзи, който ни навлече майка ти. Сам ще се убедиш, че никога няма да бъдеш нещо повече, освен жалък син на блудница. А сега се върни в залата и се ожени за Диърдри. Веднага!

— Nae — категорично отсече той.

— Боговете да са ми на помощ, Спиир, но ако провалиш тази женитба, ще те прогоня от клана.

— Тогава ме прогони.

— Nae — намеси се леля му и прекрати спора им.

Погледът й бе добил онова отнесено изражение, както ставаше, когато сякаш се пренасяше от този свят в друго, по-висше измерение.

— Тук са намесени боговете, Идиаг. Надникни в очите му. Ниния е неговата сродна душа. Те са предопределени да бъдат заедно.

Чичо му изруга.

— Това трябваше да бъде най-важният съюз за нашия клан — промърмори с горчивина. — Щеше да осигури мира между нашите народи и да гарантира, че никой няма да се съмнява в правата на Спиир като мой наследник. Но не мога да оспорвам волята на боговете. — Потупа Спиир по ръката. — Върви, Спиир. Отиди да съобщиш решението си на твоята Ниния, докато аз се опитам да спася каквото мога от тази среща. Да се надяваме, че ще успея да предотвратя войната.

Спиир примигна недоверчиво. За пръв път в живота му се случваше чичо му да прояви милост към него.

— Сериозно ли говориш?

Чичо му го изгледа с присвити очи.

— Момко, най-добре ще е да изчезнеш колкото можеш по-бързо, преди да се е пробудил здравият ми разум.

Спиир се втурна с вик към коня си. Но след миг се върна забързано при леля си, за да я прегърне. После прегърна и чичо си.

— Благодаря ти. Благодаря и на двама ви.

Пак се затича към коня си, колкото можеше по-бързо. Скочи на седлото. Заби токове в хълбоците на коня и трескаво го пришпори напред, за да се върне в земите на клана.

Спиир профуча с бясна скорост през гората. Черният му жребец се носеше право през храстите и тревите, разпръсквайки прах след копитата си. Лъчите на слънцето се процеждаха през клоните на дърветата и осветяваха бронята му, докато той пришпорваше жребеца все по-яростно.

Трябваше да стигне до своята Ниния…