Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (14)

12

— О, я виж кой се е върнал.

Съншайн остави книгата, която четеше, и се усмихна на Селена, която добута малката си количка до нея. Облечена в широка пурпурна рокля и черна пелерина, Селена паркира количката си отдясно на сергията на Съншайн с керамика и скици. Веднага се зае да подрежда масичката си с картите и пособията си на гледачка.

— Зная — отвърна Съншайн замислено, като отбеляза страницата, до която бе стигнала в любовния роман „Родени в грях“, преди да остави книгата настрани. — През последните дни бях доста заета. Съжалявам.

Селена разстла тъмнолилавата покривка върху масичката си за гледане на карти.

— Е, ще науча ли най-после и аз нещо за този момък? Искаш ли да ти хвърля едни карти?

Съншайн въздъхна, като стана от стола си, за да помогне на Селена да подреди картите.

— Не зная много за него, освен че е русокос гигант, рокер, бог на секса, който не яде нищо, освен вредни храни, притежава куп пари, живее в блато, познава зет ти, Кириан… О, да, познава и съпруга на Грейс.

Лицето на Селена пребледня. Погледна сепнато приятелката си.

— Талон? Срещала си се с Талон? И то повече от един път?

Съншайн застина, разкъсвана между възбудата и тревогата.

Селена не изглеждаше никак добре. По-скоро като че ли й бе прилошало от тази новина.

— Ти го познаваш? — попита тя невярващо.

Крайно смутена, Селена бързо се озърна наоколо.

— О, боже, моля те, моля те, кажи ми, че той не е половият атлет, който бил блъснат от карнавална платформа за Марди Гра. Моля те, кажи ми, че мъжът, за когото си фантазирах, не е Талон. За бога, аз съм вечеряла с него.

— Добре, няма да ти кажа, че е той, но… е той. Не е ли страхотен?

— О, господи — изпъшка Селена. — Чувала съм слухове за него, но кой знае дали действително са верни? Не мога да повярвам.

Съншайн изпита облекчение. Най-после бе намерила кой да й даде някои отговори, при условие, разбира се, че успее да ги изтръгне от Селена. А изглежда тя нямаше намерение да бъде много словоохотлива.

— Лейни, по-добре изплюй камъчето. Веднага ми разкажи всичко, което знаеш за него.

Селена отвори уста, но само като видя решително вирнатата й брадичка, Съншайн разбра какво се канеше да й каже.

— Да не си посмяла да ми пробуташ, че нищо не можеш да ми кажеш — заплаши я тя, преди приятелката й да продума. — Същото го чух достатъчно много пъти от самия него.

Селена затвори уста.

— Ами, той по начало е добро момче. Не е от обичайните безработни и има бъдеще. Наистина дълго бъдеще.

— И какво още?

Селена стисна устни.

Съншайн разтвори сгъваемия стол, върху който сядаха клиентите на Селена, и се настани до нея.

— Хайде, Лейни. Аз наистина, ама наистина харесвам този мъж. А той ме подлудява с това, че нищо не ми казва. Дори и рождения му ден не знам. Така че, какво ти е известно за него?

— Не бива да казвам, Съни. Заклела съм се да пазя тайна.

— Пред кого си се заклела?

Селена постави на масичката кутията с картите таро.

— Не бива да казвам — повтори.

— Какъв е той? Да не е мафиот?

— О, не — веднага отрече Селена с тревожен тон. — В сравнение с тях мафиотите са направо бойскаути. Никой не може безнаказано да се изпречва на пътя на тези момчета.

„Някой по-лош от мафията?“

— Кои са те?

— Виж какво — отклони Селена отговора си. — Нека да кажем само, че той работи нещо като Табита.

Съншайн се намръщи.

— Занимава се с дамско бельо? Не ми прилича на мъж, който продава такава стока.

— Не, глупаче. Говоря ти за онова, което Таби върши през нощта.

Устните на Съншайн оформиха едно малко „О“, когато се досети.

— Той е убиец на вампири?

— Да, при това наистина много добър.

Това обясняваше защо се бяха срещнали в онази алея. Само дето онези, които я нападнаха, никак не приличаха на вампири. По-скоро приличаха на юпита.

— Тук се крие нещо много повече, нали? — попита Съншайн.

Селена кимна.

Съншайн се усмихна дяволито.

— И ти, моята най-добра приятелка на този свят, моята духовна сестра, която е готова да сподели с мен всяка топка от сладоледа „Чънки Мънки“, с която си разменяме имейли за готини, мускулести мъже веднага, щом ги видим; жената, която ме накара да нося онази бухнала зеленикава шаферска рокля с къдрички, която добави поне седем кила към бедрата ми, ще ми кажеш всичко, което знаеш, нали?

Селена се вцепени.

— Не е честно, а роклята не беше зеленикава, а бледозелена.

— Беше грозна, лимоненозеленикава. В нея приличах на гаден шамфъстък. Но сега не говорим за това. Ще ми изпееш всичко, защото в любовта всички средства са позволени.

Съншайн не беше сигурна коя от двете остана по-смаяна от последната част на изречението.

— Какво? Да не би да ми казваш, че обичаш Талон?

Съншайн се опита да сложи в ред чувствата си към Талон. Толкова много негови качества обожаваше, така силно копнееше за него, ала в същото време не знаеше нищо за него — кой е бил той и какъв бе сега. Знаеше единствено как изтръпва щом го погледне. Чувствата й бяха толкова силни, че й се искаше още в този миг да се втурне към дома си, за да бъде с него.

— Честно, Селена, не зная. Всеки път, когато съм с него, се чувствам толкова жива. Толкова стоплена и закриляна, сякаш нищо на света не може да ме засегне или да помрачи щастието ми. Той просто ми пасва. Зная, че звучи налудничаво…

Съншайн млъкна и сведе поглед към масичката и количката на Селена, запълнени с дреболии, камъни с магически руни и картите таро. Това й припомни, че за приятелката й лудостта бе част от професията й. Съншайн се взря в лицето й, опитвайки се да я накара да я разбере.

— С Талон сме били женени в друг живот.

Очите на Селена станаха мрачни. Когато заговори, гласът й бе спаднал до шепот.

— А Талон знае ли?

Съншайн кимна.

— Снощи, когато му заповядах да спи на дивана, той ми каза, че съм му жена.

— Спал е на дивана?

— Е, това е дълга история.

Селена обърна една от картите. Погледна я — беше картата на смъртта. Веднага вдигна очи към Съншайн.

— А каза ли ти, че това е било в негов предишен живот?

— Не. Всъщност, когато го сънувам, аз изглеждам различно, но не и той. Дори има същите татуировки и това е най-странното. Аз даже помня как му ги направиха. Вече си мисля, че съм си загубила ума.

Селена хвана ръката на Съншайн и я стисна леко, със симпатия.

— Не, скъпа. Не си загубила ума си, поне не и за това.

— Тогава какво става с мен?

Селена се огледа, след което се приближи още повече към Съншайн и снижи глас, като че ли се опасяваше да би някой да ги подслушва.

— Съни, кажи ми честно, какви са намеренията ти спрямо Талон?

Въпросът й подразни Съншайн.

— Ти каква си му? Неговото мамче? Обещавам, че на сутринта ще се отнасям с уважение към него.

Селена завъртя очи.

— Това наистина е сериозно, Съншайн. Твоята настояща тръпка си играе с едни наистина много лоши създания, които няма да се поколебаят да ви убият, ако решат, че ти или той може да ги разкриете.

Съншайн потрепери от зловещата нотка в гласа на Селена. Това не вещаеше нищо добро.

— Той е вампир, нали? Знаех си!

— Не точно вампир.

— И той така ми каза. Тогава ще те попитам това, което попитах и него — какво означава „не точно вампир“?

— Той е Нощен ловец.

Съншайн остана изумена, че най-после бе получила отговор. Разбира се, отговорът въобще нямаше смисъл, но все пак беше дългоочакваното начало.

— И това би трябвало да означава…?

— Безсмъртен убиец на вампири, който е продал душата си заради отмъщение.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака й.

— На кого е продал душата си? На дявола?

— На богинята Артемида.

Съншайн се намръщи. Това бе последното, което очакваше да чуе. Но като се имаше предвид колко странен бе целият този разговор, от нищо не би трябвало да се изненадва.

— Шегуваш се, нали?

Селена бавно поклати глава в знак на отрицание.

— Само че в това няма смисъл. Искам да кажа, че няма толкова много вампири на този свят, нали? Така че колко много може да са Нощните ловци? Той единственият ли е?

Още преди Селена да заговори, Съншайн се досети от изражението й, че отговорът няма да е приятен.

— Има хиляди Нощни ловци и безброй вампири. Или казано по-точно, тях ги наричат деймони, понеже това название обхваща повече неща, отколкото думата вампир.

Съншайн седеше вцепенено, докато се напрягаше да проумее казаното от Селена.

— Това не го разбрах. Искам да кажа, че винаги съм вярвала, поне на теория, в съществуването на вампири, но не и от плът и кръв. Трудно ми е да повярвам, че навън бродят толкова много от тях, че да се нуждаем от ловци на вампири. — Кръстоса поглед със Селена. — Не се обиждай, но винаги съм си мислела, че сестра ти Табита е малко откачена.

Селена тихо се засмя.

— Такава е, но сега темата ни на разговор е друга.

Съншайн се опита да осмисли това, което Селена й разказа. Още не бе сигурна дали да вярва на думите й. Възможно ли бе Талон да е безсмъртен убиец на вампири? Но да, това обясняваше много неща, макар и по един доста странен начин. Много неща.

О, господи, той наистина беше убиец на вампири!

Прилоша й.

— Откъде са се взели вампирите? — попита тя Селена. — Демони ли са или са създадени от хора, също както във филмите?

Селена замълча, преди да заговори по-спокойно.

— Добре, остави ме да ти изнеса един кратък урок по история и да видим дали ще ти помогне да проумееш повече за всичко това. Преди много хиляди години били създадени две раси — хората и аполитите, които били деца на бог Аполон. Той искал да създаде върховна раса, която да ни превъзхожда във всичко. Те били красиви, извънредно високи и притежавали огромни психически сили.

Съншайн преглътна смутено, като си припомни нападателите. Те много приличаха на описаните от Селена.

— Но както много други, които притежавали подобни сили — продължи Селена, — аполитите злоупотребили с тях и се впуснали във войни срещу хората, като се опитали да поробят цялото човечество.

— Аполитите са били вампири?

— Не — отрече Селена, — не бързай толкова. По време на войната си с гърците аполитите убили любовницата на Аполон и сина му. Разгневен заради смъртта им, Аполон разрушил Атлантида, родината на аполитите. Заради предателството им, аполитите били прокълнати да пият кръвта си взаимно, за да оцеляват. Забранено им било да се показват на дневна светлина, защото бог Аполон можел да ги види. И тъй като любимата на Аполон била на двайсет и седем години, когато я убили, аполитите били осъдени да умират от ужасна смърт, когато навършат тази възраст.

— И как умират?

— Разпадат се и бавно гният в продължение на двайсет и четири часа.

— О, колко ужасно! — ахна Съншайн.

Селена кимна утвърдително, като извади една карта и я върна в колодата.

— Но те могат да избегнат тази трагична участ по два начина. Или да се самоубият в деня преди техния двайсет и седми рожден ден, или да се превърнат в деймони, след което да започнат да убиват хора и да им взимат душите, за да удължават живота си.

— Как?

Селена сви рамене.

— Не съм сигурна как точно го постигат. Зная само, че изцеждат кръвта ни, докато не умрем, след което поемат нашите души в техните тела. Докато душата е жива, живи са и те. Но проблемът е в това, че човешката душа започва да умира веднага, след като аполитите я пленят. Така че те трябва постоянно да търсят нови души, за да поддържат живота си.

— И тъкмо това търсене на нови души ги превръща във вампири?

— Деймони, вампири, таласъми… можеш да ги наричаш както си искаш. Те ти изсмукват кръвта и ти отнемат душата, така че накрая те оставят без нищо. Също като адвокатите — усмихна се Селена. — О, почакай, аз току-що обидих съпруга си.

Съншайн оцени чувството й за хумор, но още се напрягаше да осмисли всичко чуто.

— Ами Нощните ловци? Откъде са дошли те? И те ли са аполити?

— Не, те са древни воини. След като Атлантида потънала в океана, гръцките богове се разгневили, че Аполон създал и после пуснал деймоните срещу нас, затова сестра му Артемида създала армия, която да ги преследва и избива. Точно това са Нощните ловци. Талон е един от нейните воини.

— Как ги е създала?

— Не зная. Прави нещо, за да вземе душите им, после ги връща към живота, превръщайки ги в Нощни ловци. След като се завърнели, Нощните ловци получавали помощници и пари, за да могат да се съсредоточат върху избиването на деймоните. Единствената им работа е да освобождават откраднатите души, преди тези души да загинат.

Съншайн дишаше дълбоко, докато поглъщаше цялата тази заплетена история. Засега не се очертаваше нищо добро нито за нея, нито за Талон.

— И така, в крайна сметка се получава, че Талон се е заклел завинаги да служи на Артемида — въздъхна Съншайн огорчено. — Господи, ама и аз си избирам страхотни гаджета. Едва ли някой може да се похвали с толкова безнадеждна връзка.

— Не е задължително да е безнадеждна.

Съншайн вдигна очи и се изненада от безизразното изражение на Селена.

— Какво?

Селена размеси картите си.

— Знаеш ли, Кириан също е бил Нощен ловец…

При тези думи сърцето на Съншайн прескочи един удар.

— Наистина ли?

Селена кимна.

— Нощните ловци могат да се възползват от специална клауза в договорите си, „вратичка“, през която да се измъкнат от дадения обет. Една истинска любов може да възроди душите им и да ги освободи от службата при Артемида.

— Значи има надежда?

— Скъпа, винаги има надежда.

След като изтръгна всяка пикантна подробност от Селена, Съншайн затвори сергията си по-рано от обичайното и реши да се върне в апартамента си. Когато пристигна, завари Талон да спи на дивана.

Присви устни, докато го съзерцаваше. Изглеждаше така възхитителен, макар че се бе свил в толкова неудобна поза. Наистина бе прекалено едър за дивана й в розово и бяло, защото ръцете и краката му стърчаха навън.

Беше свалил сакото и ризата си, дори ги бе сгънал спретнато върху масичката за кафе, а тежките му рокерски ботуши бяха прибрани под нея. Русата му коса пак бе разрошена, но чертите му бяха спокойни, а греховно дългите му черни мигли хвърляха леки сенки върху лицето му. Двете му малки плитки лежаха върху възглавницата, а едната от мускулестите му, загорели ръце бе вдигната до лицето му.

Докато се взираше в него, младата жена не можеше да повярва, че той е древен безсмъртен воин, чието име е синоним на смъртта. Но той бе и мъжът, който разтапяше сърцето й и ускоряваше пулса й. Беше фантастичен.

Съншайн се загледа в сложната племенна татуировка по тялото му. Значи наистина беше келт. Истински келт, жив, дишащ, способен да се провира дори гол сред гъсти храсти и блата.

Баба й щеше да го хареса.

Съншайн затвори очи и позволи на спомените си като Ниния да я обсебят. Но тези спомени всъщност не бяха нейни. По-скоро приличаха на впечатления от някой филм, който бе гледала. Уж бяха реални и в същото време не бяха. Тя вече не беше Ниния, а Талон…

И той не бе същият, какъвто бе някога. Спиир бе изпълнен с ярост и бързо променящи се чувства. Докато Талон, макар също понякога да изригваше от прилива на емоции, през повечето време бе спокоен и неподвластен на чувствата си.

Никой от тях вече не беше същият и все пак не можеше да се отърси от усещането, че по някакъв начин двамата са обречени да бъдат заедно. Ако обаче казаното от Селена бе истина, тогава той имаше много по-висше призвание от това да бъде неин любим. Да не говорим, че тя вече не беше Ниния. Част от Ниния живееше в нея, но иначе тя бе съвсем нова и различна личност.

Дали тя обичаше Талон, защото беше Съншайн, или защото в нея бе останало нещо от предишния й живот? Как можеше да го знае със сигурност?

„Никога няма да обичам друга, освен теб, Нин.“ Келтските му думи продължаваха да звучат в главата й.

Късче по късче всички спомени за предишния им живот започнаха да изплуват в паметта й. Все едно някой бе разтворил пред нея запечатана врата и спомените изскачаха навън. Знаеше за сестра му, за майка му, за баща му. Дори и за чичо му, леля му и коварния му братовчед. Спомняше си как изглеждаше той като малко момче, когато двамата за пръв път се измъкнаха, за да си играят край езерото.

Помнеше и как кланът се отнасяше с него. Скандалът с майка му от царствено потекло, съблазнена от баща му, друид. Спомняше си историята за това, как родителите на Талон бяха избягали посред нощ, за да се спасят от гнева на клана, който искаше да убие баща му и да пребие до смърт майка му заради забранената им любовна връзка.

Всички мразеха Талон заради това. Обвиняваха го за слабостта на майка му, която бе изкушила техния главен жрец и ги бе лишила от водач. Обвиняваха го, че майка му бе пренебрегнала нуждите и желания на клана заради своите собствени. И за да изкупи вината на майка си, Талон винаги бе поставял клана пред своите собствени потребности.

Гърлото на Съншайн се сви, като си припомни всичко, което той бе изстрадал.

Ниния бе там в онази студена, снежна нощ, когато Талон, съвсем премръзнал, влезе препъвайки се в тронната зала, притиснал плачещото бебе до гърдите си. Беше го загърнал с мантията си, за да го стопли. А обувките си бе продал, за да купи на Киара мляко, което тя не искаше да пие.

Талон се бе изправил дръзко пред всички в залата. Младото му тяло се бе стегнало, за да посрещне цялата злоба, която щеше да се изсипе върху него. Дори и сега тя можеше да види твърдата му решителност, която искреше в младите му кехлибарени очи.

„Къде е майка ти? — запита го крал Идиаг. — Къде е тя?“

„Тя е мъртва вече от почти две седмици.“

„Ами баща ти?“

„Преди шест месеца загина при едно нападение, докато ни защитаваше от саксонците.“ — Талон сведе очи към ревящото бебе в ръцете си, след което отново вдигна поглед към чичо си. Лицето му се смекчи и страхът си пролича издайнически, но това бе единствената пукнатина върху смелото му държане. — „Моля ви, Ваше Величество, да проявите милост към сестра ми. Не позволявайте и тя да умре.“

Идиаг го изгледа с любопитство.

„Ами ти, момче? Не молиш ли милост и за себе си?“

Талон поклати глава.

„Не, Ваше Величество. За себе си нищо не искам.“

Чичо му осинови Киара като своя дъщеря, но на практика никога не призна Талон. Презираше го точно както всички останали. Идиаг никога не го защити от злобата и ударите на клана. Вместо това заяви на Талон, че трябва да приеме всичко като мъж, защото това е заслужил, и никога не бива да хленчи.

И Талон точно това и направи.

Съншайн не можеше да преброи колко пъти бе откривала любимия си край езерото, където се упражняваше с меча си.

„Ще ги накарам да ме приемат, Нин. Ще бъда най-добрият воин, който някога се е раждал. И те никога няма да се осмелят да ми говорят без уважение.“

Пред очите й това гневно, наранено момче израсна в ожесточен, свиреп мъж. Движеше се с наперена, застрашителна походка, с толкова суров поглед, че дори най-храбрите сърца трепваха при появата му.

С много усилия си проправи път до сърцето на чичо си. Бори се упорито, докато дори кланът, който го мразеше, осъзна, че той е единственият избраник на съдбата, способен да ги поведе срещу враговете им. Никой не смееше да срещне погледа на Талон, позволяваха си само да прошепнат страхливо по нещо презрително за майка му или за него.

Чичо му нямаше друг избор, освен да го приеме. Или трябваше да признае Талон, или да влезе във война с племенника си и да изгуби трона си.

Талон бе непобедим. Силен. Неотстъпчив. Властен и могъщ мъж.

Но не и когато двамата бяха сами. Само тогава чертите му се смекчаваха. Само тогава дръзваше да се смее и усмихва.

Ала най-много я терзаеше споменът за онзи миг, когато Талон й шепнеше за любовта си към нея, докато тя гаснеше в ръцете му…

Със свито гърло Съншайн остави торбата и термоса с кафе на масичката, след което коленичи на пода до главата му. Обля я вълна от нежност. Тя наистина обичаше този мъж.

В много отношения тя се бе променила.

В много отношения Талон си бе останал същият.

Той си оставаше същият свиреп, но самотен воин. Същият мъж, който поставяше другите над себе си.

С върха на пръста си тя проследи очертанията на веждите му. После се наведе напред и го целуна по бузата. Сепнат, той се събуди и подскочи толкова рязко, че падна от дивана.

Съншайн сподави смеха си.

— Извинявай.

Талон се огледа замаяно, после се надигна обратно на дивана и седна. Отне му само няколко секунди, за да си припомни къде се намира. Изкашля се и се намръщи на Съншайн, която още седеше на пети и го наблюдаваше със странно, сълзливо изражение.

— Какво правиш? — попита я той.

— Целунах Спящия красавец, за да го събудя.

Думите й го накараха да се намръщи, докато не помириса нещо възбуждащо, почти колкото аромата на пачули.

— Кафе?

Тя му подаде термоса.

— Има и френски понички. Мисля, че ще ти допаднат повече, отколкото моя сок от гуава и кифличките с трици.

Талон я изгледа подозрително, сякаш се питаше дали някой злосторник не я бе отвлякъл, за да използва сега тялото й. Не можеше да е същата жена, която претърси цялата му колиба, за да открие нещо „нетоксично“, годно за ядене. Нито гневната изкусителка, която го наказа да спи сам на дивана.

— Не ми ли се сърдиш вече?

— Искам да ми вярваш, Талон. Това не се е променило.

Талон извърна поглед, неспособен да понесе болката в очите й. Не искаше да я нарани, не искаше да крие от нея каквото и да било. Но нямаше избор. За много неща тя си оставаше неговата жена, но за толкова много други неща не беше. Но остана изненадан от радостта, която изпитваше, докато я опознаваше. Съншайн беше невероятно секси, извор на радост и забавление.

От кутия в торбата тя измъкна една покрита със захар френска поничка.

— Гладен ли си?

Да, гладен беше, при това не само за храна. Беше изгладнял за нея, за тялото й, за компанията й. Но най-вече бе огладнял за веселието в очите й. Искаше винаги да са засмени и болката никога да не ги засенчва.

Тя вдигна ръката си до устните му, като му предложи сладкиша. Той не пожела да го вземе от ръката й. Вместо това се наклони напред и отхапа малко, без да откъсва поглед от нея.

Съншайн трепна, когато той отхапа от поничката, а после се наведе още, за да я целуне по устните. Тя простена от захарния вкус на устните му. После въздъхна доволно и го бутна назад на дивана, така че да може да го възседне.

— Ммм — въздъхна Талон. — Толкова ми харесва да се събуждам така.

Съншайн отдалечи поничката и внимателно му наля чаша кафе от термоса. Той изглеждаше малко нервен, докато я наблюдаваше.

— Само те моля, не го разливай върху мен.

— Може да съм разсеяна, Талон, но не съм несръчна.

Все пак той побърза да поеме чашата от ръката й колкото можа по-скоро и изпи на един дъх кафето с аромат на цикория. През това време тя завинти капачката на термоса и го отмести.

Докато той допиваше кафето си, Съншайн прокара ръка през рошавата му коса, като оставяше златистите кичури да се увиват около пръстите й. При всяко негово движение мускулите му се извиваха като змии под загорилата кожа, което я караше да изгаря от желание. Той наистина беше великолепен, неустоим мъж.

— Само си помисли колко по-мила ще бъда с теб, ако ми разкажеш нещо за живота си.

Талон стисна зъби.

— Наистина си неумолима.

Тя плъзна пръста си по очертанията на бакенбардите му чак до брадичката и впери поглед в черните му очи, които още повече потъмняха, докато членът му се втвърдяваше под нея.

— Само когато става дума за нещо, което искам.

Талон извади друга поничка от торбата и я подаде на Съншайн, но тя отдръпна глава с отвратена гримаса.

— Това нещо е опасно за здравето.

— Скъпа, целият живот е опасен за здравето. А сега отхапи малко, ако искаш да отговоря на въпроса ти.

Скептична, но все пак желаеща да опита, тя пое една малка хапка, а сетна простена доволно — тази храна бе упадъчно вкусна. Много й напомняше на Талон.

Той се усмихна, докато я наблюдаваше как се наслаждава на поничката. Но после забеляза захарта, посипала се от поничката върху гърдите й и тялото му още повече се напрегна.

Тя отхапа още веднъж и още захар се посипа върху гърдите й. Гърлото му пресъхна. И преди да успее да се спре, той наведе глава и облиза захарта от топлата плът, подаваща се от дълбокото деколте на пуловера й.

Тя простена от удоволствие, обгърна главата му с длани и я притегли към гърдите си.

— И така, откога познаваш Улф?

Разсеян от вкуса и аромата й, той отговори веднага, без въобще да се замисля:

— От сто години. — Вцепени се веднага, щом думите излетяха от устата му. — Исках да кажа, че… ъъъ…

— Всичко е наред — прошепна му тя, преди да го близне по ухото, изпращайки тръпки по цялото му тяло. — Зная, че си Нощен ловец.

Той рязко се дръпна назад и се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Една приятелка ми каза.

— Коя?

— Какво значение има? — Съншайн се отърка в гърдите му и опря ръце върху раменете му, за да може да срещне погледа му. Тъмнокафявите й очи го изгаряха с пронизващата си искреност. — Вече ти казах, че никога няма да те предам. И ще спазя обещанието си.

— Не биваше да научаваш това.

— Зная.

Талон отмести поглед, за да прикрие страха си. Изтръпваше само при мисълта какво може да я сполети, ако някой разбере, че тя знае за Нощните ловци и техния свят.

— И какво друго ти разказа тази твоя приятелка?

— Че си безсмъртен. Не знае колко си стар, но ми каза, че си продал душата си, за да си отмъстиш на своя клан.

Той присви очи.

— А тя каза ли ти защо е станало всичко това?

— Не знае причината.

— Какво още ти разкри?

— Че само една истинска любов може да ти върне душата и да те освободи от клетвата, която си дал на Артемида.

Това бе вярно, но в неговия случай нямаше значение. Свободен или не, тя никога не можеше да бъде негова.

— Имаш предвид, при условие че искам да си получа свободата.

— А ти не я ли искаш?

Той сведе поглед към пода. Съншайн обгърна брадичката му с ръка и го принуди да я погледне.

— Талон?

Той пое ръцете й в своите, целуна ги една по една, а накрая ги стисна силно. Как му се искаше да прекара целия си живот само с тази жена. Това бе всичко, което някога бе желал. И тъкмо това бе единственото, което никога нямаше да има.

— Не е лесно да се отговори на този въпрос, Съншайн. Дал съм клетва, а аз винаги спазвам клетвите си.

— Аз означавам ли нещо за теб?

Талон се сви, сякаш го бе ударила. С радост би продал отново душата си, за да прекарат заедно вечността.

— Да, означаваш, но трябва да признаеш, че ние се познаваме съвсем малко.

— Зная, но при все това, когато те погледна, Талон, имам чувството, че те познавам. Усещам те така дълбоко в сърцето си, че чак ме боли. Не изпитваш ли и ти същото?

Да, изпитваше. Но не можеше да й го каже. Не смееше. Защото между тях нямаше само чувства. Разделяше ги яростта на две древни божества, които никак нямаше да останат доволни, ако той предпочете да бъде с нея.

— Съншайн, аз водя много опасен живот. Няма никаква гаранция, че някога Артемида ще ми върне душата. В миналото е имало безброй случаи, когато тя е отказвала да освободи някой Нощен ловец по негово желание. А дори и да се съгласи да се откаже от душата ми, пак няма гаранции, че ти ще издържиш изпитанието й и тя ще ме освободи. Да не споменавам маловажния факт, че преди много векове аз така разгневих върховния бог на келтите, че оттогава той убива всяко човешко същество, което дръзна да обичам. Замисляла ли си се защо живея сам в онова блато? Мислиш ли, че ми е много приятно да водя живот на отшелник? Нищо нямаше да ми е по-приятно от това, да можех да имам скуайър или приятел от човешката раса, но не смея.

Познатото стоманено изражение се завърна в очите й, сякаш бе замислила някакъв план.

— Кого си разгневил?

— Камул.

— Какво си му… — Гласът й заглъхна и тя доби отнесено изражение, като че ли си припомняше нещо. — Ти уби сина му.

Талон затвори очи. Как му се искаше да може да върне времето назад и да заличи това, което бе направил през онзи фатален ден. Ако си бе останал у дома при Ниния, скърбящ за чичо си, нищо от това нямаше да се случи.

— Да — въздъхна той. — Помислих, че неговият син е оглавявал нападението, при което Идиаг бе убит.

— Защото си избрал да се ожениш за мен, а не за неговата дъщеря.

Той кимна.

— Бях заслепен от мъка и скръб, пък и до мен не бе достигнала новината, че дъщеря му вече се е омъжила за друг. — Преглътна, като си припомни онзи ден и агонията, която още се спотайваше в сърцето му. — Ниния се опита да ме спре, ала аз не я послушах. След като избих техните воини, начело с краля им, Камул се появи пред мен, насред бойното поле, и ме прокле. Едва впоследствие узнах, че нападението срещу чичо ми е било оглавявано от неговия незаконороден син, който се опитваше да отстрани мен и Киара от пътя си, за да стане крал. Само че вече бе прекалено късно. Жребият бе хвърлен и съдбите на всички ни бяха предрешени. Но истината за това се разкри едва след смъртта ми. — Зарови лицето си в шепи, когато огромната мъка отново се надигна в него. — Толкова съжалявам за това, което ти причиних. За това, което сторих на нас. Оттогава не е имало ден в живота ми, през който да не съм копнял да мога да върна всичко назад и да изкупя грешката си.

— Ти не си виновен, Талон. Постъпил си така, както си мислел, че е редно. — Съншайн го прегърна, за да се опита да облекчи страданието и чувството му за вина. — Сигурно съществува някакъв начин да надвиеш проклятието на Камул. Не е ли така?

— Не — обезкуражи я той. — Нямаш представа колко е силен той.

Младата жена се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Но някога опитвал ли си се да се помириш с него? Или поне да поговориш за това?

Преди да успее да й отвърне, вратата се отвори с трясък. Съншайн ахна и веднага скочи от скута на Талон. Сърцето й заби бясно, когато видя някакъв мъж да прекрачва бавно прага, с небрежна походка, все едно разполагаше с цялото време на света.

Не беше висок колкото Талон, вероятно ръстът му не беше повече от метър и осемдесет. Имаше дълга черна коса, която падаше свободно около лицето му. Беше облечен в черни кожени панталони, черен пуловер с V-образно деколте и сиво палто. Беше удивително красив, но аурата му беше мрачна и зловеща. Тази аура показваше, че изпитва удоволствие от страданието на другите.

Талон скочи, готов за битка.

Непознатият ги огледа с нагло закачлива усмивка.

— Надявам се да нямате нищо против нахлуването ми, но ушите ми направо пламтят. Съвсем естествено, бях длъжен да дойда и да разбера за какво си говорите вие двамата.

Без някой да й обяснява, Съншайн се досети, че непознатият е Камул. Талон изруга.

Следващото, което тя помнеше, беше появата на два кръгли кинжала, които изхвръкнаха от якето му, оставено върху масичката й за кафе и се озоваха в ръцете на Талон. Той натисна пружините им с палци, за да изскочат остриетата, след което зае заплашителна бойна стойка, готов да се бие дори с един бог.

— Почакай! — извика тя, като се надяваше да предотврати схватката, застрашаваща живота на Талон. Погледна към Камул. — Защо си тук?

Камул се изсмя студено и злобно.

— Тук съм, за да измъчвам Спиир, като го накарам да гледа как ще те убия. Иначе защо да си правя труда да се появявам?

Ужасена, тя отстъпи назад. Дотук с надеждата за преговори с новодошлия. Той бе дяволско превъплъщение.

Талон скочи през дивана и замахна направо към гърлото на бога. Камул изтегли един меч сякаш от въздуха.

— О, Спиир, колко ми липсваше. Никой не може да се бие като теб.

Очите на Съншайн се разшириха от ужас, докато те се нападаха неудържимо. Никога през живота си не бе виждала подобна сцена. Холивуд направо бледнееше. Екшън филмите по нищо не можеха да съперничат на битката, разиграваща се пред очите й. Двамата противници се сражаваха с много ярост и с огромно умение.

Талон отбиваше ударите с двата срада, а после се наведе рязко, за да избегне следващото замахване на меча на Камул. И когато богът се приготви за нова атака, Талон се извъртя и го рани в рамото с единия от кинжалите си. Камул изсъска злобно, щом кръвта му рукна от раната.

— Няма да ти позволя да я отведеш — процеди Талон през стиснати зъби. — Преди това ще те убия.

Камул го нападаше още по-настървено и яростно. Още по-бързо. Но Талон посрещаше умело всеки негов ожесточен удар и двамата противници продължиха да се атакуват.

— Никога няма да се научиш къде ти е мястото, Спиир. Никога не знаеш кога е редно да прибереш оръжието си и да се покаеш.

Талон приклещи меча му между двете си остриета.

— Не се държа възпитано с враговете. Тях просто ги екзекутирам. — Блъсна с глава Камул, който залитна назад.

Богът поклати глава.

— Подобрил си техниката си.

— Разполагах с хиляда и петстотин години, за да усъвършенствам уменията си.

Талон се хвърли в нова атака, но в този миг през вратата нахлуха още шестима мъже. Двама от тях насочиха право в очите му лъчите на силните си прожектори. Талон изруга и се наведе, за да закрие очите си от ярката светлина, която притъпяваше сетивата му.

— Наистина ми се щеше да разполагам с повече време за това — каза Камул. — Но вече започна да ми доскучава.

Талон се обърна към Съншайн, която сграбчи лампата от нощната си масичка и я запрати срещу първия от мъжете, който я приближи.

— Проклет да си, Камул! — изръмжа той.

— О, не, Спиир. Ти си този, който е прокълнат.

Талон се опита да стигне до Съншайн, но единият от мъжете стреля по него. Куршумите не бяха смъртоносни, но раните от тях бяха изключително болезнени. Беше пронизан в гърдите, гърба и ръцете. Олюля се и падна.

Съншайн изкрещя, като видя Талон на пода. Ужасена, тя се втурна към него, но точно тогава един куршум я улучи отзад в рамото. Сега мислеше единствено за това как да спаси Талон и себе си. Нямаше оръжие в апартамента, но имаше бейзболна бухалка в спалнята. Трябваше да я вземе, въпреки че бухалката нямаше да може да я защити от един бог. Но все пак някакъв шанс, дори и минимален, беше по-добре от никакъв.

Докато тичаше към спалнята, осъзна, че не бе улучена от боен куршум. Беше приспивателен куршум.

Стаята се завъртя пред очите й, докато се мъчеше да продължи напред. Краката й натежаха, едва ги местеше, все едно се опитваше да крачи върху незасъхнал цимент. Всяка стъпка й струваше много усилия.

Следващото, което помнеше, беше само, че около нея се спусна плътен мрак.

Кървящ, с многобройни рани, Талон се съпротивляваше с всички сили. Всеки път, когато се опитваше да се надигне, някой насочваше силна светлина право в лицето му, като изстрелваше още куршуми в тялото му. Очите му горяха като факли. Едва можеше да ги отвори.

Опита се да стигне до Съншайн.

Камул го удари с божествена мълния и го прикова към отсрещната стена.

Талон само го гледаше нямо, безпомощно, докато цялото му тяло се тресеше, а кръвта се лееше от раните му.

Без да бърза, Камул вдигна Съншайн на ръце и се загледа в нея.

— Тя е хубаво малко създание, нали? Дори е по-красива, отколкото беше първия път. — Погледна назад към Талон и злобна усмивка изкриви устните му. — Нямаш представа какво възнамерявам да направя с нея. — Целуна я по бузата. — Но ти обещавам, че ще узнаеш.

Талон изрева, разкъсван от ярост.

— Ако я нараниш, ще те убия, Камул.

Камул отметна глава назад и се засмя, след което с нехайна походка излезе от апартамента.

Талон едва можеше да диша от болка. След като Камул го бе запратил в стената, той се бе свлякъл на колене. Целият бе в кръв, което затрудняваше движението му по хлъзгавия под. Но това не спря опитите му да попречи на пъклените намерения на Камул. Единственото, което имаше значение за него, бе да спаси Съншайн.

Някой започна да сваля щорите от прозорците и ярка слънчева светлина заля стаята.

Талон изръмжа, когато слънчевите лъчи опърлиха кожата му. Хвърли се към вратата, през която Камул бе изчезнал.

Трима от мъжете се метнаха отгоре му и го избутаха вътре. С ритници и удари той си проправи път през тях и хукна по следите на Камул.

Тича до задната врата на клуба, където видя как Камул и свитата му изчезват в алеята. Воден единствено от мисълта да спаси Съншайн, Талон не осъзнаваше, че се е изложил на слънчевата светлина, докато не усети как кожата му пламва. Изруга и се втурна обратно в клуба, откъдето наблюдаваше безпомощно как Камул се спря до една кола и повдигна главата на Съншайн, за да може Талон да види лицето й.

— Кажи сбогом на жена си, Спиир. Не се тревожи. Наистина ще се погрижа добре за нея.

Камул я натика вътре в колата и потегли.

— Не! — изкрещя Талон.

Нямаше да причини смъртта на Съншайн. Не и отново.