Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (23)

Епилог

Три месеца по-късно

Съншайн се усмихна, докато пренасяше малката кутия с маслени бои в дневната. Възнамеряваше да ги занесе в новото си, малко ателие с изглед към блатото на Талон, ала спря, щом съзря съпруга си да окачва картините й върху стената на старата му колиба.

Той явно не знаеше, че тя е там. От задния джоб на дънките му се подаваше чук, когато вдигна пейзажа в рамка и го сложи върху стената.

Веднага щом двамата най-после нарушиха уединението си и излязоха от апартамента й след Марди Гра, Талон бе решил да им построи нова къща. Заедно проектираха всяка подробност. Една огромна компютърна зала и гараж, където да се поберат играчките му, както и просторно ателие за творбите й. Дори имаха зала за игри, опасана с рафтове, по които бе изложена огромната му колекция от диспенсъри. „Снупи Пез“ заемаше главно място в центъра на средния рафт.

Но любимото й място бе малката стая, свързана с голямата спалня. Тази, която се надяваше някой ден да стане детска.

— Така добре ли е? — попита той, изненадвайки я, че знаеше, че стои зад него.

— Струва ми се добре.

Той я погледна през рамото и я хвана как се взира с възхита в добре оформените му задни части.

— Говорех за картината.

— А аз за дупето ти, но картината също изглежда добре.

Той се засмя, приближи се към нея и пое кутията от ръцете й. После отметна нежно кичур от косата й и я целуна нежно. Съншайн прокара ръце по бедрата му и го стисна здраво за дупето.

— Продължавай в същия дух — изстена Талон, — и днес едва ли ще продължим с разопаковането.

Тя му се ухили лукаво.

— Няма проблем. Разполагаме с цяла вечност, за да се нанесем.

— Е, в такъв случай… — Той остави кутията на пода и я привлече в обятията си.

Съншайн се засмя, когато любимият й я поведе към вътрешния басейн.

— Къде ме водиш?

Погледът му бе изгарящо чувствен.

— В единственото помещение, което още не сме изпробвали.

— Ти си ненаситен.

— Зная. Порочен до дъното на душата.

Докато прекосяваха дневната, тя го накара да я пусне за миг, за да грабне малък пакет, увит в опаковъчна хартия. Талон се намръщи, сетне я метна през рамо и хукна към задната част на къщата. Съншайн все още се смееше, когато той я положи нежно до басейна.

— Какво е това? — попита Талон, когато тя му връчи подаръка си.

— Подарък по случай настаняването в новия ни дом.

Той го отвори и пред смаяния му поглед се появи диспенсър „Еди Мюнстер Пез“^[1]. Върху лицето му се разля широка усмивка.

— Не мога да повярвам, че си го намерила.

Съншайн вдигна белязаната му дясна ръка и я целуна, после се вгледа в белега от изгаряне. Първото, което Талон бе направил, когато през онази нощ я бе завел в апартамента й, бе да премахне белега от ръката й, който бе получила, държейки камъка с душата му. Сега белегът прорязваше неговата ръка, вместо нейната.

— Обичам те, Талон — прошепна младата жена. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Пръстите на лявата му ръка погалиха нежно бузата й, докато кехлибарените му очи я изгаряха със страстния си плам.

— Аз също те обичам, Съншайн. Благодаря ти за вътрешната ти сила и затова че се отказа от соевата гадост.

Тя се засмя, сетне го целуна страстно.

Талон се отдръпна от нея и погледът му попадна върху кашона, който тя бе донесла преди малко. Вътре бяха вещите от бюрото му, както и ковчежето, в което се намираше торквата на Ниния.

— Смятах да направя нещо. — Свали своята торква от врата си и я сложи до тази на Ниния.

Съншайн се намръщи, докато го гледаше как отваря плъзгащата се врата към задната веранда, гледаща към блатото.

— Какво правиш?

— Оставям миналото да почива в мир. Колкото и да обичах Ниния, теб обичам повече и не искам никога да се съмняваш в кои очи се взирам, докато се любя с теб.

Замахна, за да хвърли торквите. Съншайн сграбчи ръката му. Отлично знаеше какво означават тези торкви за него и каква жертва правеше заради нея. Целуна го по устните и измъкна древните украшения от ръката му. Отстъпи назад и му се усмихна.

— Никога няма да се усъмня в теб, Талон — каза и сложи неговата торква около врата му.

Той се усмихна нежно, сетне положи другата около нейната шия. Кожата й настръхна от допира на ръцете му.

Впила поглед в очите му, Съншайн си спомни нощта, в която го бе срещнала. Отново видя онази карнавална платформа, която го събори. Въпреки че би трябвало да ненавижда Дионисий за всичко, което ги бе накарал да преживеят, в сърцето й нямаше омраза.

В крайна сметка, ако некадърният бог не се бе намесил, нейната история може би щеше да има съвсем различен край.