Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (19)

17

По настояване на Талон, Съншайн прибра масата си и позволи на мъжете да закарат количката обратно в художествената галерия. Но тъкмо понечиха да тръгнат, когато тя ги спря.

— Какво правиш? — попита Талон, когато Съншайн отвори малка вратичка отстрани на количката.

— Нищо.

Той се намръщи, когато тя извади купата, която Зарек си бе харесал. Подаде я на Вейн.

— Нали нямаш нищо против да занесеш това на Зарек от мое име?

Талон се втрещи.

— Да не си откачила?

— Не, Талон. Онзи мъж страда много. Смятам, че ще му се отрази добре, ако някой прояви любезност към него.

Вейн изсумтя презрително.

— Това, което ще му се отрази добре, са няколко яки ритника по задника.

— Вейн, моля те. — Съншайн бутна купата в ръцете му.

Той я пое неохотно.

— Добре, но ако я запрати в лицето ми, ще настоявам за компенсации.

Тя го целуна по бузата.

— Доста нищожна компенсация, но в присъствието на Талон ще се наложи да се задоволя с нея. — С купата в ръце, Вейн закрачи надолу по улицата.

Съншайн се обърна към Талон, който продължаваше да се мръщи.

— При първа възможност Зарек ще я разбие на хиляди парчета в стената.

— Не мисля така. А дори и да го стори, винаги мога да изработя друга.

Той й помогна да заключи количката и я поведе обратно към улицата.

— Ти имаш толкова щедро сърце.

— Всички все това ми казват. И така, ще отидем ли да потърсим Стикс?

— По дяволите, не. Няма да рискувам да пострадаш.

Тя изръмжа срещу него.

— Слушай, моята баба ми каза нещо този следобед. Каза ми тази вечер да следвам сърцето си. Не зная какво имаше предвид, но аз й вярвам. Тя притежава изключителна ясновидска дарба. Всичко, което ми е казала, се е сбъднало.

— Виж, Съншайн, не мога да се противопоставя на казаното от нея. Зная само, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Когато Ниния умря, бях изгубен и всичко в мен изстина. Оттогава не съм чувствал топлина. Не и докато ръцете ти не ме докоснаха. Единственият начин да оцелея без теб, е да погреба чувствата си, но не мисля, че ще мога да го направя отново. Когато съм с теб, мога само да чувствам и да изгарям от желание.

— Точно това изпитвам и аз.

— В такъв случай какво ще правим?

— Не зная, Талон. Повярвай ми, бих искала да знаех.

Талон я прегърна през рамо, докато вървяха обратно към площада. Забеляза двойките, които минаваха покрай тях. Колко му се щеше двамата да са нормална, щастлива двойка, която няма никакви тревоги, освен изплащането на ипотеката.

Но това никога нямаше да стане. Камул си играеше с тях двамата и Съншайн щеше да пострада. Талон знаеше само един начин, за да ги защити.

— И така, къде отиваме? — попита Съншайн.

— Ще се видим с един бог, за да го помолим за чудо.

 

 

Ахерон скръцна със зъби, когато Артемида прокара ръка през дългата му руса коса. Наблюдаваше я през наполовина притворените си клепачи как уви един кичур около пръстите си и започна да си играе с него.

— Трябва да вървя — рече той.

Тя се нацупи съблазнително и плъзна изящната си ръка надолу по голите му гърди, а ноктите й драскаха нежно кожата му.

— Не искам да си тръгваш.

— Освободи ме, Арти. Трябва да намеря Стикс, преди да нарани някой друг. Миналата нощ едва не уби Зарек.

— Кого го е грижа? По-добре Зарек да е мъртъв.

— Това може да се каже за повечето от нас.

Ноктите й се забиха болезнено в ръцете му, завързани с меки златисти шнурчета за двата срещуположни стълба на леглото.

— Мразя, когато говориш така. Толкова си неблагодарен след всичко, което направих за теб.

О, да, тя бе направила толкова много неща за него. По-скоро на него и много малко от тях бяха мили или приятни.

— Не ме карай да късам тези въженца, Арти. — Ако използваше силите си, за да развърже нейните „специални“ въженца, това щеше да изпрати сигнал през целия Олимп и да предупреди останалите богове за присъствието му в храма. Всеки път, когато я „посещаваше“, ограничаваше силите си. Можеше да прави незначителни салонни трикове като отваряне на врати или да се съблича и облича, но нищо повече, което можеше да бъде засечено от боговете на Олимп и щеше да ги накара да разследват този непознат източник на сила.

А това бе единственото, от което се боеше Артемида.

— Би ти харесало Зевс или някой от останалите да те намерят в леглото ми, нали?

— Тогава ми позволи да си отида.

Златните шнурове около китките му се развързаха. Аш въздъхна, когато за пръв път, откакто бе настъпила зората, раздвижи ръцете си, за да възстанови кръвообращението в тях. Заля го вълна на изтощение, ала побърза да се отърси от нея. Както обикновено, Артемида не му бе позволила да заспи, докато е с нея и вече му се събираха два поредни дни без никакъв сън. Беше толкова уморен, че не искаше нищо друго, освен да спи непробудно.

— О, познай какво открих, което те засяга — заговори богинята. — Безполезният ми брат Дион се е сдушил с твоя брат и с келтския бог на войната Камул, с намерението да увеличи силата си. Това добре ли е или зле?

Ахерон застина.

— Какво каза?

— Дион и Кам възнамеряват да възстановят блясъка на божествения си статус, но се прикриват, като използват брат ти за свой водач. Мислиш ли, че имат някакъв шанс? — Тя се засмя. — Само си представи: забравен от всички келтски бог на войната, моят брат, чиято единствена слава се свежда до наливане с вино и разврат, и твоят брат, чието единствено хубаво качество е, че прилича на теб. И те си въобразяват, че с тъпите си мозъци могат да си извоюват слава. — Артемида изсумтя презрително, сетне отново се засмя. — Нямам търпение да видя какво са намислили тези загубеняци.

Аш се втренчи в нея. Тя може и да ги подценяваше, ала той имаше конкретно подозрение за това, което възнамеряваха да направят. По време на Марди Гра преградата между този свят и онзи, където бе заключен унищожителя на Атлантида, ставаше достатъчно тънка, за да бъде премината. Значи можеше да има само една причина, поради която бяха включили Стикс в плановете си…

Те искаха да освободят Унищожителя и убийството на Аш бе единственият начин да се постигне това.

По един или друг начин Аш щеше да се погрижи това да не се случи. С наближаването на Марди Гра всички тях ги очакваше голяма изненада. Те нямаха представа с какво си имаха работа. Унищожителя бе отвъд техните способности за контрол или власт. Веднъж пусната на свобода, тя щеше да се превърне в най-безмилостната богиня, която някой би могъл да си представи. Богиня, която бе убила всички членове на собственото си семейство. Ако не я бяха спрели и затворили, щеше да разруши цялата земя.

Камул и Дионисий жестоко се лъжеха, ако си въобразяваха, че ще се спазарят с нея, след като го убият. Почти се усмихна при мисълта как двамата се опитват да я убедят. Несъмнено се очертаваше много интересен карнавал Марди Гра.

— Между другото — поде Артемида, докато се излежаваше гола върху леглото и лениво галеше гърба му с хладния си бос крак, — твоите деца бяха много непослушни, докато ти беше тук.

Аш спря да разтрива китките си и я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— В пряко нарушение на заповедите ти, по-рано тази вечер Зарек беше навън и двамата с Талон се сбиха във Френския квартал.

В гърдите му избухна гняв.

— Какво? Кога?

— Преди около два часа.

— По дяволите, Артемида! — озъби се той. — Защо не ми каза?

Богинята сви рамене и плъзна ръка по голите си гърди, опитвайки се да привлече вниманието му.

— Харесваше ми да си тук, а знаех, че ако ти кажа, ще си тръгнеш.

Аш я изгледа кръвнишки. Егоизмът й нямаше граници. Изпълнен с яд към нея, той щракна с пръсти и дрехите му мигом се озоваха върху тялото му. Направи косата си черна и грабна раницата си от пода.

— Мразя този цвят на косата ти — изви капризно устни Артемида и косата му тутакси отново стана руса.

Той се скова.

— Да, но пък що се отнася до мен, единственият цвят, който мразя повече от русия, е кестенявия. — Превърна отново косата си в черна, а след това с един замах придаде на нейната подобен оттенък.

Гневният й писък още отекваше сред стените на храма, когато Аш мислено си заповяда да се върне в Ню Орлиънс.

 

 

Съншайн усети силен прилив на адреналин, докато наближаваха рокерския бар на „Урсулинки Авеню“, № 668. Това беше най-готиното място в града, където можеш да се срещнеш с приятели, да похапнеш вкусна храна и да се позабавляваш на воля.

— Не ми каза, че отиваме в „Убежището“.

Талон се намръщи.

— Ти откъде знаеш за „Убежището“?

— Скъпи, няма жена в този град, която да не знае за „Убежището“, Царството на най-сексапилните парчета. По дяволите, ние с момичетата искаме да се съберем и да гласуваме награда за Мама Ло заради строгата й политика да не наема мъж, който не е мускулест и секси.

Тя забеляза обиденото му изражение и не можа да сдържи смеха си.

— Не че ти не си секси. Определено си достоен съперник на всяко горещо парче от „Убежището“. Но я си признай, не си ли забелязал, че е като „Хутърс“^[1] за жени?

— Не. Мога съвсем честно да заявя, че не съм забелязал колко добре изглеждат мъжете в „Убежището“. Нито пък ме интересува.

Отвън клубът представляваше типична за Ню Орлиънс сграда, построена през 1801 г. Тухлите бяха с ръждив цвят, а над двойните старомодни летящи врати, като на баровете в Дивия запад, висеше огромна табела. Изобразяваше кръгла луна, изгряваща над хълм, където бе паркиран мотор и гордо съобщаваше, че това място е „Убежището“, домът на „Хаулерс“ — бандата, която свиреше в клуба, а членовете й също представляваха група готини мъже.

Барът бе отворен двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата и беше притежание на семейство Пелтие. Собственичката, Мама Ло, имаше единайсет расови синове, които бяха поредното доказателство, че жената заслужава награда, задето разкрасява града. Всеки един от тях беше образец за първокласен мъжкар, абсолютна гаранция, че може да накара всяка жена да примре от удоволствие.

Когато Съншайн и Талон влязоха, Дев дежуреше на входа. Редовен охранител, той беше един от четиримата близнаци. Съншайн никога не бе срещала жена, която да не е пожелала поне веднъж да отведе някой от тях в дома си. Всъщност, момичетата искаха да отведат направо всичките четирима в домовете си, за да ги използват за подпорка на книгите в спалнята си. Макар книгите да бяха последното, което приятелките й искаха да подпират с близнаците.

Дев притежаваше пронизващи сини очи и дълга руса коса, която падаше на меки вълни и стигаше до средата на гърба му. Единственото, по което Съншайн го отличаваше от братята му, бе татуировката върху ръката му, изобразяваща лък и стрела. Тя се спря, когато осъзна, че е еднаква с тази върху рамото на Талон.

— Хей, човече! — възкликна Дев с дълбокия си сгорещяващо секси акцент, кръстоска между френски и кажунски, щом зърна Талон. — Къде беше?

— Навън и наоколо. А ти?

Дев му се ухили мръснишки.

— Най-вече вътре и навън.

Талон се засмя.

— Не искам да зная подробности.

Дев погледна Съншайн и й смигна.

— Хей, малка Съншайн, защо си се хванала с този загубеняк? Да не си изгубила бас или нещо подобно?

— Или нещо подобно — отвърна тя с усмивка.

— Ти познаваш Дев? — попита я Талон и тялото му се напрегна, сякаш мисълта за това го караше да ревнува.

— Да — отвърна Дев, преди тя да успее. — Тя е редовен клиент. Двете с Ейми играят билярд отзад.

— Идваш тук сама?

Съншайн сръга игриво Талон в рамото.

— Ще престанеш ли? Не си ми баща, а и никой тук не ме притеснява, благодарение на Дев и братята му.

— Съвсем вярно, Талон, познаваш правилата. В „Убежището“ никой не сваля някоя жена, освен ако тя самата не го пожелае.

— Но това не важи за Ейми — не можа да се сдържи Съншайн. Като единствена дъщеря на клана Пелтие, Ейми не можеше да се приближи до никой мъж, без да я придружава някой от братята й, иначе невероятно високият й, мускулест баща щеше да получи удар.

— Дяволски си права. — Дев наклони глава към ковчега, който държаха в ъгъла на клуба и се набиваше на очи веднага, щом някой прекрачеше прага.

— Онова там беше последният малоумник, който покани сестра ми на среща.

Талон отново избухна в смях.

— Едно място, където не бих искал да се озова. Търся Ерос, наскоро да се е навъртал тук?

— Горе е в стаята до склада и играе покер с Руди, Джъстин и Етиен.

— Благодаря.

Талон поведе Съншайн през предната половина на бара, където бяха разположени масите и сепаретата за хранене. Тази вечер заведението беше доста претъпкано и живата музика бе доста силна и оглушителна.

— Хей, Талон! — изкрещя Съншайн в ухото му. — Защо двамата с Дев имате една и съща татуировка, изобразяваща лък и стрела?

Той погледна към Дев, който стоеше до вратата.

— Дев си мисли, че е много забавно да носи символа на… — Гласът му заглъхна, ала тя разбра неизреченото обяснение по блясъка в очите му.

Лъкът и стрелата навярно бяха отличителният знак на Нощните ловци.

— И той ли е такъв?

— Не, той е съвсем друга порода.

Прозрението я заля като вълна.

— Порода като тази на Вейн?

Талон се спря и наведе глава, за да може да говори, без да го чуят.

— Да, и в същото време — не.

Сигурно беше върколак от друг тип.

— Това означава ли, че цялото му семейство може да сменя… дрехите си с нещо съвсем ново? — завърши неочаквано, когато един клиент се приближи твърде много до тях.

Той кимна.

Леле! Кой да се досети? Цяло семейство върколаци държаха едно от най-популярните заведения в града. Много шик.

Талон вдигна глава и се насочи към дъното, където бяха масите за билярд. Богато украсена дъбова стълба водеше към помещението на горния етаж, където допълнително бяха разположени маси за посетители, които искаха да се хранят и да слушат групата, свиреща долу. А тази вечер дори салонът горе бе пълен.

Без да спре, Талон я поведе покрай посетителите и се насочи към последната маса вляво, сгушена в ъгъла. Около нея седяха петима и четирима от тях играеха покер. Етиен Пелтие беше по-слаб от по-големия си брат Дев, но не по-малко мускулест. Правата му руса коса стигаше до раменете, а лицето му можеше да бъде определено единствено като ангелско. Но както Съншайн неведнъж бе имала възможност да се увери, самият дявол обитаваше това красиво тяло. Никой не искаше да си навлече гнева на Етиен.

Руди Сейнт Мичъл седеше до Етиен. Обикновен на външен вид, той изглеждаше като типичен нюорлиънски пройдоха с дълга черна коса и живописни татуировки, които покриваха всеки сантиметър видима плът. Беше започнал работа тук преди година и отговаряше за игралните автомати на долния етаж.

Другият охранител, Джъстин Портакалиън, бе подпрял гръб на стената, а единият му дълъг крак, обут във висок кожен ботуш, бе провесен върху облегалката на дървен стол, докато подаваше две карти на Руди. Той беше великолепен екземпляр, също като всеки от клана Пелтие, със средна по дължина тъмнокестенява коса и лешникови очи, които блестяха злобно. Висок близо два метра и с поведение, което внасяше ново значение на определението „лошо“, той беше от онези хора, които Съншайн винаги се бе старала да отбягва. Не говореше много и бе изхвърлил последното й гадже през задната врата. Буквално.

Освен това младата жена бе дочула, че Джъстин е излязъл съвсем наскоро от затвора за убийство, а нещо в зловещото му държание добавяше нотка на достоверност в този слух.

Съншайн не познаваше останалите двама. Единият беше русокос рокер, в чийто скут се гушеше червенокоса красавица с доста оскъдно облекло. Той вдигна глава, видя Талон и усмивката му се стопи.

— Какво правиш тук, келте?

— Трябва да поговорим.

— Не виждаш ли, че тъкмо печеля?

Талон погледна към покер чиповете до лакътя му.

— Да, и освен това виждам, че мамиш.

— Какво? — Другите мъже внезапно се оживиха.

— Талон, гадняр такъв! — Русокосият се прокашля. — Той просто се шегува. Дайте ми минута, става ли?

Руди изсумтя към Джъстин и Етиен, докато подреждаше петте карти в ръката си.

— Не разбирам защо вие, момчета, се оплаквате. И двамата също мамите.

Етиен се усмихна с онази непукистска усмивка, докато Джъстин метна не особено доброжелателен поглед към Руди.

Русокосият рокер стана и тръгна да се отдалечава от масата, но побърза да се върне и да грабне картите си.

— За всеки случай — промърмори към останалите.

Веднага щом блондинът пристъпи към тях, Талон представи двойката.

— Съншайн, запознай се с Ерос и Психея.

Съншайн ги изгледа с любопитство.

— Те просто смятат, че тези имена са готини, нали? Всъщност не се казват така.

Ерос я стрелна раздразнено с поглед.

— Тя защо ми говори така?

— Купидоне — рече Талон със застрашителна нотка в гласа, — дръж се прилично. — Извърна се към Психея. — Психея, ще ми направиш ли услуга да забавляваш Съншайн, докато се разбера със съпруга ти?

— Разбира се, скъпи. — Психея обви ръка около раменете на Съншайн. — Хайде, ела да видим в какви неприятности ще успеем да се забъркаме на долния етаж.

Съншайн последва Психея по украсената стълба, която водеше до долния етаж и свършваше недалеч от сцената. Цялото пространство бе задръстено от танцуващи и от хора, които искаха да чуят песните на „Хаулерс“, както и с жени, които просто искаха да позяпат влюбено страхотните членове на бандата.

Двете с Психея се запътиха към билярдната маса, където Ник Гошей играеше с Рен, един от помощник-сервитьорите в „Убежището“. Рен беше тих и срамежлив младеж, който създаваше впечатлението, че предпочита да е невидим. При все това около него витаеше нещо опасно. Като че ли бе готов да се сбие с всеки глупак, дръзнал да наруши вътрешния му мир. Тъмнорусата му коса беше дълга и не беше сплетена точно на дредове, но стилът не беше много различен. Очите му бяха толкова бледосиви, че изглеждаха почти безцветни.

Колкото до Ник Гошей, Съншайн го бе срещала тук няколко пъти. Майка му бе една от готвачките и той идваше често да обядва и да изиграе набързо един билярд с Рен.

— Здравейте, дами — поздрави ги Ник с лекия си, провлачен кажунски акцент.

Психея взе щеката от ръката му.

— Разкарай топките си от тук, Ник. Ние искаме да поиграем.

Ник се засмя.

— Психея, едно от нещата, които жената никога не бива да казва на мъжа, е да си разкара топките.

Без да му обръща внимание, Психея погледна към Рен.

— Ти нямаш нищо против, нали?

Рен поклати отрицателно глава и подаде щеката си на Съншайн. Без да каже нито дума, изчезна сред тълпата.

— Нямах намерение да ви обезпокоя, момчета — рече Съншайн извинително на Ник.

— А, не се тревожи. С Рен играем доста често. А и без това той трябваше да се връща в кухнята. Вие, дами, искате ли нещо за пиене?

— Бира — отвърна Психея.

— Вода.

Ник кимна и се отдалечи. Съншайн го проследи с поглед как се провира сред тълпата. После се извърна към новата си позната.

— Значи вие двамата с Ерос често идвате тук?

Психея кимна.

— Виждала съм те няколко пъти. Обикновено се движиш с Ейми и една много шикозна чернокоса дама.

— Трина.

— Точно така.

Психея грабна бялата билярдна топка, нагласи я върху масата и се прицели.

— Да — кимна и удари бияча, изпращайки шест от топките в джобовете. — Аз съм богиня, а Ерос е бог.

— Откъде знаеш…

— Нали ти казах, че съм богиня. Мога да чуя всяка мисъл в главата ти. — Усмихна се на Съншайн, докато търкаше с кредата върха на щеката си.

— Това действително е доста смущаващо.

— Нали? — Психея духна върха на щеката, остави кредата настрани и с един удар изпрати още три топки в джобовете. — И тъй като зная за какво мислиш, отговорът е „да“.

— Отговорът на какво?

— Дали Талон те обича, или не.

Съншайн се намръщи, когато Психея вкара в джобовете останалите топки върху масата.

— Не зная. Има моменти, когато имам чувството, че той не може да ме отличи от Ниния. Мисля, че обича повече нея, отколкото мен.

Психея отново подреди топките.

— Не се обиждай, но това е глупаво. Двамата с Талон сте сродни души. Той винаги ще те обича, независимо коя или какво си. Ти, приятелко, може да се преродиш в гърбат кит и той пак ще те обича. Това не зависи от него. Двамата сте предопределени един за друг.

— Да, но…

— Няма никакво „но“, Съншайн. — Тя се приближи до нея. — Аз съм богиня на душите и сродните души. За разлика от останалите богове на Олимп, зная кога двама души са създадени един за друг. Ако двамата с Талон умрете тази нощ и по-късно се преродите в противоположни части на земята, рано или късно пак ще се съберете. Това е най-характерното качество на сродните души. Отделно може и да оцелеете, по дяволите, дори може да бъдете с други партньори, но нито един от вас няма да е завършен без другия. — Погледна нагоре, където бяха оставили мъжете си. — Вие двамата може да се борите с това, ако искате. Но единственото, което ще постигнете, е и двамата да бъдете нещастни. — Потупа Съншайн по рамото. — Зная, че не ми вярваш. Зная, че ще ти е нужно време, за да го приемеш. И проблемът във вашата връзка не е дали той те обича, или не. Въпросът е, че той не може да си позволи дори да си го помисли.

— Защо?

— Защото в мига, в който го направи, Камул ще те убие. Талон го знае. Той няма да си позволи да те обича от страх, че ти отново ще умреш.

При думите й Съншайн преглътна мъчително. Всичко продължаваше да се свежда до онзи дразнещ келтски бог.

— Има ли някакъв начин да се заобиколи Камул?

— Може би.

— Може би? Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш?

— Хей, все пак е по-добре от „не“.

Вярно беше, но все пак тя искаше повече надежда от едно „може би“.

— Ами Артемида? — попита Съншайн. — Дори и да преодолеем Камул, как ще се справим с нея?

Психея завъртя щеката между ръцете се, сякаш обмисляше този факт, който никога не биваше да се забравя.

— Тя е опасна и лукава. С нея трябва да се преговаря много внимателно.

— Значи е възможно да говоря с нея?

— Възможно е.

Умът на Съншайн запрепуска бясно при тази идея. Нима наистина можеше да има надежда за тях?

Талон въведе Ерос в склада и затвори вратата. Още преди няколко десетилетия Куин Пелтие беше поръчал да шумоизолират помещението, за да е сигурен, че в случай на нужда семейството му и доверените им приятели ще разполагат с безопасно място за уединение.

Първоначално помещението бе предвидено за място, където да държат някой от семейството, в случай че внезапно приеме меча форма, докато клубът е пълен с посетители, но през годините се бе превърнало в удобна стая за братята, където водеха нетърпеливи жени, изгаряни от желания, които не можеха да почакат.

Но това бе друга история.

Талон запали мъждивата лампа над главите им и се извърна към Ерос.

— Нуждая се от услуга.

— Услуга, как ли пък не! Не ти ли е известно, че трябва да изпепелявам всеки Нощен ловец, който се приближи до мен?

Талон го изгледа развеселено.

— Ще го запомня за следващия път, когато ми поискаш пари назаем за покер, без знанието на Психея.

Ерос се усмихна добродушно.

— Добре казано. Окей, какво искаш да направя?

Талон се поколеба. Мислено се помоли Ерос да му даде друг отговор, а не този, от който се боеше.

— Познаваш ли келтския бог Камул?

Ерос сви рамене.

— Бегло. Той се движи с Арес, Кел, Ара и всички онези богове на войната. Като бог на любовта и на сладострастието нямам навика да общувам с тях. Защо?

— Защото бях прокълнат от него и искам да знам дали има някакъв начин да разваля проклятието.

— Честно?

— Да.

— Най-вероятно не. Като правило боговете на войната не са от онези, които прощават. Дължи се на множество умствени и психически увреждания, характерни за тях. Но все пак зависи от това, какво си направил и в какво те е проклел той.

— Убих сина му и той ми забрани някога да обичам човешко същество. Ако обикна някого, той го убива.

— Ооо — въздъхна Ерос. — Съжалявам, човече, но при такова нещо не можеш да разчиташ на „вратичката“ за измъкване. Отмъщението е неделима част от същността на боговете на войната. Е, ако във вените ти тече божествена кръв, могат да се намерят средства и начини да се отмени проклятието. Тече ли?

— Не. Аз съм изцяло човек, поне по кръвно родство.

— Тогава си напълно прецакан.

Талон стисна зъби като чу истината, въпреки че не беше изненадан. До този миг не беше осъзнал, че е започнал да вижда някакво бъдеще за тях двамата със Съншайн. В едно далечно кътче на съзнанието си винаги бе тляла надежда.

Но напразно.

— Значи няма начин да задържа Съншайн.

Не се усети, че го е изрекъл на глас, докато Ерос не отбеляза:

— Ако я обичаш, тогава съм сигурен, че тя ще си плати за това.

Талон се стегна, за да се подготви за неизбежното. Самата мисъл за това, което трябваше да направи, късаше сърцето му. Идеше му да вие от болка. Но знаеше, че е длъжен да го направи.

— Добре тогава. Имам една последна молба.

Ерос го погледна разбиращо.

— Искаш да ви прострелям с оловна стрела, за да убия любовта ви.

Келтът кимна.

Ерос свали колието си с формата на лък със стрела, което носеше около врата си, и го уголеми. Когато се прицели в него, Талон улови ръката му.

— Все още не. Става ли? Просто искам да прекарам още малко време с нея. Можеш ли да почакаш до полунощ?

Ерос кимна, отново смали лъка до размерите на колие и потупа Талон по рамото.

— Любовта боли, човече. Повярвай ми, аз знам.

Талон си помисли за Психея и го жегна ревност.

— Да, но ти запази любовта си.

— Вярно е. В това отношение съм дяволски късметлия. — Ерос пристъпи от крак на крак, сякаш нещо го смущаваше. — Къде искаш да ви прострелям?

— На някое място, където няма да боли.

Богът на любовта завъртя очи.

— Клуб „Рънингуолф“ — рече сериозно Талон. — Ще я доведа там в полунощ.

Ерос кимна и отстъпи две крачки назад.

— Ще се видим в полунощ.

— Благодаря ти, Ерос. Задължен съм ти.

— Да, така е.

Келтският воин наклони глава в знак на взаимно разбиране. Сега бе задължен на Вейн и на Ерос. Ако продължаваше по този начин, щеше да изгуби много повече от душата си, преди всичко да приключи. Само се молеше накрая Съншайн да не изгубеше живота си.

Но сега нямаше да мисли за това. Разполагаше само с няколко часа, които да прекара с жената, която обича. Искаше да се наслади на малкото време, което имаха, преди тя да го намрази.

Талон излезе от склада и се закова на място, когато видя Съншайн да играе на долния етаж билярд с Психея. Толкова бе красива. Светлините от сценичните прожектори танцуваха в косите й, черни като нощта. А чувственото й, сладко тяло… Самото съвършенство. Съншайн беше всичко за него.

Мислите на Талон мигом се разпръснаха, когато осъзна, че слаб мъж, среден на ръст, разговоря с любимата му и тя не изглежда никак щастлива от това. Внезапно разговорът премина в словесна схватка. Силно възбудена, Съншайн мушна мъжа с пръст и го избута назад. Психея остави щеката си и пристъпи между тях.

Пред очите на Талон се спусна червена пелена. Без да мисли за клиентите или за нещо друго, освен за Съншайн, той се хвана за парапета, преметна се през него и скочи долу. Хората на първия етаж ахнаха смаяно и се разпръснаха.

Остра болка прониза крака му и се засили, когато стъпи на него. Но Талон не й обърна внимание. Единственото, което виждаше, беше разстроеното лице на Съншайн. Единственият звук, който отекваше в главата му, бе гневният й глас.

— Как можа да направиш това, Джери, змия такава!

— Казвал съм ти го и преди, Съни, в бизнеса всички средства са позволени.

— Но той беше мой клиент. Седях там цял ден, за да го чакам да се появи.

— Да, но когато не си отваряш очите, губиш.

— Ето ти още една мъдрост — процеди Талон, сграбчи нахалника и го извъртя с лице към себе си. — Никой не закача моето момиче.

Съншайн замръзна, като видя изражението на Талон. Наистина беше страховито. Той се взираше в Джери сякаш всеки миг щеше да го накълца на парчета.

— Всичко е наред, Талон — опита се да го успокои, защото не желаеше той да се забърква в неприятности или още по-лошо — да го арестуват, задето е пребил този плъх.

По изражението на Джери си пролича желанието му да каже нещо злобно, но ръстът и свирепата физиономия на Талон го караха да държи устата си затворена.

Съншайн хвана ръката на Талон.

— Хайде, скъпи, да си вървим.

Талон наистина искаше да разкъса нищожеството на парчета. Как се осмеляваше да отмъкне клиент на Съншайн? Знаеше колко много означава това за нея. Гневът му се зъбеше и съскаше, борейки се срещу контрола, с който той винаги го обуздаваше.

— Кой е този тъпак? — обърна се Талон към Съншайн.

— Някога бях неин мъж, ами ти?

Очите на Талон хвърляха мълнии.

— Аз също.

Джери нямаше да се шокира повече, ако Талон го бе цапардосал.

Талон погледна към Съншайн. Част от него се чувстваше невероятно предадена, задето тя се бе осмелила да се омъжи за някой друг. Нямаше значение, че не е имала представа за съвместното им минало. Въпреки това го болеше.

Очите й мълчаливо му се извиняваха.

— Смятах да ти кажа.

— Кога, Съншайн?

Младата жена се извърна и погледна към Джери.

— Ти, негодник такъв. Не мога да повярвам, че някога съм била толкова глупава, че да се омъжа за теб — каза тя и си проправи път сред притихналата тълпа.

— Хей, Съни — подвикна Джери след нея. — Намери време да отскочиш до галерия „Фалини“, за да се възхитиш на творбите ми. И докато го правиш, не забравяй, че по-добрият творец побеждава.

Талон видя сълзи да напират в очите на Съншайн. Гневът му избухна с пълна сила. Изпъна рамене, обърна се и удари Джери толкова силно, че го събори. Мъжът полетя и здравата се халоса в масата за билярд. Топките се затъркаляха и заподскачаха във всички посоки.

Неколцина от членовете на мечешкия клан изругаха, когато засвяткаха фотоапарати.

— Добър начин да не привличаш вниманието, келте — прошепна Джъстин злостно до него.

Талон пренебрегна пантерата. Улови Съншайн за ръката и я поведе през тълпата.

Ник ги пресрещна на вратата.

— Човече, Аш ще избухне, когато разбере за това. Не мога да повярвам, че изнесе това представление, докато цялата любопитна тълпа те зяпаше. Ти си по-лош и от Зарек.

— Само се постарай да почистиш всичко.

— Да почистя, как ли пък не! Знаеш ли колко много камери уловиха ефектния ти скок от горния етаж? Сега майка ми е убедена, че здравата си се надрусал с наркотиците, които подозира, че Кириан продава. Издънихме се. Животът ми се скапа. Сега ще ми държи поучителна лекция за това, че работя за наркодилъри… за пореден път. Майка ми, да е благословено сърцето й, е толкова простодушна, че дори не осъзнава, че работи за мечки. Абсолютно съм прецакан.

— Не се тревожи за това — успокои го Дев, като се присъедини към тях. — Ще те покрием, келте. Да почистваме излагащите е нашата специалност. Утре нито един човек тук няма да си спомня за случилото се, а ние ще се погрижим да няма никакви електронни записи. Всички присъстващи ще се спукат от яд, че снимките им ще показват едно голямо черно петно.

— Ами аз? — попита Ник. — Не желая да съм част от вашето промиване на мозъци.

— Казах човек, Ники.

Ник доби изключително обидено изражение.

— Благодаря — рече Талон на Дев.

— Пак заповядай. Ще се видим утре за Марди Гра.

Талон кимна на мечока и поведе Съншайн навън, въпреки че кракът адски го болеше, сякаш бе счупен от скока.

Когато се озоваха на улицата, той се нахвърли върху нея.

— Била си омъжена?

— Това беше преди седем години, Талон. Бях млада и глупава.

— Била си омъжена — повтори той. — За него.

Съншайн пое дълбоко дъх и издиша.

— Да.

— Не мога да повярвам.

— О, я стига, Талон, престани да ме дразниш. Не ме дръж отговорна за нещо, което се е случило по времето, когато дори не съм подозирала за съществуването ти. Ако някой има право да е бесен, мисля, че това съм аз.

— Моля?

— Селена ми разказа за теб и репутацията ти, приятелче. Излиза, че си спал с почти всяка жена в Ню Орлиънс. Искаш ли да ми споделиш нещо по въпроса?

— Това е различно.

— Защо? Защото съм жена? Ти знаеше, че не съм девствена, Талон. Какво очакваше?

Талон не знаеше. Но всъщност нямаше значение. След тази нощ тя и без това щеше да го намрази. Последното, което искаше, бе да прекара вечерта в разправии с нея. Това бе единственото време, което им оставаше.

— Добре, Съншайн. Права си. Съжалявам.

Съншайн се слиса. За пръв път, откакто го познаваше, Талон се предаваше толкова лесно.

— Наистина ли?

— Да — отвърна той искрено. — Не искам да се караме, става ли? Нека забравим за него и да отидем да хапнем.

Тя вдигна ръката му до устните си и целуна кокалчетата му.

— Звучи добре.

Докато вървяха към малкото кафене на „Ибервил“, тя забеляза, че той леко накуцва.

— Добре ли си?

— Да, просто си изкълчих крака, когато прескочих онзи парапет. Когато побеснея, губя силите си на Нощен ловец, а без тях тялото ми се превръща в човешко.

— Имаш ли нужда от лекар?

Той поклати глава.

— Стига да съм спокоен, кракът ми ще се излекува, докато се храним.

Талон се държеше близо до нея през цялото време, докато стигнаха до ресторанта и се настаниха. Опитваше се да запамети всичко у нея. Винаги щеше да я помни такава и тези спомени щяха да се запечатат дълбоко в него, заедно с тези, които бе скътал за Ниния.

Или щеше да ги изгуби, когато Ерос го простреля? Дали съзнанието му някак си щеше да ги изкриви, за да не може той повече да я обича?

При тази мисъл стомахът му се присви болезнено. Какво би било, ако нямаше дори утехата от спомените си за Ниния и Съншайн? Да не си спомня нежното й докосване, уханието на пачули, оставено от нея върху кожата му? Начинът, по който очите й светваха всеки път, щом го погледнеше?

Скръцна със зъби и се опита да не мисли за това, да не чувства болката в сърцето си. Не ставаше дума за него и за това, което щеше да изгуби. Ставаше дума за нея. Трябваше да го направи заради нея.

Тя седеше в сепарето срещу него, леко наклонила глава, докато се хранеше. Меката светлина на свещите контрастираше с тъмния цвят на косата й, придаваше кадифен отблясък на кожата й. Сметанова мекота, която караше устата му да се пълни със слюнка от желанието да я вкуси.

Талон наблюдаваше грациозните движения на ръцете й, докато загребваше деликатно с ножа и вилицата в салатата си с боб гарбанзо. Обичаше тези дълги, тънки пръсти. Обичаше да ги дразни с устни, да усеща как се плъзгат по тялото му.

— Защо си избрала да бъдеш художник и творец? — попита той.

— Обичам да работя с ръцете си.

Талон се пресегна през масата и пое лявата й ръка в своята. Огледа внимателно деликатната й извивка, наслади се на изящната лекота, с която почиваше върху дланта му.

— Имаш толкова красиви ръце.

Тя му се усмихна и стисна неговата ръка между своите.

— Благодаря ти. За един творец те са най-ценното притежание. Имала съм кошмари, че нещо се случва с тях — жестока рана или изгаряне, което ще ми попречи да ги използвам, за да вая керамиката си и да рисувам картините си. Изкуството е моят живот. Не знам какво бих правила, ако не мога да творя.

Талон затвори очи, докато мъката го заливаше като огромна вълна. Емоциите му се вихреха в шеметна спирала, но той ги застави да се укротят. Трябваше да го направи. Часовникът тиктакаше неумолимо за тях.

Съншайн бодна с вилица от салатата си и му я подаде, а той събра цялата си воля, за да не се сгърчи.

— Защо очите ти вече не са кехлибарени? — попита младата жена.

Талон преглътна хапката и я прокара с глътка вино.

— Част от особеностите на Нощните ловци. Превръщаме се в хищници, за да проследяваме и убиваме деймоните. Очите ни стават черни, а зениците ни се разширяват много повече от човешките, за да виждаме в тъмното.

— А острите ти, удължени кучешки зъби? Използваш ли ги, за да пиеш кръв?

Той поклати глава.

— Не. Никога не съм си падал по кръвта. Зъбите също са част от общия ни облик.

— Обичаш ли това, което правиш?

— Понякога е забавно и пълно с предизвикателства, а друг път е донякъде отегчително. Но през по-голямата част от времето ми е безразлично.

Тя изглежда прие обяснението му. За няколко минути Съншайн продължи да се храни мълчаливо, преди отново да заговори:

— Талон, защо си се отказал от душата си?

Келтът извърна глава. В съзнанието си все още виждаше съвсем ясно онзи ден. Лежеше върху жертвения олтар, с ръце, вързани над главата, с голи гърди, нашарени с жертвените символи. Денят беше студен и всички членове на клана присъстваха.

Облечен в черна роба, друидският жрец сведе поглед към него и устните му се извиха в жестока усмивка.

— Доведете Киара.

Думите на братовчед му отекнаха в главата му. Отне му цяла минута преди да разбере какво става. Ужасен, Талон гледаше как неговите хора сграбчват ръцете на сестра му.

— Спиир! Помогни ми, братко, моля те!

Той се мяташе и извиваше, опитвайки се да се освободи от въжетата, докато китките му прокървиха и запариха от болка. Крещеше да я пуснат. Като животно, затворено в клетка, той се опитваше да я достигне. А тя го викаше отново и отново.

— По волята на боговете и двамата трябва да умрете заради това, което вашата майка стори.

Братовчед му заби дълбоко ножа си в сърцето на Киара.

Тя бе погледнала към Талон с ужасени и пълни със страх очи, докато се бореше за глътка въздух. Ала най-лошо от всичко бе разочарованието, което видя в очите й. Тя бе вярвала в него, беше му се доверила, че ще я защити.

Мъжете я пуснаха, тя се олюля и се свлече на колене върху земята, подпирайки се на ръце.

— Спиир? — Гласът й затрепери, когато протегна окървавената си ръка към него. — Не искам да умирам — прошепна с тъничък гласец на малко дете.

Умря пред очите му.

Задъхан от ярост, той нададе гръмовния си боен вик, който се понесе над главите им, докато ги проклинаше до един. Призова гнева на Мориган да се стовари върху всички, ала тя остана глуха за молбите му.

Артемида бе тази, която отвърна на неговия зов за мъст.

Последното, което видя, бе друидът да дърпа главата му назад, а сетне да прерязва зверски гърлото му.

Талон пое дълбоко дъх и го издиша, докато се опитваше да погребе мъчителните спомени. Това бе минало, а сега трябваше да се погрижи за Съншайн.

— Беше младежка ярост — изрече той със спокойствие, което не изпитваше. — Изгубих страшно много за толкова кратко време — леля ми, чичо ми, теб и нашия син. След като изгубих теб, бродех наоколо, потънал в безмерна печал. За мен бе мъчително да преживявам всяка минута от новия ден. Единственото, което ме държеше жив, бе мисълта, че кланът и Киара се нуждаят от мен. Когато друидите дойдоха и ми заявиха, че трябва да принеса в жертва живота си на боговете, за да закрилят племето, почувствах единствено облекчение. Изобщо не се поколебах и с радост се съгласих да легна върху жертвеника. — Талон стисна зъби, когато в съзнанието му отново изплува образът на сестра му. Как изглеждаше през онзи ден. — Киара плачеше, но се опитваше да бъде силна. Всичко вървеше по план, когато Мърдид се извърна към нея и заповяда на хората ми да я хванат. Каза, че и двамата трябва да умрем, за да умилостивим боговете.

— Това ли бе истината?

— Не. Той искаше да стане крал. Трябваше да премахне двама ни с Киара от пътя си, тъй като ние бяхме законните наследници. Разбирам желанието му да убие мен, но не биваше да убива Киара. Това бе несправедливост, която не можех да понеса.

Тя покри ръката му със своята.

— Скъпи, толкова съжалявам.

Талон стисна ръката й и примигна, за да събере сили да се справи с огромната болка, която го изгаряше. Единствената утеха, която някога бе познал в живота си, бе докосването на тази жена.

— Както и те накрая.

— Какво направи?

Талон се прокашля, докато се опитваше да пропъди спомените от онази нощ. Докато бе вилнял из родното си село, приличаше на разбеснял се див звяр, воден от една-единствена мисъл. И тази единствена мисъл бе да докопа братовчед си. Да накара копелето да си плати.

— Пребродих селото, убивайки всеки мъж, изпречил се между мен и убийците на Киара. Жените и децата се разбягаха в ужас, докато си проправях път до Мърдид. След като му отмъстих, изпепелих цялото село, изравнявайки го със земята.

— И оттогава служиш на Артемида?

Той кимна.

— Срещал ли си я някога?

— Само веднъж, когато дойде да се спазари за душата ми. Срещна се с мен в онази дълбока част на отвъдното, където попада душата, след като напусне този свят, но още не е отпътувала за следващия.

— И оттогава не си я виждал?

Той поклати глава.

— Не ни е позволено да общуваме с боговете. За тях ние сме нещо низко и противно.

— Ами Ерос?

Талон пое дълбоко дъх и внезапно се развесели при мисълта за обичащия развлеченията, непочтителен бог на любовта.

— Той е малко по-различен. Поради някаква причина обича да е в нашата компания.

Докато довършваха вечерята си, Съншайн размишляваше върху думите му. Горкият Талон. Беше преминал през толкова много болка. Толкова много мъка. Донякъде все още се притесняваше, че я бърка с Ниния. Двете може и да имаха една и съща душа, но всъщност бяха две съвсем различни личности. Не че това наистина имаше значение. Докато бе обвързан с Артемида и прокълнат от Камул, той никога нямаше да бъде свободен. Никога нямаше да има бъдеще.

Докато разговаряха с Психея, тя й каза как да призове Артемида. Съншайн действително искаше да си побъбри задушевно с тази богиня и да разбере дали е възможно Талон отново да извоюва свободата си. Ако постигнеше това, тогава може би двамата биха могли някак си да спрат и Камул.

Малко по-късно те платиха за вечерята, излязоха от ресторанта и се запътиха към клуба на баща й. Съншайн не знаеше защо Талон настоява да я изпрати до дома й, но двамата се вмъкнаха незабелязано, за да може поне още малко време да останат насаме.

Талон я поведе към дансинга. Съншайн никога досега не бе осъзнавала колко секси може да бъде един мъж, докато танцува. Лично тя винаги бе смятала, че повечето мъже изглеждат по-скоро глупаво. Но не и Талон. Той бе най-сексапилното парче, което бе виждала през живота си.

Когато песента свърши, Талон настоя тя да го запознае с баща си и брат си. Те седяха наблизо и се занимаваха с някакви документи и сметки на клуба, а Уейн им помагаше.

— Здравейте, татко, Сторм и Уейн.

Близките й вдигнаха глави и разцъфнаха в усмивки, докато не видяха Талон зад нея.

— Съншайн, добре ли си? — попита баща й.

— Добре съм. Просто исках да се запознаете с Талон. Талон, това е баща ми Даниъл Рънингуолф.

Талон протегна ръка, но баща й не я пое.

— Аз съм жрец и не мога да те докосна.

Талон кимна към него с разбиращо изражение.

— Извинете, не съобразих.

Уейн се извини и след като си тръгна, тъмнокафявите очи на баща й блеснаха сурово, докато погледът му обхождаше Съншайн.

— Старла не ми каза, че приятелят ти няма душа, котенце.

— Навярно е сметнала, че ще се ядосаш. Ядосан ли си?

— Да.

Съншайн побърза да смени темата.

— Между другото, как е мама?

— Тя е добре. А ти как си?

— И аз съм добре, татко. Не се тревожи.

— Аз съм твой баща, Съншайн. Да се тревожа за теб е основното ми занимание.

Младата жена му се усмихна.

— И се справяш много добре.

Но думите й не успяха да го умилостивят.

Талон пристъпи напред.

— Даниъл, може ли да разменя няколко думи с теб?

Съншайн се намръщи при заплашителната нотка в гласа на Талон. Очите на баща й се присвиха още повече, преди да кимне едва забележимо.

— Съншайн, остани със Сторм.

Тя наблюдаваше как двамата мъже се отдалечават и усети как я залива вълна на ужас. Определено нещо не бе наред.

Талон поведе баща й към другия край на бара. Погледна към Съншайн и сърцето му се сви от болка.

— Какво искаш от мен? — попита Даниъл.

— Виж, зная, че не ме харесваш.

— Не те харесвам? Много меко казано. Ти си бездушен убиец. Вярно, правиш го за защита, ала това не променя основния факт, че ти повече не си човек.

— Знам. Затова съм тук. Тази вечер ще освободя Съншайн и ще я оставя на твоята закрила. Има хора, които искат да я наранят и наистина ще съм ти изключително благодарен, ако я наблюдаваш и се грижиш за нея. Ще остана наблизо, извън полезрението ви, и след утре вечер, просто в случай че нещото, което я преследва, отново се опита да я отвлече.

— Съдейки по това, което ми каза съпругата ми, Съншайн няма да те остави да си тръгнеш доброволно.

— След още четири минути няма да поиска да ме погледне отново. Обещавам ти.

Бащата на Съншайн се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Талон се прокашля и погледна към големия часовник „Будвайзър“, закачен на стената над бара. Тяхното време почти изтичаше. Проклети да сте, мойри.

— Нищо — отвърна Талон тихо. — Просто ми повярвай, че дъщеря ти ще е изцяло твоя.

Даниъл кимна.

Докато Талон се връщаше при Съншайн, цялото му същество се късаше от мъка. Не можеше да понесе мисълта за това, което щеше да направи Ерос. Болката бе толкова всеобхватна, а дълбините й — неизмерими.

Но трябваше да бъде сторено. Не можеха да бъдат заедно. Беше глупаво да си въобразява нещо друго. Трябваше да направи това, за да спаси живота й.

С ъгълчето на окото си видя Ерос да се появява в божествената си форма. Невидим за хората, богът на любовта бе лесно уловим за сетивата на Талон.

— Сигурен ли си? — отекна гласът на Ерос в главата му.

Талон се наведе, целуна нежно Съншайн по устните и сетне кимна.

Държеше лицето й в ръцете си и се взираше в кафявите й очи, очаквайки мига, в който ще потъмнеят от омраза. Чакаше тя да се вцепени и да го прокълне.

Ерос вдигна лъка и изстреля стрелата си право в Съншайн. Талон преглътна, когато в гърдите му избухна болезнена експлозия.

Сбогом, любима.

Тя смръщи лице срещу него.

— Ох! Талон, да не би да ме удари?

Той поклати глава, очакващ омразата да загори в очите й.

Но не стана нищо. Секундите се нижеха бавно, а бръчката върху челото й се задълбочи.

— Не се чувствам добре. — Младата жена разтри сърцето си там, където Ерос го бе прострелял.

После внезапно вдигна глава и фокусира поглед в Ерос.

— Купидон?

Ерос се озърна нервно.

— Ти можеш да ме видиш?

— Ами, да — кимна Съншайн.

Богът се размърда неспокойно, а лицето му леко позеленя.

Талон се намръщи, обхванат от лошо предчувствие.

— Какво стана, Ерос? Защо тя не ме мрази?

Ерос доби още по-смутен вид.

— Вие двамата да не би да сте сродни души?

— Да — отвърна Съншайн. — Психея каза, че сме.

Ерос се ухили глуповато.

— Опа. Мисля, че ще се наложи да си поговоря със съпругата си. По дяволите, трябваше да ми каже.

— Опа? — повтори Талон. — Ерос, по-добре изтрий това „опа“ от речника си.

Ерос се изкашля.

— Никой не ми каза, че вие двамата сте сродни души. Разбирате ли, това… — вдигна лъка си — действа само когато между мъжа и жената съществуват само похот и нетрайно привличане. Сродните души са съвсем друга работа. Аз не мога да убия такава любов. Нищо не може.

Съншайн зяпна смаяно, когато разбра какво става. В този миг й се искаше да удуши Талон.

— Използвал си го, за да ме накараш да те намразя?

Сега Талон изглеждаше не по-малко смутен от Ерос.

— Скъпа, мога да обясня.

Тя го изгледа свирепо, докато гневът се разпростираше до всяка клетка на тялото й.

— О, наистина ще ми обясниш. Как се осмеляваш да се опитваш да си играеш с ума и сърцето ми? Никога не съм очаквала от теб да направиш нещо толкова подмолно и съм възмутена от постъпката ти.

— Съншайн — намеси се баща й. — Той е прав. Нямаш бъдеще с него. Той не е човек.

— Не ми пука какво е. Между нас двамата съществува нещо и аз не мога да повярвам, че е направил подобна гадост.

— Забранявам ти да се виждаш повече с него. — Тонът на баща й беше доста твърд и непоколебим.

Гневът й тутакси се пренасочи към баща й.

— А аз вече не съм на тринайсет. И не ме интересува какво ми забраняваш, татко. Това е само между него и мен.

— Няма да гледам как отново умираш — рече Талон бавно, натъртвайки на всяка дума.

— А аз няма да позволя да ме манипулират. Нито пък ще се откажа от теб.

Талон се обърна и изхвърча от клуба, едва сдържайки кипналите си емоции. Трябваше да се разделят. За нейно, а и за негово добро.

Без да погледне назад, се отправи към мотора си. Възседна го, ала преди да отпраши, Съншайн го настигна и го сграбчи за ръката.

— Няма да се отървеш по този начин от мен.

Талон се озъби с острите си кучешки зъби срещу нея.

— Нима не разбираш какво представлявам?

Съншайн преглътна. Внезапно доби смисъл всичко, което Психея й бе казала. Той не беше Спиир, вождът на келтския клан. Изплашеното малко момче, превърнало сърцето си в камък, за да оцелее. Мъжът, откраднал сърцето на Ниния, а след това я взел за своя жена, когато е била презряна от всички останали.

Това беше Талон, Нощният ловец, който бе прекарал цяла вечност, за да закриля непознати от тъмните демони на нощта.

Обичаше го още по-силно.

Той караше сърцето й да пее. Не можеше да си представи бъдещето без него. Не знаеше как да победи всичко, което стоеше помежду им, ала той заслужаваше тя да се бори.

— Зная какъв си, Талон. Ти си мъжът, когото съм родена да обичам. Единственият мъж, когото съм родена да обичам.

— Аз не съм обикновен мъж. Вече не.

— Ти си мой и аз няма да се откажа без борба от теб.

Талон не знаеше какво да направи. Решителната нотка в гласа й направо го разкъса. Искаше да я притисне до гърдите си и да я задържи там завинаги. Искаше да я отблъсне и да я проклина. Да я накара да го намрази.

Тя се сгуши в обятията му и го целуна страстно.

Талон простена, когато вкусът й превзе сетивата му. Макар да знаеше, че не бива, той я притегли върху седалката на мотора, завъртя стартера и се включи в движението.

Със съзнание, помътено от любов и ярост, подкара мотора извън града към покрайнините на блатистата местност, където бе убежището му. През цялото време уханието й и усещането за нея се просмукваха в него, събуждайки все по-силни и опасни емоции. Притиснатото към гърба му гъвкаво тяло на Съншайн бе единственото, за което можеше да мисли.

Топлината й, любовта й.

Трябваше да я има.

Неспособен да издържи повече, той навлезе в гората и изключи двигателя.

Съншайн малко се изплаши от дивия му поглед, когато се втренчи в нея. Очите му горяха от огън и страст, когато я сграбчи в прегръдките си и грубо я целуна. Необузданото му желание проникна и в нея, запали кръвта й. Тя обви ръце около раменете му, когато той облегна гърба й на резервоара.

Никога не го бе виждала такъв. Сякаш всичките му емоции бяха излезли от контрол, все едно живееше единствено, за да я докосва. Обсипваше с целувки шията и лицето й, докато ръцете му повдигнаха блузата й, за да обхване гърдите й в шепите си. Беше див и обезумял, и на нея й се струваше, че има повече от две ръце. Като че ли едновременно я докосваше навсякъде.

Съншайн го искаше отчаяно. Желаеше го със същата неутолима жажда, както и той нея. Целуна устните му, търкайки се в набъбналата му мъжественост, докато издърпваше тениската му през главата. Прокара ръце по широките му, стегнати гърди, усещайки как всеки мускул потръпва.

Той вдигна широката й пола до бедрата.

— Нуждая се от теб, Талон — прошепна младата жена.

Талон искаше да я притежава. Всяка частица от съществото му крещеше за това. Никога в живота си не се бе чувствал по този начин. Трябваше да проникне в нея. Трябваше да я докосне. Да почувства ръцете й върху кожата си, парещия й дъх върху шията си. Желанието му бе толкова могъщо, че го разтърси.

Пръстите й се бореха трескаво с ципа на панталоните му, докато накрая го свалиха и освободиха набъбналата му мъжественост. Талон потръпна, когато ръцете й го обвиха и простена от прекрасното усещане на ръцете й върху тялото му.

— Това е, Съншайн — промълви задъхано в косите й, — отведи ме у дома.

Тя изви гръб и нежно го насочи към най-влажната и гореща част от тялото си. Талон изръмжа със свирепа сласт, когато я изпълни докрай. Любеше я като разгонено животно, грубо и бясно.

Задъхана и омаломощена от желание, Съншайн се бе вкопчила в него, докато той проникваше със силни тласъци в нея. Зави й се свят от удоволствие. За пръв път, откакто се бяха срещнали, той не скри дългите си, кучешки зъби от нея. Позволи й да го види такъв, какъвто беше в действителност. Да опознае неопитомения звяр, обитаващ човешкото му тяло.

Погледите им се преплетоха и тя се опи от екстаза, изписан върху лицето му, докато се движеше трескаво между бедрата й. Съншайн улови лицето му между дланите си, хипнотизирана от мъжа и хищника, слети в едно същество.

През целия си живот бе слушала легенди за безсмъртни създания, за вампири, които обсебват жертвите си. Тази нощ тя искаше да бъде негова.

Талон губеше всякакъв контрол, когато бе с нея. Знаеше го. Емоциите му бушуваха, не можеше да мисли. Можеше единствено да чувства. Тя беше центърът на съществуването му. Беше всичко за него. Уханието й проникваше в съзнанието му, обгръщаше тялото му, подсилваше сетивата му. Чуваше препускането на кръвта във вените й, усещаше туптенето на сърцето й до гърдите си. Горещината на меката й, женствена кожа, плъзгаща се върху неговата.

Вземи я!

Заповедта бе груба. Първична. Безапелационна.

Ако беше с разума си, би могъл да се контролира. Ала в момента не можеше.

Сега той бе звяр, дебнещ в нощта. Подвластен на единствената мисъл да я притежава, нахлу докрай в нея, а след това заби острите си зъби дълбоко в шията й.

Усети изненадата й и мигновеното й сепване, докато пълният сексуален екстаз не разтърси и двамата. Телата и съзнанията им се преплетоха, слети в едно. Той долавяше всяка мисъл в главата й. Всяка емоция. Всеки страх. Всяка радост.

Талон достигна до най-съкровените глъбини на сърцето й и прозря страха й, че не я обича толкова, колкото бе обичал Ниния. Че никога няма да я обича толкова много. Усети безпомощността и решителността й. Ала над всичко това почувства любовта й.

Изръмжа с целия си плам и се остави на есенцията й да го залее. Да се просмуче във всяко ъгълче на съществото му. Помежду им нямаше повече тайни. Никакви скрити кътчета. Тя беше докрай открита за него, както и той за нея.

А нейната любов беше най-невероятното чувство, което някога бе изпитвал.

Талон проникна още по-надълбоко, докато главата и тялото му експлодираха. Оргазмът им бе толкова бурен, че той не можа да задържи мотора изправен. Преди да се усетят, и двамата лежаха на земята, все още с преплетени тела, докато разумът им бавно се завръщаше.

Съншайн се вгледа в него на лунната светлина. Дрехите й бяха изпомачкани и раздърпани, а лицето й бе поруменяло и грейнало от обожание. В ума си все още чуваше мислите му. Страха му да я загуби, нуждата му да я закриля. Видя вината му, задето бе позволил сестра му да умре. Желанието му да отмъсти за злото, сторено на Ниния. Тъгата и болката, които живееха в него, като негови неразделни спътници. Но най-вече видя жаждата му да я задържи. Желанието да не я разочарова.

Тя бе усетила силата и мощта му, които не приличаха на нищо, което си бе представяла. Той беше хищник. И той беше мъжът, когото тя обичаше. Този, който я обичаше и който бе готов да направи всичко за нея.

Дори да пожертва собствения си живот.

— Обичам те, Талон — промълви Съншайн.

Талон не можеше да повярва какво бе сторил, докато прокарваше нежно ръка по врата й, изтривайки издайническите капки кръв. Вкусът й се бе просмукал в съзнанието му, в сетивата му.

Зарек беше прав, че това е най-невероятната наслада, която някога бе познал. И сега, когато бе проникнал в сърцето й…

О, богове, какво бе сторил?

В един миг на безумна страст той бе посял разрушението и на двама им.