Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (2)

Пролог

558 г. сл. Хр., Глионан

Пламъците на пожара, който бушуваше в селото, се издигаха към нощното небе като змии, виещи се през черно кадифе. Дим пълзеше из мъглите на мрака, натежал от мириса на смърт и разплата.

Тази гледка би трябвало да донесе радост на Талон.

Ала не беше така.

Вече нищо не можеше да му донесе радост.

Нищичко.

Горчива болка сковаваше гърдите му. Спираше дъха му. Парализираше го. Беше по-силна отколкото дори той бе в състояние да понесе. Тази мисъл едва не го накара да избухне в смях.

Или да изругае.

Да, той изруга под смазващото тегло на болката си.

Постепенно бе изгубил всички, които означаваха нещо за него. До един.

Едва седемгодишен остана сирак и изведнъж се оказа натоварен с тежката отговорност за сестричката си. Тъй като нямаше нито къде да отиде, нито как да осигури прехрана за бебето, той се върна при клана, който майка му някога предвождаше.

Клан, изпратил родителите му в изгнание още преди той да се роди.

Чичо му бе крал едва от година, когато Талон се появи във владенията му. Макар и неохотно, чичо му прие и него, и Киара, ала кланът никога не го стори.

Поне докато Талон не ги принуди.

Може и да не уважаваха произхода му, ала Талон ги накара да имат респект от меча и избухливия му нрав. Респект от това, че бе готов да осакати или убие всеки, дръзнал да го обиди.

Докато възмъжее, вече никой не смееше да се подиграва на произхода му или да черни паметта и честта на майка му.

Беше се издигнал във военната йерархия, научавайки всичко, което можеше да научи, за оръжията, битките и водачеството.

В крайна сметка същите хора, които някога му се подиграваха, единодушно го избраха за наследник на чичо му.

Като такъв, Талон беше неотклонно до него, бранейки го неуморно, докато една вражеска засада не ги хвана неподготвени.

Ранен, раздиран от болка, Талон държа Идиаг в ръцете си, докато той издъхваше, покосен от врага.

— Грижи се за жена ми и за Киара, момче — прошепна чичо му, преди да умре. — Не ме карай да съжалявам, че те приех в дома си.

Талон му обеща. Ала не бяха минали и няколко месеца, когато леля му бе изнасилена и убита от враговете им. Осквернено, тялото й бе хвърлено на дивите зверове.

По-малко от година след това Ниния, обичната му съпруга, издъхна в обятията му, оставяйки го сам, завинаги лишен от нежното й, успокояващо докосване.

Тя беше неговият свят.

Неговото сърце.

Неговата душа.

С нея си отиде и волята му за живот.

С дух, така сломен, както и разбитото му сърце, той положи мъртвородения им син в безжизнените й ръце и ги погреба до езерото, където двамата с Ниния бяха играли като деца.

А след това постъпи така, както го бяха научили майка му и чичо му.

Остана жив, за да води своя клан.

Потискайки, доколкото може, болката си, той продължи да живее единствено заради добруването на клана си.

Като техен предводител, той бе пролял достатъчно кръв, за да напълни с нея бурното море и бе понесъл безброй рани заради тях. Водени от него, те бяха надделели над всички нашественици от континента и от Севера, които се бяха опитали да ги покорят. Изгубил почти всичките си близки, той бе отдал на клана си всичко, което имаше. Верността си. Обичта си.

Беше им предложил дори живота си, за да ги защити от боговете.

И в един миг те му бяха отнели едничкото нещо, останало му на този свят.

Киара.

Малката му сестричка, която обичаше толкова горещо, и която бе обещал и на родителите си, и на чичо си, да брани с цената на всичко. Киара, със златната коса и засмените кехлибарени очи. Толкова млада. Толкова добра и всеотдайна.

За да задоволи себичната амбиция на един мъж, кланът му я уби пред очите му, докато той лежеше вързан, неспособен да им попречи.

Тя умря, молейки го да й помогне.

Ужасените й писъци и до днес отекваха в ушите му.

След нейната екзекуция, кланът не пожали и него — той също се прости с живота си. Ала смъртта не му донесе покой. Единственото, което изпитваше, бе чувство на вина. Вина и нужда да поправи злините, причинени на семейството му.

Тази жажда за отмъщение се оказа по-силна от всичко, дори и от смъртта.

— Нека боговете ви прокълнат до един! — изрева Талон към горящото село.

— Не боговете ни проклинат, ние го правим сами с думите и делата си.

При тези думи, разнесли се зад него, Талон се обърна рязко и видя мъж, облечен в черно от глава до пети. Той тъкмо преваляше невисокия хълм и не приличаше на никой човек, който Талон бе виждал някога.

Нощният вятър се вихреше около него и издуваше фино изтъкания му плащ, докато той крачеше, стиснал в лявата си ръка закривена воинска тояга. Върху тъмното дъбово дърво бяха издялани символи, а върхът му бе украсен с пера, привързани с кожена лента.

Лунните лъчи танцуваха върху косата му, толкова наситеночерна, че сякаш не беше от този свят, която той носеше сплетена на три дълги плитки.

Сребристите му, искрящи очи, в които сякаш се вихреха призрачни мъгли, имаха загадъчен, зловещ вид.

Истински исполин, Талон никога досега не бе трябвало да вдига глава, за да погледне някого в очите, ала този непознат му се струваше същинска планина. Едва когато мъжът се приближи, той видя, че всъщност е само с десетина сантиметра по-висок от него и далеч не така престарял, колкото му се бе сторило в началото. Всъщност, това беше лицето на младеж, току-що достигнал границата между юношеството и зрелостта.

Поне докато човек не се вгледаше по-внимателно. Защото в очите на непознатия се таеше вековна мъдрост. Това не беше неопитен хлапак, а воин, водил тежки битки и преживял много.

— Кой си ти? — попита Талон.

— Аз съм Ахерон Партенопей — отвърна той на безупречен келтски, макар и с непознат акцент. — Изпратен бях от Артемида, за да те подготвя за новия ти живот.

Талон вече знаеше от Артемида, че трябва да очаква този мъж, който бродеше по света от незапомнени времена.

— И на какво ще ме научиш, Магьоснико?

— Ще те науча да убиваш деймоните, които дебнат беззащитните човеци. Ще те науча да се криеш денем, та лъчите на слънцето да не те убият. Ще ти покажа как да говориш, без хората да видят острите ти кучешки зъби, както и всичко останало, от което ще се нуждаеш, за да оцелееш.

Талон се изсмя горчиво, когато отново го връхлетя заслепяваща болка. Раздираше го така жестоко, че той едва си поемаше дъх. Единственото, което искаше, бе покой.

Семейството си.

А те си бяха отишли.

За какво му бе да оцелява без тях! Не, не можеше да живее с тази тежест, която смазваше сърцето му.

Той вдигна поглед към Ахерон.

— Кажи ми, Магьоснико, имаш ли заклинание, което да ме избави от тази болка?

Ахерон го изгледа продължително.

— Да, келтски воине. Мога да ти покажа как да погребеш болката толкова дълбоко в себе си, че да не я усещаш повече. Ала знай, че нищо не ни се дава даром и нищо не трае вечно. Един ден ще се появи нещо, което ще пробуди чувствата ти, а с тях и трупаната с векове болка. Всичко, което си потискал, ще излезе на повърхността и това може да погуби не само теб, но и всички около теб.

Талон не обърна внимание на предупреждението му. Единственото, което искаше в този момент, бе един-едничък ден, в който сърцето му да не е разбито. Един миг, в който да не чувства това мъчение. И бе готов да плати всякаква цена за това.

— Сигурен ли си, че няма да изпитвам нищо?

Ахерон кимна.

— Мога да те науча само ако ме слушаш.

— Тогава научи ме добре, Магьоснико. Научи ме добре.