Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (22)

20

Зарек гледаше как Талон и Съншайн изчезват в тълпата. Радваше се за Съншайн, ала не разбираше това, което двамата изпитваха един към друг. Той никога не бе познавал подобна любов.

— Мамка му! — озъби се, докато накуцвайки, се отдалечаваше от сградата. Трябваше да се прибере в градската си къща.

— Дионисий ще дойде за теб.

Спря се, когато гласът на Ахерон прозвуча зад гърба му.

— Е, и?

Аш въздъхна, докато се приближаваше.

— Не може ли да сключим примирие?

Зарек изсумтя пренебрежително.

— Защо? Взаимното презрение устройва идеално и двама ни.

— Зи, твърде уморен съм за подобни препирни. Дай ми нещо, което да използвам пред Артемида. Нещо, което ще я накара да ти даде втори шанс.

Зарек се изсмя горчиво.

— Да бе, как ли пък не. След това, което видях там, да не би наистина да очакваш да повярвам, че тя те командва? Толкова тъп ли ти изглеждам?

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Може би, но Зарек нямаше намерение да се хване на тази въдица. Тази нощ се бе издънил тотално. В мига, в който се обърна срещу боговете, знаеше, че е обречен и че те ще го накарат да си плати за предателството.

Не че му пукаше. Нека да дойдат за него.

— Виж — рече той, като се обърна с гръб към Ахерон. — Уморен съм и съм гладен и просто искам да си легна, докато раните ми заздравеят, ясно ли е?

— Добре.

Зарек се спря, когато група студенти минаха, препъвайки се, като се смееха и закачаха. Изгледа ги с любопитство, как завиват зад ъгъла и изчезват.

Той се озърна към пияните туристи и местни, които крещяха, надаваха радостни възгласи и свиркаха одобрително. Почти наближаваше един през нощта, а градът все още бе буден и кипящ от живот, въпреки че полицаите вече подканяха тълпата да се разпръсне.

— Кога се връщам? — попита Зарек, страхувайки се от отговора.

— Утре. Ник ще дойде да те вземе около два. Ще бъде с ван с тъмни стъкла, който ще те закара до пистата, без да се излагаш на дневна светлина.

Зарек затвори очи и потръпна при мисълта за завръщането си в Аляска. Още няколко седмици и щеше да настъпи пролетта. Отново щеше да е затворник в дома си.

Някакво движение отляво привлече вниманието му. Три секунди по-късно през тълпата тичешком се приближи деймон. Дългите му и остри кучешки зъби блеснаха и той се озъби на Зарек, сякаш нямаше представа срещу какво се изправя.

Зарек се усмихна зловещо, предвкусвайки с наслада това, което щеше да направи.

— Какво си ти? — попита деймонът, когато разбра, че ни най-малко не го е уплашил.

Зарек сви устни.

— О, моля, нека ти опиша накратко ситуацията. Аз съм Нощен ловец. Ти си деймон. Аз удрям, ти кървиш. Аз убивам, ти умираш.

— Не и този път. — Деймонът се хвърли в атака.

Действайки по инстинкт, Зарек го сграбчи за гърлото и използва ноктите си, за да го убие.

Деймонът се изпари тъкмо в мига, когато от тълпата изникна тичащият Валерий. Римлянинът дишаше тежко и очевидно от известно време преследваше деймона. Валерий погледна към Аш и наклони глава, сетне се извърна към Зарек и застина.

Зарек срещна шокирания му поглед, без да трепне. По нареждане на Аш беше обръснал козята си брадичка. Немигащите очи на Валерий потъмняха, когато го познаха.

Зарек се усмихна накриво.

— Изненада — промълви тихо. — Обзалагам се, че не си го очаквал.

И без да каже нито дума повече, се смеси с тълпата, оставяйки Валерий и Ахерон да се оправят, както намерят за добре.

 

 

Ню Орлиънс, на зазоряване

Той се взираше в мраморния бюст във фоайето на дома си. Беше лицето на баща му.

Беше лицето на брат му.

Зарек.

Прониза го болка, докато се опитваше да нагоди миналото с настоящето. Защо никога не бе забелязал приликата?

Но той знаеше защо. Допреди тази нощ никога не се бе вглеждал в Зарек. Жалкият, нищожен слуга стоеше толкова под него, че едва бе забелязвал момчето. Само един-единствен път в живота им го бе видял истински.

Сега не можеше да си спомни за какво беше набит тогава Зарек. Всъщност не можеше да си спомни кой от братята му бе извършил провинението, за което бе наказан Зарек. Можеше дори да е самият той. Спомняше си само, че тогава за пръв път бе погледнал на Зарек като личност.

Той лежеше върху каменните плочи на пода, притиснал ръце към гърдите си, а голият му гръб бе окървавен и нашарен с дълбоки резки от камшика. Това, което най-много бе изумило Валерий, беше изражението на Зарек. Очите на момчето бяха пусти. Празни. Не проляха нито една сълза.

Тогава Валерий се бе учудил защо Зарек не плачеше заради жестокия побой, но после осъзна, че той никога не плачеше. Жалкият слуга не бе промълвил нито дума, докато го бичуваха. Без значение какво казваха или правеха, момчето приемаше всичко с достойнството на зрял мъж, без хленч и без молби. Само твърда и студена издръжливост.

Валерий не можеше да проумее как някой по-млад от него може да притежава подобна сила. Преди да осъзнае какво прави, той се пресегна и докосна една от червените резки върху гърба на Зарек. Дълбока и кървяща, раната изглеждаше толкова болезнена, че той се опита да си представи какво ли е да усещаш дори само една, камо ли целият ти гръб да е покрит с тях.

Зарек не помръдна.

— Имаш ли нужда… — Валерий се задави и не можа да довърши изречението. Искаше да помогне на Зарек да се изправи, но знаеше, че ще бъде наказан, ако някой го види да прави подобно нещо.

— Какво правиш?

Сърдитият глас на баща му го накара да подскочи.

— А-а-аз г-г-гледах гърба му — отвърна честно той.

Баща му присви очи.

— Защо?

— Бях л-л-любопитен. — Валерий мразеше как винаги заекваше в присъствието на баща си.

— Защо? Мислиш ли, че го боли?

Валерий се боеше да отговори. Баща му имаше онова зловещо изражение, което често се появяваше в очите му. Погледът означаваше, че добрият, любящ баща е изчезнал и на негово място се е появил жестокият военен командир. Колкото и да обичаше баща си, младежът се страхуваше от военния командир, който бе способен на най-коравосърдечна жестокост дори срещу собствените си синове.

— Отговори ми, момче. Мислиш ли, че го боли?

Той кимна.

— Ще те е грижа ли, ако го боли?

Валерий преглътна сълзите си, преди да го издадат. Истината беше, че го бе грижа, но знаеше, че баща му ще избухне в дива ярост, ако някога се осмели да го каже на глас.

— Н-н-не. Н-н-не ме е грижа.

— Тогава го докажи.

Валерий примигна, внезапно изплашен от това, което думите можеха да означават.

— Да го докажа?

Баща му свали камшика от стойката и му го подаде.

— Удари го още десет пъти или ще се погрижа ти да получиш двайсет удара.

Покрусен, с трепереща ръка, Валерий пое камшика и нанесе ударите.

Несвикнал да си служи с камшика, той пропусна гърба му и ударите се стовариха върху ръцете и краката на нещастното момче. Върху плътта, дотогава небелязана от камшика.

За пръв път Зарек изсъска и се сви от ударите. Като за капак последният удар се стовари върху лицето на Зарек, точно под едната му вежда. Нещастникът изкрещя и закри окото си, докато кръвта се стичаше между мръсните му пръсти.

Валерий едва се сдържаше да не повърне, когато чу как баща му го хвали, задето бе ослепил жалкия роб. Баща му дори го потупа доволно по гърба.

— Запомни това, синко. Винаги ги удряй по най-уязвимото място. Един ден от теб ще излезе отличен генерал.

Тогава Зарек погледна към него. Празнотата в очите му бе изчезнала. Дясната страна на лицето му бе покрита с кръв, но с лявото си око Зарек изразяваше цялата болка и мъка, които изпитваше. Цялата омраза, която изпълваше душата му, се изливаше навън.

Този поглед се бе запечатал в паметта му и до ден-днешен. Тогава баща му бе набил Зарек заради дързостта на онзи поглед.

Нищо чудно, че Зарек ги мразеше. Той имаше право на това. Още повече че сега Валерий знаеше истината за бащата на Зарек. Зачуди се кога ли той я е узнал. Дали някой изобщо му я бе казал.

Обзет от гняв, Валерий сграбчи каменния бюст на баща им.

— Защо? — изкрещя въпроса, макар да знаеше, че никога няма да получи отговор.

В този миг мразеше баща си повече от всякога. Мразеше кръвта, която течеше във вените му. Но в крайна сметка той беше римлянин. Това беше неговото наследство. Правилно или грешно, не можеше да се отрече от него.

Вдигна високо глава и се запъти към спалнята си на горния етаж. Но докато изкачваше първото стъпало, гневът му избухна с нова сила. Обърна се, замахна силно с крак и ритна пиедестала.

Бюстът на баща му падна върху мраморния под и се разби на парчета.

 

 

Ню Орлиънс, същият следобед

Зарек се облегна назад, докато хеликоптерът се издигаше във въздуха. Прибираше се у дома. Без съмнение там щеше да умре. Ако Артемида не го убиеше, беше сигурен, че Дионисий ще го стори. Заплахата на Дионисий отекна в ушите му. Заради щастието на Съншайн той се бе опълчил срещу един бог, който със сигурност щеше да го накара да страда много по-ужасно, отколкото бе страдал в миналото си. Зарек все още не знаеше защо го бе направил, като се изключи факта, че да дразни и вбесява всички бе единственото нещо, което му доставяше искрено удоволствие.

Погледът му попадна върху раницата му. Преди да осъзнае какво прави, извади ръчно изработената купа и я задържа в ръцете си. Прокара пръсти по красивата, сложна плетеница от фигури, които Съншайн бе сътворила. Навярно бе прекарала часове да майстори тази купа. Галела я бе с любящите си ръце…

„Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, а ако им я вземат, те плачат…“

Този откъс от „Малкия принц“ отекна в ума му. Съншайн бе изгубила голяма част от времето си за тази вещ, а накрая му бе подарила творбата си. Тя навярно изобщо нямаше представа колко много го бе трогнал обикновения й подарък.

— Ти наистина си сантиментален — прошепна той, стиснал купата в ръце, а устните му се извиха отвратено. — Това не означава нищо за нея, а за едно безполезно парче глина ти се обрече на смърт.

Затвори очи и преглътна. Истина беше. Още веднъж щеше да умре за нищо.

— И какво от това?

Нека да умре. Може би тогава ще намери някакъв покой.

Вбесен от собствената си глупост, Зарек разби купата на парчета с мисълта си. Извади МРЗ-плейъра си, избра „Hair of the Dog“ на Назарет и надяна слушалките. Зачака Майк да махне защитата от прозорците на хеликоптера, за да го залее смъртоносната слънчева светлина.

Нали в крайна сметка Дионисий бе платил на скуайъра да направи точно това.

 

 

Тартар^[1]

Писъци звучаха навред около Стикс, пронизваха мрака. Той с все сили се опитваше да види нещо, но различи само някакви странни блещукащи, призрачни точици — очи, които отчаяно се опитваха да съзрат нещо.

Това място беше студено. Ледено. Беше се придвижил пипнешком покрай назъбена каменна стена, за да установи, че е затворен в малка килия, метър и осемдесет на метър и осемдесет. Дори нямаше достатъчно място, за да легне удобно.

Внезапно до него се появи светлина, която избледня и доби очертанията на млада, красива жена с тъмночервена коса, бяла кожа и зелени, искрящи очи на богиня, която той тутакси позна.

Беше Мними, богинята на паметта. Бе виждал изображенията й безброй пъти по стените на храмовете и върху древни свитъци.

Тя вдигна в ръката си старинна газена лампа, докато го изучаваше внимателно.

— Къде съм? — попита Стикс.

Гласът й беше тих и нежен като бриз, нашепващ през кристални листа.

— Ти си в Тартар.

Стикс потисна гнева си. Когато преди много векове умря в древна Гърция, бе изпратен в рая на Елисейските полета. Тартар беше мястото, където Хадес държеше във вечно изгнание най-злите души, които искаше да изтезава.

— Аз не принадлежа на това място.

— А къде принадлежиш? — попита богинята.

— Там, където е семейството ми.

В очите й се мярна сянка на тъга, докато го гледаше.

— Те всички бяха преродени. Единственото семейство, което сега ти е останало, е братът, когото мразиш.

— Той не е мой брат. Никога не е бил мой брат.

Тя наклони глава, все едно се бе заслушала в нещо далечно.

— Странно. Ахерон никога не е изпитвал същото към теб. Без значение колко пъти си проявявал жестокост към него, той никога не те е мразил.

— Не ми пука какво изпитва той.

— Вярно е — кимна тя, сякаш знаеше най-съкровените му мисли, като че ли го познаваше по-добре, отколкото той сам се познаваше. — Наистина, не те разбирам, Стикс. Преди векове Островът на изчезналите ти бе даден за твой дом. Имаше приятели и живееше в разкош. Там бе красиво и спокойно, както в Елисейските полета и при все това, единственото ти занимание бе да заговорничиш срещу Ахерон, да плетеш интриги, за да си отмъстиш. За да ти доставя удоволствие, ти дадох спомените за твоя красив дом и за семейството ти, за мирното ти и щастливо детство, а вместо да изпиташ удоволствие от тях, ти ги използва само, за да подхранваш омразата си.

— Упрекваш ли ме? Той ми открадна всичко. Всичко, за което някога съм се надявал и съм обичал. Заради него семейството ми е мъртво, а царството ми — отнето. Дори животът ми свърши заради него.

— Не — тихо възрази богинята. — Можеш да лъжеш себе си, Стикс, но не и мен. Ти предаде брат си. Ти и твоят баща. Ти позволи на страха от него да те заслепи. Собствените ти действия осъдиха не само него, но и теб.

— Какво знаеш ти за това? Ахерон е зло. Нечестив. Осквернява всичко, до което се докосне.

Мними прокара пръсти през пламъка на лампата, който проблесна зловещо в тъмната килия. В същото време очите й прогаряха Стикс със своята настойчивост.

— Тъкмо в това е красотата на спомена, нали? Собствената ни реалност винаги е забулена с нашето възприятие за истинността. Ти си спомняш събитията по един начин и съдиш брат си, без да знаеш какви са били за него.

Мними положи ръка върху рамото му. Топлината й опари кожата му и когато заговори, тихият й глас прозвуча злобно и коварно.

— Ще ти дам най-ценният дар, Стикс. И най-сетне ще те озари истинското прозрение.

Той се опита да побегне, ала не можеше. Огненото докосване на Мними го бе парализирало. Главата му се замая, когато се върна назад във времето.

Видя красивата си майка да лежи върху позлатеното си ложе, с плувнало в пот тяло и пребледняло лице, докато личната й прислужница отмяташе влажните, руси кичури, паднали върху светлосините й очи. Никога не бе виждал майка си толкова тръпнеща от радост, както през онзи ден.

Стаята бе пълна с придворни и баща му, кралят, се бе изправил до леглото, заобиколен от висшите управници на държавата. Високите прозорци с красиви стъклописи бяха разтворени, за да пропуснат свежия морски въздух, носещ хладина в късния летен ден.

— Още едно момче — обяви с гордост акушерката, увивайки новороденото бебе в одеяло.

— В името на нежната ръка на Аполими, Аара, ти ме направи най-щастливият мъж на тази земя! — Силният, ликуващ вик на баща му отекна сред стените на стаята. — Две момчета близнаци, които да управляват нашите два острова!

Засмяна, майка му гледаше как акушерката почиства първородния син. И в този миг Стикс осъзна истинския ужас от раждането на Ахерон, научи тъмната тайна, която баща му бе скрил от него.

Ахерон беше първородният. Не той.

Стикс, сега в тялото на бебето Ахерон, се опитваше да диша с новородените си дробове. Най-сетне успя да поеме дълбок, освежаващ дъх, когато чу тревожен вик.

— Нека Зевс се смили над нас, по-големият е увреден, Ваши Величества.

Майка му вдигна глава, а веждите й се извиха тревожно.

— Как така?

Акушерката го отнесе при майка му, която притискаше второто бебе до гърдите си. Уплашено, бебето искаше само да бъде утешено. Протегна ръчички към брата, с който месеци наред бе споделял утробата на майка им. Ако можеше да докосне брат си, всичко щеше да бъде наред. Знаеше го.

Вместо това майка му отдръпна брат му далеч от погледа и ръцете му.

— Това не може да е истина — проплака майка му. — Той е сляп.

— Не е сляп, Ваше Величество — рече възрастна жена, която пристъпи напред от тълпата. Бялата й роба бе богато украсена със златно везмо, а върху посивелите си коси носеше златен венец. — Той ви бе изпратен от боговете.

Кралят присви гневно очи към кралицата.

— Ти си ми била невярна? — обвини той Аара.

— Не, никога.

— Тогава как така той излезе от твоята утроба? Всички бяхме свидетели на раждането.

Присъстващите като един отправиха погледи към орисницата, която се взираше безизразно в мъничкото, безпомощно бебе, което плачеше някой да го гушне и утеши. Да го приласкае и да му даде топлина.

— Това дете ще бъде унищожител — продължи старицата, а гласът й отекна високо и силно, за да могат всички да чуят думите й. — Докосването му ще донесе смърт на мнозина. Дори самите богове няма да са защитени от гнева му.

— Тогава трябва да умре още сега. — Кралят нареди на един от стражата да извади меча си и да убие бебето.

— Не! — извика орисницата, като възпря стража да изпълни заповедта на краля. — Ако убиете това бебе, другото също ще умре, Ваше Величество. Техните жизнени сили са свързани. Желанието на боговете е да го отгледате и възпитате, докато възмъжее.

Бебето плачеше, без да разбира страха, който усещаше край себе си. Искаше единствено да го гушнат грижовно като брат му. Някой да го прегърне и да му каже, че всичко ще е наред.

— Аз няма да отглеждам чудовище — заяви кралят.

— Нямате избор, кралю. — Орисницата взе бебето от ръцете на акушерката и го подаде на кралицата. — Той беше роден от утробата ви, Ваше Величество. Той е ваш син.

Бебето се разрева още по-силно и отново протегна ръце към майка си. Тя се отдръпна от него, притискайки още по-силно втория син към гърдите си.

— Няма да го кърмя. Няма да го докосна. Махнете го от очите ми.

Орисницата отнесе бебето на баща му.

— Ами вие, Ваше Величество? Няма ли да го признаете?

— Никога. Това дете не е мой син.

Орисницата въздъхна дълбоко и показа новороденото на присъстващите. Държеше го небрежно, в докосването й нямаше любов и състрадание.

— Тогава той ще се казва Ахерон по името на реката на болката. Също като реката на подземното царство, неговият път ще е тъмен, дълъг и труден. Той ще може да дарява живот и да го отнема. Ще крачи през живота си самотен и изоставен — винаги ще търси доброто, ала винаги ще намира жестокост. — Старицата сведе поглед към новороденото в ръцете си и изрече простата истина, която щеше да преследва момчето през остатъка от съществуването му. — Нека боговете се смилят над теб, дете. Никой друг няма да го стори.

 

 

Планината Олимп

Докато се приближаваше към свещения храм на Артемида, у Аш отвори високите двойни порти със силата на мисълта си. Вдигнал високо глава, той стисна кожения каиш на черната си велурена раница и си заповяда да мине през богато украсените позлатени врати, водещи към тронната зала на Артемида, където тя седеше и слушаше една от придворните си дами, която свиреше на лютия и пееше.

Девет чифта женски очи се извърнаха и се втренчиха любопитно в новодошлия. Без да им бъде заповядано, осемте придворни дами събраха нещата си и побързаха да напуснат залата, както правеха винаги при появата му. Затвориха дискретно вратата зад себе си и го оставиха насаме с Артемида.

Аш смътно си спомняше първия път, когато му бе позволено да пристъпи в личните покои на Артемида на Олимп. Като млад мъж, той се бе изпълнил с благоговение при вида на богато украсените мраморни колони, които заобикаляха тронната зала. Те се издигаха на шест метра от мраморния под със златни орнаменти, до куполовидния златен таван, покрит с живописни сцени, изобразяващи дивата природа. От трите страни стаята нямаше стени. Вместо това се откриваше невероятна гледка към идеалното небе, където бели, пухкави облачета плуваха на нивото на очите.

Самият трон не беше толкова богато украсен, колкото удобен. Една голяма отоманка, която лесно можеше да се разпъне в легло, заемаше средата на откритата стая и бе покрита с малки, плюшени възглавнички, обточени със златни кантове и пискюли.

Само двама мъже имаха привилегията и честта да пристъпят в този храм. Аполон, братът близнак на Артемида, и той.

Чест, от която Аш с радост би се отказал.

Артемида беше облечена в прозрачен бял пеплос, който оставяше гъвкавото й тяло напълно открито за взора му. Твърдите, тъмнорозови връхчета на гърдите й стърчаха и напираха под тънката материя, надиплена толкова високо над стройните й крака, че се виждаше тъмнокестенявия триъгълник, сгушен между бедрата й.

Тя му се усмихна съблазнително, привличайки отново вниманието му към съвършеното си, прекрасно лице. Дългите й, кестеняви къдрици сякаш преливаха във всички цветове на дъгата, също като зелените й очи, докато го наблюдаваше с очарован интерес. Богинята лежеше на една страна, подпряла брадичка на едната си длан.

Аш пое дълбоко дъх, прекоси разстоянието помежду им и застана пред нея.

Артемида изви вежди в изящна дъга, докато изпиваше с алчен поглед тялото му.

— Интересно. Изглеждаш по-дързък от всякога, Ахерон. Не виждам и следа от покорството, което ми обеща. Трябва ли да си взема обратно душата на Талон?

Той не беше сигурен дали тя има силата да направи подобно нещо, но нямаше желание да рискува. В миналото я бе изобличил в измама и доживя да съжалява за това.

Свали раницата от рамото си и я пусна на пода. Сетне съблече коженото си яке и го разстла върху раницата. Падна на колене, постави ръце върху меката кожа, скръцна със зъби и склони глава.

Артемида се надигна от отоманката и се приближи към него.

— Благодаря ти, Ахерон — промълви задъхано, докато заставаше до него. Прокара пръсти през косата му, превръщайки я в златисторуса. Разпусна плитката и тя се разстла на златисти вълни по раменете и гърдите му.

Артемида отметна косата от лявата страна на врата му и откри гладката му плът. Плъзна дългия си нокът по голата кожа и той целият настръхна. После направи онова, което той най-много мразеше.

Духна в тила му.

Ахерон се пребори с желанието да се свие и отдръпне. Тя единствено знаеше причината, поради която той мразеше това усещане. Беше жестоко от нейна страна да му напомня какво място заема в света й.

— Противно на това, което може би си мислиш, Ахерон, аз не изпитвам удоволствие да те карам насила да се подчиняваш на волята ми. Много повече предпочитам да си тук по свое желание, както някога идваше при мен.

Аш затвори очи, докато си припомняше онези дни. Толкова много я бе обичал тогава. За него бе огромна мъка, когато биваше принуден дори за малко да се отдели от нея. Беше й вярвал безусловно и й бе отдал единственото, което никога не бе давал другиму — доверието си.

Тя беше неговият свят. Неговото убежище. Когато никой друг не го бе признавал и не бе искал да има нищо общо с него, тя го бе приветствала с радост в живота си и му бе показала какво е да бъдеш желан. Двамата се бяха смели заедно и се бяха обичали. Той бе споделил с нея неща, които не бе доверявал никому — нито преди, нито след това.

И тогава, когато най-много се нуждаеше от нея, тя студено му бе обърнала гръб, оставяйки го да умре в мъки. Сам.

През онзи ден тя бе отхвърлила с презрение любовта му и в крайна сметка му бе показала, че и тя, също като семейството му, се срамува от него. Той не означаваше нищо за нея. И никога нямаше да означава.

Истината беше болезнена, но след цялото това време той вече се бе примирил. Никога нямаше да буди у нея нещо повече от любопитство. Непокорен домашен любимец, който тя държеше наоколо, за да я забавлява.

Артемида отново направи нещо, което знаеше, че той мрази: коленичи зад гърба му, а коленете й се отъркаха нежно в бедрата му. Плъзна ръка по рамото му, сетне надолу по сложната татуировка на птица върху ръката му.

— Ммм — измърка богинята, заровила лице в косите му. — Какво има у теб, което ме кара да те желая толкова силно?

— Не зная, но ако някога разбереш, кажи ми и аз ще се постарая да го залича.

Тя заби ноктите си дълбоко в татуировката му.

— Моят Ахерон, както винаги, непокорен. Както винаги, сърдит.

Разкъса тениската и я смъкна от тялото му. Аш затаи дъх, когато тя погали жадно с пръсти голите му гърди. Както винаги, тялото му го предаде и реагира на докосването й. Студени тръпки полазиха кожата му, коремът му се стегна, а слабините му пламнаха от желание.

Топлият й дъх помилва врата му, докато езикът й обхождаше ключицата му. Той наклони глава надясно, за да й бъде по-удобно, докато тя разкопчаваше тесните му кожени панталони.

Дишането му се учести и Аш вкопчи ръце в бедрата си, зачакал това, което предстоеше.

Тя освободи набъбналата му мъжественост и я обхвана с ръце.

Докато милваше врата му с език, тя прокара дясната си ръка нагоре до върха на възбудата му и продължи да го гали, докато стана толкова твърд, че го заболя.

— Толкова си мъжествен, Ахерон — прошепна богинята дрезгаво, докато усилваше ритъма. — Обичам да те усещам в ръцете си. — Зарови нос в косите му и вдъхна дълбоко.

— Обичам уханието ти. — Отърка лице в рамото му. — Звука на гласа ти, когато изричаш името ми. — Плъзна език по раменната му кост до врата. — Начинът, по който поруменяват страните ти, когато се напрягаш. — Тя захапа меката част на ухото му. — Изражението на лицето ти, докато се освобождаваш в мен. — Потърка гърдите си в гърба му и продължи да нашепва в ухото му: — Ала най-много обичам твоя вкус.

Аш се напрегна, когато тя заби дългите си кучешки зъби във врата му. Мигновената болка много бързо се превърна във физическа наслада. Той се пресегна през рамо и притисна главата й към шията си, докато тя продължаваше да го гали все по-бързо. Той я усещаше, а нейната мощ се вливаше в него, свързвайки ги много по-силно от интимността на секса.

Главата му се замая, вече не виждаше нищо. Усещаше единствено Артемида. Настойчивите й ръце, парещия й дъх върху шията си, сърцето й, пулсиращо в ритъма на неговото.

Двамата бяха в пълен синхрон. Нейното удоволствие беше и негово и в този миг от вечността те бяха едно същество, с едно сърце, свързани на ниво, което надхвърляше човешките представи.

Той усещаше желанието й за него. Нуждата й да притежава всяка частица от ума, тялото и сърцето му. Атлантът имаше чувството, че потъва. Сякаш тя го отдалечаваше от самия него, теглеше го към студена, тъмна килия, откъдето той никога нямаше да излезе.

Чу я да нашепва в съзнанието му: „Освободи се, Ахерон. Дай ми мощта си. Силата си. Отдай ми цялата си същност“.

Той се съпротивляваше на нахлуването й, ала, както винаги, изгуби битката. Накрая нямаше друг избор, освен да й даде това, което тя искаше. Аш отметна глава назад и изрева, когато тялото му се разтърси от невероятен и съвършен оргазъм. Тя продължаваше да пие от него, всмуквайки силите и съществото му в своето тяло.

Той беше неин. Независимо от това, което си мислеше, желаеше или чувстваше, той винаги щеше да й принадлежи.

Задъхан и изнемощял от дивата страст, с която го бе обладала, Аш се облегна на нея и загледа тънката кървава струя, стичаща се по гърдите му…