Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (20)

18

Чувствата й.

Любовта й.

Винаги щяха да го преследват.

Съншайн отиде в банята да се освежи, а той запали лампата на бюрото. Само след няколко секунди някой почука на вратата. Талон измъкна срада от ботуша си. В дома му не идваха често посетители.

— Кой е?

— Аш, келте. Не бързай да получаваш сърдечен удар.

— Ахерон ли е или Стикс?

— Ти Рекс. И не нося очила.

Подготвен за евентуална измама, Талон отвори предпазливо вратата. Наистина видя насреща си познатите призрачни очи и никак не остана доволен.

— Какво правиш тук? — попита неканения си гост.

— Бия се с деймони. Ами ти?

На келта не му убягнаха сарказма и упрека в гласа на Аш.

— Нима тук има деймони? Къде?

— Нападнаха бърлогата на Катагария и аз отидох да помогна на Вейн и Фанг.

Талон потрепери при новината. През нощта трябваше да е тук и да помогне в битката. По дяволите, здравата се бе издънил.

— Те добре ли са?

— Не. Сестра им и кутретата й са били убити в схватката.

Сърцето на Талон се сви мъчително. Отлично познаваше тази болка. Братята сигурно бяха съсипани от загубата й.

— Човече, съжалявам.

— И така, къде беше?

Преди да успее да отговори, Аш го изпревари.

— Почакай, май знам. Бил си в „Убежището“ и си се перчил със силите си пред цял автобус японски туристи, въоръжени с цифрови фотоапарати и камери. Поздравления, приятелче, вече си световна знаменитост.

Талон закри лицето си с ръка.

— О, боже, сериозно ли говориш?

— Да ти приличам на шегаджия?

Не, изглеждаше адски ядосан.

— Не мога да повярвам — промълви келтът.

— Ти? Ти не можеш да повярваш? Аз съм този, който ще трябва да отиде при Артемида, за да спасява задника ти. Тя се разфуча заради Зарек, а сега как, по дяволите, да й обясня, че господин Супер Самоконтрол Хладнокръвие и Спокойствие се е превъплътил в ролята на Спайдърмен в един бар, претъпкан със сащисани туристи? А за капак на всичко е завършил изявата си като водеща сензация в токийските новини, предизвиквайки оживени коментари на тема: „Какво не е наред в американската култура?“ Я ми кажи: колко правила си нарушил за по-малко от минута? А най-лошото от всичко е, че Ник ми се обади напушен, настоявайки да узнае защо той е длъжен да пази всичко в тайна, докато вие, момчета, се развявате свободно наоколо, разкривайки се, без да се замислите? Малкият негодник дори иска увеличение на заплатата, защото той, за разлика от вас, можел да пази тайна.

— Мога да обясня.

— Добре, чакам.

Талон се опита да измисли разумна причина за това, което бе сторил. Но не му хрумна нито една.

— Добре. Не мога да обясня. Дай ми минута.

Аш присви очи.

— Все още чакам.

— Мисля.

Съншайн излезе от банята и като видя Ахерон, пребледня. Грабна от стената една от тоягите на Талон и замахна. Ахерон я улови, когато тя нападна, целейки се в главата му.

— Хей!

Съншайн се обърна към Талон.

— Това е онзи, който ме отвлече!

— Не съм — тросна се Ахерон обидено, докато измъкваше оръжието от ръката й.

— Съншайн, това е моят шеф. Ахерон.

Устните й образуваха едно малко „о“.

— Вейн каза, че двамата изглеждате еднакво. Не се е шегувал. Макар че сега, след като малко се поуспокоих, виждам, че не си приличате чак толкова. Той беше заплашителен, но ти… ти си наистина страшен…

— Ако разполагах с повече време, щях да се почувствам поласкан. — Подаде тоягата на Талон. — Излез навън, келте, за да довършим нашия разговор.

Талон не обичаше да го командват, но в този случай нямаше избор. Наистина беше оплескал нещата и Аш имаше право да е бесен. Беше поставил всички в много лошо положение.

Излезе навън и застана на пристана зад колибата, където Аш го чакаше с ръце на кръста. От гняв по лицето на древния атлант бяха избили червени петна.

— Знаеш ли, наистина прекарах една прекрасна нощ. Трябваше да съобщя на Кириан и Джулиън, че Валерий е в града и да прекарам, о, не зная точно, три, може би четири часа, опитвайки се да им попреча да хукнат да преследват римлянина. Сетне, тъкмо когато се успокоих достатъчно, за да се заема с работата си, узнах, че в блатото има деймони, но никакъв Талон не е налице, за да ги убие. И защо Талон не е тук? Защото се прави на Тарзан, прелитайки с ефектен скок от балкон, за да спаси своята малка Джейн от леопарда. И сега ми остава единствено да стоя тук и да заявя: „Следващият провал, моля, очаквам го с нетърпение.“

Талон го изгледа свирепо.

— Не е нужно да си толкова саркастичен. Зная, че се издъних, ясно ли е?

— Не, да се издъниш означава да те заловят без гащи в апартамента на Съншайн. Това е много повече от една обикновена издънка.

— Няма да се извинявам за това, което съм направил.

Един мускул заигра върху челюстта на Аш и той извърна глава.

— Все още трябва да се свършат доста неща за утре вечер. Необходимо е да се вземат предвид множество неизвестни фактори, а това, което знаем, не вещае нищо добро. Трябва да се справя с Джулиън и Кириан, които искат да напъхат Вал в чамов ковчег. От друга страна, Вал не иска да си помръдне пръста, за да помогне на някого, който не е потомък на древните римляни. Два побеснели върколака, които ще искат отмъщение за случилото се тази вечер. Зарек, който дори когато е в най-добрата си форма, е пълна откачалка и в момента е издирван от полицията на Ню Орлиънс. Ник, който врещи и заплашва да напусне, защото се уморил да разчиства след ненормалници. Разгневена богиня, която ще поиска главата на всички заради това. И единственият надежден Ловец, на когото мога да разчитам, това си ти. — Аш млъкна и го измери със суров поглед. — И приятелче, не се обиждай, но напоследък не си от най-надеждните.

— Наред съм, Ти Рекс.

— Не, Талон, не си. Прелиташ през перилата на балкони от втория етаж и раздаваш юмруци на невинни човешки същества заради Съншайн. Подлагаш на риск не само себе си, но и всички нас, както и Пелтие, само за да защитиш наранените чувства на една жена. Къде ти е умът?

Гневът завладя Талон.

— Аз не съм дете, Аш. Знам кои са приоритетите ми.

— Обикновено ги знаеш. Но ти мислиш със сърцето си, не с главата си и това ще убие всички ни. Ние сме Нощни ловци, Талон, ние нямаме чувства.

При всеки друг случай, Талон щеше да се съгласи с това, но в момента изпитваше огромно количество безсилен гняв. Нямаше нужда от тази лекция. Познаваше рисковете и опасностите дори по-добре от самия Аш. Разбираше напълно, че всичко е заложено на карта.

— Вече се контролирам.

— Наистина ли? — попита шефът му. — Защото, доколкото виждам, съвсем не е така. Ти директно не се подчини, когато ти наредих да задържиш Съншайн тук. Сключи сделки с Катагария и Ерос, а това не е типично за теб. Не можеш да поемаш такива ангажименти, Талон. Имаш ли някаква представа какво може да ти струва това?

— Трябваше да го направя. Трябваше да защитя жена си. Не ми пука какво ще ми струва.

— Твоята жена? — Аш поклати глава. — Талон, погледни ме.

Талон го направи.

Аш се втренчи настойчиво в него със студен и безчувствен поглед.

— Твоята жена е мъртва. Умря преди хиляда и петстотин години и бе погребана в родната ти земя. Съншайн не е Ниния.

От гърдите на Талон се изтръгна рев на гняв и болка. Не беше вярно. Съншайн беше неговата жена. Усещаше го. Тя бе всичко, което имаше значение за него.

Всичко, което имаше значение.

Преди да успее да размисли, се нахвърли върху Ахерон.

Стисна гърлото му между ръцете си и го разтърси, опитвайки се да го накара да разбере.

— Тя не е мъртва! — озъби се келтът. — Проклет да си, тя не е мъртва!

Аш се изтръгна от хватката му и използва силите си, за да го възпре. Талон изсъска и отново се озъби, опитвайки се да се освободи, ала усилията му бяха напразни. В този момент осъзна колко далеч бе стигнал.

Нападнах Ахерон.

Мисълта го отрезви. Аш беше прав. Ако не се успокои и не се овладее, можеше да причини гибелта им.

Гибелта на всички тях.

Аш пое дълбоко дъх и го пусна.

— Талон, трябва да вземеш решение. Нощните ловци нямат жени. Ние нямаме семейства. В края на деня ние нямаме никого другиго, освен себе си. Нашата отговорност, нашата единствена отговорност е към хората, които не могат да се защитят срещу деймоните. Трябва да се осъзнаеш.

— Зная — изрече Талон задъхано.

Аш кимна. После очите му добиха странен, дълбок сребрист оттенък.

— Кажи ми какво искаш да направя. Искаш ли да помоля Артемида да ти върне душата?

Талон се замисли над думите му. В момента стоеше на ръба на бездна, пред която никога не бе мислил, че ще се изправи. Нито веднъж през цялото си съществуване като Нощен ловец не се бе осмелявал да мечтае, че Ниния може да се завърне.

Че тя би могла…

Затвори очи и потръпна. Жената, която в момента беше в колибата му, не беше неговата съпруга. Тя беше Съншайн. Бликаща от живот и енергия, грижовна младата жена, страстна и смела.

Тя може и да притежаваше душата на съпругата му, но беше съвсем различна личност. Жена, без която той не би искал да живее. Жена, която не се осмеляваше да задържи.

Имаше чувството, че сърцето му се разбива на хиляди парчета. Съншайн беше човешко същество. С времето щеше да го забрави и да има друг живот. Да има някой друг, когото да обича.

Независимо от всичко, той щеше да я изгуби. Поне по този начин тя щеше да има шанс за щастие, което нямаше да й струва живота.

— Не — отрони Талон тихо. — Не искам да получа обратно душата си, знаейки, че ще изгубя Съншайн заради гнева на Камул. Не желая свободата си на тази цена.

— Сигурен ли си?

Келтът кимна, сетне поклати отрицателно глава.

— Честно, Ти Рекс, вече не съм сигурен за нищо. — Погледна шефа си. — Ти обичал ли си някога?

Ахерон срещна спокойно погледа му, но не отговори на въпроса му.

— Знаеш ли, особеното при живота и любовта е, че постоянно се променят, докато хората рядко го правят. Ако си срещнал тази жена и наистина я обичаш, не си ли струва да се бориш за свободата си, за да я имаш?

— Но ако я изгубя…

— Винаги има „ако“, келте. Според мен единственото сигурно нещо е, че ако поне не се опиташ, тогава определено ще я изгубиш.

— Но ако я оставя да си отиде, поне ще е жива.

— Както ти си жив, откакто Ниния умря?

— Това не беше честно.

— Не ми се плаща, за да бъда честен. Плащат ми, за да се бия с деймоните и да ги унищожавам. — Ахерон въздъхна уморено. — Знаеш ли, преди много векове срещнах един мъдрец в Китай, който ми каза следното: „Този, който оставя страхът да го управлява, се превръща в негов роб.“

— Конфуций?

— Не, Мин Куан. Беше рибар, за когото се твърдеше, че продава най-вкусните zong zi^[1], приготвяни някога.

Талон се намръщи при този коментар на Ахерон. Това бе една от особеностите на Атланта — никога не се знаеше какво може да се очаква от него.

— Ти си много странен мъж, Ахерон Партенопей. Кажи ми, какво щеше да направиш, ако беше на мое място?

Ахерон скръсти ръце пред гърдите си.

— Никога не съм си представял, че може да съм някой друг, освен самия себе си, Талон. Не аз съм този, който ще понесе последиците от действията ти. Всичко зависи от теб, единствено от теб.

Келтът въздъхна.

— Възможно ли е да се опълчиш срещу някой бог и да спечелиш?

Очите на Ахерон потъмняха. Талон го наблюдаваше с любопитство. Имаше нещо в миналото на Ахерон, което въпросът му пробуди. Нещо дълбоко и тъмно, съдейки по изражението на Ахерон.

— Келтските и гръцките богове приличат много на хората. Те правят грешки. И тъкмо тези грешки ни правят по-силни или накрая ни унищожават.

— Сега звучиш като оракул.

— Страшно е, нали?

— Не е страшно, а просто дразнещо. — Талон се извърна и понечи да си тръгне.

— Талон.

Келтът спря и се обърна с лице към Ахерон.

— В отговор на въпроса ти. Да, можеш да спечелиш битката с някой бог. Но е много по-лесно да преговаряш с него. — Тонът на Ахерон му подсказа, че говореше от личен опит.

— И как се преговаря с бог, който иска да страдаш във вечността?

— Много внимателно, братле. Много внимателно. — Ахерон насочи поглед към блатото. — Знаеш ли, струва ми, че пропускаш нещо много важно.

— И какво е то?

— Малцина от нас получават втори шанс да си върнат това, което са изгубили. Ако Ниния се е върнала при теб, може би има причина за това. — Ахерон отпусна ръце. — Имаш номера ми, келте. Ако размислиш за молбата към Артемида, обади ми се. Но трябва много бързо да решиш. До утре вечер искам умът ти е бистър и ясен.

— Защо ми даваш право на избор, когато не даде такъв на Кириан? Ти помоли Артемида и даде душата му на Аманда, без дори той да знае.

Ахерон сви рамене.

— Кириан нямаше какво да избира. Без душа, Дезидерий щеше да го убие. Твоят живот не е в опасност, ако не получиш обратно душата си, Талон. Само сърцето ти е застрашено. А както ти отлично знаеш, можеш да живееш и без сърце. Но дали наистина го желаеш?

Имаше мигове, когато сериозно му се искаше Ахерон да е двайсет и една годишен сополив младеж, на какъвто приличаше, а не мъдрец на единайсет хиляди години. Сега беше един от тези моменти.

— Ще отведа Съншайн обратно в града със себе си.

— Не — възрази келтът машинално. — Тя ще остане тук, за да мога да я защитя.

— Не ти искам позволение, келте. Нужно е да се отдалечиш от нея, за да помислиш. Трябва ти време, за да проясниш мислите си преди утрешната вечер.

Талон понечи да възрази, но осъзна, че Аш е прав. Рано или късно трябваше да я остави да си отиде. И може би беше по-добре това да стане сега. Щеше да е по-лесно и за двамата.

— Добре, ще отида да я доведа.

Съншайн разбра, че нещо не е наред в минутата, когато видя Талон да влиза през вратата. Лицето му бе измъчено, а погледът — мрачен.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Ахерон ще те заведе в апартамента ти. — Гласът му прозвуча толкова безстрастно, че стомахът й се сви на топка.

— Разбирам. И ти се съгласи?

— Да. Мисля, че така ще е най-добре.

Но тя не искаше да си тръгва. Силата на желанието й да остане я сепна.

— Разбирам.

Със сковани движения започна да събира нещата си, ала отвътре умираше.

Талон не можеше да понесе да я гледа така. Искаше да я сграбчи и да избягат на някое място, където никой нямаше да ги намери. Да я скрие там, където щеше да е в безопасност. Единственият проблем беше, че никой не можеше да се скрие от един бог. Рано или късно, Камул щеше да ги открие и тогава Съншайн щеше да умре.

Взе раницата й, когато тя се протегна за нея.

— Аз ще я нося.

Младата жена кимна. Очите й блестяха от напиращите сълзи.

Никой от двамата не проговори, докато я водеше навън, където ги чакаше Ахерон. Талон му подаде раницата й.

— Беше, ъ… беше забавно, Талон — промълви тя. — Ще те видя ли отново?

Погледна към Аш, сякаш самият той очакваше отговор на този въпрос.

— Не — рече бавно.

Тя се прокашля, но не каза нищо. Вместо това, пристъпи към Ахерон.

— Готова съм.

Аш отстъпи назад и я остави да тръгне първа към катамарана.

— Келте — рече, — ако промениш мнението си по онзи въпрос, обади ми се.

Талон кимна.

Сърцето му се късаше, докато гледаше как Съншайн се качва в лодката. Ахерон включи двигателя и двамата се насочиха към вътрешността на блатото.

Всичко свърши.

Тя си отиде.

Аз съм мрак. Аз съм сянка.

Аз съм господарят на нощта.

Аз единствен стоя между хората и тези, които искат да ги унищожат. Аз съм техният пазител.

Пазител без душа.

Нито човек, нито аполит, аз съществувам отвъд Царството на живите, отвъд Царството на мъртвите.

Аз съм Нощен ловец.

И съм безсмъртен… освен ако не намеря онова чисто сърце, което никога няма да ме предаде. Чиято вяра и кураж ще върнат душата ми и ще ме отведат към светлината.

Ако не беше Камул…

„Малцина от нас получават втори шанс да си върнат това, което са изгубили. Ако Ниния се е върнала при теб, може би има причина за това.“

Изпълнен с безмерна болка, Талон се извърна, за да не вижда как Съншайн се отдалечава от него, и влезе в колибата. Затвори вратата и я заключи. Вътре го посрещна огромна пустота, след като Съншайн вече я нямаше. Тя бе изпълнила дома му с щастие. А най-вече бе изпълнила него с щастие.

Погледът му се спря върху тоалетната й чантичка върху бюрото му. Беше я забравила заедно с четката и ластиците за коса. Милата Съншайн, винаги си забравяше вещите.

— Спиир?

Талон се извърна рязко и видя Киара, застанала до него.

— Lurach, и ти ли ще ме съдиш?

— Nae, мой brathair, тук съм, за да говоря с теб.

— За какво?

Сестра му протегна ръка, но я отпусна, когато си спомни, че не може да го докосне.

— Просто исках да ти кажа, преди да си тръгна завинаги, че приех предложението на бог Бран да се преродя.

Въздухът заседна в дробовете на Талон. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Киара щеше да си отиде?

Nae! Мисълта го прободе като остър нож.

Тя не можеше да го напусне. Не и сега. Не и след цялото това време. Тя бе единствената утеха, която му бе останала.

И в същото време не можеше да й го каже. Не можеше да й позволи да разбере колко силно искаше тя да остане. Колко много се нуждаеше от присъствието й. Никога не би могъл да бъде такъв егоист.

— Какво те накара най-накрая да се решиш? — попита, стараейки се да говори спокойно.

— Време е, Спиир. Искам отново да живея живота си. Да имам всички онези неща, които последния път не успях да получа. Любов. Деца. Дори работа и ипотека.

Опитът й да се пошегува не го разсмя, не и когато болката вътре в него бе толкова пареща. Толкова омаломощаваща. Но в сърцето си знаеше, че тя е права. Заслужаваше щастието, което животът можеше да й донесе.

— Ще ми липсваш.

— Ти също ще ми липсваш, мой brathair.

Талон й се усмихна, макар и доста неубедително.

— Желая ти всичко най-добро, lurach. Сърцето ми ще е с теб.

— Зная, Спиир. Аз също те обичам, но сега имаш Ниния. Няма да си самотен без мен.

„Да, ще бъда. Защото и нея също не мога да задържа.“

Той кимна стоически.

— Винаги ще те помня, Киара.

Очите й бяха тъжни и тя въздъхна скръбно.

— По-добре да вървя. Сбогом, Спиир.

Неговото „сбогом“ заседна в гърлото му. Не можа да го произнесе. Болеше твърде много, за да го изрече. Ако чуеше думата, всичко щеше да стане реално, а той отчаяно искаше да не е истина. Искаше всичко да е само един лош сън, от който скоро щеше да се събуди.

Но не беше. Беше реално. Всичко.

Съншайн си отиде.

Киара си отиваше.

Той си нямаше никого.

Чувствайки се напълно изоставен, Талон гледаше как Киара чезне от стаята. С разбито сърце, се отпусна на колене на пода и направи нещо, което не бе правил от деня, в който Ниния бе погребана.

Заплака.

В съзнанието му изплува ужасяващият спомен как саксонците посичат баща му, докато малкото момче Спиир спасява майка си и сестрите си от жестоките воини.

Видя майка си и сестра си болни от опустошителната шарка. Видя се как работи усърдно за Гара, докато старицата се наслаждава на страданията му. През нощта се грижеше за сестрите си, а през последните месеци от живота на майка си, когато тя беше твърде болна, за да се гледа сама, се грижеше и за нея.

Видя Киара като бебе, което плаче неутешимо, докато той се стараеше всячески да го успокои. Припомни си как Гара ги прокуди в тъмната нощ, а те нямаше къде да отидат. През онази нощ валеше сняг и единствената му мисъл бе да опази сестра си жива. Имаше само нея.

И той я носеше през снежната буря, докато тя пищеше. Извървя километри по замръзналата земя, докато намери клана на майка си. Заради сестра си той се унижи и моли, остави се да го бият, докато изгуби съзнание.

Никога не поиска нищо за себе си. Не и докато не срещна Ниния. Той я отведе, направи я своя и заради собствената си глупост я изгуби. Двамата никога нямаше да могат да бъдат заедно. Никога.

Аз съм самота.

Аз съм тъга.

Вик на ярост се изтръгна от гърдите му.

Внезапно, нещо от дясната му страна привлече вниманието му. Талон се намръщи. Подаваше се изпод леглото. Той се приближи и го измъкна. Сърцето му спря да бие. После започна бясно да препуска.

Съншайн ги бе оставила за него. Бяха три картини, изобразяващи колибата му, пристана отзад и гледката от верандата.

Келтът се втренчи в ярките, живи цветове, уловили мястото в светлината на зараждащия се ден. Картините бяха прекрасни, но не толкова красиви, колкото жената, която му ги бе дала. Жената, която му бе направила най-големите дарове в живота му.

Откри малка бележка, пъхната между две от картините. Разгъна я и усети как стомахът му се сви на топка.

Това е блатото, така, както аз го виждам, но това, което не мога да уловя и запечатам върху платното, си ти, такъв, какъвто те виждам.

Нито четките, нито боите някога ще покажат героя, който си ти. Никога няма да съумея да нарисувам звука на гласа ти, когато нашепваш името ми. Начинът, по който кожата ми настръхва, когато ме докоснеш. Страстта, която събуждаш у мен.

Обичам те, Талон. Зная, че не мога да те задържа. Никой никога не може да опитоми див звяр.

Ти имаш своя съдба, аз също. Надявам се само, че от време на време мисълта за мен ще извиква усмивка на устните ти.

С обич завинаги:

Съншайн

Препрочете бележката четири пъти. Много векове бе обичал Ниния. Ала това, което изпитваше към Съншайн, бе много повече.

„Да, можеш да спечелиш битката с някой бог.“ Думите на Ахерон отекнаха в съзнанието му.

Талон пое пресекливо дъх. Да, можеше да победи. Утре вечер ще излезе и ще се погрижи за Марди Гра заради Ахерон. Но когато празникът свърши…

Ще призове Камул и веднъж завинаги ще сложи край на всичко.

С настъпването на зората в сряда или той, или Камул щеше да е мъртъв.

 

 

Докато влизаха в апартамента й, Съншайн не бе сигурна какво да си мисли за Ахерон. Той беше слаб, изключително висок, а и тези негови очи…

Тя потръпна.

Нещо в тях я караше да си мисли, че проникват право в душата й. Все едно можеше да чуе всяка мисъл, която минаваше през ума й.

Съншайн пусна раницата си на пода до дивана и го загледа как обикаля апартамента й, сякаш искаше да се увери, че наоколо няма никой друг. Струваше й се, че това по-скоро е навик, отколкото истинска необходимост да провери, че са сами.

Имаше толкова страховити, грациозни движения. Походка на хищник. От Ахерон се излъчваше нещо невероятно сексуално. Примамващо и съблазнително. Само близостта му я караше да изпитва желание да го докосне.

Като че ли излъчваше мощни феромони, ала в същото време Съншайн изпитваше страх от него. Той приличаше на смъртоносно, красиво диво животно, която част от теб иска да приласкае, макар другата част да знае, че с еднаква вероятност може да откъсне ръката ти или да се погали в нея.

Беше магнетичен и свиреп и я изпълваше с желание да побегне през вратата.

Когато заговори, силата на гласа му я накара да подскочи, но това, което я порази най-много бе колко еротично прозвуча гласът му. Беше толкова дълбок, че всяка сричка, която изричаше, се плъзгаше по гърба й като съблазнителна ласка.

Никога досега не се бе озовавала в компанията на някого, чието тяло и същество сякаш бяха създадени единствено за да привличат сексуално една жена.

Боже, наистина бе неустоим.

— Брат ти Сторм е долу, почиства. Може би не е зле да го помолиш да пренощува при теб.

— Откъде знаеш, че Сторм е долу?

— Просто знам.

Тя се намръщи. Той бе по-странен дори от баба й.

— А защо ти не останеш?

— Искаш ли да остана?

Не, всъщност не искаше. Но не искаше и да го обиди.

— Навярно имаш други задачи, които да свършиш.

Той изви устни в някакво подобие на усмивка, която издаваше, че е отгатнал истинския й отговор.

— Тогава ти пожелавам лека нощ, Съншайн.

Запъти се към вратата.

— Ахерон, почакай.

Атлантът се спя и я погледна.

— Постъпвам правилно, като оставям Талон, нали? — попита младата жена. — Ти имаш нужда от него, права ли съм?

Променливите му сребристи очи се втренчиха в нея.

— Мисля, че трябва да се вслушаш в това, което ти каза баба ти, Съншайн. Следвай сърцето си.

— Откъде знаеш за това?

По устните му пробягна лека усмивка.

— Аз знам много неща.

Наистина беше много мистериозен мъж. Зачуди се дали не беше липсващият член на семейство Адаме.

Ахерон се обърна на пети и се запъти към вратата.

Съншайн остана неподвижна няколко минути, питайки се как трябва да постъпи с Талон. Но накрая прие това, което сърцето й настояваше да стори… Беше попитала Психея дали е възможно да призове богинята. Не беше сигурна дали Психея бе честна с нея, но имаше само един начин да разбере.

— Артемида — изрече младата жена високо, — призовавам те в човешката ти форма.

Нищо не се случи. Не последва нито звук, нито светкавица. Нищо.

Обезверена, тя се запъти към спалнята си.

— Коя си ти? И защо ме повика?

Съншайн замръзна при звука на раздразнения глас със силен акцент, прозвучал зад гърба й. Обърна се и видя невероятно висока, красива жена, застанала до дивана й. Артемида имаше дълга, вълниста кестенява коса, обрамчваща ангелското й лице с блестящи зелени очи, които в момента не изглеждаха никак щастливи.

Богинята беше облечена в дълга бяла рокля без ръкави, прилепнала по тялото й. Извисяваше се величествено с ръце на кръста.

— Наистина ли си Артемида?

— А ти кого призова, Артемида или Литър Пан?

Е, Артемида определено не беше нощна птица. Придаваше съвсем ново значение на думата „раздразнен“, защото Съншайн я бе събудила.

— Призовах Артемида.

— Тогава, след като не съм облечена в зелено, имам тяло на жена и не съм някой пъпчив пубер, предполагам, че съм Артемида.

— Винаги ли си толкова раздразнителна?

— А ти винаги ли си толкова глупава? — Богинята скръсти ръце пред гърдите си и изгледа унищожително Съншайн. — Виж, незначително човешко създание, нямам намерение да те търпя. Ти не си един от моите подчинени и този медальон около врата ти много ме обижда. Така че, най-добре ми кажи какво искаш, за да ти кажа да се разкараш.

Нещата не изглеждаха добре. Върховната господарка на Талон явно беше истинска кучка.

— Исках да те попитам дали мога да получа душата на Талон от теб.

Богинята наклони глава.

— Имаш предвид Спиир Моригантски? Келтският вожд, когото отмъкнах от Мориган?

— Да.

— Не.

— Не? — повтори Съншайн невярващо.

— Това ехо ли е? Не, човешко създание, душата му ми принадлежи и ти не можеш да я имаш.

— Защо не?

— Защото аз така казвам.

Съншайн беше слисана. И бясна. Артемида никога нямаше да бъде избрана за мис Добри обноски. Явно богинята имаше нужда доста да поработи върху уменията си за общуване.

— Това последната ти дума ли е?

Артемида повдигна надменно вежди.

— Момиченце, имаш ли представа с кого си имаш работа?

Съншайн пое дълбоко въздух и призова на помощ цялото си търпение. Не можеше да си позволи да си изтърве нервите пред особата, която притежаваше душата на Талон. Не и ако искаше да я получи обратно.

Да не споменаваме незначителния факт, че като богиня, Артемида можеше да пожелае смъртта й, ако я вбесеше прекалено много.

— Зная, Артемида. Извини ме. Не исках да те обидя. Обичам Талон и искам двамата да имаме бъдеще. Бих направила всичко, за да го задържа при себе си. Не можеш ли да го разбереш?

Изражението на Артемида омекна малко, сякаш бе способна да прояви съчувствие.

— Да, разбирам.

— Тогава може ли…

— Отговорът все още е „не“.

— Защо?

— Защото нищо на този свят не е безплатно. Ако искаш да получиш душата му, трябва да я заслужиш или да платиш за нея.

— Как?

Артемида сви рамене.

— Ти не можеш. Не притежаваш нищо, което аз да искам или да ценя, така че нямаш какво да ми предложиш в замяна.

— О, я стига, сериозно ли говориш?

— Дяволски сериозно. — Артемида се превърна в дим и изчезна.

Уф! Съншайн изпитваше желание да удуши проклетницата. Как може да е такава егоистка?

— Артемида! — викна младата жена, преди да успее да се спре. — Ти си голяма гаднярка!

Съншайн затвори очи и въздъхна. Какво ще прави сега?

Явно тази заклета егоистка никога нямаше да се откаже доброволно от душата на Талон.

Какво щяха да правят?