Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (36)

Глава 36. Единственият, от когото някога се е страхувал

— Той не си е отишъл! — извика Хари.

Той не можеше да повярва, не би могъл да го повярва, все още се бореше с Лупин с всички сили, които му бяха останали, Лупин не разбираше, хората просто се криеха зад тази завеса, Хари ги беше чул да шепнат още при първото си влизане в стаята. Сириус просто се беше спотаил там, за да не го забележат.

— СИРИУС! — извика силно той — СИРИУС!

— Той не може да се върне, Хари — каза му Лупин, докато се опитваше да го удържи — Той не може да се върне, защото е м…

— ТОЙ-НЕ-Е-МЪРТЪВ! — изрева Хари — СИРИУС!

Сякаш безсмислено, всички се движеха около тях проблясваха искри от изпратените магии. За Хари врявата беше без значение, отклонените заклинания, които минаваха покрай него бяха без значение, нищо нямаше значение, освен това, че Лупин трябваше да спре да твърди, че Сириус, който стоеше на метри от тях, зад онази стара завеса, няма да се изправи, да отръска черната си коса и да влезе отново в битката.

Лупин издърпа Хари от подиума. Хари, който все още се взираше към прохода, беше ядосан на Сириус, затова, че го кара да чака.

Ала, докато се опитваше да се отскубне от Лупин, една част от него осъзнаваше, че Сириус никога не го е карал да чака… Сириус винаги рискуваше всичко, за да види Хари, да му помогне… щом Сириус не се появяваше от прохода, когато Хари го викаше, сякаш живота му зависи от това, тогава той не може да се върне. А щом не можеше да се върне, значи наистина беше…

Дъмбълдор се биеше с останалите Смъртожадни, които се бяха събрали в средата на стаята, сякаш завързани с невидими въжета, Лудоокият Муди пълзеше по пода към Тонкс, която лежеше на пода. Той се опитваше да я свести, все още бъркотията от светлини, мърморения и проплаквания беше зад подиума. Кингсли бе побягнал, за да продължи битката на Сириус с Белатрикс.

— Хари?

Невил се бе свлякъл на каменната скамейки, където Хари стоеше. Хари вече не се съпротивляваше срещу Лупин, който въпреки всичко го държеше предпазливо.

— Хари… Ам наистина съжалявам — започна Невил. Краката му все още танцуваха неконтролируемо — Беше ли онви мъж — беше ли Сириус Блек… твоят… твоят приятел?

Хари кимна.

— Ето — каза Лупин и след като насочи пръчката си към краката на Невил каза: „Фините инкантантем“.

Магията беше премахната: краката на Невил останаха неподвижни. Лупин бе пребледнял.

— Хайде… хайде да намерим другите. Къде са те, Невил?

Лупин извъртя глава от прохода. Сякаш всяка нова дума му причиняваше все повече и повече болка.

— Де са ей дам — каза Невил — Един мозък нафадна Рон, но мифля, че е добфе, Хърмаяни е в безсъзнание, но можахме да напипаме фулс.

Зад подиума се чу се силен трясък и крясък. Хари видя как Кингсли падна на земята, викащ от болка.

Белатрикс Лестранж се обърна и побягна. Дъмбълдор се обърна рязко. Той изпрати магия към нея, но тя я отклони. Беше вече стигнала на половината път по стълбите.

— Хари! НЕ! — изкрещя Лупин, но той вече се беше откъснал от захвата му.

— ТЯ УБИ СИРИУС! — извика Хари — ТЯ ГО УБИ, СЕГА АЗ ЩЕ Я УБИЯ.

Той тръгна. Хората крещяха зад него, но не това не го интересуваше. Белатрикс се изгуби от погледа му. Сега той беше отново в стаята с мозъците.

Тя изрече заклинание зад гърба си. Резервоарът се вдигна във въздуха и се обърна. Хари усети противната смрад от него. Мозъците започнаха да се плъзгат към него и започнаха да протягат дългите си цветни пипала, но той извика „Уингардиум Левиоса“ и те се отдръпнаха от него във въздуха.

Подхлъзвайки се и пързаляйки се той за започна да тича към вратата. Прескочи Луна, която стенеше на пода, подмина Джини която каза „Хари, какво?“, подмина Рон, който тихо се кикотеше и Хърмаяни, която беше в безсъзнание. Той дръпна силно вратата към черната кръгла зала и видя Белатрикс да изчезва през една от вратите в другия край на стаята. Пред нея беше коридорът, който водеше към асансьорите. Той побягна, но тя беше вече затворила вратата и стените се завъртяха. Още веднъж той беше заобиколен от струите синя светлина, идваща от големият свещник.

— Къде е изходът? — извика отчаяно той, след като боботенето от спирането на въртенето започна — Къде е пътят за навън?

Сякаш стаята само това и чакаше. Вратата отдясно се отвори и осветеният от фенери коридор към асансьорите се показа. Хари побягна…

Той можеше да чуе как един от асансьорите дрънчеше. Затича се по коридора, зави на ъгъла и натисна бутона, за да извика втори асансьор. Бумтенето се чуваше все по-силно и по-силно. Другият асансьор приближаваше. Решетките се отвориха, Хари се хвърли вътре и започна да удря бутона, на който пишеше „Преддверие“. Плъзгащите врати се затвориха и сега той се издигаше.

Хари тръгна към Белатрикс, преди дори и вратите да са се отворили напълно и се озърна. Тя беше почти то телефонната кабина в края на залата, но се обърна назад. Докато той тичаше към нея, тя изпрати още едно заклинание към него. Хари отскочи зад Фонтана на Магическото Братство. Заклинанието мина покрай него и удари изработените от злато врати другия край на преддверието. Те иззвъняха. Вече не се чуваха стъпки. Тя беше спряла да бяга. Той стоеше приведен до стаята и слушаше.

— Излез, излез, малки ми Хари — каза тя с бебешки глас — Иначе, защо дойде след мен? Мислех, че си дошъл, за да си отмъстиш заради скъпия ми братовчед!

— Да, точно затова съм тук — отвърна Хари, а ехото повтори няколко пъти отговора му.

— Ахаааааааааа… малкото бебе Потър обичаше ли го?

Омраза, която Хари никога не беше познавал се надигна в гърдите му. Той изскочи иззад фонтана и извика „Круцио!“.

Белатрикс извика, магията я беше уцелила в краката, ала тя не се гърчеше и не крещеше от болка, както Невил. Тя бе станала на крака, без дъх. Вече не се смееше. Хари отново се скри зад златния фонтан. Отблъскващото заклинание удари главата на красивия магьосник, който избухна и падна на двадесет и пет фута отстрани, като направи големи драскотини по красивия дървен под.

— Никога не си използвал Непростимо Проклятие преди, нали момче? — извика тя. Белатрикс беше оставила бебешкия си глас — Ти си зъл, Потър. Наистина искаш да ми причиниш болка, да се наслаждаваш, справедливият ти гняв няма да ме наранява дълго. Мога ли да ти покажа как се прави? Ще ти дам урок…

Докато Хари се промъкваше в другия край на фонтана, тя извика „Круцио!“ и той се принуди да се наведе, след като ръката на кентавъра, който държеше лък, избухна и парчетата, които се приземиха на пода, недалеч от златната глава на магьосника.

— Потър, не можеш да ме победиш! — изкрещя тя.

Той можеше да усети как тя се придвижва надясно, за да може да се прицели в него. Той се тръгна крадешком, приведе се зад краката на кентавъра, а главата му беше на нивото на главата на домашното духче.

— Аз бях и съм най-лоялният слуга на Тъмния Лорд. Изучих Черните изкуства от него. Знам заклинания, чиято сила е толкова голяма, че ти патетично малко момче, никога не ще можеш да я достигнеш.

— Ступефи! — извика Хари. Той се беше наместил точно зад гоблина и се бе прицелил точно в гърба й, докато тя заобикаляше фонтана. Тя отреагира толкова бързо, че той нямаше време да се наведе.

Лъчът червена светлина, който той бе отпратил към нея, неговата собствена зашеметяваща магия, го удари силно. Хари падна на земята. Едно от ушите хвръкна във въздуха.

— Потър, ще ти дам само един шанс — извика Белатрикс — Дай ми предсказанието — търкулни го към мен — и може да пожаля живота ти.

— Тогава, ще трябва да ме убиеш, защото вече го няма — отвърна Хари, след което болка се разля по цялото му чело, белегът му гореше отново, той усети, че яростта не е свързана с неговия гняв.

— И той знае — продължи Хари смеейки се обезумяло, приличайки много на Белатрикс — Твоят стар приятел Волдемор знае, че го няма. Той няма да е доволен от теб, нали?

— К-какво имаш в предвид? — проплака тя, като за пръв път Хари усети страх в гласа й.

— Предсказанието се строши, докато се опитвах да измъкна Невил по стълбите. Какво смяташ, че ще каже Волдемор, а?

Белегът му започна да гори отново. Болката беше толкова силна, че накара очите му да затуптят.

— ЛЪЖЕЦ! — изписка тя, но той можеше да усети ужаса в гласа й — У ТЕБ Е ПОТЪР, И ТИ ЩЕ МИ ГО ДАДЕШ. Акцио Предсказанието! АКЦИО ПРЕДСКАЗАНИЕТО!

Хари се изсмя отново, защото знаеше, че това ще я вбеси. Болката напираше толкова силно в главата му, че той имаше чувството, че черепът му ще се пръсне. Той се изправи и помаха иззад едноухият гоблин и веднага прибра ръката си, след като тя изпрати лъч зелена светлина към нея.

— Няма нищо тук! — извика той — Нищо, което да призовеш. То се счупи и никой не чу какво каза то. Предай това на господаря си.

— НЕ! — извика тя — Това не е истина. Лъжеш! ГОСПОДАРЮ, ГОСПОДАРЮ, ОПИТАХ СЕ! МОЛЯ ТЕ НЕ МЕ НАКАЗВАЙ!

— Не си хаби думите — изкрещя Хари. Болката от белега ставаше все по-силна от всякога — Той не може да те чуе от тук.

— Не мога ли, Потър? — каза силен, студен глас.

Хари отвори очите си.

Висок, слаб с черна качулка на главата човек бе застанал пред него, неговото ужасно бяло и сухо, змиеподобно лице, неговите червени очи, втренчени в него… Лорд Волдемор се бе появил в средата на залата с насочена пръчка към Хари, който стоеше тихо, замръзнал. Не можеше да помръдне.

— Така… значи си счупил моето предсказание? — каза меко Лорд Волдемор, гледайки Хари с онзи безмилостен поглед — Не, Бела, той не лъже… виждам истината, която се показва от неговото безполезно съзнание… месеци на приготовление… месеци на усилия, а моите Смъртожадни са оставили Хари Потър да осуети плановете ми отново… Аз…

— Но, Господарю, той е… тук… той е под…

Волдемор не й обърна внимание.

— Няма какво друго да ти кажа, Потър — започна той тихо — прекалено често и дълго ми досаждаше. АВАДА КЕДАВРА!

Хари дори не беше отворил устата си, за да се съпротиви, съзнанието му бе празно, пръчката му лежеше безполезна на пода.

Но изведнъж обезглавената статуя на магьосника във фонтана се вдигна, отскочи от мястото си и се приземи с трясък между Хари и Волдемор. Заклинанието се разби в гърдите на статуята, която разпъна ръцете си, за да предпази Хари.

— Какво? — изкрещя Волдемор и се завъртя и каза през дъх „Дъмбълдор“

Хари погледна зад него, сърцето му заби силно. Дъмбълдор стоеше пред златните порти.

Волдемор вдигна пръчката си и още един лъч от зелена светлина беше изпратен, но този път към Дъмбълдор, който се обърна и изчезна бързо. В следващата секунда той се бе появил зад Волдемор и махна с пръчката си към останките на фонтана. Другите статуи се съживиха. Статуята на жената побягна към Белатрикс, която изкрещя и изпрати безсмислени магии към нея, преди жената да я блъсне на пода. Същевременно, гоблинът и домашното духче, заедно с едноръкият кентавър започнаха да тичат към Волдемор. Той изчезна за миг и се появи близо до басейна. Обезглавената статуя издърпа Хари от бойното поле, докато Дъмбълдор се придвижваше към Волдемор, а едноръкият кентавър галопираше около тях.

— Беше глупаво да идваш тук тази вечер, Том — каза спокойно Дъмбълдор — Аврорите са на път за насам.

— По времето, когато ще си тръгна от тук, ти ще си мъртъв — рече злобно Волдемор. Той изпрати още едно смъртно заклинание към Дъмбълдор, но не успя да го уцели. Вместо това запали едното от бюрата на охраната.

Дъмбълдор махна с пръчката си, силата на заклинанието, което той изпрати бе толкова силна, че въпреки защитата от златната статуя, Хари почувства, че е бил на косъм от нея. Волдемор се бе принудил да направи тънък, сребърен щит във въздуха, за да се предпази. Когато заклинанието го достигна, се отблъсна и се чу лек, но странен звук, наподобяващ на гонг.

— Няма да се опиташ да ме убиеш, Дъмбълдор, нали? — извика Волдемор, кърваво червените му очи се присвиха — Ти си над тези крайности, нали?

— И двамата знаем, че има и други начини да се унищожи един човек, Том — отвърна хладнокръвно Дъмбълдор, продължавайки да върви към Волдемор, сякаш нищо не може да го уплаши, сякаш нищо не можеше да обезпокои разхождането му в залата.

— Само да отнема живота ти няма да ме задоволи, допускам…

— Няма нищо по-лошо от смъртта, Дъмбълдор! — изръмжа Волдемор.

— Доста грешиш — отвърна Дъмбълдор, все още приближаващ към Лорда и говорейки така спокойно, че сякаш бяха отдавнашни приятели.

Хари се бе уплашил, след като го видя да върви напред, без никаква защита, той искаше да го предупреди, но статуята го държеше притиснат към стената, блокирайки всяко негово движение за опит да се измъкне.

— В действителност, нежеланието ти да приемеш, че има неща, които са много по страшни от смъртта, винаги е било най-голямата ти слабост…

Още един лъч зелена светлина излетя иззад сребърния щит. Този път, галопиращият кентавър пое лъча и се пръсна на хиляди парченца. Дъмбълдор замахна с пръчката си като с камшик. Тънък огън излетя от края й, уви се около Волдемор и щита му. За момент изглеждаше, че Дъмбълдор е спечелил, но след миг пламтящото въже се превърна в змия, която отпусна примката около Волдемор и започна да съска в лицето на Дъмбълдор.

Волдемор изчезна. Змията се надигна от пода, готова да атакува.

Въздухът над главата на Дъмбълдор избухна в пламъци, точно когато Волдемор се появи отново, този път в басейна, на мястото където преди стояха статуите.

— Внимавай! — извика Хари.

Но преди да беше успял да го предупреди, лъч зелена светлина излетя от пръчката на Волдемор и змията нападна Дъмбълдор.

Фоукс се спусна пред Дъмбълдор. Отвори човката си широко и глътна лъчът със зелена светлина, птицата избухна в пламъци и падна на земята… малка, беззащитна и смачкана. В същият момент Дъмбълдор махна с пръчката си и змията, която бе на сантиметри от него полетя във въздуха и се превърна в дим, водата в басейна се вдигна и се изля върху Волдемор като го покри целият като разтопено стъкло.

За няколко секунди Волдемор се виждаше като тъмна неясна фигура без лице, която блещукаше и се опитваше да премахне по-голямата част от масата. Той изчезна и водата падна с плясък обратно в басейна блъскайки се в стените. Част от нея се изля на полирания под.

— ГОСПОДАРЮ! — извика Белатрикс.

Със сигурност всичко бе свършило, със сигурност Волдемор бе решил да избяга. Хари се опита да се измъкне от предпазващата го статуя, но Дъмбълдор извика „Стой там, където си Хари!“

За първи път Дъмбълдор звучеше изплашен. Хари не можеше да разбере защо — залата бе почти празна. Спокойствието бе нарушено единствено от викащата Белатрикс, която се бореше с женската статуя и от малкото бебе Фоукс, което тихо грачеше на пода.

Изведнъж белегът на Хари започна да гори отново и той се почувства като мъртъв, никога не бе изпитвал толкова силна болка, нетърпима болка извън пределите на търпимото.

Вече не беше в залата. Сякаш бе във вътрешността на навито чудовище с червени очи. Имаше чувството, че не знаеше къде свършва тялото му. Той се бе слял с чудовището, бяха обвързани от болката и нямаше изход.

И когато чудовището заговори, то използва устата на Хари. Момчето усещаше агонията все по-навътре с всяка изречена дума.

— Убий ме сега, Дъмбълдор…

Кървящ и умиращ, всяка част от него се викаше за свобода. Хари усети, че чудовището го използва отново.

— Ако смъртта е нищо, Дъмбълдор, убий момчето…

— Нека болката да спре — помисли си Хари — остави го да ни убие… довърши ни, Дъмбълдор, смъртта е нищо в сравнение с това… И ще видя Сириус отново…

Докато сърцето на Хари се изпълваше с вълнение и чувства, захвата се отпускаше… болката бе изчезнала. Хари лежеше с лице към пода, без очилата си. Той потрепери сякаш лежеше на леден, а не на дървен под.

Чуваха се гласове в залата… повече от колкото трябваше да има… Хари отвори очите си, видя очилата си на сантиметри от обезглавената статуя, която го беше предпазвала и която сега лежеше по гръб на земята. Той ги постави и изправи леко главата си като се натъкна на Дъмбълдор, чиито нос беше на сантиметри от неговия.

— Добре ли си, Хари?

— Да — отговори Хари, тресейки се толкова силно, че не можеше да държи правилно главата си — Да… добре съм… къде е Волдемор… кои са всички тези… какво?

Преддверието беше пълно с хора. Подът отразяваше смарагдово зелени пламъци, които се бяха запалиха в камините по продължението на стените, множество магьосници се появяваха от там. След като Дъмбълдор изправи на крака Хари, момчето видя как статуите на гоблина и домашният дух водят напред обърканият Корнелиус Фъдж.

— Той беше там! — извика мъж с алено червена мантия и конска опашка, който сочеше към мястото, където Белатрикс лежеше преди миг — Видях го, Господин Фъдж, кълна се! Беше Вие-Знаете-Кой, той грабна една жена и се Магипортираха.

— Знам, Уилямсън, знам, и аз го видях — отвърна завалено Фъдж, който носеше пижама под сакото му на райета. Той дишаше така тежко, сякаш бе бягал с километри — Брадата на Мерлин! Тук… тук! В Министерството на Магията! О, Боже Господи… не изглежда… моята дума… как може да е…?

— Ако се отправиш надолу по стълбите към Отделът по Мистериите, Корнелиус — започна Дъмбълдор, очевидно задоволен, че вижда, че Хари е добре, и тръгна напред. Някои от магьосниците го забелязаха за първи път. Част от тях вдигнаха пръчките си, други просто изглеждаха смаяни. Гоблинът и домашното духче започнаха да ръкопляскат, а Фъдж подскочи силно — ще откриеш няколко избягали Смъртожадни, задържани в Стаята на Смъртта, ограничени от магия за Анти-Магипортиране, които чакат за твоето нареждане какво да се прави с тях.

— Дъмбълдор! — каза с удивление Фъдж — Ти… тук… аз…

Той погледна с яростен поглед към Аврорите, които бяха с него, което значеше само едно „Арестувайте го!“

— Корнелиус, готов съм да се бия с твоите мъже — каза гръмко Дъмбълдор — и да спечеля пак. Но преди броени минути ти видя доказателството със своите собствени очи, че съм ти казвал истината през цялата година. Лорд Волдемор се е върнал, преследвал си грешния човек цели дванадесет месеца. Време е да започнеш да мислиш трезво.

— Аз… не… добре — каза Фъдж, оглеждайки се към всички, сякаш очакваше, че някой ще му каже какво да прави. След като никой не го направи той каза:

— Много добре. Даулиш, Уилямсън! Слезте долу до Отделът по Мистериите и вижте… Дъмбълдор, ти ще трябва да ми кажеш какво точно… Фонтанът на Магическото Братство… какво се е случило? — добави той, след като видя разпръснатите останки от счупените статуи на магьосника, жената и кентавъра.

— Можем да обсъдим това, след като изпратя Хари Потър до Хогуортс.

— Хари… Хари Потър?!

Фъдж се завъртя и се втренчи в Хари, който все още стоеше до стената зад статуята, което го пазеше по време на Дуела между Волдемор и Дъмбълдор.

— Той… тук? — рече Фъдж, пулейки се към Хари — Защо… защо е всичко това?

— Казах ти, че ще ти обясня всичко — повтори Дъмбълдор — когато Хари се върне в училище.

Той се отдалечи от басейна и стигна до мястото, където лежеше главата на златния магьосник. Той насочи пръчката си към нея и промълви „Портус“. Главата посиня и за няколко секунди се затресе силно на дървения под. После върна предишния си облик.

— Виж сега, Дъмбълдор — рече Фъдж, след като Дъмбълдор я вдигна и тръгна към Хари — нямаш пълномощно за този Летекод. Не можеш да правиш такива неща пред очите на Министъра на Магията… ти… ти…

Гласът му заглъхна след като Дъмбълдор го погледна изкъсо през очилата си.

— Ще дадеш заповед да премахнат Долорес Умбридж от Хогуортс — каза Дъмбълдор — Ще наредиш на Аврорите си да престанат да преследват моя учител по Грижа за Магическите създания, за да може той да се върне и да продължи работата си. Ще ти дам… — Дъмбълдор извади от джоба си часовник с дванадесет стрелки и го огледа — … час и половина по моето време тази вечер, през което съм повече от сигурен, че ще успеем да обсъдим какво точно се случи тук. След това ще трябва да се върна в училището ми. Ако имаш нужда от помощта ми, бъди сигурен, че ще ти я предоставя. Можеш да се свържеш с мен в Хогуортс.

Фъдж изглеждаше по-зле от всякога. Той остана с широко отворена уста. Лицето му порозовя.

— Аз… ти…

Дъмбълдор му обърна гръб.

— Вземи този Летекод, Хари.

Той държеше златната глава, а Хари допря ръката си до нея, без да го интересува къде е бил или къде ще отиде.

— Ще се видим след час и половина — рече тихо Дъмбълдор — Едно… две… три…

Хари почувства познатото чувство на рязко дърпане за пъпа. Полираният дървен под изчезна под краката му. Преддверието, Фъдж и Дъмбълдор бяха изчезнали, а той летеше напред във вихрушката от звуци и цветове…