Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (26)

Глава 26. Видяно и не видяно

Луна каза неясно, че не знае колко скоро интервюто на Рита с Хари ще се появи в „Клюки и интриги“, че баща й очаква хубава дълга статия за Сбръчканите Рогати Хъркачи и, разбира се, ще има много важна история, затова Хари трябва да очаква следващия брой.

Хари не намираше за лесно изживяване да говори за нощта на завръщането на Волдемор. Рита го разпитваше за всеки малък детайл и той й каза всичко, което можеше да си спомни, знаейки, че това е голямата му възможност да каже истината на света. Той се чудеше как хората ще реагират на историята. Предполагаше, че тя ще потвърди у мнозина това, че е напълно побъркан, най-малкото защото историята му присъства под материал за Сбръчканите Рогати Хъркачи. Но освобождаването на Белатрикс Лестранж и другите смъртожадни беше дало на Хари изгарящото желание да направи нещо, независимо дали ще проработи или не…

— Нямам търпение да видя какво ще каже Умбридж за публичната ти изява — каза Дийн, като звучеше като ударен от гръм на вечерята понеделник вечерта. От другата страна на Дийн Шеймъс си беше сипал големи парчета пиле и бутчета, но Хари знаеше, че и той слуша.

— Това беше правилното, което трябваше да направиш, Хари — каза Невил, който седеше насреща. Беше доста блед, но продължи с тих глас — Мисля, че… трябваше… да се каже за това.

— Да — промърмори Хари — но хората трябва да са знаели на какво е способен Волдемор, нали?

— Точно така — кимна Невил — и неговите смъртожадни също… но хората ще узнаят…

Невил остави изречението недовършено и се зае с картофеното си пюре. Шеймъс погледна нагоре, но когато улови погледа на Хари, бързо сведе обратно поглед към чинията си. След малко Дийн, Шеймъс и Невил тръгнаха към общата стая, оставяйки на масата Хари и Хърмаяни да чакат Рон, който беше на тренировка по куидич.

Чо Чанг влезе в залата с приятелката си Мариета. Стомахът на Хари се сви в болезнен спазъм, но тя не погледна към масата на Грифиндор и седна с гръб към него.

— О, забравих да те питам — попита весело Хърмаяни, като погледна към масата на Рейвънклоу — какво се случи на срещата ти с Чо? Защо се прибра толкова рано?

— Ъ-ъ-ъ… добре, беше — каза Хари, като трошеше хляба пред себе си — беше пълно фиаско.

И той й разказа какво се бе случило в магазина за чай на Мадам Пудифуут.

— … и тогава — той завърши няколко секунди по-късно — тя подскочи и каза „Ще се видим наоколо, Хари“ и избяга от мястото! — той сложи долу лъжицата си и погледна Хърмаяни — Имам предвид, за какво беше всичко това? Какво става?

Хърмаяни погледна към Чо и поклати глава.

— О, Хари — каза тя тъжно — Съжалявам, но си бил доста нетактичен.

— Аз? Нетактичен? — попита възмутен Хари — Една минута разговаряхме чудесно, на следващата тя ми казва, че Роджър Дейвис я е поканил да излязат и как тя е приела, предавайки по този начин Седрик… какво би трябвало да почувствам аз?

— Добре, виж — каза Хърмаяни търпеливо — не трябваше да й казваш, че половин час след срещата ви ще се видиш с мен.

— Но, но… — запелтечи Хари — но самата ти ми каза да се срещнем в дванайсет и да вземеш и нея, как можеше да го направя, без да й кажа?

— Трябваше да й го кажеш по-различно — продължи все още търпеливо Хърмаяни — трябваше да й кажеш, че наистина е досадно, но съм те накарала да обещаеш да дойдеш в „Трите Дръжки на Метли“, че наистина не искаш да дойдеш, би предпочел да прекарате целия ден заедно, но трябва да отидеш и затова много, много я молиш да те придружи и се надяваш да се освободиш бързо. И също така би било добра идея да отбележиш колко грозна съм аз според теб — добави Хърмаяни като послеслов.

— Но аз не смятам, че си грозна! — стъписа се Хари.

Хърмаяни се засмя.

— Хари, по-лош си и от Рон… добре, не си, не си по-лош — отбеляза тя, докато Рон влизаше в залата и изглеждаше кисел — Виж, ти си разстроил Чо, когато си й казал, че ще се срещнеш с мен, затова тя се е опитала да те накара да ревнуваш. Това е бил нейният начин да разбере колко я харесваш.

— Това ли е, което тя прави? — попита Хари, докато Рон седна отсреща и започна да яде каквото имаше пред него — Нямаше ли да е по-добре просто да ме попита дали я харесвам повече от теб?

— Момичетата никога не задават такива въпроси — каза Хърмаяни.

— А би трябвало! — каза буйно Хари — Тогава можеше да й кажа, че я харесвам и тя нямаше да ми говори за смъртта на Седрик.

— Не казвам, че тя е била деликатна — каза Хърмаяни, докато Джини се присъедини към тях, толкова мрачна, колкото и Рон и изглеждаше доста раздразнена — Просто се опитвам да те накарам да разбереш как тя се е чувствала през това време.

— Би трябвало да напишеш книга — каза Рон, докато режеше картофите си — превеждайки откачените момичета в разбираем за момчетата вид.

— Да — каза темпераментно Хари, като погледна към масата на Рейвънклоу. Чо току-що беше станала и излезе от залата, без да погледне към него. Чувствайки се доста депресиран, той се обърна към Рон и Джини — Как мина тренировката по куидич?

— Беше кошмар — отговори кисело Рон.

— О, хайде — каза Хърмаяни, като гледаше Джини — Сигурна съм, че не е било толкова…

— Да, беше — каза Джини — Беше провал. Анджелина почти се разплака накрая.

След вечеря Рон и Джини отидоха в банята, Хари и Хърмаяни се върнаха в пълната обща стая на Грифиндор и се заеха с обичайната си купчина домашни. Хари се беше заел с чертеж на нова астрономическа карта вече час и половина, когато Фред и Джордж се обърнаха към тях.

— Рон и Джини не са тук, нали? — попита Фред, като гледаше към близкия стол и когато поклати глава, каза — Добре. Гледахме тренировката им. Направо ще бъдат закопани. Без нас са пълна скръб.

— Хайде де, Джини не е лоша — каза Джордж, като седна до Фред — Всъщност не знам къде се е научила, тъй като никога не е играла с нас.

— Тя се учи в градината от шестгодишна и взима метлите ви, когато не я виждате — отговори Хърмаяни зад разтворения си учебник по Древните Руни.

— О. — каза доста впечатлен Джордж — това обяснява всичко.

— Спасил ли е вече Рон гол? — попита Хърмаяни, като взимаше Магически Йероглифи и Логограми.

— Добре, той може да го прави, когато не мисли, че някой го гледа — завъртя очи Фред — Затова всички трябва да стоим с гръб към игрището на мача в събота и тогава той може би ще хване куофъла.

Той стана отново и отиде до прозореца, гледайки към тъмната земя.

— Знаете ли, куидичът беше единственото, заради което можех да изтърпя това място.

Хърмаяни му хвърли строг поглед:

— Изпитите ви наближават!

— Казах ти, не се натискаме за ТРИТОН — каза Фред — Закусчиците са готови за употреба, открихме как да се избавим от тези циреи, само няколко дражета от есенция Murtlap ги неутрализират, Лий ни светна за това.

Джордж се прозя широко и погледна напълно безутешно към облачното нощно небе.

— Не знам дали изобщо искам да гледам този мач. Ако Захариас Смит ни бие, направо ще се самоубия.

— По-добре убий него — каза сурово Фред.

— Това е проблемът с куидича — каза разсеяно Хърмаяни, отново отвори превода на Руните — създава всички тези лоши чувства и напрежение между домовете.

Тя потърси своя екземпляр от „Спелманова сричкова азбука“ и видя, че Хари, Фред и Джордж я наблюдават с отвращение и скептицизъм.

— Добре, наистина го прави! — каза тя нетърпеливо — Това е само игра, нали?

— Хърмаяни — поклати глава Хари — може да си добра в уроците и чувствата, но нищо не разбираш от куидич.

— Може би не — каза тя мрачно, като се върна към превода си — но най-малкото щастието ми не зависи от способностите на Рон да спасява голове.

С мисълта, че по-скоро би скочил от кулата по астрономия, отколкото да допусне, че тя е права, Хари отиде на мача следващата събота.

Най-доброто нещо, което можеше да се каже за този мач е, че беше кратък. Агонията на грифиндорци продължи само двадесет и две минути. Беше трудно да се каже кое беше по-лошо между пропуснатите 14 гола на Рон, че Слопър беше пропуснал блъджър, но затова пък беше ударил Анджелина, и Кърк, който не можеше да се задържи на метлата си, когато Захариас Смит минаваше покрай него, докато носеше куофъла… Чудо беше, че Грифиндор загуби само с десет точки. Джини хвана снича под носа на търсача на Хафълпаф Съмърби, така че крайният резултат беше 240:230 в полза на Хафълпаф.

— Добро хващане — каза Хари на Джини, когато се върнаха в общата стая, където атмосферата приличаше на погребална.

— Имах късмет — каза тя — Сничът не беше много бърз и Съмърби беше настинал, затвори очите си и си издуха носа в неподходящия момент. Така или иначе, веднъж да се върнеш в отбора…

— Джини, имам доживотна забрана…

— Имаш я докато е в училището Умбридж — поправи го тя — Това е разликата. Така или иначе, когато се върнеш, ще се пробвам за гончия. Анджелина и Алиша напускат следващата година и предпочитам вкарването на голове пред търсенето.

Хари погледна към Рон, който се беше прегърбил в ъгъла, гледаше към коленете си и държеше в ръката си бутилка бирен шейк.

— Анджелина все още не му позволява да напусне — каза Джини, като сякаш прочете мислите му — Тя казва, че знае, че той ще се оправи.

Хари харесваше Анджелина за вярата, която беше показала в Рон, но в същото време мислеше, че ще е по-добре за Рон да напусне отбора. Рон беше напуснал игрището под съпровода на „Уизли е нашият крал“, който слидеринци пееха с цяло гърло и бяха фаворити за спечелването на Купата по куидич.

Фред и Джордж бродеха наоколо.

— Нямам дори сърце да взема от него мишката — каза Фред, като гледаше прегърбената фигура на Рон — Когато си изпуснал четиринадесет…

Той размаха диво ръце.

— Добре, да го спестя за партито, а?

След това Рон стана и отиде да си легне. Хари изчака преди на свой ред да се прибере в спалнята, когато влезе Рон се преструваше на заспал, като хъркаше само малко по-силно от убедителното.

Хари си легна, като мислеше за мача. Беше извънредно мъчително да гледаш отстрани. Беше доста впечатлен от изявите на Джини, но знаеше, че ако той бе играл, щеше да хване снича по-бързо… имаше момент, в който сничът мина близо до глезена на Кърк, ако Джини не се притесняваше, тя можеше да донесе победата на Грифиндор.

Умбридж седеше няколко реда по-надолу от Хари и Хърмаяни. Един или два пъти се обърна да го погледне, жабешката й уста се бе разкривила в нещо, което наподобяваше тържествуваща усмивка. Споменът за това го изпълни с гняв, докато лежеше в тъмното. След няколко минути изпразни ума си от емоции, както Снейп го инструктираше в края на всеки урок по Преграждане.

Той се опита минута — две, но мисълта за Снейп след спомена за Умбридж просто увеличи чувството за негодувание и той се замисли колко много мрази и двамата. Бавно престореното хъркане на Рон затихна, за да бъде заместено от дълбоко равно дишане. На Хари му отне много повече време да заспи, тялото му беше уморено, но умът му беше доста напрегнат.

Той сънува, че Невил и професор Спраут танцуваха из Стаята на Нуждата, докато професор Макгоногъл свиреше на гайда. Той ги гледаше щастливо, след което реши да отиде и да намери другите членове на ДА.

Но когато напусна стаята, се намери с лице не към картината на Смахнатия Барнабас, а към факла, която гореше на каменна стена. Той обърна бавно главата си вляво. Там, в края на коридора без прозорци имаше гладка черна врата.

Той тръгна към нея с вълнение. Имаше странното чувство, че този път ще успее, ще намери начин да я отвори… чувстваше го и видя развълнувано, че имаше ярка синя светлина от дясната страна, където беше ръката му… вратата беше открехната… той протегна ръка да я отвори и…

Рон изхърка високо и Хари се събуди с ръка, протегната напред в тъмното, за да отвори вратата на хиляди мили от него. Хари изпита чувство на разочарование и вина. Знаеше, че не е видял вратата, но в същото време се чувстваше толкова изпълнен с любопитство, за това което беше зад вратата, че не можеше да си позволи да се занимава с Рон… ако просто беше задържал с една минута хъркането си…

Те влязоха в Голямата зала заедно със совите, които разнасяха утринната поща. Хърмаяни не беше единственият човек, който с нетърпение очакваше Пророчески вести, почти всички бяха нетърпеливи да прочетат повече новини за избягалите смъртожадни, които, както по всичко личеше, още не бяха хванати. Тя даде на совата — разносвач кнут и бързо го отвори, докато Хари си сипваше портокалов сок: тъй като през цялата година беше получил само едно писмо, когато една сова с трясък тупна пред него, той си помисли, че е сбъркала.

— За кого си? — попита я, докато отмести портокаловия си сок и се наведе към нея да види името и адреса:

Хари Потър,

Голямата зала

Хогуортс

Мръщейки се, той понечи да вземе писмото от совата, но преди да го направи, трета, четвърта, пета и повече сови влетяха и започнаха да се бият за позиция коя първа ще му даде писмото си.

— Какво става? — стъписа се Рон, цялата маса на Грифиндор се обърна да гледа и още седем сови се спуснаха върху останалите, крещейки и пляскайки с криле.

— Хари! — каза задъхано Хърмаяни, сложи ръце на масата и хвана една сова, носеща дълъг цилиндричен пакет — Мисля, че знам какво означава. Отвори първо това…

Хари развърза кафявия пакет. Вътре намери навит екземпляр от Мартенския брой на „Клюки и интриги“. Той го разгърна, за да види как собственото му лице му се хилеше стеснително от първа страница. С големи червени букви под картината беше написано:

НАЙ-ПОСЛЕ ХАРИ ПОТЪР ПРОГОВОРИ:

ИСТИНАТА ЗА ТОЗИ, КОЙТО НЕ БИВА ДА СЕ НАЗОВАВА И НОЩТА НА НЕГОВОТО ЗАВРЪЩАНЕ

— Добре е, нали? — попита Луна, която бе дошла на масата на Грифиндор и се вмъкна между Фред и Джордж — Излезе вчера, помолих татко да ти изпрати безплатен екземпляр. Очаквам всички тези — и тя махна към ятото сови, които все още се биеха около масата пред Хари — да носят писма от читатели.

— И аз така мислех — каза нетърпеливо Хърмаяни — Хари, мислиш ли, че ние…

— Помогнете ми — Хари изглеждаше леко слисан.

Рон и Хърмаяни започнаха да отварят пликовете.

— Това е от някакъв гад, който смята, че си побъркан — каза Рон, като прегледа писмото — А, добре…

— Тази жена ти препоръчва да изкараш антишоково лечение в „Свети Мънго“ — каза разочаровано Хърмаяни.

— Мисля, че това изглежда ОК — каза Хари, като бавно проучваше дълго писмо от вещица от Пейсли — Хей, тя казва, че ми вярва.

— Този пък изглежда е раздвоен — каза Фред, който с ентусиазъм отвори един от пликовете — Казва, че не звучиш като луд човек, но не иска да повярва, че Вие — Знаете — Кой се е върнал и не знае какво да мисли. Дявол да го време, какво хабене на пергамент!

— Ето още един, когото си убедил, Хари! — възкликна развълнувано Хърмаяни — „Когато прочетох твоята версия за историята, стигнах до извода, че Пророчески вести се е отнесъл много несправедливо към теб… помислих си, че Този, Който Не Бива Да се Назовава може би се е върнал и ти казваш истината“

— О, това е чудесно!

— Още един, който смята, че си мръднал — каза Рон, като хвърли едно от писмата през рамото си, … но тази казва, че си я преобразил и сега те смята за истински герой… сложила е снимката си… уау!

— Какво става тук? — попита фалшиво сладък момичешки гласец.

Хари погледна към нея с ръце, пълни с пликове. Професор Умбридж стоеше зад Фред и Луна, жабешките й очи изследваха купчината писма и совите на масата пред Хари. Зад нея той видя, че много от учениците гледаха към тях.

— Защо получавате всичките тези писма, господин Потър? — попита тя бавно.

— Да не е престъпление? — попита високо Фред — Да се получава поща?

— Внимавайте, господин Уизли, или ще ви наложа наказание — каза Умбридж — Е, господин Потър?

Хари се притесни, но не виждаше как би могъл да запази случилото се в тайна, беше само въпрос на време екземпляр от „Клюки и интриги“ да стигне до Умбридж.

— Хората са ми писали, защото дадох интервю — отговори Хари — За това, което ми се случи миналия юни.

По някаква причина, докато казваше това, той погледна към учителската маса. Хари имаше странното чувство, че Дъмбълдор го гледа, но когато се обърна към директора, го видя увлечен в разговор с професор Флитуик.

— Интервю? — повтори Умбридж и гласът й ставаше все по-тънък и по-тънък — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че репортерът ми задаваше въпроси и аз им отговарях — каза Хари — Тук…

И той хвърли към нея броя на „Клюки и интриги“. Тя го хвана и загледа към ъгъла. Бледото й лице придоби грозен морав цвят.

— Кога направи това? — попита тя, като гласът й трепереше леко.

— Миналият уикенд в Хогсмийд — отговори Хари.

Тя го погледна, нажежена до бяло, списанието се тресеше в дебелите й пръсти.

— За вас повече няма да има уикенди в Хогсмийд, господин Потър — прошепна тя — Как си позволявате… как смеете. — тя си пое дълбоко въздух — Опитвах се отново и отново да ви науча да не говорите лъжи. Съобщението очевидно още не е потънало. Петдесет точки от Грифиндор и още една седмица наказание.

Тя си тръгна, като притискаше до гърдите си „Клюки и интриги“, очите на много от учениците я проследиха.

По средата на сутринта огромни плакати бяха разлепени из цялото училище, не само на таблата за обяви, но и по коридорите и класните стаи.

ПО ЗАПОВЕД НА ВИСШИЯ ИНКВИЗИТОР НА ХОГУОРТС

Всеки ученик, хванат в притежание на списанието „Клюки и интриги“ ще бъде изключен.

Настоящето е в съгласие с Образователен Декрет номер 27

Подписано: Долорес Джейн Умбридж

/Висш инквизитор/

По някаква причина, всеки път когато Хърмаяни видеше тези плакати, грейваше със задоволство.

— Защо си толкова щастлива? — попита я Хари.

— О, Хари, нима не виждаш? — въздъхна тя — Ако тя можеше да направи нещо, което да накара абсолютно всеки ученик в това училище да прочете интервюто ти, вече го стори.

И очевидно беше права. В края на деня Хари виждаше едва ли не във всеки ъгъл и навсякъде в училището „Клюки и интриги“, списанието се препредаваше от ръка на ръка. Хари ги чуваше да си шепнат за него, когато излизаха от клас, обсъждаха го на обяд и в края на часовете, докато Хърмаяни докладва, че всеки посетител на дамската тоалетна говори на тази тема и след това отново се зае с Древните Руни.

— Тогава ме видяха и тъй като знаеха, че те познавам, буквално ме бомбардираха с въпроси — каза Хърмаяни и очите й грееха — и, Хари, мисля, че ти вярват, наистина ти вярват. Най-накрая ги убеди!

Професор Умбридж патрулираше из училището, спираше ученици и ги караше да изпразват чантите и джобовете си. Хари знаеше, че тя търси екземпляр от „Клюки и интриги“, но учениците бяха няколко крачки пред нея. Смачкани страници с интервюто на Хари бяха сложени между страниците на учебниците или бяха превърнати с магия в бели, докато самите им притежатели не пожелаеха да станат видими. Скоро изглежда всеки човек в училището ги беше прочел.

Учителите, разбира се, бяха възпрепятствани от споменаване на интервюто чрез Декрет 26, но въпреки това те бяха намерили начини да изразяват чувствата си. Професор Спраут награди Грифиндор с двадесет точки, когато Хари й донесе кана с вода, сияещият професор Флитуик му донесе кутия захарни мишлета в края на часа по вълшебство, каза „Шшшът“, като му ги даваше и си тръгна, професор Трелони изостави истеричните си прокоби в часа по пророкуване и обяви пред смаяния клас с неодобрение към Умбридж, че Хари няма да умре от ранна смърт, а ще доживее до дълбока старост, ще стане Министър на магията и ще има 12 деца.

Но това, което караше Хари да се чувства най-щастлив беше, че Чо се сдобри с него, когато той бързаше за час по трансфигурация. Преди да се усети какво става, ръката й беше в неговата и тя прошепна в ухото му:

— Толкова, толкова съжалявам. Интервюто беше толкова смело… накара ме да плача.

Той съжаляваше, че я е накарал да плаче, но много се радваше, че отново си говорят и още повече се зарадва, че тя го целуна по бузата и отново забърза. И невероятно, веднага след като излязоха от трансфигурация, нещо още по-хубаво се случи. Шеймъс застана лице в лице с него.

— Само исках да ти кажа — промърмори той, като гледаше към лявото коляно на Хари — че ти вярвам. И изпратих екземпляр от списанието на майка ми.

Ако липсваше нещо, което да направи щастието на Хари наистина пълно, това беше реакцията, която получи от Малфой, Краб и Гойл. Той ги видя скупчили глави по-късно този следобед в библиотеката, с тях беше и мършаво момче, за което Хърмаяни прошепна, че се казва Тиъдър Нот. Те гледаха към Хари, когато той прелистваше лавиците за учебника, който му беше нужен за Частичното Изчезване. Гойл се плесна през ръцете и Малфой прошепна нещо злобно на Краб. Хари знаеше перфектно защо те реагират по този начин, беше назовал имената на бащите им като смъртожадни.

— И най-добрият удар — прошепна Хърмаяни ликуващо, когато напуснаха библиотеката — е, че не могат да те опровергаят, защото ще трябва да признаят, че са чели статията!

За капак на всичко Луна им каза, че никога досега брой на „Клюки и интриги“ не е бил продаван толкова бързо.

— Татко го препечатва! — каза тя, като развълнувано въртеше очи — Не може да повярва, казва, че хората се интересуват от това много повече, отколкото от Сбръчканите Рогати Хъркачи!

Хари беше герой в общата стая на Грифиндор тази вечер. Безстрашно Фред и Джордж бяха приложили Увеличаваща магия върху предната страница на „Клюки и интриги“ и я бяха окачили на стената, изглеждаше така, сякаш гигантската глава на Хари гледаше към всички, докато казва неща като „МИНИСТЕРСТВОТО СА ТЪПАЦИ!“ или „ЯЖ ТОР, УМБРИДЖ!“ с гръмовен глас. Хърмаяни не намери това за много забавно, каза, че й пречи да се съсредоточи и отиде да си легне рано, вън от себе си от раздразнение. Хари трябваше да признае, че плакатът не е толкова забавен след един — два часа, специално когато на равни интервали като развалена плоча се повтаряха думите „ТОР“ и „УМБРИДЖ“ с все по-висок и писклив глас. Главата го заболя, белегът отново започна да пламти. За разочарование на много хора, които се бяха събрали около него и го молеха да преразкаже интервюто си, той обяви, че отива да си легне рано.

Спалнята беше празна, когато влезе вътре. Той притисна за момент главата си към студеното стъкло на прозореца отстрани на леглото му, за да облекчи болката в белега. Съблече се и си легна, като се надяваше главоболието да му мине. Чувстваше се леко болен. Обърна се на една страна, затвори очи и веднага заспа.

Намираше се в тъмна стая осветявана само от една — две свещи. Ръцете му бяха на гърба на стол. Бяха с дълги пръсти и толкова бели, сякаш не бяха виждали от година слънчева светлина, изглеждаха като големи бледи паяци на фона на тъмната облегалка на стола.

От другата страна на стола, осветен от свещите беше коленичил мъж в черна мантия.

— Изглежда съм бил лошо посъветван — каза Хари с висок студен глас, който трепереше от гняв.

— Господарю, умолявам ви да ми простите — каза с дрезгав глас коленичилият на пода мъж. Главата му трепереше.

— Не те обвинявам, Рокууд — каза Хари със същия студен жесток глас.

Той напусна мястото си на стола и започна да се разхожда около него, приближавайки се до мъжа на пода, докато застана директно срещу му, изглеждайки по-висок от обикновено.

— Сигурен ли си във фактите си, Рокууд? — попита Хари.

Коленичилият мъж почти падна от бързина да потвърди. Лицето му беше сипаничаво, белезите бяха ясно видими на светлината на свещите. Той залитна, докато се изправяше и отново се поклони, докато се вглеждаше ужасен в лицето на Хари.

— Добре направи, че ми каза това — каза Хари — Много добре… загубих месеци правейки планове… но няма значение… ще започнем отначало… Имаш благодарността на Лорд Волдемор, Рокууд…

— Господарю… да, господарю… — задъхваше се Рокууд, гласът му се изпълни с облекчение.

— Ще имам нужда от помощта ти. Имам нужда от цялата информация, която можеш да ми дадеш.

— Разбира се, господарю, разбира се… всичко…

— Много добре… можеш да си тръгваш. Изпрати ми Ейвъри.

Рокууд се отдалечи с поклони към вратата.

Останал сам в тъмната стая, Хари се обърна към стената. Голямо старинно огледало се появи в сенките. Хари мина през него. Отражението му стана по-голямо и по-ясно… лице по-бяло от череп… червени очи с цепки…

— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

— Какво? — извика наблизо глас.

Хари се разхождаше като полудял, като ругаеше и размахваше ръце, беше станал от леглото. За няколко секунди не осъзнаваше къде се намира, беше убеден, че вижда че вижда насреща си бялото, подобно на череп лице, тогава чу гласът на Рон да казва:

— Ще спреш ли да се държиш като маниак или да те изгоня от тук?

Рон внезапно хвана ръцете му и Хари го погледна на лунната светлина, белегът му отново започна да пламти, Рон изглеждаше сякаш се кани да си ляга и с единия крачол в пижамата си.

— Пак ли някой е бил нападнат? — попита Рон — Татко ли? Змията?

— Не… всички са добре… — изпъшка Хари, цялото му чело изгаряше в огън — Добре… Ейвъри не е… той е в опасност… той му даде грешна информация… Волдемор е наистина бесен.

Хари изстена и тресейки се, падна на леглото, като притискаше белега си.

— Но сега Рокууд ще му помогне… той е отново на верния път…

— За какво говориш? — попита уплашен Рон — Искаш да кажеш… видял си Ти — Знаеш — Кой?

— Аз бях Ти — Знаеш — Кой — каза Хари и притисна с ръце лицето си, за да се убеди, че няма повече дълги смъртно бели пръсти — Той беше с Рокууд, той е един от смъртожадните, които са избягали от Азкабан, помниш ли? Рокууд току-що му каза това, което Боуди не е могъл да направи.

— Не е направил какво?

— Да премахне нещо… той каза, че Боуди е знаел, че не може да го направи… Боуди беше под проклятието Империус… мисля, че каза, че бащата на Малфой му го е приложил…

— На Боуди е заповядано да премахне нещо? — каза Рон — Но, Хари, това можеше да е…

— … оръжието — завърши Хари изречението вместо него — Знам.

Вратата на спалнята се отвори и Шеймъс и Дийн влязоха. Хари отново легна. Не искаше да разказва нещо толкова шантаво, след като Шеймъс току-що бе престанал да го смята за побъркан.

— Значи казваш — промърмори Рон, докато приближи главата си близо до Хари под предлог, че си сипва чаша вода от шкафчето до леглото — че ти беше Ти — Знаеш — Кой?

— Да — каза спокойно Хари.

Рон отпи ненормално голяма глътка вода.

— Хари — каза той, когато Дийн и Шеймъс шумно си приказваха, докато обличаха нощните си дрехи — ти трябва да кажеш на…

— Не смятам да казвам на никого — каза кратко Хари — Нямаше да видя всичко това, ако можех да се справям с Преграждане. Крайно време е да овладея тази материя. Ето това искат те.

Под „те“ имаше пред вид Дъмбълдор. Върна се обратно в леглото си, легна на една страна с гръб към Рон и когато чу Рон да хърка, се обърна. Белегът му пак запламтя, той се зарови във възглавницата, за да не вдига шум. Някъде, знаеше той, Ейвъри е бил наказан.

Хари и Рон изчакаха до закуска следващата сутрин, за да кажат на Хърмаяни какво се е случило, искаха да са абсолютно сигурни, че няма да бъдат подслушвани. Застанали в обичайния си ъгъл, Хари им разказа всеки детайл от съня, който можеше да си спомни. Когато той свърши, тя не каза нито дума няколко минути, но загледа с болезнена интензивност Фред и Джордж, които бяха и двамата безглави и продаваха магическите си шапки, скрити под мантиите им, в другия край на двора.

— Ето защо те са го убили — каза спокойно тя, като най-после отмести погледа си от Фред и Джордж — Когато Боуди се е опитал да открадне това оръжие, нещо странно му се е случило. Мисля, че е било защитено от заклинания, за да възпре хората да го докосват. Ето защо той беше в „Свети Мънго“, мозъкът му си беше отишъл и той не можеше да говори. Но помните ли какво ни каза Лечителката? Той се възстановява. И те не могат да рискуват с неговото подобряване, нали? Искам да кажа, шокът от това, което се е случило, когато той е докоснал оръжието си вероятно под въздействието на проклятието Империус. Веднага, щом възвърне гласа си, той би могъл да обясни какво е правел, нали? Те ще узнаят, че е бил изпратен да открадне оръжието. Разбира се, било е много лесно за Малфой да го прокълне. Той е бил в министерството, нали?

— Той дори се разхождаше там в деня на моето изслушване — каза Хари — В… по дяволите… — каза той бавно — Той беше в коридора на Отдела на Мистериите същия ден! Баща ти каза, че вероятно се е опитал да се промъкне долу и да подслушва какво става на изслушването ми, но ако…

— Стърджис! — изпъшка Хърмаяни, като изглеждаше ударена от гръм.

— Моля? — попита озадачено Рон.

— Стърджис Подмоър… — пое си дъх Хърмаяни — е арестуван за опит за преминаване през врата. Луциус Малфой вероятно е прокълнал и него! Обзалагам се, че го е направил в деня, когато си го видял там, Хари. Стърджис е бил с Мантията Невидимка на Муди, нали? Е, какво, ако е стоял на пост невидим, и Малфой го е чул да се движи, или е предположил, че някой е там, или просто наслуки е отправил проклятието Империус върху този, който е застанал там на пост? Затова следващия път, когато Стърджис е имал възможността, вероятно когато е бил на редовното си дежурство, се е опитал да влезе в Отдела, за да открадне оръжието за Волдемор, Рон, успокой се, но е бил хванат и изпратен в Азкабан…

Тя се втренчи в Хари.

— И сега Рокууд е казал на Волдемор как да вземе оръжието?

— Не чух целия разговор, но звучеше нещо в този смисъл — отговори Хари — Рокууд изглежда работи там… може би Волдемор е изпратил Рокууд да го направи.

Хърмаяни кимна, все още потънала в мисли. След това каза доста грубо:

— Но ти не си видял всичко това, нали, Хари?

— Какво? — попита той объркано.

— Предполагам, че би трябвало да си се научил как да затваряш мозъка си за тия неща — каза строго Хърмаяни.

— Знам — каза Хари — но…

— Мисля, че трябва да се опитаме да забравим това, което си видял — каза рязко Хърмаяни — И отсега нататък трябва да полагаш повече старание при уроците си по Преграждане…

Хари й беше толкова ядосан, че не й проговори до края на деня, който се очертаваше да е поредният лош. Когато хората не обсъждаха избягалите смъртожадни в коридорите, те се смееха на абсурдното представяне на Грифиндор в мача срещу Хафълпаф, слидеринци пееха „Уизли е нашият крал“ толкова високо и често, че при залез слънце побеснелият Филч забрани да се пее по коридорите.

Следващата седмица не беше по-добра. Хари получи още две „У“ по отвари; беше още на тръни, че Хагрид може да бъде уволнен, и не можеше да си наложи да не мисли за съня, в който беше Волдемор, мислеше, че няма да го сподели с Рон и Хърмаяни, за да не чуе друго засичане от Хърмаяни. Много би искал да можеше да поговори със Сириус, но това отпадаше, затова отново се опита да изхвърли мисълта от главата си.

За нещастие в ума му вече нямаше сигурно място.

— Ставай, Потър!

Няколко седмици след съня му за Рокууд, Хари отново се намери коленичил на пода в кабинета на Снейп, като се опитваше да проясни главата си. Все още бе принуждаван да се връща към по-ранните си спомени, които не бе предполагал, че са се запазили, дори и униженията от Дъдли в началното училище.

— Последният спомен — каза Снейп — Какъв беше?

— Не знам — каза Хари, като уморено се изправи на крака. Все повече срещаше трудност да разграничава отделните спомени от смесицата от образи и звуци, които Снейп извикваше — Имате пред вид този, където братовчед ми ме кара да стоя в тоалетната?

— Не — каза Снейп бавно — Имам пред вид този с коленичилия мъж в средата на тъмната стая…

— То е… нищо — отговори Хари.

Тъмните очи на Снейп се спряха върху Хари. Спомняйки си какво беше казал Снейп за зрителния контакт, който е решителен за Проникването, Хари примигна и извърна погледа си.

— Как този мъж и стаята са се озовали в главата ти, Потър? — попита Снейп.

— Това — каза Хари, като гледаше навсякъде, но не и към Снейп — това беше… беше просто сън.

— Сън? — повтори Снейп.

Настъпи пауза, през която Хари упорито фиксираше с очи голямата мъртва жаба, поставена в буркан с някаква течност.

— Знаеш защо сме тук нали, Потър? — попита с тих, опасен глас Снейп — Знаеш защо посвещавам вечерите си на тази досадна работа?

— Да — отговори Хари.

— Напомни ми защо сме тук, Потър.

— За да мога да науча Преграждане — каза Хари, като сега гледаше към мъртвата змиорка.

— Правилно, Потър. И неясната мисъл, че ти може би си… — Хари погледна към Снейп с цялата си омраза — мислех, че след два месеца упражнения може би имаш някакъв напредък. Колко други сънища за Тъмния лорд си имал?

— Само този — излъга Хари.

— Вероятно — каза Снейп, тъмните му студени очи се присвиха леко — вероятно ти се наслаждаваш на тези мисли и сънища, Потър. Може би те карат да се чувстваш специален… важен?

— Не ме карат — отговори Хари, челюстта му се стегна и пръстите му се разтрепериха, докато стискаше пръчката си.

— Дано да е така, Потър — каза студено Снейп — защото не си нито специален, нито важен и не е твоя работа да чуваш какво Тъмният Лорд казва на неговите смъртожадни.

— Не, това е ваша работа, нали? — кресна му Хари.

Не искаше да каже точно това, но гневът му избухна. За един продължителен момент двамата се гледаха, Хари чувстваше, че е отишъл много далеч. Но когато Снейп отговори, на лицето му имаше любопитен израз на доволство:

— Да, Потър — каза, а очите му просветваха — Това е моя работа. Сега ако си готов, да започваме отново.

Той вдигна пръчката си:

— Едно… две… три… Легилименс!

Стотици диментори кръжаха около Хари покрай езерото… той сбръчка лицето си, за да се концентрира… те идваха все по-близо… можеше да види тъмните дупки зад качулките им… можеше също да види Снейп отпред, очите му фиксираха лицето на Хари, мърморейки си нещо… и как Снейп стана по-ясен, и дименторите се уголемиха…

Хари вдигна собствената си пръчка.

— Протего!

Снейп се олюля, пръчката му отлетя далеч от Хари, и внезапно умът на Хари се изпълни със спомени, които не бяха негови, гърбавонос мъж крещеше на трепереща от страх жена, докато малко тъмнокосо момче плачеше в ъгъла… тийнейджър с мазна коса седеше сам в мрачната спалня, насочил пръчката си към тавана… момиче се присмиваше на мършаво момче, което се опитваше да се качи върху дръжка на метла…

— ДОСТАТЪЧНО!

Хари се почувства, сякаш нещо тежко го беше ударило в гърдите, олюля се и отстъпи няколко стъпки назад, удари няколко лавици на стената на Снейп и чу трясък. Снейп се клатеше леко и беше пребледнял.

Гърбът на мантията на Хари беше мокър. Една от стъклениците зад него падна и отварата вътре се разсипа.

— Репаро! — изсъска Снейп и дразнещият глас отново се запечата в слуха на Хари — Добре, Потър… това наистина беше някакво подобрение… — Като се задъхваше леко, Снейп изправи мислоема, в който беше източил някои от мислите си преди началото на урока — Не си спомням да съм ти казвал да използваш Защитна магия… но няма съмнение, че беше ефективна.

Хари не отговори, почувства, че ако каже нещо, ще бъде опасно. Той беше сигурен, че току-що бе влязъл в спомените на Снейп, че бе видял сцени от детството на Снейп. Беше склонен да мисли, че малкото момче, което плачеше докато гледаше родителите си да си крещят в момента стои пред него и го гледа с присвити очи.

— Хайде да опитаме пак, а? — каза Снейп.

Хари потръпна от ужас, беше сигурен, че ще си плати за това, което беше видял. Те заеха позиция с бюрото помежду им, Хари почувства, че този път ще му е много по-трудно да изпразни ума си.

— Като преброя до три, тогава — каза Снейп, като вдигна пръчката си веднага — Едно… две…

Хари нямаше време да се събере и да изчисти ума си преди Снейп да извика:

— Легилименс!

Вървеше по коридора на Отдела на Мистериите, премина белокаменните стени, факлите, лакираната черна врата се уголемяваше, той се движеше толкова бързо, че щеше да се блъсне в нея и отново можеше да види пролуката, от която идваше синята светлина…

Вратата се отвори! Най-после беше минал през нея, влезе в кръгла стая с тъмни стени и под, осветена със светещи сини свещи, и наоколо имаше още врати — трябваше да продължи, но коя врата трябваше да отвори?

— ПОТЪР!

Хари отвори очи. Беше отново легнал по гръб без спомен как се е озовал там, този път наистина беше изминал цялата дължина на коридора на Отдела на Мистериите, наистина беше тичал покрай вратата и влязъл в кръглата стая.

— Обясни се! — каза Снейп, който стоеше пред него и изглеждаше побеснял.

— Аз… не знам какво се случи — каза искрено Хари, като се изправи. Имаше цицина на главата и беше пламнал целия — Никога не съм виждал това преди. Искам да кажа, казах ви, сънувах вратата… но преди тя никога не се е отваряла.

— Не работиш достатъчно здраво!

Поради някаква причина Снейп изглеждаше още по-ядосан, отколкото беше преди две минути, когато Хари видя спомените на своя учител.

— Ти си мързелив и немарлив, Потър, малко чудно е, че Тъмният Лорд…

— Можете ли да ми кажете нещо, господине? — попита Хари — Защо наричате Волдемор Тъмния Лорд? Чувал съм само смъртожадни да го наричат така…

Снейп отвори уста в крясък — и жена изпищя някъде вън от стаята.

Снейп рязко вдигна глава към тавана.

— Какво…? — промърмори той.

Хари можеше да чуе неясното вълнение идващо от там, където би трябвало да се намира Входната зала. Снейп го погледна намръщен.

— Виждал ли нещо необичайно по пътя си насам, Потър?

Хари поклати глава. Някъде отвъд тях жената изпищя отново. Снейп отиде до вратата на кабинета си, с вдигната в готовност пръчка и след това излезе. Хари се притесни за момент, после го последва.

Писъците наистина идваха от Входната зала, те ставаха по-силни, когато Хари тръгна по каменното стълбище на излизане от подземията. Когато стигна най-горе, намери Входната зала пълна, учениците излизаха от Главната зала, където все още се вечеряше, за да видят какво става, други слизаха по главното стълбище. Хари премина през група от едри слидеринци и видя, че зрителите бяха образували голям кръг, някои от тях изглеждаха шокирани, други дори уплашени. Професор Макгоногъл беше точно отсреща на Хари, тя изглеждаше сякаш това, което вижда наистина я кара да се чувства болна.

Професор Трелони стоеше в средата на Входната зала с пръчка в едната ръка и празна бутилка шери в другата, изглеждаше като обезумяла. Косата й беше прилепнала към краищата, очилата й се бяха килнали настрани, така че едното око изглеждаше по-голямо от другото, многобройните й шалове и дрънкулки падаха хаотично на раменете й. Два големи багажа лежаха на пода отстрани, единият беше паднал долу, изглежда беше хвърлен след нея по стълбите. Професор Трелони гледаше наоколо, наистина ужасена от нещо, което Хари не можеше да види, но което изглежда стоеше на долното стълбище.

— НЕ! — пищеше тя — НЕ! Това не може да се случва… не може… отказвам да го приема!

— Вие не осъзнавате това, което става? — попита висок момичешки глас, който звучеше грубо развеселен и Хари, като се извърна вдясно, видя, че ужасното видение на професор Трелони не е кой да е, а професор Умбридж — Вие сте неспособна да предскажете дори какво ще е времето утре, би трябвало да предвидите, че жалката ви изява по време на моята инспекция ще доведе до вашето изключване.

— Вие н — не можете! — зави професор Трелони, сълзи се стичаха по лицето й иззад огромните лещи — вие н — не можете да ме уволните! Аз съм б — била тук шестнадесет години! Х-хогуортс е м — моят д — дом!

— Това беше вашият дом — каза професор Умбридж и Хари се разбунтува от израза й на човек, който се забавлява, жабешкото й лице наблюдаваше професор Трелони — преди един час, когато Министърът на магията подписа вашата заповед за освобождаване. Сега, ако обичате, се махнете от тази зала. Безпокоите ни…

Но тя стоеше и гледаше с нарастващо удоволствие, докато професор Трелони трепереше и подсмърчаше, въртейки се около багажа си отпред и отзад, в нервен пристъп. Хари чу приглушени хлипове от лявата си страна и погледна наоколо. Парвати и Лавендър плачеха тихичко, притиснати една в друга. Тогава той чу стъпки. Професор Макгоногъл разбута тълпата зрители, отиде при професор Трелони, потупа я по гърба енергично и й даде голяма носна кърпа.

— Хайде, хайде, Сибил… успокой се… издухай си носа с това… не е толкова лошо, колкото си мислиш… ти няма да напуснеш Хогуортс…

— О, наистина ли, професор Макгоногъл? — попита с убийствен глас Умбридж, като направи няколко стъпки напред — И вашата власт за това решение е…?

— Моя — каза дълбок глас.

Предната врата се отвори. Учениците отстрани се отместиха от пътя и на входа се появи Дъмбълдор. Хари не можеше да си представи какво е правил навън, но имаше нещо внушително в изгледа му. Като остави вратата отворена зад себе си, той премина през кръга от зрители и отиде до професор Трелони, все още обляна с сълзи и трепереща до своя багаж. Професор Макгоногъл стоеше от другата й страна.

— Ваша, професор Дъмбълдор? — каза Умбридж с кратък неприятен смях — Боя се, че не разбирате положението. Аз имам тук… — и извади от мантията си парче пергамент — Заповед за освобождаване, подписана от мен и преподписана от Министъра на магията. Съгласно правилата на Образователен Декрет Номер Двадесет и Три, Висшият инквизитор на Хогуортс има властта да инспектира, поставя под изпитание и уволнява всеки учител, който — по нейната преценка — не се вписва в стандартите, изисквани от Министерството на магията. Реших, че професор Трелони не се вписва и я уволних.

За голяма изненада на Хари, Дъмбълдор продължи да се усмихва. Той погледна към все още хлипащата професор Трелони и каза:

— Напълно сте права, професор Умбридж. Като Висш инквизитор вие можете да уволнявате моите учители. Но нямате властта да ги гоните от замъка. Боя се — продължи той, като леко се поклони — че това право все още принадлежи на директора и желанието ми е професор Трелони да продължи да живее в Хогуортс.

При това професор Трелони избухна в див къс смях, който скриваше хълцането.

— Не…не… аз ще… си отида, Дъмбълдор! Аз щщщ — ще напусна Хогуортс и щ — ще опитам късмета си другаде.

— Не — каза остро Дъмбълдор — Това е моето желание… да останете, Сибил.

Той се обърна към професор Макгоногъл.

— Мога ли да ви помоля да придружите Сибил по стълбите, професор Макгоногъл?

— Разбира се — каза Макгоногъл — Хайде, Сибил.

Професор Спраут се забърза насреща и хвана професор Трелони от другата страна. Заедно те я поведоха покрай Умбридж нагоре по главните стълби. Професор Флитуик заприпка след тях, той протегна пръчката си и каза „Локомотор багаж!“ и багажът на професор Трелони полетя във въздуха и тръгна след групата.

Професор Умбридж все още стоеше като пън, гледайки към Дъмбълдор, който продължаваше да се усмихва приветливо.

— И какво — прошепна тя, а шепотът й отекна из цялата Входна зала — какво ще правите с нея, когато назнача нов учител по пророкуване, който ще има нужда от нейното жилище?

— О, това няма да е проблем — каза усмихнато Дъмбълдор — Виждате ли, аз намерих нов учител по пророкуване и той предпочита жилище на първия етаж.

— Вие сте намерил…? — каза пискливо Умбридж — Вие сте намерил? Мога ли да ви напомня, Дъмбълдор, че съгласно Образователен Декрет Номер Двадесет и Две…

— Министерството има правото да ангажира подходящ кандидат ако, и само ако, директорът е неспособен да намери такъв — каза Дъмбълдор — И се радвам, че в това отношение съм успял. Мога ли да ви го представя?

Той се обърна с лице към отворените врати. Хари чу шум. Около залата се разнесе шокирано мърморене, някои се отместиха, за да направят път на новодошлия.

Когато мъглата се разнесе, Хари видя онова, което беше видял през една тъмна опасна нощ в Забранената гора: светлоруса коса и учудващо сини очи, глава и торс на мъж завършващи с тялото на кон.

— Това е Фирензи — каза щастливо Дъмбълдор на ударената от гръм Умбридж — Надявам се, че ще го намерите подходящ.