Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Потър (5)
- Оригинално заглавие
- Harry Potter and the Order of the Phoenix, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 150 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Библиотеката на Александър Минковски (любителски превод)
Добавен превод в глава 11: goblin, 2007 (от „— Е, браво, Рон, — викна Хърмаяни.“ до „колко дълго ще бъде с тях професор Гръбли-Планк.“)
История
- — Корекция
- — Добавяне на липсващ текст в глава 11 от goblin
- — Добавяне
Глава 14. Пърси и Падфуут
На следващата сутрин Хари беше първият в спалнята, който се събуди. Той лежеше, гледайки как слънчев лъч се прокрадва в стаята и си спомни, че беше събота. Първата седмица от срока се беше проточила като Гигански урок по История на магията. Той се наслаждаваше на спящата тишина и изгрева на слънцето, току — що се бе разсъмнало. Отвори завесите на леглото си, стана и започна да се облича. Единственият звук освен далечното цвъртене на птици беше бавното, дълбоко дишане на съседите му грифиндорци. Той внимателно отвори училищната си чанта, извади перо и пергамент и отиде в общата стая.
Изправен пред любимото си старо кресло отстрани на изгасналия огън, Хари се разположи удобно и разви пергамента си, докато гледаше наоколо из стаята. Парчетата от смачкан пергамент, старите камъни, празните стъкла от буркани и обвивките от бонбони, които оставаха в общата стая след всяка вечер, сега ги нямаше, те всички бяха на шапките на Хърмаяни. Чудейки се неясно колко ли духчета сега са свободни, независимо дали го искат или не, Хари отпуши мастилницата си, натопи вътре перото си и започна да пише върху жълтия пергамент, замисляйки се трудно, но след минута откри, че се е загледал в празното пространство, напълно изгубил нишката на мисълта си. Сега вече разбираше колко трудно е било за Рон и Хърмаяни да му пишат през лятото. Как би могъл да каже на Сириус всичко, което му се беше случило през изминалата седмица и да включи всички въпроси, които би искал да му зададе без да съобщи вътре информация, която би предпочел да премълчи. За момент остана неподвижен с поглед към камината, след това, най-накрая взел решение, той още веднъж натопи перото в мастилницата и започна да пише върху пергамента:
Драги Смърки,
Надявам се, че си добре, първата седмица тук беше ужасна. Наистина се радвам, че е уикенд. Имаме нова учителка по Защита срещу черните изкуства, професор Умбридж. Тя е толкова добра, колкото и майка ти. Пиша ти, защото онова нещо, за което ти писах миналото лято, се случи отново миналата нощ, когато изтърпявах наказание с Умбридж. На всички ни липсва нашият най-добър приятел, надяваме се да го видим скоро.
Моля, отговори бързо.
Всичко най-добро,
Хари препрочете писмото няколко пъти, опитвайки се да го види от гледната точка на външен човек. Той не виждаше как те биха могли да разберат за какво говори, или на кого говори, само от четенето на това писмо. Той се надяваше, че Сириус ще разбере намека за Хагрид и ще им каже кога ще се върне. Хари не искаше да го пита директно, за да не привлече вниманието към това, че Хагрид не е в Хогуортс. Това беше късо писмо като се има предвид дългото време на писането му, слънцето огря стаята, докато той работеше върху писмото и сега можеше да чуе шум и движение от спалните наоколо. Запечатвайки внимателно пергамента, той премина през портрета и се запъти към соварника.
— Не бих минал по този път на твое място — каза му Почти Безглавият Ник, носейки се през стената почти над главата на Хари — Пийвс планира забавна шега на следващия човек, който мине покрай бюста на Парацелз надолу по коридора.
— Да не би да хвърли Парацелзиев дъжд по главите на минаващите? — попита Хари.
— Всъщност прави точно това — каза с отегчен глас Почти Безглавият Ник — Финесът никога не е спадал към силните страни на Пийвс. Ще трябва да намеря Кървавия барон… може би ще го озапти… до скоро, Хари…
— Чао — каза Хари и вместо да завие надясно, се обърна наляво по по-дългия, но по-сигурен път към соварника. Докато минаваше от прозорец към прозорец, настроението му се повиши, небето беше чисто и синьо, по-късно имаха тренировка и най-после ще бъде на игрището по куидич.
Нещо погъделичка глезена му. Той погледна надолу и видя мършавия скелет на Госпожа Норис, която се оттъркваше о него. За момент тя обърна към подобните си на лампички очи преди да изчезне зад статуята на Замисления Уилфред.
— Не съм направил нищо лошо — извика след нея Хари. Тя имаше безгрешния вид на котка, която отива да докладва на господаря си, но Хари не виждаше за какво, той просто отиваше в събота сутрин до соварника.
Сега слънцето беше високо в небето, когато Хари влезе в соварника, стъклата на прозорците го ослепиха, помещението беше огряно от светлина, стотици сови летяха наоколо или просто си почиваха преди да отидат на лов. Покритият със слама под изскърца, когато Хари премина покрай няколко новородени бебета сови и потърси с поглед Хедуиг.
— Ето къде си — каза той, като я откри някъде близо до тавана — Слез долу, имам писмо за теб.
С нисък крясък тя разпери големите си бели крила и кацна на рамото му.
— Добре, знам какво каза Смърки — каза й той, като постави писмото в човката й и без да знае защо, прошепна — Но то е за Сириус, ОК?
Тя примигна веднъж с кехлибарените си очи и той почувства, че го разбира.
— Сигурен полет тогава — каза Хари и я занесе до един от прозорците. Хедуиг полетя към яркосиньото небе. Той я гледаше докато се превърна в малка черна точица и изчезна, след това обърна погледа си към къщата на Хагрид, която се виждаше от този прозорец; напълно необитаема, коминът й не пушеше, завесите бяхя спуснати. Върховете на дърветата в Забранената гора се полюшваха от вятъра. Хари ги гледаше, чувстваше свежия въздух по лицето си, мислеше си за куидича по-късно… и тогава го видя. Голям крилат кон, също като тези, които носеха каретите на Хогуортс, с големи черни криле като на птеродактил, полетя над дърветата като гротескна гигантска птица. Направи голям кръг и след това се изгуби обратно в дърветата. Всичко това се случи толкова бързо, че Хари не можеше да повярва, че го вижда наистина.
Вратата на соварника зад него се отвори. Той изпадна в шок и се обърна бързо, когато видя Чо Чан да държи писмо и пакет в ръцете си.
— Здравей — каза механично Хари.
— О… здравей — каза тя — Не мислех, че ще намеря някого тук толкова рано… само преди минути си спомних, че днес е рожденният ден на майка ми.
Тя показа пакета.
— Хубаво — каза Хари. Мозъкът му се размъти. Искаше да каже нещо забавно и интересно, но споменът за ужасния крилат кон беше още пресен в паметта му.
— Хубаво време — обърна се той към прозореца. Вътрешностите му се свиваха в спазми. Времето. Той говореше за времето…
— Да — каза Чо, докато се оглеждаше за подходяща сова — Добри условия за куидич. Не съм излизала цяла седмица, а ти?
— Не — отвърна Хари.
Чо избра една от училищните сови и я сложи на ръката си, като завързваше пакетчето за крака й.
— Хей, има ли вече Грифиндор нов пазач? — попита тя.
— Да — отговори Хари — Моят приятел Рон Уизли, познаваш го, нали?
— Мразещият Торнадата? — каза доста хладно Чо — Добър ли е наистина?
— Да — каза Хари. — Така мисля. Не съм бил на пробите, защото изтърпявах наказание.
Чо се огледа, пакетчето беше наполовина завързано за крака на совата.
— Тази Умбридж е отвратителна — каза тя с нисък глас — Да ти наложи наказание само защото си казал истината за това… за това… за това как е умрял той. Всеки е чувал за това, цялото училище. Наистина си смел да застанеш така срещу нея. Вътрешностите на Хари се преобърнаха толкова бързо, че сякаш се издигна няколко инча над пода. На кого му пукаше за този глупав крилат кон, Чо смяташе, че той е проявил истинска смелост. За момент си помисли дали да не й покаже ръката си, докато й помага да завърже пакетчето за совата… но тази пронизваща го мисъл бе спряна, тъй като вратата на соварника се отвори отново. Пазачът Филч влезе в стаята, като дишаше тежко. По бузите му бяха избили червени петна, челюстите му бяха увиснали и рядката му сива коса беше разчорлена, той почти беше тичал дотук.
— Аха! — каза той, като пристъпи към Хари, тлъстите му бузи се тресяха от гняв — Получих съобщение, че си направил огромна поръчка за торови бомбички…
Хари сви рамене и погледна пазача:
— Кой ви е казал, че съм поръчвал торови бомбички?
Чо погледна от Хари към Филч и се намръщи, совата й уморена от стоенето на един крак, издаде крясък, но Чо не й обърна внимание.
— Имам си своите източници — каза със самодоволно изражение Филч — Сега извади каквото се канеше да изпращаш…
Чувствайки се неимоверно благодарен на това, че бе изпратил писмото без забавяне, Хари каза:
— Не мога, излетя.
— Излетя? — каза Филч и лицето му още повече почервеня.
— Излетя — отвърна спокойно Хари.
Филч отвори уста вбесено, остана така няколко секунди, след което измери с очи мантията на Хари.
— Как да съм сигурен, че не е в джоба ти?
— Защото…
— Видях го да изпраща писмото — каза ядосано Чо.
Филч се обърна към нея.
— Видяла си го?
— Точно така, видях го — каза тя ожесточено.
Настъпи кратка пауза, през която Филч и Чо се гледаха, после пазачът се обърна и излезе през вратата. Той спря с ръка на дръжката и погледна към Хари:
— Ако намеря и следа от торови бомбички…
Той тръгна надолу по стълбите. Госпожа Норис хвърли последен продължителен поглед към совите и го последва.
Хари и Чо гледаха един към друг.
— Благодаря — каза Хари.
— Няма проблем — отговори Чо, като най-после завърза пакета за совата, лицето й леко порозовя — Нали не си поръчвал торови бомбички?
— Не — каза Хари.
— Чудя се тогава защо си го е мислел? — каза тя, докато носеше совата към прозореца.
Хари сви рамене. Той беше не по-малко озадачен от нея, но и от това, което тя беше направила.
Напуснаха соварника заедно. В началото на коридора, който водеше към западната част от замъка, тя каза:
— Аз съм от тук. Добре, аз ще… ще се видим по-късно, Хари…
— Да… добре… чао.
Тя му се усмихна и се отдалечи. Хари вървеше, чувствайки се леко опиянен. Той беше имал цял разговор с нея насаме и не можеше да го осъзнае веднага… наистина беше смело от твоя страна да й го кажеш… Чо го беше нарекла „смел“… тя не го мразеше, че е останал жив…
Разбира се, тя беше предпочела Седрик, той знаеше това… но ако я беше поканил на бала преди Седрик, нещата можеха да се развият различно… тя изглеждаше, че искрено съжалява, когато му бе отказала…
— Добро утро — каза весело Хари на Рон и Хърмаяни, когато се видяха на масата на Грифиндор в Главната зала.
— От какво си толкова доволен? — попита го изненадано Рон.
— Ъммм… от куидича по-късно — каза щастливо Хари като си сипа обилно бекон и яйца.
— О… да — каза Рон. Той сложи долу филийката, която ядеше и си сипа в чашата тиквен сок — Слушай, можеш ли да излезеш с мен по-рано…? Просто да… ъ-ъ-ъ… да ми покажеш някои неща преди тренировката?
— Да, о’кей — отговори Хари.
— Не мисля, че трябва да го правите — каза сериозно Хърмаяни — И двамата имате купища домашни и…
Но тя не завърши изречението си, защото пристигна сутрешната поща и с нея Пророчески вести тупна в скута й от човката на една сова, която се приземи опасно близо до захарницата и протегна крак. Хърмаяни пусна кнут в кутийката на крака й, взе вестника и прегледа критично предната страница.
— Нещо интересно? — попита Рон. Хари се ухили, знаейки че той просто иска да я отвлече от темата за домашните.
— Не — отбеляза тя — само съобщение, че бас китаристът на групата Съдбоносните Сестри се е оженил.
Хърмаяни отвори вестника и се скри зад него Хари се зае с яйцата и бекона си. Рон потъна в мислите си, загледан през прозореца.
— Един момент — каза внезапно Хърмаяни — О, не… Сириус!
— Какво е станало? — Хари дръпна вестника толкова бързо, че той падна в средата между него и Хърмаяни, всеки от който го държеше с по една ръка.
„Министерство на магията е получило сведение от сигурен източник, че Сириус Блек, побърканият масов убиец… бла бла… се укрива по всяка вероятност в Лондон“ — прочете Хърмаяни от нейната страна с изтерзан шепот.
— Луциус Малфой, обзалагам се на всичко — каза Хари с нисък, вбесен глас — Може да е разпознал Сириус на платформата.
— Какво? — стресна се Рон. — Ти не си казвал, че…
— Шшъът — казаха другите двама.
„… Министерството предупреждава магьосническата общност, че Блек е много опасен… избягал от Азкабан… обичайните глупости“ — завърши Хърмаяни, като остави своята половина от вестника и погледна уплашено към Хари и Рон. — Той не трябваше да напуска къщата, това е — прошепна тя — Дъмбълдор го предупреди да не го прави.
Хари погледна навъсено към вестника. По-голямата част от страницата беше заета от обявата на Робите за всички случаи на Мадам Молкин.
— Хей! — каза той и го разгърна така, че Рон и Хърмаяни да могат да прочетат — Вижте това!
— Получих всичките роби, които исках — каза Рон.
— Не! — каза Хари — Погледнете… това малко парче тук… — Рон и Хърмаяни се приближиха до него, извадката беше около инч дълга и бе поместена в долния ъгъл на колонката. Беше озаглавена.
ЗЛОУПОТРЕБА В МИНИСТЕРСТВОТО
Стърджис Подмоър, живущ в Лабърнъм Гардънс 38, Клафъм беше изправен пред магьосническия трибунал за злоупотреба и опит за кражба в Министерството на магията на 31 август. Подмоър е бил заловен от охраната в министерството Ерик Мънч, който го е намерил да се опитва да премине през врата на строго секретно помещение в един часа сутринта. Подмоър, който отказа да отговаря в своя защита, е признат за виновен по всички обвинения и осъден на шест месеца в Азкабан.
— Стърджис Подмоър? — каза бавно Рон — Това е този, който изглежда така сякаш главата му е от слама, нали? Той е един от Ор…
— Рон, тихо! — каза Хърмаяни, като хвърли ужасен поглед наоколо.
— Шест месеца в Азкабан! — прошепна шокиран Хари — Само защото се е опитал да премине през някаква си врата?
— Не бъди глупак, не е защото се е опитал да мине през врата. Какво е правил в Министерството в един часа сутринта? — въздъхна Хърмаяни.
— Намекваш, че е правил нещо за Ордена? — промърмори Рон.
— Чакайте малко… — каза бавно Хари — Стърджис често идваше да ни види, помните ли?
Другите двама го погледнаха.
— Той беше част от нашата охрана, когато отивахме до Кингс Крос, помните ли? И Муди беше раздразнен, че не се е върнал; значи той не е изпълнявал тяхна поръчка, нали?
— Да, може би те не са очаквали да го хванат — каза Хърмаяни.
— Може да е капан! — възкликна Рон развълнувано. — Не, слушайте! — той понижи драматично гласа си при заплашителния израз на лицето на Хърмаяни — Министерството се е усъмнило, че е един от Дъмбълдорци, не знам, те са го подмамили в Министерството и той не се е опитвал да премине през никаква врата! Може би са измислили някакъв претекст, за да го хванат.
Хари и Хърмаяни обмислиха това през настъпилата пауза. Хари мислеше, че това е малко вероятно. Хърмаяни от друга страна изглеждаше доста впечатлена.
— Знаете ли, няма да съм изненадана, ако се окаже истина.
Тя взе замислено своята половина от вестника. Тъй като Хари остави на масата вилицата и ножа си, Хърмаяни скоро излезе от замечтаността си.
— Добре, мисля, че първо трябва да се заемем със съчинението за Спраут за само плодящите се храсти и ако имаме късмет, ще можем да започнем преди обяд заклинанието на Макгоногъл Неживиус…
Хари изпита лека вина при вида на купчината домашни, които ги очакваха, но небето беше толкова ясно и синьо и не беше се качвал на Светкавицата от седмица…
— Мисля, че можем да го направим тази нощ — каза Рон, докато вървяха двамата с Хари към игрището за куидич, с дръжки на рамо и със злокобните предупреждения на Хърмаяни в ушите си, че ще се провалят на изпитите за СОВА.
— А и утре е пред нас. Това, че тя непрекъснато работи си е неин проблем — Настъпи пауза, след което добави с леко загрижен тон — Мислиш ли, че говореше сериозно, че няма да ни даде да препишем от нея?
— Да, мисля — отвърна Хари — Все пак това също е важно, трябва да тренираме, ако искаме да останем в отбора по куидич.
— Така е, прав си — каза сърдечно Рон — Имаме достатъчно време, за да се справим с всичко това.
Когато стигнаха до игрището по куидич, Хари погледна вдясно към дърветата в Забранената гора, които бяха тъмни. Нищо не летеше над тях, небето беше празно, само няколко сови кръжаха около соварника. Не беше негова грижа някакъв си крилат кон и Хари го изхвърли от ума си. Те взеха топките от съблекалнята и се заеха с работа. Рон пазеше трите голови поста, Хари играеше като преследвач и се опитваше да вземе куофъла през Рон. Хари мислеше, че Рон е доста добър, той спаси три четвърти от головете. Хари се опита да го премине и колкото повече играеха, толкова по-добър ставаше. След няколко часа се върнаха в замъка за вечеря, по време, на която Хърмаяни им даде доста ясно да разберат, че са безотговорни, след това се върнаха на игрището по куидич за редовната тренировка. Всичките им съотборници с изключение на Анджелина вече бяха в съблекалнята, когато те влязоха.
— Добре ли си, Рон? — намигна му Джордж.
— Да — каза Рон, който ставаше все по-неспокоен.
— Готов си да ни покажеш на какво си способен, а, Префекте? — каза Фред, който беше с раздърпана коса и взимаше наметалата по куидич от масата с лукава усмивка на устните си.
— Млъкни — каза Рон с каменно лице, докато за пръв път обличаше собствената си роба. Робата на Оливър му стоеше доста добре, бяха я преправили малко, тъй като Оливър беше доста широк в раменете.
— Окей, всички — каза Анджелина, като се появи от капитанската кабина, наистина променена — Хайде да излизаме. Алиша и Фред, вие донесете касетата с топките. О, и навън има няколко човека, които са дошли да ни гледат, но не им обръщайте внимание, разбрано?
Нещо в обичайният й глас накара Хари да си помисли, че знае кои са неканените посетители и беше вече сигурен, когато на излизане от съблекалнята имаше буря от освирквания и подигравки от отбора по куидич на Слидерин. Те се бяха събрали на празните седалки и нечий глас прозвуча високо около стадиона.
— Какво е яхнал Уизли? — подигравателно проточи Малфой — Защо някой е приложил Летателна магия върху мухлясал стар пън като този?
Краб, Гойл и Панси Паркинсън се заляха от смях. Рон яхна дръжката и се оттласна от земята, Хари го последва.
— Не им обръщай внимание — каза той, като ускори ход, за да се изравни с Рон — Ще видим кой ще се смее когато играем с тях…
— Точно стойката, която искам, Хари — каза Анджелина, която ги приближи с куофъла в ръцете си и се обърна към останалите от отбора — Окей, всички, ще започнем с няколко паса просто да загреем, целият отбор, моля.
— Хей, Джонсън, какво й има на прическата ти? — изкряска Панси Паркинсън — Защо ли някои изглеждат така, сякаш от главата им излизат змии…
Анджелина отметна дългата си коса от лицето си и продължи спокойно:
— Разпръснете се и ще видим какво ще правим…
Хари се откъсна далеч от другите в края на игрището. Рон застана на обратния голов пост. Анджелина вдигна с ръка куофъла и я хвърли силно към Фред, който я хвърли към Джордж, който я прати към Хари, който я хвърли към Рон, който я изпусна. Слидеринци начело с Малфой избухнаха в смях. Рон, който се беше спуснал надолу, за да хване куофъла преди да падне на земята се гмурна несръчно, след това се притисна отстрани към метлата си и изчервен се опита да се издигне на височина. Хари видя как Фред и Джордж си разменят погледи, но нехарактерно за тях никой не каза дума, за което им беше благодарен.
— Подай пас, Рон — каза Анджелина, сякаш нищо не е случило.
Рон хвърли куофъла към Алиша, която го върна на Хари, който го подаде на Джордж.
— Хей, Потър, как е белегът ти? — извика Малфой — Сигурен ли си, че нямаш нужда да полегнеш долу? Би трябвало да отбележим рекорда, че цяла седмица не си бил в болничното крило.
Джордж хвърли към Анджелина, тя го върна към Хари, който не го очакваше, но го хвана с върха на пръстите си и бързо го хвърли към Рон, който се гмурна за да го хване и пропусна за секунди.
— Хайде, Рон — каза сърдито Анджелина, когато той отново се спусна към земята да хване куофъла — Внимавай.
Трудно можеше да се каже дали лицето на Рон или куофъла са по-червени. Малфой и останалата част от отбора на Слидерин отново задюдюкаха и започнаха да се смеят.
На третия опит Рон хвана куофъла, може би вън от радост, че е успял, той ентусиазирано го изпрати покрай протегнатите ръце на Кейти Бел и я удари по лицето.
— Съжалявам — изпъшка Рон и закръжи наоколо, за да види дали е причинил някаква травма.
— Върни се на позиция, тя е добре! — изрева Анджелина — Но когато подаваш на съотборник, не се опитвай да го свалиш от метлата, ясно? За това си имаме блъджъри.
Носът на Кейти кървеше. Долу слидеринци бяха станали на крака и подигравателно жестикулираха. Фред и Джордж се приближиха към Кейти.
— Ето, вземи това — Фред извади от джоба си нещо малко и червено и й го подаде. — Ще спре кървенето за нула време.
— Окей — извика Анджелина — Фред, Джордж, вземете бухалките и блъджърите. Рон, застани на вратата. Хари, пусни снича, когато кажа. Очевидно, целта е вратата на Рон.
Хари тръгна след близнаците, за да вземе снича.
— Рон прави нещата направо свински, нали? — промърмори Джордж, когато тримата слязоха, отвориха касетата с топките и взеха оттам снича и един блъджър.
— Просто е нервен — отвърна Хари — Когато тренирах с него тази сутрин, всичко беше добре.
— Добре, надявам се, че не е отслабнал толкова скоро — каза мрачно Фред.
Те се върнаха във въздуха. Когато Анджелина наду свирката, Хари хвърли снича, а Фред и Джордж пуснаха блъджъра. За момент Хари беше напълно в неведение какво правеха другите. Неговата работа беше да улови малката светеща златна топчица, която носеше сто и петдесет точки на отбора на търсача и развиваше невероятна скорост. Той се издигна, завъртя се и се гмурна около гончиите, топлият есенен въздух галеше лицето му, далечните подвиквания на слидеринци му звучаха толкова без значение… но твърде скоро свирката го върна отново в действителността.
— Стоп-стоп-СТОП! — крещеше Анджелина — Рон, не покриваш средния си пост!
Хари погледна към Рон, който се носеше от пред на левия кош, оставяйки другите два неохранявани.
— О… съжалявам…
— Трябва да се местиш, докато следиш гончиите! — каза Анджелина — Заставаш в центъра, докато не трябва да се преместиш да защитаваш един от кошовете, но не се движи безразборно само на една страна. Ето затова допусна и последните три гола.
— Съжалявам — повтори Рон и лицето му пламтеше като фар срещу ясното синьо небе.
— И, Кейти, не можеш ли да направиш нещо срещу това кървене от носа ти?
— Става все по-лошо — каза Кейти, като се опитваше да избърше кървенето с ръкава си.
Хари хвърли бърз поглед към Фред, който изглеждаше загрижен и ровеше нещо в джобовете си. Той видя как Фред извади нещо пурпурно, проучи го за секунда и погледна към Кейти, която със сигурност беше ужасена.
— Добре, да опитаме отново — каза Анджелина. Тя не обърна внимание на слидеринци, които сега се бяха изправили на крака и крещяха „Грифиндор са губещи, Грифиндор са губещи“, но се стегна върху дръжката на метлата си.
Този път летяха около три минути, когато прозвуча свирката на Анджелина. Хари, който току-що беше забелязал снича над противоположния кош, се почувства видимо обиден.
— Сега пък какво? — каза нетърпеливо той на застаналата наблизо Алиша.
— Кейти — отвърна кратко тя.
Хари се обърна и видя Анджелина, Фред и Джордж да летят колкото се може по-бързо към Кейти. Хари и Алиша също се спуснаха към нея. Анджелина беше прекратила тренировката точно навреме. Кейти беше бяла като тебешир и цялата в кръв.
— Трябва да отиде в болничното крило — каза Анджелина.
— Ще я заведем — каза Фред — Тя — ъъъ — трябва да е взела Кръвопукаща таблетка погрешка.
— Добре, няма смисъл да продължаваме без биячите и един гончия — каза Анджелина, докато Фред и Джордж кръжаха към замъка от двете страни на Кейти — Хайде да отиваме да се преобличаме.
Дюдюканията на слидеринци ги съпроводиха до съблекалните.
— То беше — започна Хари.
— Направо гадно — каза Рон с кух глас, потъвайки в креслото до Хърмаяни. Тя го изгледа и леденото й изражение започна да се топи.
— Добре, все пак това беше първият ти път — каза с разбиране — иска се време, за да…
— Кой казва, че аз съм този, заради което е било отвратително? — кресна Рон.
— Никой — каза объркано Хърмаяни. — Мислех, че…
— Мислела си, че ще се проваля, така ли?
— Не, разбира се, не съм мислила така! Виж, ти каза, че е било гадно и аз просто…
— Ще се опитам да си напиша домашните — каза ядосано Рон, тръгна към спалнята на момчетата и се изгуби от поглед. Хърмаяни се обърна към Хари.
— Той ли се провали?
— Не — каза лоялно Хари.
Хърмаяни вдигна вежди.
— Добре де, предполагам, че можеше да играе и по-добре — промърмори Хари — но, както и ти каза, това все пак му беше първата тренировка…
Изглежда нито Хари, нито Рон бяха напреднали кой знае колко с домашните си тази нощ. Хари знаеше, че Рон е претоварен от мисълта колко лошо се бе представил на тренировката по куидич и от подвикванията на слидеринци „Грифиндор са губещи“. Те прекараха цяла неделя в общата стая потънали в учебниците си, когато стаята се напълни и после изпразни. Беше още един ясен и хубав ден и повечето грифиндорци го прекараха на открито, радвайки се може би на един от последните слънчеви дни до края на годината. Вечерта Хари се почувства така, сякаш някой го беше удрял по главата.
— Знаеш ли, Хари, може би трябва да се опитаме да пишем повечето домашни през седмицата — промърмори Рон, когато най-после завършиха съчинението за професор Макгоногъл за заклинанието Неживиус и отчаяно се обърнаха към доста дългото и трудно съчинение, което им беше дала професор Синистра за многото луни на Юпитер.
— Даа… — каза Рон, като разтъркваше леко кървясалите си очи и хвърляше петия си сгрешен пергамент в огъня зад тях — Слушай… не можем ли просто да помолим Хърмаяни да хвърлим един поглед на това, което тя е написала?
Хари погледна към нея, тя седеше с Крукшанкс в скута си и си говореше весело с Джини, докато взе оставените пред нея куки за плетене и се зае с обичайното си плетене на шапки за домашни духчета.
— Не — каза той тежко — знаеш, че няма да ни позволи.
И те продължиха работят докато слънцето през прозореца се скри напълно. Бавно общата стая отново започна да се изпразва. В единадесет и половина Хърмаяни се върна при тях, като се прозяваше.
— Почти свършихте?
— Не — отвърна кратко Рон.
— Най-голямата луна на Юпитер е Ганимед, а не Калисто — каза тя, като погледна през рамото на Рон към съчинението му — и е известна с вулканите си.
— Благодаря — озъби се Рон, докато поправяше изреченията си.
— Съжалявам, аз само…
— Добре, ако просто си дошла да ни критикуваш…
— Рон…
— Нямам време да слушам проповеди, Хърмаяни. Изкривих си врата тук…
— Не, виж!
Хърмаяни посочи към най-близкия прозорец. Хари и Рон погледнаха натам. Красива крякаща сова беше застанала на рамката на прозореца, гледайки към Рон.
— Това не е ли Хермес? — попита смаяна Хърмаяни.
— Дявол да го вземе, тя е — спокойно отвърна Рон, като остави перото си и стана — За какво ли ми пише Пърси?
Той отиде до прозореца и го отвори. Хермес влетя вътре, приземи се върху съчинението на Рон и протегна краче, върху което имаше привързано писмо. Рон взе писмото и совата излетя веднага, оставяйки пръски мастило по съчинението на Рон там, където беше писал за Йо.
— Това наистина е почерка на Пърси — каза Рон, като седна обратно в креслото си и загледа думите от външната страна на пергамента „Роналд Уизли, Дом Грифиндор, Хогуортс“. Той погледна към останалите двама.
— Е, какво мислите?
— Отвори го! — каза нетърпеливо Хърмаяни и Хари кимна.
Рон разви свитъка и започна да чете. Колкото повече четеше пергамента, толкова повече се мръщеше. Когато свърши, изглеждаше отвратен. Той протегна писмото към Рон и Хърмаяни, които се приближиха един към друг, за да го прочетат заедно.
Скъпи Рон,
Току-що чух /от не по-малко важен човек от Министъра на магията, който го е научил от твоята нова преподавателка професор Умбридж/, че ти си станал префект на Хогуортс. Бях приятно изненадан да чуя тези новини и първо бих искал да поднеса поздравленията си. Трябва да призная, че винаги съм се опасявал че ще тръгнеш по онова, което наричам „пътя на Фред и Джордж“, отколкото по моите стъпки, затова можеш да си представиш какво почувствах, когато чух, че си спрял да се подиграваш на властта и си решил да поемеш истинска отговорност. Но бих искал да ти дам повече от поздравления, Рон, бих искал да ти дам няколко съвета, ето защо ти изпращам това през ноща вместо с обичайната сутрешна поща. Надявам се, че ще го прочетеш далеч от любопитни погледи и ще избегнеш неудобни въпроси. От това, което министърът ми каза, когато ми съобщи, че си станал префект, мисля, че все още се влияеш много от Хари Потър. Трябва да ти кажа, Рон, че нищо не може да те постави в по-голяма опасност да изгубиш значката си от общуването ти с това момче. Да, сигурен съм, че ще се изненадаш да прочетеш това, казвал си много пъти, че Потър винаги е бил любимецът на Дъмбълдор, но се чувствам длъжен да ти кажа, че влиянието на Дъмбълдор ще намалява за сметка на хора, които имат по-различни, и със сигурност по-прецизни наблюдения върху поведението на Потър. Няма да ти кажа повече тук, но прочети утре Пророчески вести и ще получиш по-ясна представа накъде духа вятърът, и можеш да промениш и посоката на твоя. Сериозно, Рон, ти не би искал да бъдеш мерен със същия аршин като Потър, това може да бъде много вредно за бъдещите ти планове и тук имам предвид и след училище. Както вероятно знаеш, баща ни го придружи до съда, Потър имаше дисциплинарно изслушване това лято пред целия Магьоснически трибунал, където не се представи много добре. Той се измъкна на косъм, ако питаш мен, и много от хората, с които съм разговарял, са убедени в неговата вина. Може да се страхуваш да се конфронтираш с Потър, знам, че той може да бъде неуравновесен и, от всичко което съм чувал, склонен към насилие, но ако има нещо, за което да се тревожиш или нещо в поведението му те притеснява, съветвам те да разговаряш с Долорес Умбридж, наистина възхитителна жена, за която съм сигурен, че с удоволствие ще те посъветва. Това ме води и до другата част от съвета ми. Както отбелязах по-горе, с влиянието на Дъмбълдор скоро ще е свършено. Твоята лоялност, Рон, трябва да е не към него, а към училището и министерството. Много съжалявам да чуя, че професор Умбридж е получила толкова малко съдействие при опитите си да наложи тези задължителни промени в Хогуортс, които министерството толкова силно желае /от следващата седмица вероятно ще й бъде по-лесно и отново, прочети утре Пророчески вести!/ Мога да кажа само това, ученик, който показва желание да съдейства на професор Умбридж ще има големи шансове да бъде избран за Отличник през следващите години. Съжалявам, че не можах да ви видя всички през лятото. Боли ме да критикувам родителите ни, но се страхувам, че не мога да живея под техния покрив, докато продължават да се смесват с опасния кръг около Дъмбълдор. Ако пишеш на майка, можеш да й кажеш, че Стърджис Подмоър, който е голям приятел на Дъмбълдор е изпратен в Азкабан за злоупотреба в министерството. Може би това ще й отвори очите с какви криминални типове са се забъркали така глупаво. Бях късметлия да се избавя от петното, че съм общувал с такива хора, министърът никога не е бил толкова благосклонен към мен, и се надявам, Рон, че няма да позволиш на фамилните връзки да те заслепят и доведат до разбиранията и действията на нашите родители. Искрено се надявам, че те навреме ще разберат, че са били на много погрешен път и разбира се, ще бъда готов да приема пълното им извинение, когато настъпи този ден. Моля те, помисли внимателно за това, което казах, най-вече за частта относно Хари Потър и отново поздравление, че си станал префект.
Твой брат,
Хари погледна Рон.
— Добре — каза той, като се опита гласът да му да звучи така, сякаш приема нещата като шега — ако ти искаш да… ъ-ъ-ъ… какво беше? — Той погледна писмото на Пърси — а, да, да прекъснеш връзките с мен, кълна се, че няма да упражня насилие върху теб.
— Остави — каза Рон и протегна ръка — Той е — и смачка писмото на Пърси наполовина — най-големият… — и като накъса писмото на парчета, го хвърли в огъня.
— Хайде, трябва да свършим това преди разсъмване — каза бързо на Хари и посочи съчинението на професор Синистра пред тях.
Хърмаяни погледна Рон със странно изражение на лицето.
— Дай ги тук — каза рязко тя.
— Какво? — каза Рон.
— Дай ми ги, ще ги погледна и коригирам — каза тя.
— Сериозно ли говориш? Ах, Хърмаяни, ти ни спасяваш живота — каза Рон — какво мога да…?
— Да кажете „Обещаваме, че никога няма да оставяме домашните си за последния момент“ — каза тя с ръце върху съчиненията им, но готова да се разсмее.
— Милион благодарности, Хърмаяни — каза слабо Хари, остави съчинението си, потъна обратно в креслото и затвори очи.
Беше вече половин час след полунощ и в общата стая бяха останали само тримата и Крукшанкс. Единственият звук беше от перото на Хърмаяни, което се движеше по редовете на съчиненията им и от страниците на учебниците, които тя прелистваше за да отбележи нови факти. Хари беше изтощен. Той изпитваше странно, празно, болезнено усещане в стомаха си.
Знаеше, че повечето хора в Хогуортс го смятат за странен, дори луд, знаеше, че фалшивите намеци на Пророчески вести са от месеци, но имаше нещо, което беше видял в писмото на Пърси, когато съветваше Рон да прекъсне отношенията им и да съобщава на Умбридж, това правеше ситуацията реална като нищо друго. Той познаваше Пърси от четири години, беше стоял в къщата им през лятото, беше споделял палатка с него по време на Световното първенство по куидич, беше получавал от него високи оценки по време на Тримагическия турнир, а сега Пърси го смяташе за неуравновесен и вероятно склонен към насилие. И с прилив на симпатия към кръстника си, Хари си помисли, че Сириус вероятно е единственият човек, когото познаваше, който наистина знае как се чувства, защото Сириус беше в същата ситуация. Почти целият магьоснически свят смяташе Сириус за опасен убиец и голям поддръжник на Волдемор и той беше живял с това четиринайсет години… Хари примигна. Той току — що беше видял в камината нещо, което не трябва да е там. Беше като знак, който се появи и изчезна незабавно. Не… не можеше да бъде… това беше само въображението му, тъй като си беше помислил за Сириус…
— О’кей, напиши това — каза Хърмаяни на Рон, като му подаде съчинението и страница, написана на ръка — и след това добави този завършек, който написах за теб.
— Хърмаяни, честно казано, ти си най-чудесният човек, който някога съм срещал — каза слабо Рон — и ако някога отново те нагрубя…
— … ще знам, че си се върнал към нормалното — каза Хърмаяни — Хари, твоето е о’кей, освен този пасаж в края, мисля, че просто не си чул професор Синистра. Европа е покрита с лед, а не с мишки — Хари?
Хари беше станал от креслото си и сега лежеше на каменната плоча пред камината и като гледаше към пламъците.
— Ъ-ъ-ъ… Хари? — каза неразбиращо Рон — Защо си там долу?
— Защото току-що видях главата на Сириус в огъня — каза Хари.
Той говореше доста спокойно, предишната година беше видял Сириус в камината, но сега не беше съвсем сигурен, защото главата се появи и изчезна много бързо.
— Главата на Сириус? — повтори Хърмаяни — Искаш да кажеш главата на Сириус, както когато се беше появил да разговаряте по време на Тримагическия турнир ли? Но той не може да го направи сега, би било твърде… Сириус!
Тя се задъха, като гледаше пламъците. Рон остави перото си. Там по средата на танцуващите пламъци седеше главата на Сириус, дългата черна коса падаше около ухиленото му лице.
— Бях почнал да си мисля, че ще си легнете преди някой от вас да ме забележи — каза той — Появявах се на всеки час.
— Ти си се показвал в огъня на всеки час? — каза Хари с полусмях.
— Само за няколко секунди за да погледна дали теренът е чист.
— Но какво щеше да стане, ако някой те беше видял? — попита загрижено Хърмаяни.
— Мисля, че една първокурсничка, но тя май си помисли, че съм призрак — каза бързо Сириус, тъй като Хърмаяни сложи ръка пред устата си — Изчезнах в същия миг, когато тя ме видя и се обзалагам, че си е помислила, че съм привидение или нещо друго смахнато.
— Ама, Сириус, това е ужасен риск — започна Хърмаяни.
— Звучиш като Моли — каза Сириус — Това беше единственият начин да дойда с отговора на писмото на Хари, без да използвам код, и кодовете могат да бъдат разгадавани.
При споменаването на писмото на Хари, Хърмаяни и Рон се обърнаха да го погледнат.
— Не си казвал, че си писал на Сириус! — каза укорително Хърмаяни.
— Забравил съм — каза Хари, което си беше чиста истина. Срещата му с Чо в соварника беше изгонила всичко друго от ума му.
— Не ме гледай по този начин, Хърмаяни, нямаше друг начин да получи тази секретна информация, нали, Сириус?
— Не, това беше много добре — каза усмихвайки се Сириус — Така или иначе е по-добре да побързаме, само за причината за безпокойството — твоят белег.
— Какво за…? — започна Рон, но Хърмаяни го прекъсна.
— После ще ви кажа. Продължавай, Сириус.
— Добре, знам, че не е забавно, когато те боли, но не мисля, че има за какво да се тревожиш. Не помниш ли, че и миналата година те боля?
— Да, и Дъмбълдор каза, че се случва, когато Волдемор изпитва силна емоция — каза Хари, пренебрегвайки както обикновено потреперването на Рон и Хърмаяни — Може би е бил само, не знам, много ядосан в нощта, когато изтърпявах наказанието.
— Добре, сега когато той се завърна, ще наранява много често — каза Сириус.
— Значи не мислиш, че има нещо общо с факта, че Умбридж ме докосна, когато изтърпявах наказанието? — попита Хари.
— Убеден съм — отговори Сириус — Познавам репутацията й и съм сигурен, че не е смъртожадна.
— Достатъчно е гадна, за да бъде — каза мрачно Хари и Рон и Хърмаяни кимнаха в знак на съгласие.
— Да, но светът не се разделя на добри хора и смъртожадни — каза Сириус с крива усмивка — Знам, че е противно същество, но трябваше да чуете какво казва за нея Ремус.
— Лупин познава ли я? — попита бързо Хари, спомняйки си коментарите на Умбридж за получовеците по време на първия им урок.
— Не — каза Сириус — но тя е автор на редица антивърколашки разпоредби и за него е било невъзможно да си намери работа.
Хари си спомни колко по-изнемощял изглеждаше Лупин тези дни и антипатията му към Умбридж се засили.
— Какво има тя срещу върколаците? — попита ядосано Хърмаяни.
— Страхува се от тях, предполагам — усмихна се Сириус на нейното възмущение. — Тя ги нарича получовеци, провеждала е кампании да има преследвания и го постигна миналата година. Представете си да ви губят времето и енергията в гонитба на получовеци, докато те са само малко по-опасни от Крийчър.
Рон се разсмя, но Хърмаяни изглеждаше унила.
— Сириус — каза тя с укор — Честно казано, ако положиш някакво старание спрямо Крийчър, той би ти отвърнал със същото. След всичко, ти си единственият член от семейството му и професор Дъмбълдор каза…
— Е, как са уроците на Умбридж? — прекъсна я Сириус — Тя упражнява ли ви да преследвате получовеци?
— Не — каза Хари, като игнорира обидения поглед на Хърмаяни, че е прекъсната защитата й на Крийчър.
— Всичко, което правим е да четем тъпия учебник — каза Рон.
— А, да, тези фигури — каза Сириус — Нашата информация е от вътрешен източник в министерството е, че Фъдж е този, който не иска да тренирате в битка.
— Да тренираме в битка? — повтори скептично Хари — Какво си мисли той, че тук формираме някаква магьосническа армия ли?
— Точно това си мисли, че правите — каза Сириус — или поне това, което се бои, че Дъмбълдор прави, формира си собствена частна армия, с която ще се опита да завземе министерството.
Настъпи пауза, след която Рон каза:
— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал, включително и от нещата, които разправя Луна Лавгуд.
— Значи ние не изучаваме Защита срещу черните изкуства само защото Фъдж се страхува да не нападнем министерството? — каза Хърмаяни, като изглеждаше вбесена.
— Да — каза Сириус — Фъдж си мисли, че Дъмбълдор няма да се спре пред нищо, за да получи власт. Той става все по-голям параноик по отношение на Дъмбълдор с всеки изминат ден. Въпрос на време е да нареди да арестуват Дъмбълдор под някакъв измислен предлог.
Това напомни на Хари за писмото на Пърси.
— Знаеш ли дали утре в Пророчески вести ще излезе нещо за Дъмбълдор? Пърси, братът на Рон намекна, че ще има…
— Не знам — отговори Сириус — Не съм виждал никого от Ордена през целия уикенд, заети са. Бяхме само двамата с Крийчър.
В гласа на Сириус имаше горчива нотка.
— Значи тогава нямаш никакви вести за Хагрид, така ли?
— А… — каза Сириус — добре, той трябваше да се е върнал досега, никой не знае какво му се е случило — Тогава като видя разстроените им лица, добави бързо — Но Дъмбълдор не се тревожи, значи и вие не се притеснявайте. Сигурен съм, че Хагрид е добре.
— Но ако той е трябвало да се върне досега… — каза Хърмаяни с тъничък загрижен глас.
— Мадам Максим беше с него, бяхме във връзка с нея и тя каза, че са се разделили по пътя към къщи, но нищо не показва, че той е ранен или, че е добре.
Хари, Рон и Хърмаяни си размениха загрижени погледи.
— Слушайте, не задавайте толкова много въпроси за Хагрид — каза припряно Сириус — Това само привлича прекалено вниманието, че той не се е върнал и Дъмбълдор не би искал това, всичко ще бъде наред — И когато видя, че не са доволни от думите му, Сириус добави:
— Кога е вашият следващ уикенд в Хогсмийд? Мисля, че мога да дойда тогава като куче.
— НЕ! — казаха Хари и Хърмаяни в един глас високо.
— Сириус, не си ли видял Пророчески вести? — попита загрижено Хърмаяни.
— О, това — каза ухилено Сириус — те винаги си играят на догадки относно месторазположението ми и съм сигурен, че си нямат и най-малката представа…
— Да, но този път мислим, че си имат — каза Хари — Нещо, което каза Малфой във влака ме кара да смятам, че той знае, че си бил с нас, баща му беше на платформата. Сириус, ти познаваш Луциус Малфой, затова не идвай тук, каквото и да става. Ако Малфой отново те разпознае…
— Добре, добре, взех си поука — каза Сириус. Изглеждаше повече от недоволен — Просто мислех, че ще се радваш да бъдем заедно…
— Щях! Просто не искам да те върнат обратно в Азкабан — каза Хари.
Настъпи пауза, през която Сириус гледаше през пламъците към Хари през гънката на хлътналите си очи.
— Ти приличаш много по-малко на баща си, отколкото мислех — каза накрая с подчертана студенина в гласа си — Рискът щеше да е развлечение за Джеймс.
— Виж…
— Добре, трябва да тръгвам. Мога да чуя как Крийчър се качва по стълбите — каза Сириус, но Хари беше сигурен, че той лъже — Ще ти пиша за времето, когато мога да се покажа от пламъците, това поне мога, нали? Ако ти би искал да рискуваш…
Чу се кратко пук и мястото, където беше главата на Сириус избухна в още по-силни пламъци.