Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (29)

Глава 29. Професионална консултация

— Ама защо не взимаш повече уроци по Преграждане? — каза Хърмаяни мръщейки се.

— Казах ти — измърмори Хари — Снейп мисли, че след като имам вече основата мога да продължа сам.

— Значи вече нямаш странни сънища? — попита Хърмаяни скептично.

— Горе — долу — каза Хари, без да я гледа.

— Добре де, не мисля, че Снейп трябва да спира докато не си абсолютно сигурен, че можеш да ги контролираш! — каза възмутено Хърмаяни — Хари, мисля, че трябва да отидеш при него и да попиташ.

— Не — каза Хари твърдо — Просто спри, Хърмаяни, ОК?

Беше първия ден от Великденската ваканция и Хърмаяни, както беше обичайно за нея, прекара голяма част от деня рисувайки ревизирани графици за тримата. Хари и Рон я оставиха да го прави тъй като беше по-лесно, отколкото да спорят с нея и във всеки случай графиците биха могли да се окажат полезни.

Рон беше започнал да разбира, че остават само шест седмици до изпитите.

— Ама как може това да те изненадва? — попита Хърмаяни, докато докосваше всяко малко квадратче на графика на Рони с пръчката си и то започваше да свети в различен цвят, в зависимост от предмета.

— Не знам — каза Рон — много неща се случваха.

— Е, ето заповядай — каза тя, подавайки му неговия график — ако го следваш би трябвало да се справиш.

Рон го погледна намръщен, но след това се оживи.

— Оставила си ми по една свободна вечер всяка седмица!

— Това е за тренировките по куидич — каза Хърмаяни.

Усмивката избледня от лицето на Рон.

— И какъв е смисълът? — попита той тъпо-Тази година имаме шанс да спечелим купата по куидич, колкото татко да стане Министър на Магията.

Хърмаяни не отговори, тя гледаше Хари, който се взираше невиждащо в отсрещната стена на общата стая, докато Крукшанкс го побутваше по ръката за да го почешат по ушите.

— Какво става, Хари?

— Какво? — каза той бързо — Нищо.

Хари забеляза своето копие на „Теория на Защитната магия“ и се престори, че търси нещо в съдържанието. Крукшанкс се отказа от опитите си и се промъкна към стола на Хърмаяни.

— Видях Чо по-рано — каза Хърмаяни внимателно — Тя също изглеждаше наистина нещастна… вие двамата да не би пак да сте се карали?

— А-а-а, да, карахме се — каза Хари, благодарен за намереното извинение.

— И за какво?

— Тази нейна подла приятелка, Мариета — каза Хари.

— Е, аз не те обвинявам — каза Рон ядосано, настройвайки ревизирания си график — Ако не беше тя…

Рон се впусна в тирада за Мариета Ейджкомб, която помогна на Хари — всичко, което трябваше да прави е да изглежда ядосан, да кима и да казва „Да“ и „Точно така“, когато Рон си поемаше въздух и можеше да остави мозъка си да се рее свободно, още по нещастен, за това, което видя в мислоема.

Хари почувства, че споменът за това го изяжда от вътре. Той беше толкова сигурен, че родителите му са чудесни хора, че никога не му е било ни най-малко трудно да не вярва на клеветите на Снейп относно характера на баща му. Не бяха ли хора като Хагрид и Сириус казали на Хари колко чудесен е бил баща му? (Е, виж какъв се оказа самият Сириус, каза едно досадно гласче в главата на Хари… и той е също толкова лош, нали?) Да, веднъж беше чул професор Макгоногъл да казва, че баща му и Сириус са били размирниците на училището, но тя ги беше описала като предшественици на близнаците Уизли и Хари не можеше да си представи Фред и Джордж да провесят някого с главата на долу само заради идеята… не и ако наистина не ги харесват… може би Малфой или някой, който наистина го заслужава.

Хари се опита да мисли сякаш Снейп си е заслужавал това, което е изстрадал в ръцете на Джеймс, но не беше ли попитала Лили „Той какво ти направи?“ и не беше ли Джеймс отговорил „Просто факта, че той съществува, ако знаеш какво имам предвид“. Не беше ли Джеймс започнал всичко просто защото Сириус е казал, че му е скучно? Хари си спомни как в Гримо Плейс Лупин каза, че Дъмбълдор го е направил префект с надеждата, че ще може да упражнява някакъв контрол над Джеймс и Сириус… но в мислоема той си седеше и го остави да се случи…

Хари продължи да си напомня, че Лили се беше намесила, неговата майка беше добра. Да, спомена за изражението на лицето й, докато крещи на Джеймс го разстрои така, както нищо друго, тя ясно показа, че не го харесва и Хари просто не можеше да разбере как в края на краищата са се оженили. Един или два пъти се е чудил дали Джеймс не я е накарал насила…

Близо пет години мисълта за баща му е била извор на успокоение и вдъхновение. Когато някой му казваше, че същия като Джеймс се изпълваше с гордост от вътре. А сега… сега се чувстваше празен и нещастен само при мисълта за него.

Времето стана весело, слънчево и топло през Великденската ваканция, но Хари, заедно с другите петокурсници и седмокурсници, беше затворен вътре, тичайки напред и назад до библиотеката. Хари се преструваше, че лошото му настроение е заради наближаващите изпити и тъй като и другите му съученици от Грифиндор изглеждаха болни от учене, никой не оспори думите му.

— Хари, на теб говоря, чуваш ли ме?

— А?

Той се огледа. Джини Уизли, изглеждайки много отвеяна, се беше присъединила към него на масата в библиотеката, където той седеше сам. Беше късна неделна вечер: Хърмаяни се беше прибрала в кулата на Грифиндор за да учи Антични Руни, а Рон имаше тренировка по куидич.

— А-а-а, здрасти — каза Хари, дърпайки книгите към себе си — Как така не си на тренировка?

— Свърши — каза Джини — Рон трябваше да заведе Джак Слопър в болничното крило.

— Защо?

— Ами, не сме сигурни, но мислим, че той сам падна от собствения си удар — Тя въздъхна тежко — Както и да е… един пакет пристигна току що, тъкмо премина новия проверовъчен процес на Умбридж.

Тя повдигна една кутия, опакована в кафява хартия на масата, тя явно беше разопакована и след това безотговорно опакована. Имаше надраскан с червено мастило надпис „Проверен и преминал през Великия Инквизитор на Хогуортс“

— Великденски яйца от мама — каза Джини. Има едно за теб… ето.

Тя му подаде красиво шоколадово яйце, украсено с малки, заледени Снич — ета и според опаковката, съдържащо торбичка Fizzing Whizzbees. Хари го погледна за момент и после, за негов ужас почувства бучка да се надига в гърлото му.

— Добре ли си, Хари? — попита тихо Джини.

— Да, добре съм — каза Хари грубо. Буцата в гърлото му беше болезнена. Той не можеше да разбере защо едно Великденско яйце го кара да се чувства така.

— Напоследък изглеждаш наистина зле — упорстваше Джини — Знаеш ли, сигурна съм, че ако само поговориш с Чо…

— Не с Чо искам да говоря — каза Хари грубо.

— С кого тогава? — попита Джини, гледайки го отблизо.

— Аз…

Той се огледа за да е сигурен, че никой не подслушва. Мадам Пинс беше на няколко реда от тях, подпечатвайки купчина книги за фанатично изглеждащата Хана Абът.

— Бих искал да говоря със Сириус — промърмори той — Но знам, че не мога.

Джини продължи да го гледа замислено. Повече за да има какво да прави, отколкото че му се иска, Хари разопакова Великденското си яйце, отчупи голямо парче и го сложи в устата си.

— Е — каза Джини бавно, взимайки си също малко от яйцето — ако наистина искаш да говориш със Сириус, предполагам, че бихме могли да измислим начин да го направиш.

— Да бе! — каза Хари — Докато Умбридж патрулира около огньовете и чете пощата ни?

— Това да израснеш с Фред и Джордж, каза Джини замислено, е че някак си започваш да мислиш, че всичко е възможно, ако си достатъчно хладнокръвен.

Хари я погледна. Може би беше ефект от шоколада, Лупин винаги е поръчвал да се яде шоколад след среща с Диментори, или просто защото най-накрая беше казал на глас желанието, което го изгаряше отвътре цяла седмица, но се почувства обнадежден.

— КАКВО СИ МИСЛИШ ЧЕ ПРАВИШ?

— О, по дяволите — прошепна Джини, скачайки на крака — Забравих — Мадам Пинс идваше към тях, лицето й беше изкривено от яд.

— Шоколад в библиотеката! — изкрещя тя — Вън — вън — ВЪН! — И размахвайки пръчката си накара книгите на Хари, чантата и мастилницата му да ги подгонят с Джини извън библиотеката, удряйки ги многократно по главата докато тичаха.

За да им напомнят за важността на предстоящите изпити купчина брошури, листовки и съобщения относно различни магически професии се появиха на таблото в кулата на Грифиндор тъкмо преди края на ваканцията, заедно с още едно съобщение на дъската, което гласеше:

Всички петокурсници трябва да се явят на кратка среща с ръководителя на техния дом през първата седмица на летния семестър за да обсъдят бъдещите си професии. Индивидуално насрочените срещи са изброени по-долу.

Хари погледна надолу списъка и откри, че го очакват в офиса на професор Макгоногъл в два и половина в понеделник, което означава че ще пропусне по-голямата част от Пророкуването. Той и другите петокурсници прекараха значителна част от последния уикенд на Великденската ваканция, четейки цялата информация относно професиите, която беше оставена за тях.

— Е, аз не си представям Лечение — каза Рон в последната вечер от ваканцията. Той беше погълнат от брошурата, която носеше емблемата кръстосан кокал и перо на „Св. Мънго“ отпред — Пише, че ти трябва поне „Е“ на ниво СОВА по Отрови, Билкология, Трансфигурация, Заклинания и Защита против черните изкуства. Искам да кажа… по дяволите… не искат много, нали?

— Е, това е много отговорна работа, нали — каза Хърмаяни разсеяно.

Тя се беше съсредоточила върху ярко розово оранжева брошура, със заглавие „ИСКАТЕ ДА РАБОТИТЕ В СФЕРАТА НА МЪГЪЛСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ?“

— Не изглежда да ти трябват много квалификации за да работиш с мъгъли; всичко, което искат е СОВА в Мъгълската наука: Много по-важен е вашият ентусиазъм, търпение и добро чувство за хумор.

— Ще ти трябва повече от добро чувство за хумор за да се сработиш с моя чичо — каза мрачно Хари — По скоро добро чувство кога да се наведеш — Той беше на половината брошура за магическо банкерство — Чуйте това: Търсите ли предизвикателна кариера, свързана с пътуване, приключение и реални, свързани с опасности и съкровища? Тогава помислете за длъжност в Магическа Банка Гринготс, които в момента набират Разбивачи на проклятия за вълнуващи възможности извън граница… Всъщност изискват Математика, ти можеш да го направиш, Хърмаяни!

— Всъщност не си се представям като банкер — каза Хърмаяни, задълбочена в „ИМАТЕ ЛИ НЕОБХОДИМИТЕ КАЧЕСТВА ДА ОБУЧАВАТЕ ТРОЛОВЕ ОХРАНИТЕЛИ?“

— Ей — каза един глас в ухото на Хари. Той се огледа. Фред и Джордж бяха дошли да се присъединят към тях.

— Джини ни говори за теб — каза Фред, протягайки крака на масата пред тях и бутайки няколко брошури за длъжности в Министерство на Магията на земята — Тя каза, че имаш нужда да говориш със Сириус?

— Какво? — каза Хърмаяни остро и ръката й замръзна на половината път, взимайки „НАПРАВЕТЕ УДАР В ОТДЕЛА ЗА МАГИЧЕСКИ ПРОИЗШЕСТВИЯ И КАТАСТРОФИ“

— Даам… — каза Хари, опитвайки се да звучи небрежно — мисля, че би ми харесало.

— Не ставай смешен — каза Хърмаяни, изправяйки се и гледайки го като че не може да повярва на очите си — Докато Умбридж обикаля всички огньове и претърсва всички сови?

— Е, ние мислим, че можем да избегнем това — каза Джордж, като се протягаше и усмихваше — Просто е въпрос на отклонение. Вие може и да сте забелязали, че през Великденската ваканция бяхме сравнително кротки.

— Питахме се — какъв е смисълът да се разстройва времето за почивка? — продължи Фред — И си отговорихме — няма никакъв смисъл. И разбира се бяхме объркали на хората „ревизията“, което е последното нещо, което сме искали да направим.

Той лицемерно кимна към Хърмаяни. Тя изглеждаше отблъсната от тази съобразителност.

— Но подновяваме дейност от утре — продължи Фред оживено — И ако така и така ще вдигаме врява, защо да не го направим така, че Хари да може да си поговори със Сириус?

— Добре, но все пак — каза Хърмаяни, с физиономия все едно обяснява нещо много просто на някой много глупав — дори ако причините объркване как се предполага, че Хари ще говори с него?

— Офиса на Умбридж — каза Хари тихо.

Той беше мислил по този въпрос предната нощ и не откриваше алтернатива. Самата Умбридж му беше казала, че единственият огън, който не се наблюдава е нейният собствен.

— Ти — да не си — луд? — каза Хърмаяни шепнешком.

Рон беше свалил брошурата си за работа в сферата на Търговия с Култивирани Плесени и гледаше внимателно разговора.

— Не мисля — каза Хари, свивайки се.

— И как първо на първо ще влезнеш там?

Хари беше готов за този въпрос.

— Ножа на Сириус — каза.

— Моля?

— Предната Коледа Сириус ми подари един нож, който отваря всяка ключалка — каза Хари — И дори и да е омагьосала вратата и „Алохомора“ да не действа, което се обзалагам, че е направила.

— Какво мислиш по въпроса? — Хърмаяни се беше обърнала към Рон, което неудържимо напомни на Хари за изражението на г — жа Уизли към съпруга й при първото посещение на Хари на Гримо Плейс.

— Не знам — каза Рон, изглеждайки притеснен, че са поискали от него да изрази мнение — Ако Хари иска да го направи решението си е негово, нали?

— Говориш като истински приятел и един Уизли — каза Фред, потупвайки Рон силно по гърба — Добре значи. Възнамеряваме да го направим утре, точно след часовете, защото ще има максимум ефект когато всички са по коридорите — Хари, ще го направим някъде в източното крило за да я извадим от собствения й офис, мисля, че бихме могли да ти осигурим да кажем двадесет минути? — каза той, гледайки към Джордж.

— Лесна работа — каза Джордж.

— И какъв вид объркване е това? — попита Рон.

— Ще видиш, малко братче — каза Фред и двамата с Джордж се изправиха отново — Ако се разходиш по коридора на Мазния Грегъри утре около пет часа.

Хари се събуди рано на следващия ден, чувствайки се почти толкова неспокоен, колкото сутринта преди дисциплинарното изслушване в Министерство на Магията. Не само перспективата да влезе в офиса на Умбридж и да използва нейния огън да говори със Сириус го изнервяше, въпреки че това беше достатъчно лошо само по себе си; днес също се случи да е първия път, в който Хари ще бъде в близост до Снейп, откакто Снейп го изхвърли от офиса си.

След като полежа в леглото, мислейки за предстоящия ден Хари стана много тихо, отиде до прозореца до леглото на Невил и погледна към наистина великолепната сутрин. Небето беше чисто опалово синьо. Точно срещу него Хари можеш да види извисяващото се буково дърво където веднъж баща му е тормозил Снейп. Не беше сигурен какво би могъл въобще да му каже Сириус, което би реванширало това, което той видя в мислоема, но отчаяно искаше да чуе версията на Сириус за това, което е станало, какви смекчаващи вината обстоятелства факти би могло да има или каквото и да било извинение за поведението на баща му…

Нещо привлече вниманието на Хари, движение на границата на Забранената гора. Хари примига срещу слънцето и видя Хагрид да се подава измежду дърветата. Изглежда куцаше. Докато Хари го гледаше Хагрид се заклатушка към вратата на колибата си и изчезна вътре. Хари продължи да гледа още няколко минути. Хагрид не се появи отново, но излезе пушек от комина така че той не би могъл да бъде наранен толкова лошо щом е могъл да запали огъня.

Хари се дръпна от прозореца, отиде обратно до леглото си и започна да се облича. С перспективата да влезе в офиса на Умбридж, Хари не очакваше денят да е от спокойните, но не смяташе и почти постоянните опити на Хърмаяни да го разубеди за това, което смяташе да направи в 5 часа.

За първи път тя беше толкова невнимателна към Професор Бинс по История на Магията, колкото бяха Хари и Рон, като поддържаше поток от прошепнати предупреждения, които Хари много се стараеше да игнорира.

— … и ако тя те хване там, освен че ще те изключи, ще се досети че си говорил със Сириус и този път ще те накара да изпиеш Веритасерума и да отговаряш на въпросите й.

— Хърмаяни — каза Рон тихо и възмутено — ще спреш ли да поучаваш Хари и да вземеш да слушаш Бинс или ще трябва сам да си водя бележки?

— Води си бележки, за разнообразие, няма да ти навреди!

Докато стигнат подземията нито Хари нито Рон бяха проговорили на Хърмаяни. Тъй като нямаше кой да я възпира, тя се възползва от тишината за да поддържа непрестанния поток от ужасяващи предупреждения, всичките изречени с разпалено съскане, което накара Шеймъс да изгуби цели пет минути да проверява котела си за течове.

Междувременно Снейп изглежда беше решил да се прави, че Хари е невидим. Хари, разбира се, беше свикнал на тази тактика, тъй като тя беше дано от любимите на чичо Върнън и като цяло беше благодарен, че не трябва да преживява нещо по-лошо. Всъщност, сравнено с това, което по принцип изтърпяваше от Снейп като подигравки и злонамерени забележки, той намираше новия подход за подобрение и беше доволен да открие, че като е оставен на мира той може да приготви Освежителната Отвара сравнително лесно.

В края на урока той пресипа част от отварата в една колба, затвори я и я занесе до бюрото на Снейп за оценяване, чувствайки, че този път може и да получи „Е“

Тъкмо се беше обърнал, когато чу звук като от счупено. Малфой избухна в неудържим смях. Хари се завъртя обратно. Отварата му лежеше на земята и Снейп го гледаше със злорадо удоволствие.

— Опс — каза меко — Още една нула тогава, Потър.

Хари беше твърде ядосан за да говори. Той се върна при казана си, възнамерявайки да напълни още една колба и да накара Снейп да я оцени, но видя, за негов ужас, че остатъкът е изчезнал.

— Съжалявам! — каза Хърмаяни, притискайки с ръце устата си — Наистина съжалявам, Хари. Мислех, че си свършил и затова почистих!

Хари не можеше да се накара да отговори. Когато се чу звънецът той побърза да излезе от подземията без да се обръща назад и се постара да си намери място между Невил и Шеймъс за обяд за да попречи на Хърмаяни да му натяква отново за използването на офиса на Умбридж.

Той беше в толкова лошо настроение по времето, в което стигна до че от време на време Гадаене, че почти беше забравил насрочения час за избор на професия при професор Макгоногъл, като си спомни чак когато Рон го попита защо не е бил в нейния офис. Той се втурна обратно нагоре по стълбите и пристигна почти без въздух, само с няколко минути закъснение.

— Извинете, Професоре — каза пъшкайки, докато затваряше вратата — Забравих.

— Няма значение, Потър — каза тя остро, но докато говореше някой друг се промъкна иззад ъгъла. Хари се огледа.

Професор Умбридж седеше там, с бележник на коляното, с натруфено малко жабо около врата и малка, ужасно самодоволна усмивка на лицето.

— Седни, Потър — каза професор Макгоногъл кратко. Ръцете й леко трепереха докато разбъркваше многото брошури, разхвърляни на бюрото й.

Хари седна с гръб към Умбридж и направи всичко възможно да се преструва, че не чува стърженето на перото й по бележника.

— Е, Потър, тази среща е за да говорим за идеите за професионална реализация които имаш и да ти помогне да решиш кои предмети да продължиш да изучаваш през шестата и седмата година — каза професор Макгоногъл — Мислил ли си какво би искал да правиш след като напуснеш Хогуортс?

— Ъ-ъ-ъ… — каза Хари.

Шума от стържещото перо зад него го разсейваше много.

— Да? — Професор Макгоногъл подкани Хари.

— Ами, мислех, може би, да стана Аврор — промърмори Хари.

— Значи ти трябват отлични оценки за това — каза професор Макгоногъл, изваждайки малка, тъмна брошура от купчината на бюрото си и отваряйки я — Изискват минимум пет СОВА и нищо под оценка „Надхвърлени очаквания“, доколкото виждам. Тогава ще трябва да преминеш през строга серия изпити на характер и дарба в офиса на Аврор. Труден път за кариера, Потър, взимат само най-добрите. Всъщност мисля, че никой не е бил приет последните три години.

В този момент Професор Умбридж се изкашля толкова леко, все едно искаше да види колко тихо може да го направи. Професор Макгоногъл я игнорира.

— Предполагам би искал да знаеш кои предмети ще трябва да изучаваш? — продължи тя с малко по-висок глас от преди.

— Да — каза Хари — Защита против Черните изкуства — предполагам?

— Разбира се, каза професор Макгоногъл остро — Също бих те посъветвала.

Професор Умбридж пак се изкашля, малко по-забележимо този път. Професор Макгоногъл си затвори очите за момент, отвори ги отново и продължи все едно нищо не се е случило.

— Също бих препоръчала и Трансфигурация, защото на Аврорите често им се налага да се трансфигурират или претрансфигурират в работата си. Също съм длъжна да ти кажа сега, Потър, че не приемам ученици в класа си СОВА ако не са постигнали оценка „Оправдани Очаквания“ или по-висока на Обикновено Магьосническо Ниво. Бих казала, че в момента ти си за оценка „Приемлив“, така че трябва добре да поработиш преди изпитите за да имаш шанс да продължиш. След това трябва да преминеш Заклинания, винаги е полезно и Отвари. Да, Потър, Отвари — добави тя с едва забележима усмивка — Отварите и противоотварите са задължителни уроци за Аврорите. И трябва да ти кажа, че професор Снейп абсолютно отказва да приема ученици, които имат оценка, по-ниска от „Изключителен“ на СОВА, така че.

Професор Умбридж се изкашля по най забележимия начин откакто беше дошла.

— Мога ли да ти предложа хапче против кашлицата, Долорес? — рязко попита професор Макгоногъл, без да поглежда към професор Умбридж.

— А, не, много благодаря — каза Умбридж, с толкова омразния на Хари превзет смях — Само се чудих дали бих могла съвсем малко да ви прекъсна, Минерва?

— Опасявам се, че ще го направиш — каза професор Макгоногъл със стиснати зъби.

— Само се чудех дали г — н Потър притежава необходимия темперамент за Аврор? — каза професор Умбридж сладко.

— Така ли? — каза професор Макгоногъл надменно — Е, Потър — продължи тя, все едно не ги бяха прекъсвали — ако амбицията ти е сериозна, бих те посъветвала здраво да се концентрираш да повишиш оценките си по Трансфигурация и Отвари. Виждам, че професор Флитуик те е оценил между „Приемлив“ и „Оправдани Очаквания“ за последните две години, така че Заклинанията изглеждат приемливи. Колкото до „Защита против черните изкуства“, общо взето оценките ти са били високи, професор Лупин в частност те е научил — сигурна ли си, че не искаш хапчета против кашлица, Долорес?

— Не, няма нужда, благодаря ти, Минерва — усмихна се престорено професор Умбридж, която току що се беше изкашляла възможно най-силно — Само съм загрижена, че може би нямаш последните оценки на Хари по „Защита срещу черните изкуства“ пред теб. Почти съм сигурна, че ти оставих бележка.

— Какво, това нещо? — каза професор Макгоногъл, погнусена, изваждайки лист розов пергамент измежду листата в папката на Хари. Хвърли му един поглед, зениците й едва забележимо се отвориха, след това го върна обратно в папката без коментар.

— Да, както казвах, Потър, професор Лупин мисли, че си показал подчертан интерес към предмета и явно за Аврор.

— Не разбра ли бележката ми, Минерва? — попита професор Умбридж с меден глас, почти забравяйки да кашля.

— Разбира се, че я разбрах — каза професор Макгоногъл, толкова здраво стиснала зъби, че думите излизаха малко заглушени.

— Ами тогава, аз съм объркана… Страхувам се, че не разбирам как можеш да даваш на г — н Потър фалшиви надежди, че.

— Фалшиви надежди? — повтори професор Макгоногъл, все още отказвайки да погледне професор Умбридж — Той има високи оценки на всички тестове по „Защита срещу черните изкуства“

— Много съжалявам, че трябва да те опровергая, Минерва, но както можеш и сама да видиш от моята бележка, Хари има много ниски резултата на уроците при мен.

— Може би трябва да обясня малко по-ясно — каза професор Макгоногъл, обръщайки се най после да погледне Умбридж директно в очите — Той е постигнал високи оценки на всички тестове по „Защита срещу черните изкуства“ направени от компетентен учител.

Усмивката на професор Умбридж изчезна внезапно като гръмване на крушка. Тя се облегна назад на стола, обърна лист от тефтера си и започна да драска наистина бързо, изхвръкналите й очи се търкаляха от едната до другата страна. Професор Макгоногъл се обърна към Хари, тънките й ноздри се бяха разширили, очите й горяха.

— Имаш ли въпроси, Потър?

— Да — каза Хари — Какъв вид тестове за характер и дарба ти прилага Министерството, в случай че имаш достатъчно СОВИ?

— Ще трябва да демонстрираш възможност да реагираш добре на натиск и т.н — каза професор Макгоногъл — постоянство и отдаденост, защото обучението на Аврор отнема повече от три години, без да броим много високите умения по Практическа Защита. Това означава много повече учене дори след като си напуснал училище, така че ако не си подготвен.

— Мисля също, че ще откриеш — каза Умбридж със студен глас — че Министерството гледа и досиетата на тези, които кандидатстват за Аврори. Криминалните им досиета.

— Ако не си подготвен да държиш още повече изпити след Хогуортс би трябвало да се насочиш към друга.

— Което означава, че това момче има шанс да стане Аврор колкото Дъмбълдор има някога да се завърне в това училище.

— Много добър шанс значи — каза професор Макгоногъл.

— Потър има криминално досие — каза високо Умбридж.

— Всички обвинения от Потър бяха свалени — каза Макгоногъл още по-високо.

Професор Умбридж се изправи. Тя беше толкова ниска, че нямаше голяма разлика, но нейния натруфен, превзет маниер беше заместен от голяма ярост, която направи широкото й, провиснало лице да изглежда особено зловещо.

— Потър няма никакви шансове да стане Аврор!

Професор Макгоногъл също се изправи на крака и в нейния случай това беше по впечатляващо движение, тя засенчи професор Умбридж.

— Потър — каза със звънтящ тон — Аз ще ти помогна да станеш Аврор дори и ако това е последното нещо, което ще направя. Ако трябва да те наблюдавам денонощно ще направя всичко възможно да постигнеш желаните резултати!

— Министърът на Магията никога няма да наема Хари Потър! — каза Умбридж, яростно повишавайки глас.

— Може и да има нов Министър на Магията докато Потър стане готов да се присъедини! — изкрещя професор Макгоногъл.

— Аха! — изпищя професор Умбридж, сочейки с дебелия си пръст към Макгоногъл — Да! Да, да, да! Разбира се! Това искаш, нали, Минерва Макгоногъл? Искаш Корнелиус Фъдж да бъде заменен от Албус Дъмбълдор! Мислиш, че ти ще бъдеш на моето място, нали Старши заместник министър и директор на училището!

— Ти бълнуваш — каза професор Макгоногъл, изключително презрително — Потър, професионалната консултация приключи.

Хари преметна чантата си през рамо и забърза да излезе от стаята, без да смее да погледне професор Умбридж. По целия коридор можеше да чуе нея и професор Макгоногъл как продължават да крещят една на друга.

Професор Умбридж все още дишаше като че ли току що е пробягала състезание когато влезе за техния урок по Защита срещу черните изкуства този следобед.

— Надявам се, че си премислил това, което смяташ да направиш, Хари — прошепна Хърмаяни в момента, в който отвориха учебниците си на глава тридесет и четири „Без отмъщение и Преговори“ — Умбридж изглежда в наистина лошо настроение вече…

От време на време Умбридж хвърляше гневни погледи към Хари, който държеше главата си надолу, взирайки се в Теория на Защитната Магия, очите му бяха разфокусирани, мислеше…

Само си представяше реакцията на професор Макгоногъл ако го хванат да в офиса на професор Умбридж часове след като му е гласувала доверие… нямаше какво да го спре просто да отиде в Кулата на Грифиндор и да се надява че по някое време следващата лятна ваканция ще има шанс да попита Сириус за сцената, която видя в Мислоема… нищо, освен мисълта, че ще предприеме този разумен начин на действие го накара да се почувства все едно оловна тежест му падна на стомаха… и освен това нещото на Фред и Джордж, чиято размирица беше вече планирана, без да споменаваме ножа, който понастоящем лежеше в училищната му чанта заедно Мантията Невидимка на баща му.

Но все пак си оставаше въпросът „ами ако го хванат“…

— Дъмбълдор се пожертва за да те запази в училището, Хари — прошепна Хърмаяни, вдигайки книгата си за да закрие лицето си от Умбридж — И ако те изхвърлят днес всичко ще е било напразно!

Той можеше да зареже плана и просто да се научи да живее със спомена за това, което баща му е направил в един летен ден, преди повече то двадесет години…

После си спомни Сириус в огъня в камината горе в Общата стая на Грифиндор…

По-малко приличаш на баща си, отколкото мислех… рискът забавляваше Джеймс…

Но искаше ли да продължава да прилича на баща си?

— Хари, не го прави, моля те не го прави! — каза Хърмаяни с измъчен глас когато би звънеца в края на часа.

Той не отговори, не знаеше какво да направи.

Рон изглеждаше решен да не дава нито мнението си, нито съвети си; не поглеждаше Хари и въпреки това, когато Хърмаяни си отвори устата да се опита да разубеди Хари, той каза с тих глас:

— Дай му почивка, а? Сам може да реши.

Сърцето на Хари биеше много бързо когато напусна класната стая. Беше на половината път по коридора отвън когато чу безпогрешните звуци от размирицата в далечината. Имаше писъци и крясъци, които отекваха някъде над тях; хората, които излизаха от класните стаи около Хари спираха на място и уплашено гледаха към тавана.

Умбридж дойде на бегом от класната стая толкова бързо, колкото късите й крака можеха да я донесат. Изваждайки пръчката си тя забърза към отсрещната посока — сега или никога.

— Хари, моля те! — проплака слабо Хърмаяни.

Но той беше решил, премятайки чантата си по-здраво на рамото си той тръгна да бяга, промушвайки се между учениците, които сега тичаха в обратната посока за да видят за какво беше цялата тази шумотевица в източното крило.

Хари стигна коридора на офиса на Умбридж и го намери празен. Скривайки се зад едни големи доспехи, чийто шлем скърцаше и го наблюдаваше, той отвори чантата си, видя ножа на Сириус и наметна Мантията невидимка. След това бавно и внимателно изпълзя иззад доспехите и продължи по коридора докато не стигна вратата на Умбридж.

Той вкара острието на магическия нож в процепа и го премести внимателно нагоре и надолу, след това го извади. Имаше слабо изщракване и вратата се отвори. Той се шмугна вътре в офиса, затвори вратата бързо след себе си и се огледа.

Нищо не се движеше освен ужасните котенца, все още в чиниите на стената над конфискуваните метли.

Хари свали мантията си и тръгна към огъня, намери това, от което имаше нужда за секунди, малка кутийка съдържаща блестяща летателна пудра.

Той се наведе пред празната решетка, ръцете му трепереха. Никога не беше правил такова нещо, въпреки че знаеше как би трябвало да работи. Подаде глава в огъня, взе голяма щипка пудра и я пусна върху дърветата подредени прилежно под него. Те избухнаха изведнъж в зелени пламъци.

— Номер дванадесет, Гримо Плейс! — каза високо и ясно Хари.

Беше едно от най-невероятните преживявания, които той беше имал. Беше пътувал с летателна пудра и преди, разбира се, но тогава цялото му тяло се въртеше ли въртеше в пламъците през мрежата магически камини, която се разпростираше из цялата страна. Този път, коленете му останаха твърдо на студения под на офиса на Умбридж и само главата му прелетя през емералдовия огън…

И тогава, толкова внезапно колкото беше започнало, въртенето спря. Чувствайки се замаян и все едно носеше изключително топъл шал около главата си, Хари отвори очи за да види, че гледа нагоре от кухненската камина към дълга, дървена маса, където един мъж седеше, задълбочен в парче пергамент.

— Сириус?

Мъжът скочи и се огледа. Не беше Сириус, беше Лупин.

— Хари! — каза той, оглеждайки се шокиран — Какво правиш, какво става, наред ли е всичко?

— Да — каза Хари — само се чудех, имам предвид, само ми се искаше да поговоря със Сириус.

— Ще го извикам — каза Лупин, скачайки на крака, все още изглеждащ объркан — той се качи горе да потърси Крийчър, явно пак се крие на тавана…

И Хари видя Лупин как бърза да излезе от кухнята. Сага нищо друго не му оставаше освен да гледа стола и краката на масата. Той се зачуди защо Сириус никога не е споменавал колко неудобно е да се говори от камина; коленете му вече се обаждаха болезнено от дългия контакт с твърдия каменен под на Умбридж.

Лупин се завърна със Сириус на бегом след няколко минути.

— Какво става? — попита бързо Сириус, отмятайки дългата си, тъмна коса от очите си и коленичейки на земята пред огъня, така че той и Хари да бъдат на едно ниво.

Лупин също коленичи, изглеждайки много загрижен и каза:

— Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?

— Не — каза Хари, нищо подобно… само исках да поговоря… за татко.

Те се спогледаха изненадани, но Хари нямаше време да се почувства неудобно или засрамен; коленете му ставаха все по-чувствителни с всяка секунда и той пресметна, че пет минути вече бяха минали от началото на размирицата; Джордж му беше обещал едва двадесет. Затова той се впусна незабавно в историята, която беше видял в Мислоема.

Когато свърши нито Сириус, нито Лупин проговориха. Тогава Лупин каза тихо:

— Не бих искал да съдиш баща си по това, което си видял там, Хари. Той беше само на петнайсет.

— Аз съм на петнайсет! — каза Хари възбудено.

— Виж, Хари — каза успокояващо Сириус — Джеймс и Снейп се мразеха от момента, в който се погледнаха за първи път, беше едно от онези неща, това можеш да разбереш, нали? Мисля, че Джеймс беше всичко, което Снейп искаше да бъде — беше популярен, беше добър на куидич, добър в почти всичко. А Снейп беше този малък чудак, който беше до уши в Черните Изкуства и Джеймс, както и да ти е изглеждало там, Хари, винаги е мразил Черните Изкуства.

— Да — каза Хари — но той беше нападнал Снейп без причина, само защото… добре де, само защото ти каза, че ти е скучно — завърши той, с нотка на извинение в гласа.

— Не се гордея с това — каза бързо Сириус.

Лупин гледаше отстрани на Сириус и каза:

— Виж, Хари, това, което трябва да разбереш е, че баща ти и Сириус бяха най-добри в училище във всичко, което правеха, всички мислеха, че те са върха и те понякога се поувличаха.

— Имаш предвид, че понякога бяхме малки, арогантни хулиганчета — каза Сириус.

Лупин се усмихна.

— Той продължаваше да си разбърква косата — каза Хари, с болка в гласа.

Сириус и Лупин се засмяха.

— Забравил съм, че имаше такъв навик — каза Сириус разчувстван.

— Играеше ли си със Снича? — попита нетърпеливо Лупин.

— Дааа — каза Хари, гледайки неубедително към Сириус и Лупин просия зареян в спомени — Е… Аз всъщност мислех, че е малко идиот.

— Разбира се, че беше малко идиот! — каза Сириус ободрен — всички бяхме идиоти! Е, Лун не толкова — каза честно, гледайки към Лупин.

Но Лупин поклати глава.

— Казвал ли съм ви някога да оставите Снейп? — каза той — Имал ли съм някога куража да ви кажа, че не сте в ред?

— Е, добре — каза Сириус — караше ни да се срамуваме от себе си понякога… това беше нещо…

— И — каза Хари, решен да каже всичко, което му се въртеше в главата, докато беше тук — той продължаваше да гледа към момичетата в езерото, надявайки се, че те го гледат!

— Да, той винаги се правеше на глупак когато Лили беше наоколо — каза Сириус, свивайки се — не можеше да спре да се показва, когато беше близо до нея.

— Тя как се е оженила за него? — попита Хари нещастно — Тя го е мразела!

— Не, не го е мразела! — каза Сириус.

— Тя започна да излиза с него през седмата година — каза Лупин.

— След като Джеймс се беше поуспокоил — каза Сириус.

— И спря да тормози хората само за удоволствие — каза Лупин.

— Дори и Снейп? — каза Хари.

— Е — каза Лупин бавно — Снейп беше специален случай. Имам предвид, той никога не пропусна възможност да прокълне Джеймс така че нямаше как да се очаква, че Джеймс да го остави така, нали?

— И майка ми беше съгласна с това?

— Тя не знаеше кой знае колко, да ти кажа истината — каза Сириус — Имам предвид, Джеймс не взимаше Снейп на срещите си с нея и да го тормози пред нея, нали?

Сириус се намръщи на Хари, който все още гледаше неубедено.

— Виж — каза той — баща ти беше най-добрият приятел, който някога съм имал и беше добър човек. Много хора са идиоти на петнайсет. Той го надрасна.

— Да, добре — каза тежко Хари — Просто никога не съм мислел, че ще ми стане жал за Снейп.

— Сега като го спомена — каза Лупин, с лека гънка между веждите — как реагира Снейп като те хвана да гледаш всичко това?

— Каза ми, че никога повече няма да ме учи на Преграждане — каза Хари равнодушно — все едно това е голямо разочаров…

— Той КАКВО? — изкрещя Сириус, карайки Хари да подскочи и устата му се напълни със сажди.

— Сериозно ли говориш, Хари? — каза Лупин бързо — Спря да ти дава уроци?

— Да — каза Хари, изненадан от това, което той определи като преиграване — Но всъщност всичко е наред, мен не ме интересува, даже е облекчение ако трябва да ви кажа ист…

— Идвам там да говоря със Снейп! — каза Сириус твърдо и той даже се изправи, но Лупин го дръпна силно долу отново.

— Ако някой трябва да го каже на Снейп това ще бъда аз — каза той твърдо — Но Хари, първо ти ще отидеш обратно при Снейп и ще му кажеш, че никакъв начин той не трябва да спира да ти дава уроци — когато Дъмбълдор чуе…

— Не мога да му кажа това, ще ме убие — каза Хари възмутен — Не сте го видели когато излязохме от Мислоема.

— Хари, няма нищо по-важно от това ти да научиш Преграждане! — каза Лупин строго — Разбираш ли ме? НИЩО!

— Добре, добре — каза Хари, напълно смутен и раздразнен — Докато… Ще се опитам да му кажа нещо… но няма да бъде…

Той замълча. Можеше да чуе далечни стъпки.

— Крийчър ли слиза по стълбите?

— Не, каза Сириус, поглеждайки зад себе си — сигурно е някой от твоята страна.

Сърцето на Хари прескочи няколко удара.

— По-добре да вървя — каза той бързо и издърпа главата си обратно от огъня на Гримо Плейс. За момент главата му изглежда се въртеше на главата му и той се намери коленичил пред камината на Умбридж и видя как пламъци примигаха и изчезнаха.

— Бързо, бързо! — той чу хриптящ глас да мърмори точно пред вратата на офиса — А, оставила я е отворена.

Хари се наметна с Мантията Невидимка и тъкмо беше успял да се скрие целия под нея, когато Филч нахълта в офиса.

Той изглеждаше изключително доволен от нещо и си говореше сам възбудено, докато прекосяваше стаята, отвори шкафа на бюрото на Умбридж и започна да ровичка документите вътре.

— „Одобрение за Напердашване“… „Одобрение за Напердашване“… Най-после мога да го направя… години наред им се разминаваше…

Той извади парче пергамент, целуна го и след това се измъкна бързо през вратата, притискайки го към гърдите си.

Хари се изправи на крака и като провери дали си е взел чантата и че Мантията Невидимка го покрива целия, той отвори вратата и побърза да излезе от офиса след Филм, който куцаше напред по-бързо отколкото Хари някога го беше виждал.

Веднъж излязъл от офиса на Умбридж, Хари реши, че е по-безопасно да стане видим отново. Той свали Мантията, прибра я в чантата си и забърза напред.

Силни крясъци се чуваха от Преддверието. Той се затича надолу по мраморните стълби и това, което видя беше все едно цялото училище се е събрало там.

Беше точно като нощта, в която Трелони беше изгонена. Учениците стояха около стените в голям кръг (Хари забеляза, че някои от тях са покрити със вещество, което много прилича на Stinksap); учители и духове бяха също в тълпата.

Надути измежду останалите зрители седяха членовете на Инквизиторския Отряд, които всички гледаха изключително доволни от себе си и Пийвс, който кръжеше отгоре, се втренчи във Фред и Джордж, които стояха в средата с непогрешимия поглед на двама човека, които току що са били притиснати до стената.

— И така! — каза Умбридж триумфално. Хари осъзна, че тя стоеше само на няколко стъпала от него, още един път гледайки надолу към плячката си — И така, мислите че е забавно да обърнете училищните коридори в тресавище, така ли?

— Доста забавно, да — каза Фред, гледайки към нае без ни най-малък сигнал за страх.

Филч си проправи път по-близо до Умбридж, почти плачещ от щастие.

— Взех документа, Госпожо Директор — каза той, размахвайки парчето пергамент, което Хари току що го беше видял да взима от бюрото й — Имам документа и камшиците чакат… о — о — о, разрешете ми да го направя сега…

— Много добре, Аргус — каза тя — Вие двамата — тя тръгна напред, гледайки към Фред и Джордж — сте на път да научите какво се случва с нарушителите в моето училище.

— Знаете ли какво? — каза Фред — Не мисля така.

Той се обърна към близнака си.

— Джордж — каза Фред — мисля, че сме надраснали редовното обучение.

— Да, и аз така се чувствам напоследък — каза Джордж леко.

— Време е да изпитаме талантите си в реалния свят, не мислиш ли? — попита Фред.

— Определено — каза Джордж.

И преди Умбридж да успее да каже и дума, те вдигнаха пръчките си и казаха заедно „Акцио метли!“

Хари чу силно счупване някъде далече. Гледайки наляво той се наведе точно навреме. Метлите на Фред и Джордж, едната все още влачеща тежката верига и железния ключ, с които Умбридж ги беше заковала за стената, се носеха по коридора към своите притежатели; те се завъртяха наляво, полетяха надолу по стълбите и спряха рязко пред близнаците, веригата тракаше шумно по каменния под.

— Няма да се виждаме — каза Фред на професор Умбридж, премятайки крака си през метлата си.

— Да — а, не се притеснявайте да поддържате връзка — каза Джордж, яхвайки своята.

Фред погледна наоколо към събраните ученици, към притихналата, взираща се тълпа.

— Ако някой иска да си купи Портативно Тресавище, което беше демонстрирано горе, да заповяда на ул. Диагон — али, номер двадесет и три — Магическите Шеги на Уизли — каза той със силен глас — Нашите нови помещения!

— Специални намаления за ученици на Хогуортс, които се закълнат, че ще използват нашите продукти за да се отърват от този стар прилеп — добави Джордж, сочейки професор Умбридж.

— СПРЕТЕ ГИ! — изкрещя Умбридж, но беше твърде късно. Докато Инквизиторския отряд се приближаваше, Фред и Джордж изритаха вратата, изстрелвайки се на петнайсет стъпки във въздуха, железния ключ се люлееше опасно отдолу. Фред погледна през залата към полтъргайста, който кръжеше на неговото ниво над тълпата.

— Направи го ад за нея вместо нас, Пийвс.

И Пийвс, когото Хари никога не беше виждал да приема заповеди от ученик преди, махна камбановидната си шапка и я размаха в поздрав докато Фред и Джордж излитаха сред възбудени аплодисменти от учениците долу и ускориха през отворената предна врата към възхитителния залез.