Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (21)

Глава 21. Окото на змията

Събота сутринта Хърмаяни си проправи път към кабината на Хагрид през два фута сняг. Хари и Рон искаха да отидат с нея, но планината от домашни беше отново застрашително нараснала, така че те неохотно останаха в общата стая, като се опитваха да игнорират веселите викове, идващи отвън, където учениците се пързаляха по леда, спускаха се с тобоган или се замерваха със снежни топки.

— М-м-м-м — измуча Рон, най-после изгубил търпение и залепи глава на прозореца — Аз съм префект и ако още една снежна топка удари прозореца — УХ!

Той отдръпна рязко главата си назад, лицето му беше цялото в сняг.

— Това са Фред и Джордж — каза горчиво, блъсвайки прозореца зад себе си — Идиоти …

Хърмаяни се върна от Хагрид точно преди обяда, треперейки леко, мантията й беше мокра до колената.

— Е? — каза Рон, като я погледна щом влезе — Получи ли всички уроци, планирани за него?

— Да, опитах се — каза тя тъпо, потъвайки в креслото до Хари. След това извади пръчката си, размаха я леко и ги лъхна топъл въздух, после я насочи към робата си и от парата тя изсъхна — Не беше там, когато отидох. Чуках най-малко половин час. Тогава той се зададе от гората.

Хари изпъшка. Забранената гора гъмжеше от този вид създания, повечето от които можеха да докарат на Хагрид уволнение.

— Какво е донесъл оттам? Каза ли? — попита той.

— Не — каза жално Хърмаяни — Той каза, че иска да е изненада. Опитах се да му обясня за Умбридж, но той не възприе. Каза, че никой с всичкия си не би учил Нарлове вместо Химери, о, не мисля, че е донесъл Химери — добави тя при вида на пребледнелите Рон и Хари — но това не е поради липса на опит, защото той каза нещо за трудностите при намирането на яйца. Не знам колко пъти му казах, че ще бъде по-добре да се придържа към плана на Гръбли-Планк. Честно казано, не мисля, че е чул и половината от това, което му казах. Както знаете, е в малко особено настроение. Все още не иска да каже как е получил всички тези наранявания.

Повторната поява на Хагрид на учителската маса за закуска не беше посрещната с ентусиазъм от всички ученици. Някои, като Фред, Джордж и Лий Джордън бяха доволни и затичаха между масите на Грифиндор и Хафълпаф, за да стиснат огромната лапа на Хагрид, други като Лавендър и Парвати размениха мрачни погледи и поклатиха глава. Хари знаеше, че много от тях предпочитат уроците на професор Гръбли-Планк и най-лошото беше, че една малка част от него знаеше, че имат много добра причина за това, идеята на Гръбли-Планк за интересен урок не криеше риска, че някой от тях ще пострада.

Беше обяснимо защо Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха към Хагрид във вторник, добре облечени срещу студа. Хари се чудеше не само за това какво беше решил да ги учи Хагрид, но и за това как Малфой и неговата банда ще се държат, ако Умбридж ги гледа.

Така или иначе, Великата инквизиторка не се виждаше никъде, докато те се бореха със снега към Хагрид, който стоеше и ги очакваше накрая на Забранената Гора. Той не направи успокоителен знак, натъртванията, които бяха пурпурни в събота вечерта, сега бяха обагрени в зелено и жълто и някои от неговите резки все още кървяха. Хари не можеше да разбере това, навярно Хагрид беше нападнат от някое създание, от чиято отрова страдаше и не можеше да се излекува? Сякаш за да допълни зловещата картина, Хагрид носеше нещо на раменете си, което приличаше на умряла крава.

— Ще работим тук днес — каза щастливо Хагрид на появилите се ученици, обръщайки глава към тъмните дървета зад тях — Доста закътани са. Така или иначе, те предпочитат тъмнината.

— Кои предпочитат тъмнината? — Хари чу Малфой да казва остро на Краб и Гойл с нотка на паника в гласа си — Какво е това, което предпочита тъмнината, нали чухте?

Хари си спомни единственото друго събитие, когато Малфой беше влизал в Гората, тогава той не беше много смел. Той му се усмихна, след мача по куидич всичко, което причиняваше дискомфорт на Малфой, му създаваше комфорт.

— Готови ли сте? — попита бодро Хагрид, като гледаше към класа — Добре, приготвих това пътуване до Гората за петокурсниците, за да видите тези създания в естествената им среда. Това, което ще учим днес е доста рядко срещано, смятам, че съм единственият в Британия, който ги отглежда и тренира.

— Сигурен ли сте, че сте ги тренирали? — попита Малфой, паниката в гласа му изпъкваше още повече — Защото това не е първият случай, когато носите бесни същества на класа, нали?

Слидеринци измърмориха в съгласие и няколко грифиндорци се присъединиха към тях.

— Разбира се, че са тренирани! — каза Хагрид и намести малко по-високо умрялата крава на раменете си.

— Тогава какво се е случило с лицето ви? — потърси обяснение Малфой.

— Това си е моя работа! — заяви ядосано Хагрид — Сега ако сте свършили със задаването на глупави въпроси, последвайте ме.

Той се обърна и тръгна към Забранената гора. Никой не изглеждаше въодушевен да го последва. Хари погледна към Рон и Хърмаяни, които кимнаха и тримата тръгнаха след Хагрид, а след тях и останалата част от класа.

Те вървяха около десет минути, докато не стигнаха до място, където дърветата бяха се сближили едно с друго, беше тъмно като в здрач и по земята нямаше сняг. С грухтене Хагрид остави кравата на земята, отстъпи и се обърна с лице към класа, по-голямата част от който се влачеше от дърво на дърво към него нервно, в очакване сякаш да ги нападне нещо всеки момент.

— Елате насам, елате — окуражаваше ги Хагрид — Сега те ще бъдат привлечени от миризмата на месо, но за всеки случай ще ги повикам, защото те ме познават.

Той се обърна, отмести косата от лицето си и издаде странен крясък, който отекна през тъмните дървета като звук от някоя чудовищна птица. Никой не се разсмя, повечето изглеждаха твърде уплашени, за да издадат и звук.

Хагрид издаде същия крясък отново. Измина минута, в която класът продължи да стои в нервно очакване зад дърветата какво ли ще е това, което ще се появи. И тогава, когато Хагрид за трети път отметна косата си и разшири огромния си гръден кош, Хари кимна на Рон и забелязаха тъмното място между две дървета.

Две празни, бели, светещи очи се уголемяваха в мрака и след малко оттам се показаха глава и врат на змей и тялото на голям, черен кон. То проучи класа за няколко секунди, плющейки с дългата си черна опашка, след това наведе глава и започна да яде от мъртвата крава с големите си зъби.

Голяма вълна на облекчение премина през Хари. Най-после имаше доказателство, че той не си беше представял тези създания, те бяха истински. Хагрид също ги познаваше. Погледна нетърпеливо към Рон, но Рон все още гледаше към дърветата и след няколко секунди прошепна:

— Защо Хагрид не извика отново?

По-голямата част от класа изглеждаха объркани и нервно чакащи като Рон, но конят стоеше пред тях. Изглежда само още двама човека го виждаха: жилаво момче от Слидерин, което стоеше зад Гойл наблюдаваше с отвращение как конят яде, и Невил, чиито очи се бяха вперили в дългата черна опашка.

— О, идва още един! — каза гордо Хагрид, когато втори черен кон се показа иззад дърветата, приближи се до месото и започна да яде — Сега нека да вдигнат ръце тези, които ги виждат?

Много доволен, че най-после е разрешил загадката на тези коне, Хари вдигна ръка. Хагрид му кимна.

— Да… да… знаех, че ще можеш да ги видиш, Хари — каза Хагрид сериозно — И ти също, Невил, а? И…

— Извинете — проточи подигравателно Малфой — но какво се предполага, че би трябвало да видим?

Вместо отговор, Хагрид посочи към кравата на земята. Целият клас впери погледи в нея за няколко секунди, след което няколко човека изпъшкаха, а Парвати изпищя. Хари разбираше защо, гледката на разкъсваща се пред очите им плът и изчезваща във въздуха беше наистина странна.

— Кой го прави? — попита с ужасен глас Парвати, като се криеше зад дървото — Кой го яде?

— Тестрали — каза гордо Хагрид и Хърмаяни издаде едно кратко и разбиращо „Ох!“ зад рамото на Хари — Хогуортс има няколко такива тук. Сега, кой знае…?

— Но те са наистина, наистина нещастни! — прекъсна го Парвати, като изглеждаше паникьосана — Те носят огромно нещастие на хората, които ги виждат. Професор Трелони ми каза веднъж…

— Не, не, не — каза Хагрид подхилвайки се — това е само суеверие, те не са нещастни, те са много интелигентни и полезни. Естествено в началото те не вършеха много работа, докато Дъмбълдор се върна от едно дълго пътуване и от тогава те дърпат каретите на училището… вижте, идват още два.

Още два коня се подадоха спокойно откъм дърветата, единият от тях дойде много близко до Парвати, която се притисна до дървото и каза:

— Мисля, че усетих нещо и то е близо до мен.

— Не се безпокой, няма да те нарани — каза търпеливо Хагрид — Добре, сега ми кажете има ли още някой, който да ги е видял?

Хърмаяни вдигна ръка.

— Продължи тогава — каза й Хагрид грейнал.

— Единствените хора, които ги виждат — каза тя — са хората, които са виждали смъртта.

— Точно така! — каза тържествено Хагрид — Десет точки за Грифиндор. Сега, Тестралите…

— Хм, хм.

Беше пристигнала професор Умбридж. Тя бе застанала на няколко крачки от Хари, носейки отново зелените си шапка и мантия, нейният бележник беше в готовност. Хагрид, който никога преди това не бе чувал престореното покашляне на Умбридж се втренчи в най-близкия Тестрал, доказано под впечатлението, което му бе направил звукът.

— Хм, хм.

— О, здравейте — отвърна Хагрид и се усмихна, когато уточни източника на гласа.

— Получихте ли бележката, която изпратих в кабинета ви тази сутрин? — каза Умбридж със същия висок бавен глас, който бе използвала към него и преди, сякаш разговаря с някой, който е много чужд и бавноразвиващ се — в която ви уведомявах, че ще инспектирам вашия урок?

— О, да — каза весело Хагрид — Радвам се, че благополучно намерихте мястото! Добре, както можете да видите… о, или не можете? Днес учим за Тестралите…

— Моля? — каза високо професор Умбридж, постави ръка до ухото си и се намръщи — Какво казахте?

Хагрид изглеждаше леко сконфузен.

— Ъ-ъ-ъ… Тестрали! — каза той високо — Големи — ъ-ъ-ъ — крилати коне, както знаете!

Той плесна по бедрата си с надежда. Професор Умбридж повдигна вежди и си отбеляза в бележника: „Изглежда… прибягва… до… груби… знаци… език“

— Добре… както и да е… — каза Хагрид, като се обърна към класа и изглеждаше леко объркан — Та… за какво говорех?

— „Изглежда… има… къса… памет“ — промърмори Умбридж, достатъчно високо, че да я чуят всички. Драко Малфой изглеждаше така, сякаш Коледа е дошла с един месец по-рано, Хърмаяни, от друга страна, се обърна почервеняла и едва подтискаше гнева си.

— О, да — каза Хагрид и хвърли стеснителен поглед към бележника на Умбридж — Да, исках да ви кажа как… исках да ви кажа как отгледахме табуна. Започнахме от един мъжки и пет женски. Този — и посочи към първия кон, който се беше появил — се казва Тенебрус, той ми е любимецът, първият, който се роди тук, в гората…

— Наясно ли сте — прекъсна го високо Умбридж — че Министерството на магията класифицира Тестралите като „опасни“?

Сърцето на Хари заби ускорено, но Хагрид само се подсмихна под мустак.

— Тестралите не са опасни! Добре, те може би са малко по… ако наистина бъдат безпокоени…

— „Показва… знаци… на… задоволство… при… идеята… за… насилие…“ — промърмори Умбридж, докато отново пишеше в бележника си.

— Не… хайде! — каза Хагрид, като сега изглеждаше леко загрижен — Исках да кажа, само че… Тестралите имат просто лоша репутация заради… нещото за смъртта… хората мислят, че са лоша поличба, но те не са наистина зли… просто другите не разбират…

Умбридж не отговори, завърши бележката си, след това погледна към Хагрид и каза много високо и бавно:

— Моля, продължете да преподавате както обикновено. Ще се поразходя — тя правеше гримаси, докато ходеше /Малфой и Панси Паркинсън се спогледаха с мълчаливи усмивки/ — между учениците и ще им задавам въпроси.

Хагрид я погледна, напълно неразбиращ защо тя му говори така, сякаш той не разбира нормален английски. В очите на Хърмаяни сега имаше сълзи от гняв.

— Ти, жабо, ти, гадна жабо! — прошепна тя, докато Умбридж вървеше покрай Панси Паркинсън — Знам какво правиш, ти, отвратителна, двулична, гадна…

— Ъ-ъ-ъ… както и да е — каза Хагрид, видимо борещ се да се върне към урока си — и така Тестралите. Да. За тях може да се кажат много неща.

— Смятате ли — каза със звънлив глас Умбридж на Панси Паркинсън — че можете да разберете професор Хагрид, когато той говори?

Също както и Хърмаяни, Панси имаше сълзи в очите си, но нейните сълзи бяха от смях, наистина, отговорът й беше малко неразбираем, защото се опитваше да овладее кискането си.

— Не… защото… добре… звучи… като грухтене през повечето време…

Умбридж записа в бележника си. Няколко косъмчета от брадата на Хагрид настръхнаха, но той се направи, че не е чул отговора на Панси.

— Ъ-ъ-ъ… да… нещо важно за Тестралите. Добре те са побеснявали понякога, но никога няма да го направят повече.

— Защото те ви разбират, предполагам — каза високо Малфой и Панси Паркинсън избухна отново в кикот. Професор Умбридж се усмихна прощаващо към тях и след това се обърна към Невил.

— Вие можете да видите Тестралите, така ли, Лонгботъм? — попита тя.

Невил кимна.

— Кого сте видели да умира? — попита го с безразличен тон.

— Моя… моя дядо — отговори Невил.

— И какво мислите за тях? — каза тя, като размахваше късата си и дебела ръка към конете, които бяха оглозгали месото до кокал.

— Ъ-м-м-м… — каза нервно Невил, хвърляйки поглед към Хагрид — Добре… те са… те са… ОК.

— Учениците… са… явно… заплашени… за… да… не… признаят… че… са… уплашени… — промърмори Умбридж и отново записа нещо в бележника си.

— Не! — каза Невил, изглеждайки разстроен — Не се плаша от тях!

— Всичко е наред — каза Умбридж, като го потупваше по рамото с престорено разбираща усмивка, която се стори на Хари повече от цинична — Добре, Хагрид — обърна се тя към него отново, като пак заговори с висок и бавен глас — Мисля, че това е достатъчно. Ще получите /тя направи знак във въздуха сякаш нещо пристига/ резултатите от вашата инспекция /тя посочи към бележника/ в срок от десет дена — Тя разпери десетте си пръста и усмивката й, повече от всякога широка и жабешка пропълзя по лицето й, което предизвика у Панси Паркинсън и Малфой нов прилив на смях. Хърмаяни трепереше от гняв, а Невил изглеждаше сконфузен и унил.

— Тази противна, лъжлива, двулична стара гарга! — изфуча Хърмаяни половин час по-късно, когато се връщаха към замъка през пътеките, които бяха направили по-рано в снега — Знаете ли какво прави тя? Нейна работа е онова за получовеците — опитва се да изкара Хагрид някакъв вид трол, само защото той е имал майка великанка и не е честно, защото това наистина не беше лош урок, имам пред вид, беше отново леко опасно, но Тестралите са добри де факто, за Хагрид те наистина са добри!

— Умбридж каза, че са опасни — каза Рон.

— Добре, както каза Хагрид, те могат да се грижат за себе си — каза нетърпеливо Хърмаяни — Гръбли-Планк сигурно нямаше да ни ги покаже, преди степента ТРИТОН, но, добре, те са много интересни, нали? Начинът, по който някои хора ги виждат, а други не могат! Бих искала да мога.

— Така ли? — попита я спокойно Хари.

Тя изглеждаше внезапно ужасена.

— О, Хари — съжалявам — не, разбира се беше глупаво от моя страна да го кажа.

— О’кей — каза бързо той — Не се тревожи.

— Изненадан съм колко много хора могат да ги видят — каза Рон — Трима в класа…

— Да, Уизли, тъкмо се чудехме — каза злонамерен глас. Нечути от никой от тях, Малфой, Краб и Гойл вървяха отзад — Не смяташ ли, че ако си видял някой убит, ще можеш да виждаш по-добре куофъла?

Той, Краб и Гойл тръгнаха със смях към замъка, пеейки в хор „Уизли е нашият крал“. Ушите на Рон почервеняха.

— Не им обръщай внимание, просто не им обръщай внимание — каза Хърмаяни, като извади пръчката си и измагьоса отново топъл въздух над тях, за да може пътят им да е по-лесен, докато вървяха покрай оранжериите.

Декември им донесе още сняг и лавина от домашни за петокурсниците. Дежурствата на Рон и Хърмаяни като префекти станаха по-тежки с наближаването на Коледа. Трябваше да наглеждат украсата на замъка „Опитайте се да поставите гирляндите, когато Пийвс е хванал другия край и се опитва да ви завърже с него“ каза Рон, да наблюдават първо и второкурсниците по време на междучасията им вътре поради големия студ. „И те са нахални малки подлеци, знаете ли, ние не бяхме такива по време на първата си година“ — каза Рон и да патрулират по коридорите с Аргус Филч, който подозираше, че коледният дух може да се прояви в магьоснически дуели „Този направо си е изгубил ума“ — каза Рон побеснял. Те бяха толкова заети, че Хърмаяни дори спря да плете шапки за домашни духчета и бе ядосана, че не е завършила последните три.

— Всички тези бедни духчета, които все още не съм успяла да освободя, ще трябва да прекарат Коледа тук защото няма достатъчно шапки.

На Хари сърце не му даваше да й каже, че Доби е взел всичко, което тя е оставила и се задълбочи в съчинението по История на магията. Не му се искаше да мисли за Коледа. За пръв път в училищната си кариера искаше да прекара ваканцията си далече от Хогуортс. Между забраната си за куидич и тревогата си дали Хагрид ще бъде или не поставен под изпитание, той се чувстваше дълбоко засегнат от това място. Единственото, което му допадаше тук бяха срещите на ДА и те щяха да бъдат прекратени по време на ваканцията, тъй като всеки от ДА щеше да бъде със семейството си. Хърмаяни щеше да отиде на ски с родителите си, нещо което много забавляваше Рон, тъй като никога не беше чувал за това мъгълско развлечение. Рон щеше да си отиде в Бъроуз. Хари устоя няколко дена на завистта, когато Рон му каза, в отговор на въпроса на Хари къде ще прекара Коледа:

— Но ти също идваш! Не ти ли казах? Мама ми писа преди една седмица и ми каза да те поканя.

Хърмаяни завъртя очи, но духът на Хари се повдигна: мисълта за Коледа в Бъроуз беше чудесна, макар и леко помрачена, че няма да бъде със Сириус. Чудеше се дали ще може да убеди госпожа Уизли да покани за празника кръстника му. Въпреки съмнението, че Дъмбълдор ще позволи на Сириус да напусне Гримо Плейс така или иначе и мисълта, че госпожа Уизли не го иска особено, защото те се караха толкова често. Сириус не беше се обаждал на Хари от последния път в камината и въпреки че Хари знаеше, че е под постоянно наблюдение от Умбридж дали пак ще се опита да установи контакт, той не искаше да мисли, че Сириус е сам в старата къща на майка си, може би споделяйки бисквита с Крийчър.

Хари пристигна рано в Стаята на нуждата за последната сбирка на ДА преди ваканцията и се зарадва, че го е направил, защото когато факелът избухна в пламъци видя, че Доби е идвал да украси мястото за Коледа. Сигурен беше, че духчето го е направило, защото от тавана се спускаха стотици златни дрънкулки с образа на Хари върху тях и надпис „Хари Коледа на всички!“.

Хари тъкмо бе свалил последната от тях, когато вратата се отвори и влезе Луна Ловгуд, отнесена както винаги.

— Здрасти — каза неясно тя и погледна украшенията наоколо — Хубави са, ти ли ги сложи?

— Не — отвърна Хари — Домашното духче Доби.

— Имел — каза отнесено Луна, посочвайки към голям грозд бели плодове, окачени над главата на Хари. Той подскочи.

— Добро решение — каза много сериозно Луна — Често бъкат от Nargles.

Хари си спести въпроса относно Nargles при пристигането на Анджелина, Кейти и Алиша. И тримата бяха замръзнали и останали без дъх.

— Добре — каза тъпо Анджелина, свали мантията си и я постави в ъгъла — Най-после ви намерихме.

— Намерихте ме? — попита неразбиращо Хари.

— Ти и Фред и Джордж — каза нетърпеливо Анджелина — Намерихме друг търсач.

— Кой? — попита бързо Хари.

— Джини Уизли — отвърна Кейти.

Хари я изгледа.

— Да, знам — каза Анджелина, като извади пръчката си — но тя е доста добра. Не толкова добра колкото теб, разбира се — каза, като му хвърли много мръсен поглед — но след като не можем да имаме теб…

Хари преглътна язвителния си отговор, дали тя си представяше, че той преживява изключването си от отбора сто пъти повече от нея.

— А какво става с биячите? — попита той, като се опитваше да запази нормалния си глас.

— Ендрю Кърк — отговори без ентусиазъм Алиша — и Джак Слоупър. Никой от тях не е брилянтен, но като се сравнят с останалите идиоти, които дойдоха…

Пристигането на Рон, Хърмаяни и Невил прекъсна тази депресираща дискусия и след около пет минути стаята беше достатъчно пълна, за да предотврати изгарящите погледи на Анджелина.

— О’кей — каза той на всички — Мисля, че тази вечер трябва да преговорим всички неща, които досега сме правили, защото това е последната сбирка преди ваканцията и не подхожда да учим нещо ново преди триседмична пауза.

— Няма да правим нищо ново? — прошепна Захариас Смит достатъчно високо, за да го чуят останалите в стаята — Ако знаех, нямаше да дойда.

— Всички ние наистина съжаляваме, че Хари не ти е съобщил — каза високо Фред.

Няколко човека се изкикотиха. Хари видя Чо да се смее и почувства познатия гъдел в стомаха си.

— Можем да се упражняваме по двойки — каза Хари — Ще започнем с Препречващото заклинание десет минути, после отново ще опитаме със Зашеметяването.

Всички се разделиха. Хари както обикновено партнираше на Невил. Скоро стаята се изпълни с пресекливи викове „Импедимента!“. Хората замръзваха за минута или повече, по време на които партньорите им можеха да погледнат безцелно наоколо останалите двойки, след това се свестяваха и на свой ред отправяха заклинанието.

Невил усъвършенстваше все повече и повече познанието си. След като Хари беше зашеметяван три пъти, той изпрати Невил да се присъедини отново към Рон и Хърмаяни, за да може да се разходи из стаята и да види останалите. Когато се приближи до Чо, тя грейна, той устоя на изкушението да мине още няколко пъти.

След десет минути с Препречващата магия, те отново се върнаха към Зашеметяващата. Мястото беше твърде ограничено, за да им позволи да направят това заклинание веднага. Половината група наблюдаваше другата част, след което си разменяха местата.

Хари се почувства горд, докато ги гледаше. Наистина, Невил зашемети Падма Патил вместо Дийн, в когото се целеше, но беше по-близко от всякога до целта, и всички други бяха постигнали огромен напредък.

След около час Хари обяви прекъсване.

— Ставате все по-добри — каза той, като грейна към тях — Когато се върнем от ваканция, можем да се заемем с някои от трудните заклинания. Може би дори Патронус.

Понесе се развълнуван шепот. Хората започнаха да излизат по двама или трима, като пожелаваха на Хари „Весела Коледа“. Като се чувстваше доволен, той започна да прибира възглавничките заедно с Рон и Хърмаяни. Рон и Хърмаяни излязоха преди него, той се забави малко, защото Чо беше още вътре и той се надяваше да чуе от нея „Весела Коледа“.

— Не, ти тръгвай — чу я да казва на приятелката си Мариета и сърцето му заби, докато се правеше, че прибира последната възглавница. Вече беше сигурен, че са сами и очакваше тя да заговори. Вместо това чу подсмърчане.

Той се обърна и видя Чо да стои на средата на стаята, а по лицето й имаше сълзи.

— Ка…?

Не знаеше какво да прави. Тя просто стоеше и тихичко хлипаше.

— Какво става? — попита едва — едва той.

Тя поклати глава и изтри лице с ръкава си.

— Аз — съжалявам — каза тя — Предполагам… просто… научаването на тази материя… просто ме кара да … се чудя… дали… ако той знаеше всичко това… щеше да е още жив.

Хари почувства как сърцето му се сви. Трябваше да предположи. Тя искаше да говори за Седрик.

— Той знаеше тези неща — каза той тежко — Беше доста добър, иначе никога нямаше да се оправи в онзи лабиринт. Но ако Волдемор наистина иска да те убие, просто нямаш шанс.

Тя изхълца при името на Волдемор, но погледна Хари без да трепне.

— Ти си оцелял, когато си бил още бебе — каза спокойно тя.

— Да, така е — отвърна Хари с досада, като тръгна към вратата — Не знам защо се е случило на мен, а не на някой друг, така че не е нещо, с което се гордея.

— О, не си отивай! — каза Чо, все още плачейки — Съжалявам, че те разстроих с всичко това… не исках…

Тя отново изхлипа. Беше толкова красива, дори когато очите й бяха зачервени от плач. Хари се почувства ужасно. Щеше да е доволен и само на едно „Весела Коледа“

— Знам, че е ужасно за теб — каза тя, докато отново бършеше очи с ръкава си — Имам предвид, че си видял Седрик да умира… Предполагам, че не искаш да си спомняш за това, нали?

Хари не отговори: беше истина, но щеше да е безсърдечно да я изрече на глас.

— Ти си н-наистина добър учител, знаеш ли — каза Чо със слаба усмивка — Никога не съм можела да зашеметявам преди това.

— Благодаря — отвърна неловко Хари.

Те се гледаха дълго. Хари почувства изгарящо желание да излезе от стаята, и в същото време пълна неспособност да направи и крачка.

— Имел — каза Чо, като посочи тавана над главите им.

— Да — отговори Хари. Устата му беше пресъхнала — Сигурно са пълни с Nargles.

— Какво е това Nargles?

— Идея си нямам — каза Хари. Тя се приближи. Главата му се замая — Ще трябва да попиташ Луна Ловгуд.

Чо издаде забавен звук, подобен на смях. Беше дошла много близо до него. Той можеше да преброи луничките на носа й.

— Наистина те харесвам, Хари.

Той не можеше да мисли. Целият пламна, мозъкът и краката му бяха като парализирани.

Тя беше плътно до него. Можеше да види всяка сълза по миглите й.

Когато се върна в общата стая половин час по-късно, намери Рон и Хърмаяни на най-добрите места до огъня, всички други си бяха легнали. Хърмаяни беше написала много дълго писмо, беше изпълнила половин руло пергамент, което се вееше от ъгъла на масата. Рон лежеше на лявата си страна, опитвайки се да завърши домашното си по трансфигурация.

— Какво те задържа? — попита той, докато Хари седна в съседното кресло до Хърмаяни.

Хари не отговори. Той беше в състояние на шок. Половината от него искаше да разкаже на Рон и Хърмаяни какво се беше случило току-що, но другата половина предпочиташе да го запази в тайна.

— Добре ли си, Хари? — попита Хърмаяни, като посочи към него с върха на перото си.

Хари се почувства раздвоен. Истината е, че не знаеше дали е добре или не.

— Какво става? — повдигна се Рон и се вгледа в Хари — Какво се случи?

Хари не знаеше как да им каже и дали изобщо искаше да им каже. Накрая реши да замълчи. Хърмаяни взе материалите от ръцете му.

— Чо ли беше? — попита тя делово — Тя ли те задържа след сбирката?

— Тя — започна Хари, прочисти гласа си и опита отново — Тя… ъ-ъ-ъ…

— Целуна ли я? — попита бързо Хърмаяни.

Рон седна толкова бързо, че едва не бутна мастилницата си. Без да обръща внимание на това, той жадно погледна Хари.

— Е? — поиска обяснение.

Хари видя любопитството, изписано по лицето на Рон и веселието по обикновено намръщеното лице на Хърмаяни и кимна.

— ХА!

Рон направи триумфалния знак на победата с пръстите си и се разсмя дрезгаво, което накара няколко застанали до прозореца второкурсници да се обърнат към тях. Неохотна усмивка пропълзя по лицето на Хари докато гледаше Рон.

Хърмаяни погледна с отвращение Рон и се върна към писмото си.

— Е? — попита накрая Рон — Как беше?

Хари помисли за момент.

— Мокро — каза истината накрая.

Рон издаде шум, за който трудно можеше да се каже дали е ликуване или отвращение.

— Защото тя плачеше — продължи тежко Хари.

— О — каза Рон, усмивката му помръкна — Толкова ли си лош в целуването?

— Не знам — отвърна Хари, който не беше се замислял върху това, и незабавно се разтревожи — Може и да съм.

— Разбира се, че не си — отговори разсеяно Хърмаяни, все още пишейки писмото си.

— Откъде знаеш? — попита много остро Рон.

— Защото Чо прекарва половината си време тези дни в плач — отвърна неясно Хърмаяни — Тя плачеше през целия път до мястото.

— Не мислиш ли, че малко целувки биха я утешили? — попита усмихвайки се Рон.

— Рон! — отговори Хърмаяни с глас, пълен с достойнство, поставяйки перото в мастилницата си — ти си най-нечувствителният човек, когото съм имала нещастието да срещна.

— Какво би трябвало да означава това? — попита също с достойнство Рон — Що за човек би плакал, когато го целуват?

— Да — каза Хари, леко отчаяно — Що за човек наистина?

Хърмаяни ги погледна с израз на съжаление.

— Не разбирате ли чувствата на Чо в момента? — попита ги тя.

— Не — отговориха Хари и Рон в един глас.

Хърмаяни въздъхна и остави перото си долу.

— Добре, тя видимо тъжи за смъртта на Седрик. Предполагам също, че се чувства конфузно защото е харесвала Седрик, а сега харесва Хари и не може да реши кого от тях харесва повече. След това се чувства виновна, тъй като мисли, че е обида за паметта на Седрик да се целува с Хари и се притеснява какво ще кажат за нея другите, ако започне да излиза с Хари. И също така не може да се справи с чувствата си към Хари, тъй като той е бил единственият, който е бил със Седрик, когато е умрял и всичко е много смесено и болезнено. И също така се тревожи, че ще я изхвърлят от тима по куидич на Рейвънклоу, защото е в такава лоша форма.

Настъпи тежка зашеметяваща тишина, след което Рон се обади:

— Един човек не може да чувства всичко това, та той ще експлоадира.

— Само защото ти имаш емоционалния обхват на чаена лъжичка, не значи, че всички го имаме — сопна се Хърмаяни, като отново взе перото си.

— Тя беше тази, която го започна — каза Хари — Аз нямаше… тя просто дойде при мен… започна да плаче… не знаех какво да направя…

— Не се самообвинявай, приятелю — каза Рон, изглеждайки паникьосан при тази мисъл.

— Трябва да си бил добър към нея — каза загрижено Хърмаяни — Беше, нали?

— Да — каза Хари, неприятна червенина изби по лицето му — Да… потупах я по гърба…

Хърмаяни изглеждаше така, сякаш трудно се сдържаше да не завърти очи.

— Добре, предполагам, че можеше и да е по-лошо — каза тя — Ще я видиш ли пак?

— Разбира се, че ще я видя — каза Хари — Нали имаме сбирки на ДА?

— Знаеш какво искам да кажа — каза нетърпеливо Хърмаяни.

Хари замълча. Думите на Хърмаяни отвориха пред него нова перспектива от стряскащи възможности. Той се опита да си представи, че излиза някъде с Чо, може би Хогсмийд, и да бъдат насаме в продължение на часове. Разбира се, тя щеше да очаква от него да я покани след случилото се… мисълта накара стомахът му болезнено да се свие.

— О, добре — каза отчуждено Хърмаяни, като отново се втренчи в писмото си — Имаш доста възможности да я поканиш.

— А ако той не иска да я покани? — каза Рон като гледаше Хари с необичайно съсредоточен израз на лицето си.

— Не бъди глупак — каза неясно Хърмаяни — Хари я харесва от години, нали, Хари?

Той не отговори. Да, той харесваше Чо от години, но когато си представяше сцена между двамата, той винаги си представяше усмихнатата Чо, а не тази Чо, която хлипаше неудържимо на рамото му.

— На кого пишеш тази новела? — попита Рон Хърмаяни, като се опита да прочете парчето пергамент, което падна на пода. Хърмаяни веднага го скри от поглед.

— Виктор.

— Крум?

— Колко Викторовци познаваме?

Рон не каза нищо, но изглеждаше кисел. Около двайсет минути прекараха в тишина, Рон завърши съчинението си по трансфигурация с много нетърпеливи изсумтявания и прекъсвания, Хърмаяни пишеше неотклонно в самия край на пергамента, нави го грижливо и го подписа. Хари гледаше към огъня, като му се искаше повече от всякога Сириус да е при него и да му даде няколко добри съвета за момичетата. Но огънят бавно изгасваше, докато накрая останаха само въгленчетата и Хари видя, че отново са последните останали в общата стая.

— Лека нощ — каза Хърмаяни, като се прозя широко и тръгна по стълбището към спалнята на момичетата.

— Какво толкова намира в Крум? — попита Рон, докато двамата с Хари тръгнаха към спалнята на момчетата.

— Добре — каза Хари, като осмисляше въпроса — Предполагам, че той е по-голям, нали… и той е международен играч по куидич…

— Да, но въпреки това — каза Рон, като звучеше раздразнено — Искам да кажа, че е нацупен циганин, нали?

— Доста нацупен, вярно — съгласи се Хари, като мислите му още бяха при Чо.

Те свалиха робите си и облякоха пижамите си в пълно мълчание. Дийн, Шеймъс и Невил бяха вече заспали. Хари остави очилата си на нощното си шкафче и си легна, но не спусна завесите пред себе си, вместо това се загледа към звездното небе през прозореца до леглото на Невил. Ако само знаеше по това време миналата нощ, че ще целуне Чо Чанг…

— Лека нощ — избоботи Рон някъде вдясно.

— Лека — отвърна Хари.

Може би следващият път… ако има следващ път… тя ще бъде по-щастлива. Ще я покани да излязат, вероятно го е очаквала и сега му е сърдита… или лежи в леглото, все още плачейки за Седрик… Той не знаеше какво да мисли. Обяснението на Хърмаяни му се струваше по-комплицирано, отколкото можеше да разбере.

— Ето на това могат да ни учат тук … — мислеше, докато се обръщаше на едната си страна — как функционират мозъците на момичетата… ще бъде при всички случаи по-полезно от Пророкуването…

Невил промърмори в съня си. Някъде в нощта избуха сова.

Хари сънуваше, че е пак в стаята на ДА. Чо го укоряваше, че я е скрил тук с фалшиви претенции, беше й обещал 150 картинки от шоколадови жаби… Хари протестираше… Чо викаше „Погледни, Седрик ми даде много картинки от шоколадови жаби!“ и извади от мантията си много картинки и те се разхвърчаха във въздуха. Тогава тя се обърна към Хърмаяни, която каза „Ти си й обещал, Хари, знаеш… мисля, че вместо това трябва да й дадеш нещо друго… например твоята Светкавица?“ Хари протестираше, че не може да й даде Светкавицата, защото Умбридж я беше взела, той беше дошъл в стаята на ДА за да сложи само няколко коледни украшения във вид на главата на Доби…

Сънят се промени.

Тялото му се чувстваше плавно, силно и гъвкаво. Той се плъзгаше между светещ метален лост и тъмен студен камък… беше хоризонтален на вратата… плъзгаше се по корем… беше тъмно, още можеше да види предметите около него да блещукат в странни, вибриращи цветове… той обърна главата си… на пръв поглед коридорът беше празен… но не… на пода седеше човек, брадичката му беше наведена към гърдите му, очертанията му проблясваха в тъмното…

Хари се изплези… той подуши във въздуха миризмата на мъжа… беше жив, но заспал… седнал пред вратата накрая на коридора…

Хари искаше да проучи мъжа… но трябваше да подтисне импулса си… имаше да върши по-важна работа…

Но мъжът се оживи… сребърната мантия падна от краката му и той се изправи… Хари видя неговите вибриращи неясни очертания, видя и закачената за пояса му пръчка… той нямаше избор… издигна се над пода и нанесе удар един, два, три пъти забивайки зъбите си дълбоко в плътта на мъжа, чувствайки как от нея бликва гореща кръв…

Мъжът крещеше от болка… след това замълча… той се свлече обратно срещу стената … кръвта оплиска целия под.

Челото го болеше ужасно… до пръсване.

— Хари! ХАРИ!

Той отвори очи. Всеки инч от тялото му беше облян със студена пот, чаршафите на леглото му се бяха омотали около него като усмирителна риза.

— Хари!

Рон седеше до него, като изглеждаше наистина уплашен. Имаше и други фигури около леглото му. Той покри лицето си с ръце, болката го ослепяваше… обърна се надясно и започна да повръща.

— Наистина е болен — каза уплашен глас — Да повикаме ли някого?

— Хари! Хари!

Трябваше да каже на Рон, беше много важно да му каже… поемайки си дълбоки глътки въздух, Хари се повдигна на леглото, като си наложи да не падне отново, болката наполовина го беше заслепила.

— Баща ти — каза, сърцето му учестено биеше — Баща ти… е бил нападнат…

— Какво? — каза неразбиращо Рон.

— Баща ти! Ударен е, сериозно е, навсякъде имаше кръв…

— Отивам за помощ — каза същия уплашен глас и Хари чу стъпки да се отдалечават тичешком от спалнята.

— Хари, приятелю — каза Рон — ти… ти просто си сънувал.

— Не! — каза вбесено Хари, беше решаващо Рон да разбере.

— Не беше сън… не беше обикновен сън… бях там, видях го… аз го направих…

Можеше да чуе мърморенето на Дийн и Шеймъс, но не го беше грижа. Болката в челото му отслабваше бавно, беше все още потен и трепереше. Той повърна отново и Рон се отмести от пътя.

— Хари, ти не си добре — поклати той глава — Невил отиде за помощ.

— Добре съм! — възмути се Хари, избърса устата си с пижамата и се разтресе неконтролируемо — На мен ми няма нищо, баща ти е този, за когото трябва да се тревожиш, трябва да намерим къде е, кърви като луд… аз бях… беше грамадна змия.

Той се опита да стане от леглото, но Рон го натисна обратно, Дийн и Шеймъс все още си шепнеха някъде наблизо. Хари не знаеше дали беше минала минута или десет, той просто седеше там и се клатеше, чувствайки как болката от белега му отслабва… тогава по стълбите се чуха забързани стъпки и той отново чу гласа на Невил:

— Оттук, професоре.

Професор Макгоногъл влезе забързано в спалнята, облечена в разноцветната си вълнена дреха, очилата й бяха кацнали на върха на носа й.

— Какво има, Потър? Къде те боли?

Никога не беше се чувствал по-доволен да я види, имаше нужда от член на Ордена на Феникса, а не от някой, който да му дава безполезни отвари и да се суети наоколо му.

— Бащата на Рон — каза той, като седна отново — Бил е нападнат от змия и е сериозно, видях какво се случи.

— Какво искаш да кажеш с това, че си видял какво се е случило? — попита професор Макгоногъл, веждите й се повдигнаха.

— Не знам… заспах и тогава отидох там…

— Искаш да кажеш, че си сънувал това?

— Не! — каза ядосано Хари, никой от тях ли нямаше да разбере? — Първо имах сън за нещо напълно различно, нещо глупаво… и това го прекъсна. Беше истинско, не съм си го въобразил. Господин Уизли спеше на пода и той беше нападнат от гигантска змия, имаше много кръв, той колабира, някой трябва да го намери къде е…

Професор Макгоногъл се втренчи в него иззад несиметричните си очила, ужасена от това, което вижда.

— Не лъжа и не съм луд! — каза й Хари, като гласът му се извиси до вик — Казвам ви, видях какво се случи.

— Вярвам ти, Потър! — каза рязко професор Макгоногъл — Облечи се, отиваме да видим директора.