Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (22)

Глава 22. Болницата за магически заболявания и травми „Свети Мънго“

Хари беше толкова облекчен от това, че тя му говори сериозно, той скочи веднага от леглото, навлече робата си и си сложи очилата.

— Уизли, ти също ще дойдеш — каза професор Макгоногъл.

Те преминаха покрай мълчаливите фигури на Невил, Шеймъс и Дийн и последваха професор Макгоногъл надолу по спираловидна стълба към общата стая, преминаха през портрета на Дебелата дама и тръгнаха по коридора. Хари чувстваше, че паниката вътре в него всеки момент ще се излее навън, искаше да тича, да вика за Дъмбълдор, господин Уизли кървеше, докато те вървяха толкова мудно и ако тези зъби, Хари се опита да не мисли за тях като за „моите зъби“ бяха отровни? Те минаха покрай Госпожа Норис, която обърна към тях ламповидните си очи, но професор Макгоногъл й извика „Шът!“ Госпожа Норис потъна в сенките и след няколко минути те стигнаха до каменен водоливник, охраняващ входа на кабинета на Дъмбълдор.

— Първокласни Whizzbee — каза професор Макгоногъл.

Водоливникът оживя и се отмести встрани, стената отзад се раздели на две, за да разкрие стълба, която приличаше на спирален ескалатор. Тримата стъпиха на движещите се стълби, вратата се затвори зад тях с глух звук и те започнаха да се движат нагоре в кръг, докато стигнаха до полирана врата с чукало във формата на грифон.

Макар че вече беше половин час след полунощ, отвътре се чуваха гласове, сякаш Дъмбълдор разговаря най-малко с дузина хора.

Професор Макгоногъл почука три пъти с чукалото грифон и гласовете незабавно утихнаха, сякаш някой ги беше изключил. Вратата се отвори от само себе си и професор Макгоногъл въведе Хари и Рон вътре.

Стаята беше полутъмна, на масата имаше странни сребърни инструменти и от тях излизаха кълба дим, стените бяха покрити с портрети на предишни директори и директорки. Зад вратата, красива червено-златна птица подобна на лебед беше кацнала на прът, като беше сложила глава под крилото си.

— О, това сте вие, професор Макгоногъл и… ах…

Дъмбълдор седеше на стол с висока облегалка зад бюрото си, той се наведе към свещта, която осветяваше купчината книжа пред него. Носеше красива избродирана пурпурно-златна дреха над нощната си риза, но изглеждаше напълно буден, неговите проницателни светлосини очи се вдигнаха към професор Макгоногъл.

— Професор Дъмбълдор, Потър е имал… е, кошмар — каза професор Макгоногъл — Той казва…

— Не беше кошмар — каза бързо Хари.

Професор Макгоногъл погледна към него и леко се намръщи.

— Много добре, Потър, тогава разкажи ти на директора за това.

— Аз… добре, аз бях заспал… — каза Хари, и въпреки мъката и отчаянието си да накара Дъмбълдор да разбере, той се почувства раздразнен, че директорът не го погледна, а изучава собствените си пръсти — Но това не беше обикновен сън… беше реален… видях как се случва… — той си пое дълбоко въздух — Бащата на Рон, господин Уизли… е бил нападнат от огромна змия.

Думите сякаш увиснаха във въздуха, след като ги изрече, звучаха доста странно, дори комично. Настъпи пауза, в която Дъмбълдор се обърна и загледа съсредоточено тавана. Рон погледна от Хари към Дъмбълдор, побелял и шокиран.

— Как видя това? — спокойно попита Дъмбълдор, все още без да гледа към Хари.

— Не знам… — каза Хари доста ядосано — какво означава това? Вътре в главата ми, предполагам…

— Не ме разбра — каза Дъмбълдор със същия спокоен тон — Искам да кажа… можеш ли да си спомниш… ъ-ъ-ъ… къде беше ти, когато наблюдаваше нападението? Може би си стоял отстрани на жертвата или наблюдаваше сцената някъде отдолу?

Това беше твърде любопитен въпрос, сякаш Дъмбълдор знаеше и Хари го погледна.

— Бях змията — отвърна той — Видях всичко през погледа на змията.

Никой друг не заговори за момент, тогава Дъмбълдор, сега гледаше към Рон, който беше тебеширено-бял, попита с нов и по-остър глас:

— Сериозно ли е наранен Артър?

— Да — каза натъртено Хари.

Защо всички те се бавят толкова, нима не знаеха колко кърви човек, когато се забият в него толкова дълги зъби? И защо Дъмбълдор не му оказва вежливостта да го погледне, когато говори с него?

Но Дъмбълдор се изправи толкова бързо, че Хари подскочи, и се обърна към един от старите портрети, окачен много близо до тавана.

— Евърард? — каза той остро — И ти също, Дилис!

Бледен магьосник с къс черен бретон и по-възрастна вещица с дълги сребристи къдрици, които изглеждаха дълбоко заспали, отвориха очите си незабавно.

— Чухте ли? — попита Дъмбълдор.

Магьосникът кимна, вещицата каза: „Естествено“.

— Мъжът е с червена коса и очила — каза Дъмбълдор — Евърард, ще трябва да използваш алармата, увери се, че е намерен от подходящите хора…

Двамата кимнаха и се придвижиха встрани от рамките си, но вместо да отидат на съседните картини /което често се случваше в Хогуортс/, никой не се появи повторно. Едната от рамките не съдържаше нищо друго, освен тъмна завеса, а другата очарователно кожена кресло. Хари забеляза, че много от другите директори и директорки се правеха убедително на заспали, надзъртат към него изпод клепачите си и той внезапно разбра чии гласове е чувал, когато почукаха.

— Евърард и Дилис бяха двама от най-забележителните директори на Хогуортс — каза Дъмбълдор, като погледът му премина покрай Хари, Рон и професор Макгоногъл, за да се спре на красивата спяща птица на пръта отстрани на вратата — Тяхната известност е такава, че и двамата имат портрети и в други магьоснически институции. Тъй като те са свободни да се движат между собствените си портрети, могат да ни кажат какво може би се случва другаде…

— Но господин Уизли може да бъде навсякъде! — каза Хари.

— Моля, седнете и тримата — каза Дъмбълдор, сякаш Хари не беше казал нищо — Евърард и Дилис може да се забавят. Професор Макгоногъл, бихте ли измагьосали няколко стола?

Професор Макгоногъл извади пръчката от джоба на робата си и я размаха. Три стола се появиха от въздуха, дървени и с високи облегалки — пълна противоположност на удобните кресла, които Дъмбълдор беше измагьосал на изслушването на Хари. Хари седна, като гледаше през рамото си Дъмбълдор. Сега Дъмбълдор галеше с един пръст златната глава на Фоукс. Фениксът се събуди незабавно. Той повдигна високо красивата си глава и загледа Дъмбълдор с блестящи тъмни очи.

— Ще имаме нужда от — каза много внимателно Дъмбълдор на птицата — предупреждение.

Появи се пламък и фениксът изчезна.

Сега Дъмбълдор взе един от деликатните сребърни инструменти, чиито функции Хари не знаеше, занесе го на бюрото си, седна отново с лице към тях и написа нещо внимателно с пръчката си.

Инструментът оживя с ритмични звънливи тонове. Кълба от бледозелен дим излизаха от буквите на сребърната тръбичка на върха. Дъмбълдор гледаше дима отблизо, веждите му се набраздиха. След няколко секунди, димът стана плътен и се намота във въздуха… от края му порасна глава на змия, която отвори широко уста. Хари се чудеше дали инструментът потвърждава неговият разказ: той погледна нетърпеливо към Дъмбълдор за знак, че е бил прав, но Дъмбълдор не отвърна на погледа му.

— Естествено, естествено — промърмори на себе си Дъмбълдор, като все още изучаваше дима без ни най-малка следа на изненада — Но раздвоен в същността си?

Хари не можеше да схване нито началото, нито края на този въпрос. Змията от дим се раздели на две змии, които се разтвориха във въздуха. С израз на сурово задоволство, Дъмбълдор отново написа върху инструмента нещо с пръчката си, звънливият шум се забави и затихна, змиите от дим избледняха и се разтвориха във въздуха.

Дъмбълдор отново постави инструмента на малката масичка. Хари видя как много от старите директори го следват с очи, след това, откривайки, че Хари ги гледа, бързо се направиха отново на заспали. Хари искаше да попита за какво е странният сребърен инструмент, но преди да го направи, се чу вик от стената вдясно и магьосникът на име Евърард се възстанови на портрета си, дишайки тежко.

— Дъмбълдор!

— Какви са новините? — каза веднага Дъмбълдор.

— Крещях, докато дойде някой на бегом — каза магьосникът, който залепи веждата си на завесата зад него — Чух нещо да се движи долу по стълбите — не бяха сигурни дали да ми повярват, но отидоха да проверят, знаете, че долу няма портрети от които да гледам. Така или иначе, няколко минути по-късно го носеха. Не изглеждаше добре, беше целият покрит в кръв. Изтичах до портрета на Елфрида Краг, за да получа добър изглед докато те напуснаха…

— Добре — каза Дъмбълдор тъй като Рон направи конвулсивно движение — Мисля, че Дилис ще го види, когато пристига и тогава…

Няколко минути по-късно сребърнокосата вещица също се появи на картината си, тя потъна в креслото си и каза:

— Да, занесоха го в „Св. Мънго“, Дъмбълдор… носеха го покрай портрета ми… изглежда зле.

— Благодаря ти — каза Дъмбълдор и се обърна към професор Макгоногъл:

— Минерва, иди и събуди другите деца на Уизли.

— Разбира се…

Професор Макгоногъл стана бързо. Хари погледна отстрани към Рон, който изглеждаше ужасен.

— И Дъмбълдор… какво ще правим с Моли? — попита професор Макгоногъл, като се обърна на вратата.

— Това ще е работа на Фоукс, когато хвърли поглед на всички останали — отговори Дъмбълдор — Но тя може би вече знае… този неин отличен часовник…

Хари знаеше, че Дъмбълдор говори за часовника, който вместо времето показваше местоположението и състоянието на всички членове на семейство Уизли и изтръпна при мисълта, че стрелката с името на господин Уизли може да се намира на мястото „Смъртна опасност“. Но беше много късно. Хари замръзна, когато си спомни за богърта на госпожа Уизли, който се беше превърнал в безжизненото тяло на господин Уизли, очилата му бяха паднали, кръвта се стичаше от лицето му… но господин Уизли нямаше да умре… той не можеше…

Сега Дъмбълдор ровеше в шкафа отзад. Той извади оттам опушен стар чайник и го остави внимателно на бюрото си. Той вдигна пръчката си и промърмори „Портус!“. За момент чайникът завибрира, изпълни се със странна синя светлина, после отново застана неподвижен и си върна тъмния цвят.

Дъмбълдор закрачи към друг портрет, този път на интелигентно изглеждащ магьосник с остра брадичка, който носеше цветовете на Слидерин: зелено и сребърно и очевидно спеше толкова дълбоко, че не чу опита на Дъмбълдор да го събуди.

— Файнеас! Файнеас!

Хората от портретите вече не можеха да се правят на заспали, те се надигаха от рамките си за да видят по-добре какво става. Когато интелигентно изглеждащият магьосник продължи да спи, някои от тях също извикаха името му:

— Файнеас! Файнеас! ФАЙНЕАС!

Той не можеше да се преструва повече, направи театрален жест и отвори широко очи:

— Повика ли ме някой?

— Трябва отново да посетиш другия си портрет, Файнеас — каза Дъмбълдор — Получих друго съобщение.

— Да посетя другия си портрет? — попита с писклив глас Файнеас и продължително се прозя, а очите му шареха из стаята и се спряха върху Хари — О, не, не, Дъмбълдор, твърде уморен съм тази нощ.

Нещо в гласа на Файнеас се стори познато на Хари, къде го беше чувал преди? Но преди да се замисли, портретите от околните стени избухнаха в бурни протести.

— Неподчинение, сър! — извика пълен магьосник със зачервен нос, като размахваше заплашително ръце — Напускане на дежурство!

— Имаме честта да служим на настоящия директор на Хогуортс! — извика немощен стар магьосник, когото Хари разпозна като предшественика на Дъмбълдор, Армандо Дипит — Засрами се, Файнеас!

— Мога ли да го убедя, Дъмбълдор? — попита вещица с пронизващи очи, като размахваше необичайно дебела пръчка.

— О, много добре — каза магьосникът на име Файнеас, като погледна с меко разбиране към пръчката — мисля, че може би е унищожил портрета ми, както го е направил с по-голямата част от семейството ми…

— Сириус знае, че не трябва да унищожава портрета ти — каза Дъмбълдор и Хари веднага си спомни къде беше чувал този глас преди: звучеше от празната рамка в спалнята му на Гримо Плейс — Ще му предадеш съобщението, че Артър Уизли е бил лошо наранен и жена му, децата му и Хари Потър ще пристигнат скоро в къщата. Разбра ли?

— Артър Уизли, наранен, жена и деца и Хари Потър пристигат — повтори с отегчен глас Файнеас — Да, да, много добре…

Той излезе от рамката си и се изгуби от поглед в момента, в който вратата отново се отвори. Фред, Джордж и Джини бяха въведени вътре от професор Макгоногъл, и тримата изглеждаха разстроени и шокирани, все още бяха в нощните си дрехи.

— Хари, какво става? — попита уплашено Джини — Професор Макгоногъл ни каза, че си видял как татко е ранен…

— Баща ви е бил ранен в процес на работата си за Ордена на Феникса — каза Дъмбълдор преди Хари да успее да заговори — Той е закаран в болницата за магьоснически наранявания и заболявания „Свети Мънго“. Изпращам ви в къщата на Сириус, която е по-подходяща за болница от Бъроуз. Там ще се срещнете с майка си.

— Как ще пътуваме? — попита Фред — Летяща пудра?

— Не — отговори Дъмбълдор — Летящата пудра не е безопасна за момента, мрежата може да е под наблюдение. Ще вземете летекод — Той посочи към лежащия на бюрото му чайник — Чакаме само Файнеас Нигелу да се върне и да докладва… Искам да знам, че теренът е чист, преди да ви изпратя.

Появи се пламък в средата на кабинета, едно златно перо тупна на пода.

— Това е предупреждение от Фоукс — каза Дъмбълдор, като взе перото — Професор Умбридж е научила, че не сте в леглата си… Минерва, идете и я отклонете… кажете й някаква история…

Професор Макгоногъл излезе.

— Той каза, че ще бъде поласкан — каза отегчен глас зад Дъмбълдор; магьосникът на име Файнеас се беше появил отново върху Слидеринския фон — Моят пра-пра-правнук винаги е имал странен вкус при подбора на гостите си.

— Хайде тогава — каза Дъмбълдор на Хари и на всички Уизли — И бързо, преди някой друг да ни е посетил.

Хари и другите се скупчиха около бюрото на Дъмбълдор.

— Всички ли сте използвали летекод преди? — попита Дъмбълдор и те кимнаха, всеки трябваше да докосне част от черния чайник — Добре, като преброя до три, тогава… едно… две…

Случи се за стотни от секундата: в кратката пауза преди Дъмбълдор да каже „три“, Хари го погледна — всички бяха събрани заедно — и сините очи на Дъмбълдор се преместиха от чайника към лицето на Хари.

И веднага белегът на Хари пламна и побеля, старата рана се отвори и изпита странно, нежелано, неочаквано, но силно чувство, желание да се бие, да удря, да забие зъбите си в мъжа пред него…

— … три…

Хари почувства силното оттласкване от земята, ръката му беше на дръжката на чайника, беше прилепнал към другите и те всички се носеха с вятъра… докато краката му се удариха толкова силно в земята, че коленете го заболяха, чайникът се приземи, а някъде до тях се разнесе глас:

— Отново се върнаха пасмината предатели. Вярно ли е, че баща им умира?

— ВЪН! — кресна втори глас.

Хари се изправи на крака и погледна наоколо: бяха пристигнали в мрачната неприветлива основна кухня на Гримо Плейс. Единствените източници на светлина там бяха огнището и няколко свещи, които осветяваха останки от вечеря. Крийчър се показа на вратата, като ги гледаше злобно. Сириус забърза насреща им загрижен. Беше небръснат и все още в дневните си дрехи, също както при Мъндънгус, от него се разнасяше лек мирис на пиене.

— Какво става? — попита той и подаде ръка да помогне на Джини — Файнеас Нигелу ми каза, че Артър е пострадал лошо…

— Питай Хари — каза Фред.

— Да, бих искал да чуя и аз за себе си — добави Джордж.

Близнаците и Джини го гледаха. Чуха се стъпките на Крийчър, който подслушваше на вратата.

— Беше — започна Хари, това беше дори по-лошо от това да разкаже на Макгоногъл и Дъмбълдор — аз имах… нещо като видение…

И той им разказа всичко, което беше видял, като преиначи историята сякаш я разказва от името на змията, но премълча, че е бил самата змия. Рон, все още много блед, му хвърли бърз поглед, но не каза нищо. Когато Хари свърши, Фред, Джордж и Джини продължиха да го гледат и за момент Хари не знаеше дали си го въобразява или не, но видя в очите им обвинение. Добре, ако мислеха да го обвиняват само за това, че е видял нападението, той се радва, че не им е казал, че през цялото време е бил вътре в змията.

— Тук ли е мама? — обърна се Фред към Сириус.

— Вероятно тя все още не знае какво се е случило — отвърна Сириус — Най-важното нещо беше да ви изпратят преди Умбридж да е разбрала. Очаквам, че Дъмбълдор е казал вече на Моли.

— Ще отидем веднага в „Свети Мънго“ — каза бързо Джини. Тя погледна братята си, които все още бяха по пижами — Сириус, можеш ли да ни дадеш някакви дрехи?

— Няма да ходите до никакъв „Свети Мънго!“ — каза Сириус.

— Разбира се, че можем да отидем в „Свети Мънго“, ако искаме — каза непокорно Фред — Той ни е баща!

— И как ще обясните, че знаете за това, че Артър е ранен при положение, че дори съпругата му не знае още?

— Какво значение има това? — каза буйно Джордж.

— Има, защото не искаме да привличаме вниманието към това, че Хари има видения за неща, които се случват на хиляди мили оттук! — каза ядосано Сириус — Имате ли идея как ще реагира министерството на такава информация?

Фред и Джордж изглеждаха така, сякаш ни най-малко не ги е грижа какво ще направи министерството. Рон все още беше тебеширено бял и мълчалив.

Джини каза:

— Някой друг може да ни е казал… може да сме го чули от другаде, а не от Хари…

— Като например? — каза нетърпеливо Сириус — Слушайте, баща ви е бил ранен по време на дежурство за Ордена и обстоятелствата са достатъчно подозрителни и без децата му да са вторите, които научават какво се е случило, вие сериозно можете да навредите на Ордена…

— На кой му пука за глупавия Орден! — извика Фред.

— Говорим за това, че баща ни умира! — кресна и Джордж.

— Баща ви знаеше в какво се забърква и не би ви благодарил за начина, по който говорите за Ордена! — каза Сириус, наистина ядосан — Ето това е… затова не сте и в Ордена… вие не разбирате… има неща, заради които си струва да умреш!

— Лесно ти е да го кажеш, докато си седиш тук! — възрази Фред — Не рискуваш собствената си кожа!

Цветът по лицето на Сириус се смени. За момент той изглеждаше така, сякаш искаше да удари Фред, но когато заговори, в гласа му имаше овладяно спокойствие.

— Знам, че е тежко, но все още нищо не знаем със сигурност. Най-малкото нека изчакаме какво ще каже майка ви, о’кей?

Фред и Джордж все още изглеждаха разбунтувани. Джини направи няколко стъпки и потъна в най-близкото кресло. Хари погледна Рон, който направи странно движение между кимване и свиване на рамене, и също седна. Близнаците гледаха Сириус още няколко минути, след което заеха места от другата страна на Джини.

— Така е добре — каза окуражително Сириус — хайде, нека да… нека да пийнем по нещо, докато чакаме… Акцио Бирен шейк!

Докато говореше, той вдигна пръчката си и половин дузина бутилки излетяха от килера, стигнаха до масата, разпиляха останките от вечерята на Сириус и спряха пред всеки от шестимата. Всички отпиха и за известно време се чуваше само звукът от тракащи бутилки и пращящите пламъци в огнището.

Хари пиеше само, за да прави нещо с ръцете си. Стомахът му беше пълен с ужасна горещина, изпитваше вина. Те нямаше да са тук, ако не беше той, все още щяха да спят в леглата си. И не беше добре, че въпреки че беше предупредил за нараняването на господин Уизли, беше премълчал за това, че той е този, който го е нападнал.

— Не бъди глупак, ти нямаш змийски зъби — казваше си, като се опитваше да запази спокойствие, докато ръката му с бирения шейк се разклащаше — Ти лежеше в леглото си, не си нападал никого…

— Но тогава какво се случи в кабинета на Дъмбълдор? — запита се — Чувствах се така, сякаш исках да нападна и Дъмбълдор…

Той тропна на масата бутилката малко по-силно и тя се разсипа. Никой не забеляза. Огънят догаряше, като осветяваше мръсните чинии пред тях и докато издаваха шокирани викове, парче пергамент падна върху масата, придружено от едно златно фениксово перо.

— Фоукс! — каза Сириус веднага, като грабна пергамента — Това не е почеркът на Дъмбълдор — трябва да е съобщение от майка ви.

Той връчи писмото на Джордж, който го отвори и зачете високо:

„Баща ви е още жив. Тръгвам за Свети Мънго. Останете там, където сте. Ще изпратя новини веднага щом мога. Мама.“

Джордж погледна наоколо.

— Все още жив… — каза бавно — Но звучи сякаш…

Той не завърши изречението. На Хари то също звучеше сякаш господин Уизли се намира някъде между живота и смъртта. Все още необикновено блед, Рон погледна гърба на писмото от майка си, сякаш там можеше да открие думи за успокоение. Фред взе писмото от ръцете на Джордж и го прочете наум, след това погледна към Хари, чиято ръка с бирения шейк отново затрепери.

Хари не можеше да си спомни да е прекарвал по-дълга нощ от тази. Сириус се опита да внуши не много убедително, че трябва да отидат в леглата си, но изпълнените с отвращение погледи на Уизли бяха достатъчен отговор. Повечето време прекараха в мълчание около масата, гледайки догарящата свещ, допираха бирения шейк до устните си и говореха само, за да отбележат времето, да се чудят какво се е случило и да се успокояват взаимно, че ако новините са лоши щяха да ги научат веднага.

Фред задряма, главата му се килна настрани на рамото му. Джини се беше свила като котка на стола си, но очите й бяха отворени. Рон седеше с лице в ръцете си и беше невъзможно да се каже дали спи или е буден. Хари и Сириус често се споглеждаха, чувствайки се натрапници в семейната мъка… чакане… чакане…

В 10 без 5 сутринта по часовника на Рон, вратата на кухнята се отвори и госпожа Уизли влезе в кухнята. Тя беше изключително бледа, но когато всички се обърнаха към нея, а Фред, Рон и Хари се надигнаха от столовете си, тя им се усмихна измъчено.

— Той ще се оправи — каза тя с натежал от умора глас — Спи. Всички можем да отидем да го видим по-късно. Бил седи при него сега, не отиде сутринта на работа.

Фред се върна на стола си и закри лицето си с ръце. Джордж и Джини станаха, отидоха при майка си и я прегърнаха. Рон издаде много слаб смях и изпи останалия бирен шейк наведнъж.

— Закуска! — каза Сириус високо и весело, като скочи на крака — Къде е тоя проклет домашен дух? Крийчър! КРИЙЧЪР!

Но Крийчър не отговори на повикванията.

— О, да забравим тогава — промърмори Сириус, като броеше хората пред себе си — Така, закуска за… да видим… седем… бекон и яйца, мисля, и чай и препечени филийки…

Хари се забърза да помогне. Не искаше да се натрапва на щастието на Уизли и се страхуваше от момента, когато госпожа Уизли ще го накара да преразкаже видението си. Както и да е, той беше взел чинии от долапа, когато госпожа Уизли ги пое от ръцете му и го прегърна силно.

— Не знам какво щеше да се случи, ако не беше ти, Хари! — каза тя с глух глас — Нямаше да намерят Артър с часове и тогава щеше да е твърде късно, но благодарение на теб той е жив и Дъмбълдор ще трябва да измисли достоверна история какво е правил там, нямаш идея какви неприятности може да създаде това, погледни горкият Стърджис…

Хари трудно можеше да понесе нейната благодарност, но за щастие тя скоро го пусна, за да се обърне към Сириус и да му благодари, че се е грижил за децата й през нощта. Сириус каза, че е бил много доволен да помогне и се надява да останат при него докато господин Уизли е в болницата.

— О, Сириус, толкова съм ти благодарна… те мислят, че той ще бъде тук не след дълго и ще бъде чудесно да е по-близо… разбира се, това би трябвало да означава, че за Коледа ще сме тук…

— Колкото повече, толкова по-весело! — каза Сириус с толкова явна искреност, че госпожа Уизли грейна към него, хвърли престилката и започна да помага със закуската.

— Сириус — промърмори Хари, неспособен да издържи и минута повече — Мога ли да разменя с теб две думи? Ъ-ъ-ъ — сега…?

Той тръгна към тъмния килер и Сириус го последва. Без предисловия Хари разказа на кръстника си всеки детайл от видението си, включително и факта, че самият той е бил змията, нападнала господин Уизли.

След като си пое дъх, Сириус го попита:

— Разказа ли това на Дъмбълдор?

— Да — отвърна нетърпеливо Хари — но той не ми обясни какво означава. Той всъщност не ми каза нищо.

— Сигурен съм, че щеше да ти каже, ако има нещо, за което да се тревожиш — каза убедено Сириус.

— Но това не е всичко — Хари почти шепнеше — Сириус, аз… аз мисля, че започвам да полудявам. В кабинета на Дъмбълдор точно преди да вземем летекода… за стотни от секундата си помислих, че съм змия, почувствах се като такъв… когато гледах към Дъмбълдор, белегът ме болеше… Сириус, аз исках да го нападна!

Можеше да види само очертанията на лицето на Сириус, останалото беше в тъмнина.

— Трябва да е последствие от видението, това е — каза Сириус — Все още си мислел за видението, което си имал и…

— Не беше това — поклати глава Хари — беше сякаш нещо се надигаше вътре в мен, сякаш вътре в мен имаше змия.

— Трябва да поспиш — каза строго Сириус — Първо ще закусиш, после ще отидеш в спалнята и след обяда ще отидеш да видиш Артър заедно с останалите. Ти си в шок, Хари, обвиняваш се за нещо, на което само си бил свидетел и слава Богу, че си бил свидетел, защото иначе Артър щеше да е мъртъв. Не се тревожи повече.

Той потупа Хари по рамото и напусна килера, оставяйки го сам в тъмното.

Всички други освен Хари прекараха останалата сутрин в сън. Той се прибра в спалнята, която беше споделял с Рон през лятото, но докато Рон заспа след няколко минути, Хари седна напълно облечен на края на леглото, чувствайки се отчайващо неловко, ужасен от мисълта, че ако заспи може отново да се превърне в змия и да нападне Рон или някой от останалите в къщата.

Когато Рон се събуди, Хари се престори, че също е ободрен от дрямката. Багажите им пристигнаха от Хогуортс докато обядваха и те можеха да се преоблекат като мъгъли за пътуването до Свети Мънго. Всички с изключение на Хари бяха весели и разговорливи, докато сменяха обичайните си роби с джинси и фланелки. Когато пристигнаха Тонкс и Муди, за да ги ескортират до Лондон, бяха горещо приветстване и останалите се ухилиха при вида на бомбето на главата на Муди, с което се опитваше да скрие магическото си око. Тонкс беше не по-малко впечатляваща с косата си, отново къса и ярко розова.

Тонкс прояви жив интерес към видението на Хари за нападението, но той не беше разположен да говори за това.

— Имало ли е в семейството ти някой гадател? — попита го тя любопитно, докато седяха един до друг в метрото, което ги носеше към сърцето на Лондон.

— Не — отговори Хари, като си помисли за професор Трелони и се почувства обиден.

— Не — каза Тонкс — не, предполагам, че това, което правиш ти не е точно пророчество. Искам да кажа, че не виждаш бъдещето, а настоящето… не е ли странно?

Хари не отговори, за щастие стигнаха до спирката, на която трябваше да слизат и Фред и Джордж застанаха между него и Тонкс, която показваше пътя. Всички я последваха нагоре по ескалатора, Муди стоеше на опашката на групата и едната му ръка често беше върху копчетата на палтото му, където се намираше шишенцето с отварата му, а другата стискаше пръчката в джоба. Като се опитваше да избегне други въпроси относно съня му, Хари попита Лудоокия къде е скрита болницата Свети Мънго.

— Недалеч от тук — изръмжа Муди, когато излязоха на централна улица, от двете страни на която имаше коледни магазини. Той побутна Хари малко напред и застана плътно зад гърба му, Хари знаеше, че магическото му око оглежда във всички посоки.

— Не беше лесно да се намери подходящо място за болница. На Диагон — Али нямаше повече място, а не можеше да я направим в подземие като Министерството, нямаше да е здравословно. Най-накрая я построиха тук. Идеята беше, че когато болните магьосници идват тук, те няма да се различават от тълпата пазаруващи.

Той хвана Хари за рамото, за да предотврати разделянето им от група купувачи, които влизаха и излизаха от съседния магазин за електроуреди.

— Пристигнахме — каза Муди минута по-късно.

Намираха се до голям, старомоден магазин, покрит с червени тухли на име Почисти & Потопи ООД. Мястото имаше мизерен вид, на прозореца имаше само няколко пластмасови манекена, които показваха модели най-малко от преди десет години. На прашния вход с големи букви беше написано „Затворено за основен ремонт“. Хари чу как дебела жена зад тях казва на приятелката си:

— Това място винаги е затворено…

— Добре — каза Тонкс, като направи мълчалив знак към стоящия на прозореца грозен женски манекен. Фалшивите му клепачи бяха затворени и носеше зелена найлонова престилка — Всички ли са готови?

Те кимнаха и се скупчиха около нея. Муди отново побутна Хари по гърба, за да го накара да побърза. Тонкс се приближи към стъклото, като гледаше към грозния манекен и стъклото се запоти от дъха й.

— Уочър — каза тя — дошли сме да видим Артър Уизли.

Хари си помисли колко абсурдно е Тонкс да очаква манекенът да я чуе, още повече при целия този шум наоколо минаващи хора и превозни средства. В следващата минута обаче зяпна, защото манекенът леко кимна, посочи с пръст и Тонкс, Джини и госпожа Уизли стъпиха вдясно на стъклото и изчезнаха.

Фред, Джордж и Рон стъпиха след тях. Хари погледна към тълпата наоколо, никой не забелязваше как в стъклото на витрината на Почисти & Потопи ООД са изчезнали шест човека.

— Хайде — избоботи Муди, като даде още един тласък в гърба на Хари и заедно стъпиха на нещо като чаршаф, който от едната страна беше сух и топъл, а от другата влажен и студен.

Там, където стъпиха нямаше и следа от грозния манекен. Намираха се в нещо като голяма приемна, където редица вещици и магьосници бяха насядали на дървени столове, някои изглеждаха съвсем нормални и четяха стари броеве от Седмичник на магьосницата, други бяха ужасно обезобразени, слонски туловища или ненормални ръце, които се подаваха от тялото им. Стаята беше малко по-спокойна от улицата навън, много от пациентите издаваха чудати шумове. В средата на първия ред вещица с изпотено лице, която си вееше с екземпляр от Пророчески вести издаваше подобни на свирене звуци от устата си, грубовато изглеждащ вълшебник в ъгъла звънеше като камбана при всяко свое движение, с всеки звън главата му се клатеше толкова ужасно, че трябваше да придържа с ръце ушите си, за да я държи изправена.

Вещици и магьосници в светлозелени мантии се разхождаха нагоре-надолу по редиците и си записваха нещо в бележниците като Умбридж. Хари забеляза избродираната на гърдите им емблема: кръстосани кост и пръчка.

— Те лекари ли са? — попита той спокойно Рон.

— Лекари? — Рон изглеждаше стреснат — Тези мъгъли, които режат хората? Не, това са Лечители.

— Оттук — извика госпожа Уизли, като мина покрай клатушкащия се магьосник — камбана и те я последваха на опашката, отпред на която пълничка руса вещица седеше на бюро с надпис „Справки“. Стената зад нея беше облепена с плакати и бележки, които казваха неща като: „ЧИСТИЯТ КОТЕЛ ОПАЗВА ОТВАРИТЕ ОТ ОТРОВИ“ или „ПРОТИВООТРОВИТЕ МОГАТ ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В ОТРОВИ АКО НЕ СЕ ПРЕДПИШАТ ОТ КВАЛИФИЦИРАН ЛЕЧИТЕЛ“. Имаше също и голям портрет на вещица с дълги сребристи къдрици и надпис:

Дилис погледна отблизо семейство Уизли и ги преброи, когато Хари срещна погледа й тя му намигна, отиде до рамките на портрета встрани и изчезна.

През това време отпред на опашката млад магьосник изпълняваше нещо като странен танц подобен на джига и се опитваше между виковете си от болка да обясни затруднението си на вещицата зад бюрото.

— Това са… ух… обувките, които ми даде брат ми… оу… те ядат моите… УХ… крака… погледнете ги, трябва да имат някакво… АААХ… проклятие и не мога… ААААААХ… да ги сваля — Той подскачаше от единия крак на другия, сякаш танцуваше по нажежени въглени.

— Обувките не ви пречат да четете, нали? — каза русокосата вещица, като раздразнено посочи голямата табела вляво от бюрото си — Искате Разваляне на заклинания, четвърти етаж. Също както пише на табелата. Следващият!

Когато магьосникът отскочи встрани, семейство Уизли се придвижи напред и Хари можеше да прочете упътването за етажите:

ЗЛОПОЛУКИ С ПРЕДМЕТИ………………………………………………………………………… Партер

Експлозии на котли, пламване на пръчки, катастрофи с метли и други.

 

НАРАНЯВАНИЯ ОТ МАГИЧЕСКИ СЪЗДАНИЯ……………………………………… Първи етаж

Ухапвания, ужилвания, обгаряния и други

 

МАГИЧЕСКИ ГРЕШКИ…………………………………………………………………………………… Втори етаж

Заразни болести, например драконова шарка,

Изчезвания, скрофолунгус и други

 

ОТВАРИ И ОТРАВЯНИЯ……………………………………………………………………………… Трети етаж

Обриви, прекипяване, неконтролируем смях и други.

 

РАЗВАЛЯНЕ НА ЗАКЛИНАНИЯ………………………………………………………………… Четвърти етаж

Проклятия, омагьосвания, неправилно приложени магии и други.

 

ЧАЙНА ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ / БОЛНИЧЕН МАГАЗИН…………………… Пети етаж

 

АКО НЕ СТЕ СИГУРНИ КЪДЕ ДА ОТИДЕТЕ, ИМАТЕ ТРУДНОСТИ С ПРИДВИЖВАНЕТО ИЛИ СТЕ ЗАБРАВИЛИ ЗА КАКВО СТЕ ТУК, НАШАТА ВЕЩИЦА ПОРТИЕРКА ЩЕ СЕ РАДВА ДА ВИ ПОМОГНЕ.

Сега най-отпред на опашката беше застанал доста възрастен магьосник с тръба на ушите.

— Тук съм на свиждане на Бродерик Боуд — изхриптя той.

— Отделение 49, но се боя, че си губите времето — каза разсеяно вещицата — Както знаете, той е напълно неадекватен — все още си мисли, че е чаена лъжичка… Следващият!

Изтормозен магьосник държеше малката си дъщеричка плътно за глезена, докато тя пърхаше над главата му с големи перушинести крила.

— Четвъртият етаж — каза с отегчен глас вещицата, без да задава въпроси и мъжът се запъти към двойната врата зад бюрото, носейки дъщеря си като голям странен балон — Следващият!

Госпожа Уизли застана пред бюрото.

— Здравейте — каза тя — съпругът ми Артър Уизли е бил преместен тази сутрин, можете ли да ми кажете…?

— Артър Уизли? — попита вещицата, като местеше пръста си по дълъг списък пред себе си — Да, първи етаж, втората врата вдясно, отделението Дай Левълин.

— Благодаря ви — отговори госпожа Уизли — Насам, всички.

Те я последваха през двойната врата и по тесния коридор, от двете страни по който бяха закачени портрети на именити лечители и осветяван от кристални топки със свещички вътре. Още вещици и магьосници в бледозелени роби влизаха и излизаха през вратите, покрай които те преминаха, от някои се чуваха далечни стонове и пъшкания. Изкачиха няколко стълби и влязоха в коридора за „Наранявания от магически създания“, където на втората врата вдясно прочетоха надписа: „ОПАСНО ДАЙ ЛЕВЪЛИН ОТДЕЛЕНИЕ: Сериозни ухапвания.“ Под него беше сложена изписана на ръка бележка: Главен Лечител: Хипократес Сметуик, Помощник-Лечител: Аугустус Пай.

— Ще изчакаме отвън, Моли — каза Тонкс — Артър може би не иска много посетители наведнъж, а би предпочел да види само семейството си.

Лудоокият изгрухтя одобрително при тази идея и се обърна гърбом към стената на коридора, магическото му око се движеше във всички посоки. Хари понечи да последва примера му, но госпожа Уизли протегна ръка към него и го побутна към вратата с думите:

— Не бъди глупак, Хари, Артър иска да ти благодари.

Отделението беше малко и доста мрачно, единствената светлина идваше от кристалната топка, спускаща се от тавана и от малкото прозорче срещу вратата. На стената имаше портрет на доста покварен на вид магьосник, под който пишеше:

Ургухарт Ракхароу, 1612–1697, Създател на учебника по Вътрешно-чревни заклинания.

Вътре имаше само трима пациенти. Господин Уизли беше заел леглото в далечния край на отделението отстрани на прозорчето. Хари се зарадва, че го вижда изправен на възглавниците да чете Пророчески вести. Когато ги видя да идват към него, остави вестника настрана и грейна.

— Здравейте! — каза — Бил току-що си тръгна, Моли, трябваше да отива на работа, но каза, че ще ти се обади по-късно.

— Как си, Артър? — Госпожа Уизли се наведе да го целуне по бузата и се взря загрижено в лицето му — Изглеждаш все още слаб.

— Чувствам се много добре — каза весело господин Уизли, като прегърна със свободната си ръка Джини — Ще се прибера в къщи веднага, щом ми свалят превръзките.

— Защо не ти ги свалят, татко? — попита Фред.

— Всеки път като се опитат, започвам да кървя като луд — обясни бодро господин Уизли, взе пръчката от шкафчето до леглото и измагьоса няколко стола за тях да седнат — Изглежда в тези зъби е имало някакъв непознат вид отрова, която държи раната отворена. Сигурни са, че ще намерят скоро противоотрова, казаха ми, че са виждали много по-лоши случаи от моя, но трябва на всеки час да пия Възстановяваща кръвта отвара. Например този приятел тук — каза той, като понижи глас и кимна към отсрещното легло, където позеленял и болнаво изглеждащ мъж гледаше към тавана — Горкият, ухапан от върколак. Няма спасение за това.

— Върколак? — госпожа Уизли се паникьоса — Безопасно ли е да е в публично отделение? Не трябва ли да е в единична стая?

— Има две седмици преди пълнолуние — напомни й спокойно господин Уизли — Докараха го тази сутрин. Лечителите се опитват да го убедят, че може да води почти нормален живот. Казах му… разбира се, без да споменавам имена… казах му, че познавам лично един върколак, който е чудесен човек и е намерил начин да се справи лесно.

— Какво отговори той? — попита Джордж.

— Каза, че ако не млъкне, ще ме ухапе — каза тъжно господин Уизли — А тази жена тук — той посочи третото заето легло, отстрани на вратата — не иска да каже на Лечителите какво я е ухапало, което ме кара да си мисля, че е нещо, което е отглеждано незаконно. Каквото и да е, оглозгало е части от крака й до костта, миришеше ужасно, когато я съблякоха.

— Ще ни кажеш ли какво се случи, татко? — попита Фред, като придърпа стола си по-близо до него.

— Вие вече знаете, нали? — каза господин Уизли със съучастническа усмивка към Хари — Много просто, имах дълъг и тежък ден, нападнаха ме и ме ухапаха.

— Пише ли в Пророчески вести за нападението? — попита Фред, посочвайки към вестника, който господин Уизли бе захвърлил настрани.

— Не, разбира се, че не — отговори господин Уизли с леко горчива усмивка — министерството не иска да се разчува, че мръсна голяма змия е получила…

— Артър! — предупреди го госпожа Уизли.

— … е получила… ъ-ъ-ъ… мен — завърши бързо господин Уизли, макар че Хари беше сигурен, че не това иска да каже.

— Къде беше ти, когато това се случи, татко? — попита Джордж.

— Това си е моя работа — отвърна господин Уизли с лека усмивка. Той взе Пророчески вести, отвори го и каза — Тъкмо преди да влезете, четях за арестуването на Уили Уидършайнс. Знаете ли, изглежда Уили стои зад проблема с тоалетните през лятото. Едно от проклятията му предизвикало пожар, тоалетната експлодирала и го намериха да лежи опръскан от главата до петите в…

— Когато каза, че си „на дежурство“ — прекъсна го с тих глас Фред — какво правеше?

— Чухте баща си — прошепна госпожа Уизли — няма да говорим за тези неща тук! Продължи за Уили Уидършайнс, Артър.

— Добре, не ме питайте как, но той се е измъкнал от тоалетната афера — каза рязко господин Уизли — Предполагам, че златото е помогнало в случая.

— Ти го охраняваше, нали? — попита спокойно Джордж — Оръжието. Нещото, което търси Ти-Знаеш-Кой!

— Джордж, бъди внимателен! — смъмри го остро госпожа Уизли.

— Така или иначе — продължи господин Уизли с по-висок глас — този път Уили е бил хванат да продава хапещи чукала за врати на мъгъли и този път не смятам, че ще му се размине, защото в резултат двама мъгъли са си изгубили пръстите и са в „Свети Мънго“ за възстановяване и пренастройка на паметта. Само си помислете, мъгъли в „Свети Мънго“! Чудя се в кое ли отделение са?

И той се огледа нетърпеливо наоколо сякаш оттам щеше да получи някакъв знак.

— Не каза ли, че Ти-Знаеш-Кой е получил змия, Хари? — попита Фред, като наблюдаваше реакцията на баща си — Огромна. Нали ни каза в нощта, когато той се върна?

— Достатъчно — сопна се госпожа Уизли — Лудоокият и Тонкс са отвън, Артър, и искат да те видят. А вие излезте навън — каза тя към децата си и Хари — След това можете да влезете и да кажете довиждане. Хайде.

Те излязоха в коридора. Лудоокият Муди и Тонкс влязоха и затвориха вратата след себе си. Фред вдигна вежди.

— Добре — каза той хладно, ровейки в джобовете си — така да бъде. Не ни казвайте нищо.

— Тези ли търсиш? — попита Джордж, като държеше нещо като кълбо канап с телесен цвят.

— Четеш ми мислите — ухили се Фред — Сега ще видим дали в Свети Мънго прилагат на вратите на отделенията си Непроницаема магия.

Той и Джордж размотаха канапа и разделиха пет Разширени уши едно от друго и ги протегнаха към всички. Хари се притесняваше да си вземе едно.

— Хайде, Хари, вземи го! Ти спаси живота на татко! Ако някой има правото да подслушва, това си ти.

Усмихвайки се на себе си, Хари взе края на канапа и го вкара в ухото си, както бяха направили близнаците.

— ОК, хайде — прошепна Фред.

Канапът се загърчи като дълго слабо змийче и се промуши под вратата. Първо Хари не можеше да чуе нищо, след това подскочи, тъй като чу Тонкс да шепти толкова ясно, сякаш се намираше пред него.

— … те претърсиха целия район и не можаха да открият змията никъде. Изглежда е изчезнала веднага, след като те е нападнала, Артър… но Вие-Знаете-Кой не би допуснал змията да бъде намерена.

— Предполагам, че я е изпратил като съгледвач — избоботи Муди — защото той не би рискувал да се появи на такова разстояние. Предполагам, че се е опитвал да получи по-ясна картина пред какво се изправя и ако Артър не е бил там, на гадината нямаше да й остане много време да търси. И така, Потър казва, че е видял какво се е случило?

— Да — каза госпожа Уизли. Звучеше доста тежко — Както знаете, Дъмбълдор очакваше Хари да види нещо такова.

— Да, добре — каза Муди — има нещо странно около момчето Потър, всички го знаем.

— Дъмбълдор се тревожеше за Хари, когато говорих с него тази сутрин — прошепна госпожа Уизли.

— Разбира се, че се е тревожил — изръмжа Муди — Момчето вижда нещата от вътрешността на змията на Вие-Знаете-Кой. Очевидно Потър не съзнава какво означава това, но ако Вие-Знаете-Кой го овладее…

Хари измъкна Разширеното Ухо от собственото си, сърцето му биеше много учестено. Той погледна към другите. Те всички го гледаха, все още с канапа в ушите си, изглеждаха направо ужасени.