Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (8) (Личности, променили курса на Европейската история)

6.
Медичите в изгнание

В крайна сметка Козимо де Медичи преживява съдбовния миг. Има вероятност нещата да завършат трагично, но благодарение на смесицата от умела пресметливост и късмет той успява да спаси живота и търговията си. Но изглежда, че претърпява и провал, тъй като е победен от старите си врагове в олигархията и е прогонен от своя щаб във Флоренция. Само че това привидно поражение в крайна сметка се превръща в основна победа за Медичите.

Флоренция остава в ръцете на рода Албизи и техните поддръжници сред старите семейства в олигархията, но от този миг нататък който и да управлява града няма да може да разчита на парите на Медичите, за да избави хазната. Риналдо дели Албизи е принуден да я кара някак си, доколкото му позволяват възможностите, и да се опитва да контролира град, който все така е разцепен на фракции. Поддръжниците на Медичите продължават да заговорничат и Риналдо е принуден да застави управляващата Сеньория да предприеме все по-деспотични мерки, като определени поддръжници на Медичите системно са прогонвани за по десет години.

Козимо е в изгнание, но получава разрешение да напусне Падуа и да се присъедини към брат си Лоренцо във Венеция, откъдето внимателно следи събитията във Флоренция, но същевременно полага всички усилия да се дистанцира от всички действия, предприети в негово име. Венецианските власти му позволяват да се установи със семейството си в манастира „Сан Джорджо Маджоре“, намиращ се на малкия остров срещу входа на Гран Канапе и в който манастир някога папа Евгений IV е бил монах. Като признание за усилията на папата да го освободи, Козимо решава да построи нова библиотека за манастира, като поръчва проекта на своя любим архитект Микелоцо.

Доколко са верни на Козимо хората на изкуството, съдим по поведението им след неговото прогонване от Флоренция. Микелоцо и Донатело веднага спират строежа на двореца Медичи — Донатело заминава за Рим, за да изучава древните скулптури, които започват да вадят сред руините, а Микелоцо следва Козимо в изгнание. И двамата художници са флорентинци, нищо не им пречи да останат в града, където играят голяма роля в процъфтяващото хуманистично възраждане. По това време влиянието на възраждането едва започва да излиза извън границите и все още не е проникнало в изкуството и архитектурата. Когато последват Козимо в изгнание, се изолират не само от родния си град и приятелите си хуманисти, но и от кръга богати покровители сред олигархическите родове, осигуряващи им работа и признание сред народа им.

Шест месеца след прогонването на Козимо, през април 1434 година, обществената нагласа срещу рода Албизи се засилва до такава степен, че дори банкерските родове в средите на олигархията изчакват, за да видят накъде ще задуха вятърът. Козимо със задоволство научава, че не могат да убедят никого да сложи в градската хазна дори и „шамфъстък“. През лятото избухва война с Милано и флорентинската войска е победена от миланските наемници при честата ябълка на раздора — малкия град Имола. Въпреки всички опити на Албизи да подправят изборите, и на осемте места в Сеньорията са избрани поддръжници на Медичите, а симпатизант на рода дори е назначен за гонфалониер. Риналдо дели Албизи е готов на всичко да не позволи Сеньорията да поеме властта, но това е крайна мярка и подигравка с цялата флорентинска политическа система. По един неявен начин системата лесно се корумпира, но гражданите на Флоренция се гордеят с нея — със своята републиканска форма на управление, която дори при тази претенция за много ограничен демократичен процес издига града над деспотизма и политическата пошлост на неговите съседи. Според Макиавели дори някои от управляващите семействата смятат, че предложената от Риналдо дели Албизи мярка е „прекалено насилствена и има голяма вероятност да бъде съпроводена от голямо зло.“ Към Риналдо, за да уталожи страстите, се обръща наследникът на Николо да Узано — най-възрастния държавник в града, Папа Строци, невероятно богат и ерудиран мъж, надарен със способността да убеждава. Строци съветва да бъдат предпазливи и Риналдо с неохота се подчинява, но при едно условие — Сеньорията няма да прави опити да отмени присъдата за изгнание на Козимо де Медичи и няма да го кани да се върне. Сеньорията се съгласява и поема властта, но само след месец, когато Риналдо за кратко е извън Флоренция по работа, изпращат писмо до Венеция и питат дали Козимо желае да се завърне.

Няколко дни по-късно Риналдо се прибира в града и веднага е повикан да се яви в двореца на Сеньорията. Дели Албизи помни какво се е случило на Козимо де Медичи, когато се подчинява на подобна заповед, пренебрегва Сеньорията и поема към двореца Албизи, където веднага задейства явно предварително подготвен за подобен случай план. Заповядва на охраната си от 500 души да заеме стратегически места и да окупира църквата „Сан Пиер Скераджо“, на нейно място сега се намира Уфици, която гледа към площада на Сеньорията пред двореца. В същото време на вратаря на двореца са предложени толкова златни дукати, колкото може да побере шлемът му, за да остави портите незалостени — планът на Риналдо е да щурмува двореца, да свали Сеньорията и да окупира седалището на властта.

Но Сеньорията също е подготвена и изпраща стражата на двореца отвън, за да се разправи с хората на Риналдо. Дели Албизи знае, че стражите могат с лекота да бъдат отстранени, но ще предизвика сериозно кръвопролитие, и за известно време настъпва напрегнато изчакване, докато въоръжените мъже се гледат от двете страни на площада. Няколко рода от олигархията се разколебават дали да подкрепят Риналдо, когато узнават за възможността флорентинска кръв да бъде пролята от флорентинци. Папа Строци, обещал в подкрепа на Риналдо своята охрана от 500 души, се появява на среща с него на близкия площад „Сент Аполинер“ само с двамина от личната си охрана. Следва кратка размяна на реплики, след което Строци се оттегля, като се заклева, че няма да участва повече в бунта. Но Риналдо все още е уверен, че има достатъчно подкрепа, за да свали Сеньорията, която е обсадена в двореца.

И тогава Сеньорията изиграва своя коз. По това време папа Евгений IV е във Флоренция, отседнал в манастира „Санта Мария Новела“, намиращ се в западната част на града. Папата се скарва с императора на Свещената римска империя Сигизмунд, същевременно миланските войски влизат в Рим. Населението на града се вдига срещу понтифекса и застрашава живота му, при което Евгений IV е принуден преоблечен да бяга по улиците и в крайна сметка се добира до Флоренция, където властите подслоняват Христовия викарий и свитата му от верни кардинали в просторния манастир „Санта Мария Новела“. Сеньорията изпраща съобщение на Евгений IV с молба да бъде арбитър на спора, заплашващ да погълне града. Папата, който не желае да бяга от още един град, обхванат от безредици, с готовност се съгласява и изпраща кардинал Вителески — „най-близкия приятел на Риналдо“ — с покана за среща. Показателен за тази разностранна вярност, която придава определена сложност на ходовете, е и фактът, че Козимо също нарича кардинал Вителески „мой добър приятел“, а и самият папа попада в същата категория, въпреки че избира да потърси спасение при враговете на Медичите.

На кардинал Вителески му отнема известно време, за да убеди Риналдо, който в крайна сметка се съгласява да се срещне с Евгений IV. Но вече е късно следобед и към хората на Риналдо се присъединяват няколко групи, изпратени от другите олигархически родове. Дели Албизи препуска по улиците към „Санта Мария Новела“ начело на шумна и непрекъснато увеличаваща броя си войска. Според един свидетел силите му са толкова многобройни, че „последният от хората му не е напуснал площада, когато първият от тях достига манастира“ — разстояние повече от четиристотин метра. Риналдо влиза вътре, за да се срещне с папата, а все по-избухливите му войски остават отвън на площада. Нощта се спуска, идва време за вечеря и войниците започват да си подават виното.

Когато Риналдо отива на срещата, понтифексът е силно разтревожен заради размириците, които обхващат града, въпреки че според хрониките „нестихващите сълзи на папата имаха същия извор, както и тези на крокодила.“ Най-накрая Евгений IV успява да убеди Риналдо да сложи край на бунта, като му обещава, че Сеньорията няма да предприеме репресивни мерки срещу Дели Албизи и родовете от олигархията. Дава думата си като папа, че няма да има прогонвания в изгнание, конфискация на имущество и дори глоби.

Най-сетне в ранните часове Риналдо излиза, за да види, че по-голямата част от войските му се е разпръснала и се е прибрала по домовете си, за да нощува. На практика има твърде малко войници, които са толкова пияни, че Риналдо решава, че най-добре ще бъде да остане при папата, вместо да рискува да пътува по тъмните улици без истинска защита.

Бунтът все пак е потушен. Сеньорията изпраща пратеници в планините, за да призове отряд наемници, за които плащат флорентинците. Те влизат в града под прикритието на нощта. На следващия ден „кравата“ зазвънява и призовава всички граждани, имащи право на глас, на площада на Сеньорията, който е охраняван от наемниците. Членовете на Сеньорията излизат от двореца, придружени от винаги вдъхващата доверие фигура на кардинал Вителески. Събралите се граждани трябва да решат дали искат балия. Молбата е потвърдена от съкрушителния вик „Да!“ Избира се балия от 350 граждани, които веднага гласуват за официалното премахване на наказанието за изгнание на Медичите.

В мига, в който научава това, Козимо напуска Венеция, сподирен от благопожеланията на Венецианската република, открито изразени с ескорт от 300 венециански войници, които го отвеждат до границата. След два дни новините, че Козимо е преминал на флорентинска територия, са посрещнати с всенародна радост, а много скоро пътят му към Флоренция се превръща в триумфално шествие, като хората се тълпят от двете страни, за да го приветстват. Какво става? Нито Козимо, нито някой друг има ясна представа. Както често се случва при спонтанния изблик на народни чувства и тук събитията приемат свой, непредвиден от никого, собствен ход. Няма съмнения обаче, че се случва нещо жизненоважно, което Макиавели описва по следния начин: „Рядко гражданин, споходен от голяма победа, е посрещан от такова стълпотворение на хора, като онова, с което народът изрази привързаността си при завръщането на Козимо от изгнание.“

На 5 октомври Козимо достига до вилата си в Кареджи току пред стените на Флоренция, където спира със свитата си, за да похапнат. Но толкова много хора се стичат по улиците на града и с нетърпение очакват завръщането му, че Сеньорията изпраща съобщение до Кареджи, в което умолява Козимо да не влиза в града следобед, защото се боят от безредици. Не става ясно от какво естество биха били безредиците, от които се бои Сеньорията — може празненствата да бъдат превърнати в отмъстително разчистване на сметки от страна на тържествуващите поддръжници на Медичите или пък градът все още е разделен на лагери и Козимо е изложен на опасността да бъде убит, докато си проправя път през изпълнените с хора улици. Във всеки случай Козимо се съгласява със Сеньорията и отлага потеглянето си към града, докато се стъмни, когато тръгва придружен само от брат си Лоренцо и един висш градски служител. Козимо тихо е въведен през една странична порта в градските стени източно от Барджело и е преведен през улиците към двореца на Сеньорията, където го оставят да пренощува в една от стаите, заемана обикновено от член на осемте.

Първото нещо, което Козимо прави на следващата сутрин, е да засвидетелства уважението си към папата, за да му благодари за подкрепата, да затвърди приятелството и вероятно да покаже на обществото, че има високопоставени приятели. Но новините за пристигането на Козимо във Флоренция вече плъзват из града и докато стигне до дома си, двореца Барди, тълпите по улиците го приветстват „по такъв начин, че човек би си помислил, че е принц.“

Всъщност има няколко описания за връщането на Козимо от изгнание и те значително се различават основно в акцента. Макиавели, който е „за“ Медичите, набляга на голямата обществена радост, а други отбелязват, че „той се промъкна в града много тихо.“ Има вероятност всичко това да се е случило, но няма никакво съмнение, че Козимо се завръща, за да поеме властта над Флоренция.

Поражението се превръща в победа — малко вероятно е, ако Козимо не бе прогонен, да се появи възможност да бъде приветстван по такъв начин, и въпреки че никой не го казва с толкова много думи, изобщо не можем да се съмняваме, че е посрещнат като национален спасител. Сега открито го признават за владетел на Флоренция както гражданите, така и международните сили, които преди това неефективно са се опитвали да го спасят. Градът е в краката му, Флоренция изглежда е готова да приеме постоянен и известен на всички владетел, но предпазливостта кара Козимо да се колебае. Сега е моментът, в който решава да си припомни съвета на своя баща, даден на смъртното му легло — „избягвай да се набиваш на очи“, а и остава традицията на флорентинския републиканизъм, който е съпътстваща самозаблуда. Козимо предпочита старите методи, а увъртането подхожда както на неговия характер, така и на града му. Ще управлява, но няма да виждат, че управлява. Както винаги ще се занимава с търговските дела, но и нещо много повече от това!

Осъществява се обаче важна промяна — Козимо запазва съзнателно непретенциозното си поведение и насърчава политическата машина на града да извършва своите ходове. За никого обаче няма съмнение кой държи юздите на властта. Пратеничествата на чуждестранните владетели веднага се отправят към двореца му и се обръщат лично към него, гражданите, които търсят официално потвърждение, настояват за аудиенция при него и за тази цел дори се фиксира определен час от деня. Вероятно по същото време Козимо започва да получава и да приема покани от влиятелните граждани да стане кръстник на първородните им синове. Този начин за подсигуряване на вярност му подхожда — не е показен, но е обвързващ.

Властта на родовете от олигархията бързо е разбита от Сеньорията, разбира се, под натиска на Козимо. Въпреки обещанието на папата Риналдо и водещите представители на фракцията на Албизи са прогонени от града, което кара самия Риналдо да си размени остри думи с Евгений IV: „Виня себе си, защото си помислих, че ти, който бе прогонен от собствения си град, ще можеш да ме спасиш да не бъда прогонен от моя“. Другите семейства също са сполетени от подобна тежка съдба, дори седемдесетгодишният Пала Строци, който прави толкова много, за да се осъществи завръщането на Медичите, е осъден на десет години изгнание, което на практика си е до живот. Интелектуалните интереси на Строци често го свързват с Козимо, с когото създават известно приятелство, но студенината в думите на Козимо, когато е помолен да се намеси в защита на Строци, говорят много. Сеньорията разбира това и прогонването на Строци не е отменено. Козимо си дава сметка, че богатството и влиянието на възрастния държавник неизбежно ще станат притегателна сила за омразата към управлението на Медичите, а сега не е време да се проявява търпимост към опозицията. След годините на беди и размирици Козимо желае да бъде установен период на стабилно управление, което да донесе мир и благоденствие на Флоренция. Заема се да приведе в действие плановете си, разбира се, и този път с характерната за него дискретност. Както отбелязва негов приятел хуманист, „когато искаше да постигне нещо, той се постараваше идеята да излезе от други, а не от него, за да избегне, доколкото е възможно всякаква завист.“

Козимо прави всичко възможно, за да не изглежда като нещо повече от обикновен гражданин на републиката — могъщ, но въпреки това гражданин, при това такъв, който уважава закона като всички останали. Дава пример на обществото, бидейки най-големият данъкоплатец в града, въпреки че на практика доходът, който декларира за плащане, неизменно е по-нисък от същинските му приходи — счетоводните баланси, до които има достъп обществото, са подправени с неимоверно надутите и дори фиктивни суми на дълговете, но никой не желае да подлага на съмнение счетоводните му методи. От друга страна тайният му контрол над органите за определяне на данъците и тяхното събиране е пълен, а машината от поддръжници на Медичите прави всичко възможно това да остане така. Всеки, който създава проблеми, може лесно да бъде унищожен чрез наказателна ставка, като се завиши стойността на облаганите с данъци имущество и имоти, а това много бързо се превръща в предпочитания метод на Козимо за премахване на всякаква опозиция. Богатите противници просто биват довеждани до банкрут или пък биват обложени с толкова унищожителен данък, че са принудени доброволно да се отправят в изгнание, при което доверените водачи на партията на Медичите придобиват изоставените имения на ниски цени и ги преразпределят сред преданите. Мирът на Медичите си има своя цена.

Същевременно се прокарват отдавна чакани реформи, които въвеждат определени мерки на засилена демокрация в тайнствената флорентинска политическа система. „Малките хора“ са възнаградени за своята вярност и редовно всяка година приблизително сто от заслужилите представители на тяхната класа получават правото да гласуват по време на избора за Сеньория и така поне на теория самите те имат шанса да бъдат избрани да заемат обществени постове.

Козимо използва значителните си дипломатически възможности и в отношенията си с външните страни, за да покаже на всички стабилността на Флоренция, разбира се, доколкото това е възможно в коварния и крехък свят на италианската политика. Основната сила в Северна Италия остава Милано, управляван от забележителния Филипо Мария Висконти, херцог на Милано, който непрекъснато търси начини да разшири държавата си за сметка на флорентинска територия. За да усложнят още повече положението, изгонените в изгнание Албизи подтикват Милано да нападне Флоренция и да ги възстанови като верни на Висконти владетели. За известно време Флоренция успява да укроти Милано, като поддържа един нелек съюз с Венеция и винаги нестабилната Папска държава.

През 1436 година, само две години след завръщането си, Козимо предприема крайна стъпка, която има дълготраен ефект върху външната политика на града — кани във Флоренция могъщия кондотиер Франческо Сфорца. Този тридесет и четири годишен пълководец е незаконен син на земеделец от Романя, решил да стане кондотиер и приел името Сфорца, което означава „сила“. Франческо наследява баща си като командир, бързо печели уважение със своите закоравели в боя наемници и се сдобива със славата на най-добрия пълководец в Италия. Спечелва си това име благодарение на уменията си на бойното поле и способността си да вдъхва вярност у своите наемници. Сфорца има здрави връзки с Милано и дори храни амбиции да се ожени за незаконната дъщеря на херцога с надеждата да наследи херцогството на Филипо Мария Висконти. Франческо добре осъзнава нарастващата си политическа сила и започва да създава свое кралство в Романя, като окупира територии, официално принадлежащи на Папската държава. Козимо рискува да обърне срещу себе си херцога на Милано и папата, като кани Сфорца във Флоренция, но пресмята, че рискът си струва. Медичи научава от баща си, че за да успееш, понякога трябва да обединиш богатствата си с могъщи, но ненадеждни характери, като Балтазар Коса, с когото има взаимоотношения. Той познава слабостите на такива мъже, но и разбира, че работата с тях изисква невероятни дипломатически умения.

Франческо Сфорца е човек с внушително физическо присъствие, който няма никакво време за етикеция — чертите му са широки и някак груби, но зад този безцеремонен и предизвикващ неприязън маниер се крие известно момчешко очарование. Привидно изтънченият Козимо, който е на средна възраст, разгадава характера на Франческо отведнъж — Сфорца иска да бъде харесван, да бъде ценен заради самия себе си, а не заради името му, вдъхващо страх на бойното поле. Козимо го очарова, отнася се с него сякаш е едно от неговите умни млади протежета хуманисти. Първоначално Сфорца е озадачен, тъй като никога не са се отнасяли към него с такова разбиране и любезност, и много скоро е поразен от Козимо. Това не е преувеличение, защото, след като се завръща в Романя, Франческо започва редовно да пише на Козимо на своята смесица от италиански диалекти, като се обръща към него с „Magnifice tanquam Pater carissime“ („Великолепни и най-скъпи мой почти родителю“). Медичи печели могъщ и опасен приятел.

Козимо е в зенита на възможностите си и навлиза в период, който му спечелва място в историята. Оттук нататък той е повече от един изключително умел банкер, повече и от един лукав и манипулативен управник, повече дори и от щедър и прозорлив покровител. Защото такива хора почти не се помнят извън своята епоха, но Козимо блясва като най-богатият човек на своето време, основател на династия, човекът, насърчил първия разцвет на Ренесанса. И все пак кой е този мъж, който неразривно свързва името на Медичите с един от крайъгълните камъни в западната култура?

Съществуват няколко портрета от негови съвременници, които сякаш ласкаят една сравнително безлична фигура, макар че под блясъка на рафинираността са загатнати наследените от Козимо черти от трудния и предприемчив характер на баща му. Но и този път най-проницателният портрет е рисуван половин век след смъртта на Козимо от Якопо да Понтормо. Тук няма почти никакви опити за ласкателство или измама — портретът сякаш е балансиран, но проницателен психологически образ, окончателна преценка на един забележителен човек.

Чистото изображение на очите носи в себе си далечна нотка на правдоподобност, която вероятно почива на някои по-реалистични съвременни рисунки, които не са запазени. Козимо позира в скромна, но добре ушита, поръбена с кожа алена мантия, а жълтеникавото му и с хлътнали бузи лице е извърнато встрани от художника, разкривайки изпъкналия нос на Медичите и едно голямо, месесто ухо. Но онова, което впечатлява и дори е загатнато в някои от ласкателните съвременни потрети, е позата на Козимо, която е леко извъртяна и изглежда доста неудобна.

Когато остарява Козимо страда от подагра и артрит, но портретът на Понтормо намеква и за нещо повече от късните му физически болежки, говори за нещо дълбоко несигурно в неговия характер. Най-интересни от всичко са ръцете, които съвсем не елегантно са стиснати една в друга, но в същото време в това има и нещо категорично — те привличат внимание с неспособността си да запазят спокойствие — това е синът на човек, издигнал се от народа, човек, който тайно съзнава собствената си погрешимост, своята обикновена човешка природа. Козимо де Медичи може да е наследил предприемчивата природа на баща си, може да е постигнал много благодарение на амбициите си, но е и късметлия и приема щастливата си човешка природа като благословия. Такъв е мъжът, който прави толкова много, за да подпомогне новия хуманизъм, зараждащ се във Флоренция, и играе водеща роля в Ренесанса, който води началото си от него.