Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (16) (Личности, променили курса на Европейската история)

14.
Платон по площадите

Сега настъпва времето, когато покровителството на Лоренцо де Медичи разцъфтява както никога преди, когато изпълнява очакванията на името, с което остава в историята — Лоренцо Великолепни (на италиански il magnifico, епитет, който е показателно, че придобива още като дете). Дори и когато това великолепие се изражда във високомерие или чиста показност, не остава никакво съмнение, че изпълва цялото му същество — от характера до политиката и от меценатството до поезията. Само по себе си това му качество не е чак толкова добро и в интерес на истината има по-скоро аморално въздействие, но можем да твърдим, че у Лоренцо то прилича на Платоновата идея за доброто, за което пише:

Всяко изкуство, наука, деяние

и избор сякаш се връща към същото добро,

тъй както всеки поток се влива в морето.

Лоренцо е повече от завършен поет, но проявява достатъчно благоприличие и признава, че Полициано, когото поддържа финансово през по-голямата част от живота му, е по-велик от него.

Анджело Полициано, често изписван и като Полициан, е роден пет години след Лоренцо, през 1454 година в Монтепулчано — област, където се произвежда вино, в югоизточна Тоскана. Баща му е добър адвокат и един от верните местни поддръжници на Медичите, които не се радват на чак такава популярност в провинцията — всъщност политическите му пристрастия водят до неговото убийство по време на провалилия се и предвождан от рода Пити бунт срещу Пиеро Подагричавия през 1466 година. Скоро след това Полициано е изпратен във Флоренция, където получава образование в най-добрата хуманистична традиция, вероятно за сметка на Медичите. Невероятната му дарба се проявява бързо — докато навърши петнадесет години знае прекрасно гръцки и латински, а способността му да пише епиграми на гръцки привлича вниманието на Лоренцо. Изглежда, че още през 1473 година Полициано се премества в двореца Медичи, където се възползва от създадената от Козимо и допълнена от Пиеро библиотека. След две години Лоренцо наема Полициано за възпитател на своя тригодишен син Пиеро — задача, която явно се харесва на поета.

Полициано и Лоренцо бързо се сближават, защото са остроумни, имат пъргави умове и вкус към живота. За Лоренцо Полициано е единственият, който го кара да забрави за политическите проблеми, който му напомня за неговата изключителна начетеност и с когото може да говори открито, от своя страна Полициано просто боготвори Лоренцо. Думата не е силна, тъй като действията на поета постоянно го доказват, а и излива душата си в писмата до Лоренцо и майка му — изключителната Лукреция, която става негова довереница. На една фреска от епохата Гирландайо изобразява Полициано в профил, а повереният му Пиеро е до него, извърнал ангелското си лице с фризура на паж към художника. Тъмната коса на Полициано стига до раменете, а мургавото му красиво и емоционално лице е вдигнало поглед към небето, въпреки че от онова, което ни е известно за него, изображението му изглежда нетипично. Но дори и чертите му намекват за избухливия нрав и остроумието, което проявява в истинския живот. Фактът, че е ръкоположен в духовен сан, изглежда като аномалия, въпреки че вероятно получава доход от църквата „Сан Паоло“ по желание на Лоренцо, за да може да бъде финансово независим.

Няма съмнение, че знанията на Полициано не са само показни, както твърдят някои — той свободно разговоря на гръцки с Аргиропулос и обсъжда философията на Платон с Фичино. Ранната му поезия е написана на великолепен класически латински и пише майсторски епиграми на гръцки, макар че по-късно Лоренцо го убеждава да твори на тоскански като него. Полициано започва да пише „Двубоят на Джулиано де Медичи“, допълнение към произведението на Пулки „Двубоят на Лоренцо де Медичи“. В нея Полициано описва любовта на малкия брат на Лоренцо Джулиано де Медичи към седемнадесетгодишната Симонета Веспучи, която е наследила славата на най-голямата красавица във Флоренция:

Не една девойка му се обясни в любов,

но ледът в гърдите на Джулиано не се стопи.

Творбата е написана в шеговит тон и предназначена за кръга от приятели на Лоренцо — Джулиано е хубав и се смята за безсърдечен прелъстител, но всъщност непрестанно се влюбва и често любовта му е несподелена, а той остава с разбито сърце. Макар че е незавършена, епическата поема на Полициано е първият му шедьовър на италиански. „Двубоят“ изведнъж прекъсва в книга втора, строфа 46. Авторът толкова силно скърби, когато Джулиано е убит по време на заговора Паци, че не написва нито дума повече.

В неделя, на 26 април 1478 година Полициано стои до Лоренцо, когато двамата свещеници се опитват да го промушат, и както пише в спомените си, изиграва героична роля за спасяването на Лоренцо, въпреки че това е малко вероятно, тъй като е известен като страхливец. По-късно през същия ден става свидетел на събитията на площада на Сеньорията, когато облеченият в архиепископските одежди Салвиати е хвърлен през прозореца на двореца с въже на врата. Именно на наблюдателността на поета дължим зловещите подробности, свързани с отчаяните опити на Салвиати да вкопчи зъби в голото тяло до себе си, докато се поклаща на въжето.

На следващата година Флоренция е заплашена от неаполитанските войски от юг и от чумата отвътре, тогава Лоренцо изпраща съпругата и семейството си заедно с Полициано в Пистоя, на тридесет и два километра на северозапад. Полициано редовно пише на „Magnifice mi Domine“ („Мой великолепни владетелю“) и описва насладите на лятото в провинцията. „Нищо не ни липсва. Отказваме даровете, като изключим салатите, смокините, няколко бутилки вино и малко бекасини (считани за вкусен деликатес) и неща от този род.“ Поетът описва по странен начин щедростта и любезността на местните: „Биха ни донесли и вода в ушите си.“ Но всъщност е отегчен от провинцията и липсата на интелектуална компания, което си проличава още по-силно, когато се преместват за зимата в Кафаджиоло, Муджело, а Лоренцо все още е във Флоренция. В едно писмо до него Полициано описва атмосферата, която витае в семейството: „Дъждът вали неспирно и е толкова проливен, че се отказахме от лова и решихме да играем на топка, за да могат да потичат децата. Залозите обикновено са супата, сладкиша или месото и онзи, който загуби, остава без тях. Често, когато някой от учениците ми загуби, отдава почит на господин Влага (популярен италиански евфемизъм, когато плаче дете). Нищо друго не мога да те известя. Седя в къщата край камината по чехли и палто, ако ме видеше, би си помислил, че ме е налегнала меланхолията.“

Съпругата на Лоренцо Клариче се разболява и дробовете й се раздират от кашлица заради влагата, но това всъщност е началото на белодробната туберкулоза, от която умира след десет години.

Полициано е унил, Клариче възмутена, а неприязънта им един към друг се увеличава с всеки следващ сив и пропит от дъжда ден. Разривът настъпва бързо — Клариче с ужас разбира, че преподавателят учи децата й на латински от езически класически текстове, вместо от християнски текстове, като псалмите например. Полициано категорично отказва да обрече учениците си на набожността на тяхната скучна провинциална майка, при което Клариче избухва и го изгонва.

Двамата бързат да пишат на Лоренцо, като излагат своята гледна точка за случилото се. „Донесох хиляди обиди“, оплаква се Клариче. „Когато ме изслушаш, ще разбереш, че не съм прегрешил“, настоява Полициано. Междувременно Лоренцо се завръща във Флоренция, като обезумял се опитва да спаси топящите се финанси на банка „Медичи“ и се бори да избави републиката, докато гражданите й се отчайват от новините за наближаването на неаполитанската войска. Дори международните кризи не могат да попречат на домашните.

Има вероятност заради този сблъсък след няколко месеца Полициано да е поканен да придружи Лоренцо и да му вдъхва смелост по време на дръзката му мисия при крал Феранте в Неапол. Но в онзи момент разсърден напуска Тоскана и заживява в двора на кардинал Гонзага в Мантуа. След година, прекарана в нацупено изгнание, Полициано най-после е изкушен от Лоренцо да се завърне във Флоренция. Лоренцо се опитва да поправи разрива и урежда Полициано да бъде назначен за преподавател по гръцки и латински във Флорентинския университет и да получи поста на каноник на катедралата, който представлява добре платена синекурна длъжност, но вече няма право да живее в двореца Медичи. После го наема да възпитава и пълничкия му тринадесетгодишен втори син Джовани, за когото таи големи надежди — вече е успял да убеди новия папа Инокентий III да направи Джовани кардинал и момчето се нуждае от подходящо образование, което да го направи годен за високия сан. Младият Джовани никак не прави добро впечатление със своя голям, характерен за Медичите нос, който стърчи от облото му лице, и с издадената брадичка на Медичите, заради която устата му е винаги отворена. Полициано обаче бързо открива, че Джовани притежава голяма част от ума и решителността на баща си. На Лоренцо трябва да му е било ясно, че светският и духовит Полициано никак не е подходящ за възпитател на бъдещ църковен прелат. Както ще видим по-късно, въздействието на Полициано върху Джовани има много важни последствия.

През същите тези години Полициано написва на тоскански диалект голяма част от най-добрите си стихотворения и в резултат на това тосканският още повече се утвърждава като език на образованието в Италия. Изтънченият стил и ерудиция на стиховете спомагат за доразвиването на една обществена идея, която се разпростира над цяла Италия, — тази за кавалерството. В миналото разбирането за кавалерство и по-изтънченото поведение, с което то се свързва, важи само за дворовете на благородниците, но дори и там изтънчеността липсва. С настъпването на Ренесанса, особено във Флоренция, където Медичите нямат благороднически произход, идеята за кавалерство започва да придобива популярност. Фините обноски, изтънчената реч, изисканият външен вид, тънко изказаната оценка за изящните изкуства — всички те вече са достъпни за стремлението на по-широк кръг от обществото.

Типичен пример за това е новият херцог на Урбино Федериго да Монтефелтро. Той започва кариерата си като кондотиер, свикнал да командва грубите наемници. По-късно обаче превръща отдалечения град Урбино в рай за ренесансовата култура. Архитектурата, изобразителното изкуство, дори поезията и музиката процъфтяват в едно някога провинциално и изостанало селище. (Именно тук се ражда и израства Рафаело — този малък планински град притежава културен дух, за да отгледа този гений на Късния ренесанс.)

Във Флоренция хората на изкуството, философите и поетите започват да превръщат поведението си в „кавалерско“ и скоро други италиански градове последват примера им, макар че поне за известно време това си остава изключително италианско явление. Изтънчените обноски се възприемат от търговци, общински служители, военни и свещеници. Остроумната, изящна и ерудирана поезия на Полициано се счита за нагледен пример за новите леко поднасяни изисканост и познания, очаквани от един кавалер.

На каква тема точно е поезията на Полициано? Отношението му към любовта, особено любовта му към Лоренцо, е съвсем платонично, или пасторално, или дори въздържано в своя възторг. Но идва ред на по-късния му шедьовър от 1480 година „Орфей“. Забележително, но тази творба в мерена реч от пет действия е написана за един-единствен ден за някой от карнавалите на Лоренцо, дадени в чест на народа на Флоренция. Замисълът към текста на Полициано да бъде написана музика и тя да бъде изпята, го превръща в първото либрето в съвременния смисъл на думата. (На италиански „либрето“ означава „малка книга“, едва през следващия век тази дума придобива значение на текст, към който се създава музика.) „Орфей“ на Полициано се отличава и с това, че е първата светска драма на италиански език. Най-интересни обаче са обратите в сюжета, които са дори още по-неприлични, отколкото е обичайно за произведенията на Полициано. Първо следва легендата — Орфей със своята лира очарова животни, дървета и камъни, и накрая дори отмъстителните богове на подземния свят са покорени от музиката му. Имаме олицетворението на това как културата побеждава варварщината. Но когато Орфей върви нагоре по пътеката, извеждаща от подземния свят, а зад него е любимата му Евридика, той не може да устои, поглежда назад към нея и така я загубва. (Лоренцо де Медичи прави следната платоническа интерпретация: Орфей се отказва от духовната любов, за сметка на плътската.) И сега, когато Орфей е лишен от своята Евридика, се отдава, така както никога преди, на плътта. С невероятен възторг се заема да прелъстява млади мъже и декламира:

Тъй съветвам аз мъжете,

бягайте и жените оставете.

В крайна сметка Орфей попада на пияни последователи на Бакхус, които в своето безумие го разкъсват на парчета. Дали пък Орфей не си получава заслуженото, заради своето хомосексуално държание? Или пък целта е просто забавлението на ликуващите тълпи по време на карнавала? Не можем обаче да пропуснем намека към Лоренцо и образованите му приятели хуманисти.

На четиридесет години Полициано е победен от смъртоносна треска, а циничната история, свързана с кончината му хвърля светлина (или сянка) върху характера на един мъж, за когото принципно знаем прекалено малко. Познаваме го с мургавия и красив профил от Гирландайо, с храбростта, за която твърди, че проявява в защита на Лоренцо в катедралата, и като олицетворение на меланхолията, облечен с палто и чехли край зимния огън, но какво го вдъхновява истински, кое го движи? Според историята, Полициано ляга болен от някакъв вид „дива треска“ и се налага приятелите му да го наглеждат. Някак си успява да им се измъкне, става и бързо излиза от дома си. Най-после го намират да свири на лютня под прозореца на младо гърче, в което е влюбен (и което, според една от версиите, е причината за треската на Полициано). Приятелите му го отнасят у дома, където издъхва в делириума на любовта.

Като оставим настрана обичайните поетически хиперболи, историята явно потвърждава онова, което малко или много произведенията на Полициано загатват — фактът, че е хомосексуален. Това повдига въпроса за любовта му към Лоренцо, а и за чувствата на Лоренцо към него — рискувам да предизвикам всеобщо недоволство, но можем да подозираме, че понякога привързаността им е повече от платонична. С оглед на сексуалността на Полициано, любовта му към Лоренцо придобива един не чак толкова чист поетичен аспект. Разбира се, разполагаме само с косвени доказателства, които потвърждават подозренията ни. Освен това имаме и оспорвания факт, свързан с двойствената сексуалност на Донателовия „Давид“, според който статуята изобщо не е поръчана от Козимо де Медичи, а е поставена във вътрешния двор на двореца много по-късно от Лоренцо де Медичи. Дали пък изображението на „Давид“ няма някакво скрито послание? С което не отричаме загадъчните и скрити херметически препратки, може би безсрамността и тайнствеността й трябва да се припокриват — подобно лукавство би било оценено от по-светските членове на хуманистичния кръг на Лоренцо.

Езотеризмът със сигурност допада на водещия философ сред приятелите на Лоренцо — Пико дела Мирандола, който е най-предпазливата и поразителна личност от всички интелектуални дарования, събиращи се в двореца Медичи. Постиженията на Пико изглеждат почти напълно противоречиви — той изразява принципите на хуманизма с по-голяма яснота и разбиране от всеки друг, но пък затлачва интелектуалните води, вземайки на борда такова съмнително „познание“ като астрологията, алхимията, нумерологията и всякакъв друг вид езотеричен херметизъм. Девизът на хуманизма се появява в произведението, носещо уместното заглавие „За достойнството на човека“, в което Бог съобщава на Адам: „На теб не съм ти дал конкретна роля. Можеш да придадеш на своя живот каквато си поискаш форма, да правиш каквото си поискаш. Всички други предмети и твари са ограничени от Моите закони. Но ти нямаш ограничения и можеш да действаш в съгласие със своята свободна воля. Само ти можеш да избираш ограниченията на своята природа. Поставих те в центъра на света, за да наблюдаваш по-лесно какво има в него. Не си сътворен ни по божий, ни по земен образ, не си ни смъртен, ни безсмъртен, та със свободата на избора и честта да можеш да се превърнеш, в каквото си поискаш.“

Думите отекват толкова ясно днес, колкото са отеквали и преди повече от 500 години. Ренесансът не ражда оригинална философия, той е прекалено зает да попива класическата мисъл и да се освобождава от ограниченията на схоластичния аристотелианизъм. Но представянето на Пико на човешкото положение формулира стремленията и себепознанието на ренесансовия хуманизъм — човекът, написал това, е също толкова забележителен, колкото и самите думи.

Пико е роден през 1463 година и е по-малкият син на дребен италиански благородник, следва философия в Падуа, където учи гръцки, иврит и арабски. Завършва образованието си в Париж, който въпреки репутацията си на център на старите аристотелови идеи, все още се счита за интелектуалната столица на Европа. (Всъщност Падуа вече е равна на Париж като образователна институция. Но несъмнено Флоренция превъзхожда и двата като интелектуален център.)

След Париж Пико се завръща в Италия и пътува до различни университетски центрове, включително Перуджа, Флоренция и Падуа. През 1484 година се установява във Флоренция с намерението да изучава Платон при Фичино. Пико е само на двадесет и една години, но бързо си създава име на най-ярката звезда сред интелектуалците във Флорентинския университет, което не е преувеличение, тъй като е подкрепено от факта, че по това време знае повече от двадесет езика. По същото време Полициано е преподавател по гръцки и латински в университета и вероятно той запознава Пико с Лоренцо де Медичи.

Полициано го описва като „мъж или по-скоро герой, когото природата е обсипала с всичките дарове на тялото и ума.“ Изненадващо, но и това изглежда не е хипербола. Ако съдим по портрета на Пико, който все още виси в галерията Уфици във Флоренция, той е невероятно красив. Има дълъг, прав и изящен нос, чувствени устни, високо чело и глава с чуплива коса, чиито къдри достигат до раменете му. Изглежда е бил запознат с цялото човешко познание, известно през Ренесанса след падането на Константинопол — от еврейската кабада до гръцките математици. Неговата критика на астрономията оказва решително влияние върху Кеплеровата астрономия и казват, че умелото съчетаване на Цицероновата реторика с Аристотеловата логика го правят неотразим по време на спор. Този рог на изобилието от познание обаче има не само показни функции — може да изглежда, че древното и недостоверното са погълнати цели, заедно с по-уважаваните форми на познание, но в маниакалния му глад за знания има последователност. Пико приема философското разбиране за синкретизъм, като възнамерява да вземе най-добрите елементи от всички клонове на мисълта и вярата, за да ги синтезира във философията на универсалната истина. Такъв е мащабът на амбициите на Пико, макар че е проект, чието време още не е дошло. През следващия век новата наука на Галилео и Декарт се нагърбва с удивително подобна задача, като цели да обедини цялото познание чрез научни методи. Проектът на Пико обаче се простира далеч отвъд науката.

През 1486 година с характерен замах Пико написва 900 тезиса, почиващи на гръцки, латински, еврейски и арабски източници, като твърди, че представляват основата на нова система за универсално познание и вяра. Предизвиква всеки учен в Европа да дойде в Рим и да обсъди с него истината на тези тезиси пред публика. За съжаление, преди да се състои това велико интелектуално съревнование, папските власти внимателно преглеждат 900-те тезиса на Пико и приемат, че тринадесет от тях са еретични. Два от тях представляват особен интерес. Първо: „Защото ничие виждане не е такова, каквото човек иска да бъде, то и ничия вяра не е такава, каквато човек иска да бъде.“ С други думи, вижданията и вярванията се формират от нещо повече, отколкото ние съзнателно решаваме. Това жизненоважно самонаблюдение, че никога не можем да бъдем напълно разумни, съдържа в себе си изводи, които ще бъдат разнищени след векове. Второ: „Когато действа душата, тя може да вярва единствено на себе си.“ Въпреки хаоса от противоречащи си знания, прозренията на Пико често проникват далеч отвъд Ренесанса в модерния свят, на който поставя началото. Виждаме го как опипом се насочва към по-ясен образ на онова, което всъщност сме. (В последния тезис лесно можем да разпознаем предшественика на Декартовото „Мисля, следователно съществувам.“)

Някои от другите тезиси на Пико обаче представляват далеч по-мрачна картина. Например: „Нито една наука не предлага по-добро доказателство за божествения произход на Христа от магията и кабалистичните ритуали.“ Пико вероятно си е мислел, че може да наддума и да излезе победител над най-добрите умове в Европа, но дори и той съзнава, че обвинението в ерес от страна на папските власти е сериозна работа. Въпросите в тази сфера не подлежат на интелектуален спор — еретиците са изгаряни на кладата.

За да отговори на критиците си в Рим, Пико написва дълга монография на латински, в която защитава своята кауза. Лоренцо де Медичи вярно (и доста безразсъдно) позволява монографията да му бъде посветена с най-топли думи, преди да бъде изпратена на папа Инокентий III. Но всичко е напразно, обвиненията в ерес остават. Пико избягва във Франция, където е заловен и върнат в Рим. За щастие новините достигат до Флоренция и Лоренцо се намесва в негова защита — папата позволява на Пико да живее във Флоренция в очакване на допълнителни разследвания.

Няма съмнение, че Пико и Лоренцо са били много близки — както в личния си, така и в обществения живот Лоренцо е наистина вдъхновяващата личност. Пико обича Лоренцо, макар и в чисто платонически смисъл, защото въпреки женствения си външен вид сексуалните му предпочитания са нормални — може би прекалено нормални. Неведнъж по време на пътуванията си Пико е принуден да напуска някой град, защото е преследван от разярен съпруг. Всъщност краткият му престой във Флоренция свършва, когато неуспешно се опитва да избяга със съпругата на местен бирник. Не става ясно дали тези му занимания имат заслуга за прекратяването на жизнения му път само на тридесет и една години през 1494 година. Но по това време Лоренцо отдавна е мъртъв, Пико е лишен от своя покровител и вероятно е отровен.