Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (7) (Личности, променили курса на Европейската история)

5.
Мигът на истината

В началото на септември 1433 година, както подобава, новият гонфалониер и членовете на Сеньорията се настаняват в двореца и изпращат официално съобщение до Козимо де Медичи в Муджело, в което изискват от него незабавно да се върне във Флоренция и да се яви пред съвета, защото „трябва да се вземат няколко важни решения.“ Козимо веднага поема към Флоренция, „въпреки че много от приятелите му се опитват да го разубедят“, както пише Макиавели в своята доста пристрастна „История на Флоренция“, чието описание на последвалите събития почива на разказите на очевидци, подправени с общоприети клюки. Според също толкова пристрастния дневник за тези събития, записани от самия Козимо малко по-късно, той пристига във Флоренция на 4 септември и веднага отива да се срещне с гонфалониера Бернардо Гуадани и членовете на Сеньорията в двореца. Главата на рода Медичи не си губи времето и заговаря за обезпокоителните слухове, стигнали до него в Муджело, а именно че Сеньорията възнамерява да вдигне революция във Флоренция, за да изземе имуществото му и да го унищожи. Самият Козимо описва нещата така: „Отрекоха, когато им казах какво съм чул, и ме обнадеждиха, че възнамеряват да оставят града в същото състояние, в което са го намерили, когато са били избрани.“ Ако все пак изпитва някакви колебания, трябва да ги изкаже на събранието на Сеньорията след три дни, на което е поканен да присъства.

Козимо си тръгва и се отправя към помещенията на банката, намиращи се на близката виа Порта Роса, където взема необходимите мерки братовчедът на Контесина Липачо де Барди, в когото има пълно доверие, да поеме управлението на цялата банка „Медичи“ и да се грижи за нея по време на последващите събития. След три дни, на сутринта на 7 септември, Козимо пристига в двореца на Сеньорията и с изненада установява, че членовете й вече заседават. Нагоре по стълбите го ескортира началникът на стражата и войниците му, които за ужас на Козимо минават край затворената врата, зад която заседава Сеньорията, и го повеждат към кулата. Побутват го по тъмните каменни стъпала на девет-десетметровата кула и го хвърлят в малката килия, известна на жителите на Флоренция като „alberghetto“ („малката странноприемница“).

Както пише Козимо: „Когато чу за това, целият град се вдигна.“ В най-добрия случай главата на рода преувеличава, тъй като всъщност Риналдо дели Албизи заповядва на сина си и на група от въоръжени последователи да заемат площада пред двореца и да демонстрират сила, за да разубедят всички евентуални протестиращи и да попречат на опитите да бъде спасен Козимо. Вътре в двореца картината е различна. Членовете на Сеньорията и стражата на двореца изпадат в паника, изплашени от чудовищността на извършеното от тях, а по думите на един свидетел „навсякъде се миткаха хора, някои тичаха нагоре по стълбите, други надолу, някои говореха, други викаха, всички бяха обзети от ярост, силна възбуда и страх.“ В крайна сметка Риналдо дели Албизи успява да възстанови някакво подобие на ред и убеждава гонфалониера и членовете на Сеньорията да произнесат присъда над Козимо. Затворникът е обвинен в „опит да се издигне над ранга на обикновен гражданин“ — привидно невинно обвинение, но всъщност е едно от сериозните, които могат да бъдат предявени на гражданин на Флорентинската република, тъй като наказанието за него е смърт. Като доказателство към обвинението срещу Козимо е посочен дворецът, който строи на виа Ларга, защото въпреки предпазните мерки, взети от собственика му по отношение на фасадата, зданието е описано като прекалено пищно, за да подслонява обикновен гражданин, и по-скоро прилича на дворец за един бъдещ тиранин. Посланието, криещо се зад обвинението, е ясно — Козимо де Медичи възнамерява да превземе града, той е предател и заслужава ориста на предателите.

Площадът пред Сеньорията (сега Палацо Векио)

Но в случая Сеньорията е прекалено изплашена, за да приведе в изпълнение смъртната присъда, искана от Риналдо, и вместо това осъжда Козимо на изгнание за пет години. По същото време Козимо се навежда от килията си и загрижено гледа към въоръжените мъже, които вдигат глъчка на площада под него. Не знае какво точно се случва, но се опасява от най-лошото! Въображението му е взело връх и той смята, че може изобщо да не го екзекутират, а да го хвърлят от върха на кулата — подобни неща са се случвали и преди.

Достоверни източници разказват, че когато тъмничарят отворил вратата на килията, за да прочете присъдата на затворника, Козимо „изгубил съзнание“. Този момент не се споменава в дневника, въпреки че Козимо описва как реагира на присъдата: „Брат ми Лоренцо, намиращ се в Муджело, веднага бе известен за решението, както и братовчед ми Аверардо, който бе пред стените на Пиза… Същия ден Лоренцо се върна във Флоренция и от Сеньорията го повикаха, но беше предупреден за какво го викат и веднага напусна, прибра се обратно в Ил Требио. Аверардо също избяга от Пиза, защото бяха заповядали да го затворят. Щяхме да се окажем в много тежко положение, ако бяха арестували и трима ни.“ Козимо продължава и споменава: „Известихме и Николо да Толентино, предводителя на народа, който бе мой добър приятел.“ По-късно ще разберем важността на това.

Козимо остава зад решетките, а Риналдо дели Албизи продължава да настоява за смъртна присъда или просто да уреди нещата по свой начин. През целия ужасяващ период, в продължение на два дни, Козимо не хапва, защото се страхува от отрова в храната. Явно страховете му са оправдани, защото сега знаем, че Риналдо тайно плаща на двамина от стражата при първа възможност да отровят Козимо.

На 9 септември Козимо е зашеметен от звука на камбаната на двореца, която зазвънява от камбанарията в кулата над главата му. Голямата камбана е известна като „vacca“ („кравата“), заради плътния звън, подобен на мучене, който се разнася от нея, щом я забият, за да призове гражданите на Флоренция на площада на Сеньорията в случай на опасност. Събирането на всички граждани, имащи право на глас, се нарича „парламенто“, италианската дума съвсем точно обхваща всички аспекти на преговарянето и парламента, тъй като на тези сборове гражданите обсъждат и гласуват по проблеми от жизненоважно за управлението на града значение, включително и промени в конституцията. Но този път въоръжените хора на Риналдо дели Албизи завардват всяка улица, водеща към широкия площад, и всички граждани, за които знаят, че са поддръжници на Медичите, или за които се смята, че има вероятност да подкрепят каузата на рода, са връщани. Козимо безпомощно гледа от малкия прозорец на килията си в кулата на двореца, очевидно рода Албизи иска да избегне всички рискове и както пише самият Медичи в дневника си, само двадесет и трима души са допуснати на площада, за да сформират „парламенто“.

Съгласно обичая членовете на Сеньорията се събират на издигната каменна тераса пред двореца, а гонфалониерът официално се обръща към събралия се „парламенто“ да гласува дали да бъде свикана балия, която да „реорганизира града в името на благото на народа.“ Валията е събрание от 200 граждани, който се избират всеки път, когато трябва да се вземе решение относно някакви промени в конституцията на града, или пък да се реши нещо важно в името на Флоренция. Двадесет и тримата подставени лица от „парламенто“ съответно извикват „Да! Да!“ и се решава свикването на балия. Кликата на Албизи започва да подготвя списъците, като прави всичко възможно, когато балията бъде събрана, да е пълна с техни хора.

Макиавели много ярко описва Козимо, останал в килията си и пазен от тъмничар на име Федериго Малаволти: „Той чува събирането на Съвета, подрънкването на оръжията на площада, както и честия звън на камбаната, която свиква балията, и изпитва силен страх за сигурността си, но още повече го плаши възможността личните му врагове да го умъртвят по някой необичаен начин. Почти не хапва нищо и за четири дни изяжда само малко хляб. Федериго вижда, че се безпокои, и му казва: «Козимо, страхуваш се да не те отровят, но със сигурност сам ускоряваш края си с глад. Заблуждаваш се, като мислиш, че мога да участвам в такова отвратително деяние. Не мисля, че животът ти е в опасност, тъй като имаш толкова много приятели както в двореца, така и извън него, но ако в крайна сметка го загубиш, бъди сигурен, че за тази цел ще използват някого другиго, а не мен, защото никога не бих обагрил ръцете си с нечия кръв, още по-малко с твоята, тъй като никога не си ми сторил зло. Успокой се, хапни и съхрани живота за приятелите и страната си. А за да няма от какво да се боиш, ще ям от храната заедно с теб.» Думите му донесли облекчение за Козимо, който със сълзи на очи прегърнал и целунал Федериго, благодарил от все сърце за внимателното и състрадателно поведение и обещал, че ако се отдаде възможност, ще му се отблагодари.“

След това Козимо бавно започва да си връща присъствието на духа, а когато му поднасят вечерята, Федериго води със себе си някого, който да му прави компания и да го развесели — Ил Фарнагачо (прякор, който в свободен превод означава „Лудия“). Козимо добре познава Ил Фарнагачо, а и прекрасно знае, че е приятел на гонфалониера Гуадани, така че, когато Федериго тактично излиза, главата на рода му подава лист хартия. Казва на Ил Фарнагачо веднага да отиде при управителя на болницата „Санта Мария Нуова“, който, веднага след като го получи, ще му даде 1 100 венециански дуката. Фарнагачо трябва да запази сто за себе си, а остатъкът колкото е възможно по-дискретно да предаде на гонфалониера Гуадани.

Междувременно под тях събранието на балията преминава доста бурно, защото въпреки настояването на Риналдо дели Албизи хората не са склонни да вземат решение, а мнозина от двестате специално избрани членове започват да се усъмняват в онова, което очакват от тях. Сред сипещите се от всички страни доводи балията започва да се дели на фракции, според Макиавели едни „настояват за смъртта на Козимо, други — да бъде изпратен в изгнание, трети мълчат или от състрадание към него, или от страх.“ В крайна сметка успяват да възстановят реда и балията гласува Козимо да бъде прогонен за десет години. Привидно Риналдо дели Албизи приема присъдата, но решава, че е време да поеме нещата в свои ръце.

Козимо все още е затворен в килията, но успява да научи за случващото се извън града — „добрият му приятел“ Пиколо да Толентино изпълнява предварително уговорени инструкции — веднага свиква своята рота въоръжени наемници и се отправя в бърз марш от Пиза по долината на река По към Ластра, която се намира само на около десет километра от стените на Флоренция. Тук спират с надеждата, че в града ще избухне бунт, и същевременно се страхуват, че ако влязат, може да ускорят убийството на Козимо. Новините за ареста на Козимо вече минават планините на Романя и достигат до крепостта на Медичите в Муджело, където селяните от околността се въоръжават и се сбират пред укрепената вила Ил Требио в подкрепа на Лоренцо, където той и семейството му се укриват. Но Лоренцо е посъветван да не тръгва към града, да не би нещо лошо да сполети Козимо, който е напуснат от хладнокръвието и изпада в отчаяна ярост, щом научава, че брат му е последвал съвета. Както той сам пише, „съветът бе даден от роднини и приятели, но при цялата му искреност не бе добър, защото, ако бе тръгнал веднага, щях да съм свободен, а онзи, който ми причини всичко, щеше да е мъртъв.“

Евентуалните избавители се колебаят, но Риналдо дели Албизи действа, като изпраща хората си да открият и затворят известен брой знайни поддръжници на Медичите, сред които е приятелят на Козимо, поетът-хуманист и нотариус Николо Тинучи, когото веднага подлагат на изтезания. След няколко ужасяващи часа на мъчения Тинучи се пречупва и е принуден да подпише самопризнание, в което казва, че Козимо е възнамерявал да предизвика революция във Флоренция с помощта на чуждестранни войски, след което е смятал да се провъзгласи за деспот. Най-после разполагат с неопровержимо доказателство за държавна измяна, а Риналдо дели Албизи знае, че при подобна простъпка и дума не може да става за изгнание, несъмнено Козимо го чака бесилото.

Новините за участта на Козимо напускат границите на Флорентинската република и предизвикват международен отговор. Дейността на Козимо като банкер е незаменима за няколко чуждестранни сили, които много бързо дават израз на чувствата си — първият, който отговаря, е владетелят на съседна Ферара, защото има основателни причини да е благодарен на Козимо заради големите заеми и е вбесен от удара нанесен по неговите потенциални разходи. По сто и десет километровия път към Флоренция е изпратен куриер, за да отнесе послание, съдържащо възможно най-силните думи, но както Риналдо дели Албизи, така и Козимо де Медичи добре знаят, че могат да го пренебрегнат, тъй като Ферара не е голям играч.

Венеция обаче е по-трудна пречка за Риналдо. Още през 1402 година във Венецианската република се открива клон на банка „Медичи“ и до този момент клонът играе много важна роля в далечната търговия на Серенисима, като търгува с вълна от Валенсия и работи с подправките и кехлибара, които венецианските търговци донасят от Изтока. „Тайната книга“ от 1427 година показва, че венецианският клон има оборот от колосалната сума от 50 568 флорина и печалба равна на 4 080 флорина, което е около 8 процента. Търговците, работещи с банка „Медичи“, са сред влиятелните родове на Венецианската република и възможно най-бързо е изпратена делегация с трима посланици, които имат заповед да осигурят незабавното освобождаване на Козимо де Медичи.

Подобен е и отговорът от Рим, защото папа Евгений IV е син на венециански търговец и е много добре запознат с ползотворната роля на Козимо в търговията на града. Но по-важното е, че Козимо е и папски банкер. Евгений IV изпраща съобщение във Флоренция и заповядва на местния папски представител Амброджо Траверсари, приятел на Козимо и преводач на няколко от редките му ръкописи, да се намеси в негова полза. Когато Траверсари настоява да узнае защо Козимо е затворен, го информират за признанието на Николо Тинучи, че Козимо планира да превземе града с помощта на чуждестранни войски. Траверсари нито за миг не вярва на „признанието“ на своя събрат хуманист и приятел. Тримата венециански посланици също не се впечатляват от неубедителното доказателство, защото всички вече много добре знаят как е изтръгнато.

Свикано е събрание на гонфалониера и Сеньорията, но по това време Гуадани с благодарност приема своите 1 000 дуката от Козимо и решава да се подсигури. Няколко души от Сеньорията приемат по-малки подкупи от същия източник. А Козимо отбелязва в дневника си: „Разполагаха с малко информация, защото иначе можеха да получат 10 000 и дори повече, за да ме избавят от смъртна опасност.“ Гонфалониерът Гуадани съобщава на Сеньорията, че е твърде болен, за да присъства на събранието, и делегира правото си на глас на друг член, също подкупен от Козимо.

Риналдо дели Албизи бързо разбира какво става, а и много добре знае какъв ефект върху града има чакащият при Ластра със своите наемници Николо да Толентино. Албизи трябва да действа бързо и решително, преди цялата подкрепа към него да се стопи, защото, ако Козимо се измъкне невредим, както се очертава, тогава родът Албизи ще се бори за живота си. На 28 септември се свиква ново събрание на Сеньорията, защото, прибягвайки до това последно средство, Риналдо знае, че въпреки подкупите на Козимо, Албизи все още държат здраво седем от деветте членове. Сеньорията отново взема решение Козимо да бъде прогонен за десет години в Падуа заедно с други водещи членове на рода Медичи — Аверардо за десет години в Неапол, а Лоренцо за пет във Венеция — като изгнанието е придружено и от много допълнителни условия. Нещо повече, фракцията на Медичите никога вече няма да има право на обществени постове в града. Само с един удар могъществото на Медичите във Флоренция е съсечено, а благодарният Риналдо дели Албизи уверява седмината верни му членове на Сеньорията, че като награда ще бъдат назначени на подходящи синекурни длъжности.

На 3 октомври Козимо де Медичи е изведен от килията и, придружен от въоръжена охрана, се изправя пред Сеньорията, където официално му прочитат присъдата. Мненията за реакцията на Козимо се различават. Макиавели, като верен поддръжник на Медичите, твърди, че Козимо посрещнал присъдата си с весело изражение. От друга страна, съвременният историк Кристофър Хърбърт, който няма скрити подбуди, има различно гледище по въпроса, почиващо на противоречащите си извори, и описва Козимо като „нещастен“, тъй като „сред многото му добродетели изглежда не се числяла и физическата смелост.“

Но дали зад всичко това не се крие още нещо? В отговора си пред Сеньорията Козимо заявява, че е готов да отиде в изгнание дори ако решат да го изпратят „да живее сред арабите или всеки друг народ, чужд на нашите порядки.“ И продължава: „Приемам нещастието, което ме сполетява по ваша заповед, като дар и полза за мен и собствеността ми.“ Това определено говори за унизително поведение, но от последната му молба към Сеньорията става ясно, че той моли за живота си: „Имайте грижата онези, които са вън на площада с оръжие в ръка и жадуват кръвта ми, да не ме докоснат.“ И добавя с известна злоба: „Болката ми не ще бъде голяма, но вие ще се покриете завинаги с безчестие.“ След като придумва Сеньорията, открито я предупреждава за последствията, ако „случайно“ бъде намушкан в бъркотията от някой от поддръжниците на Албизи, чакащи отвън, докато го превеждат през площада. Досетил се е какво му готви Риналдо дели Албизи, а и всички доказателства говорят, че предположението му е вярно.

Изреченото предупреждение явно изиграва своята роля, защото членовете разбират, че ако Козимо бъде убит, ще последват големи кръвопролития. Флоренция вече е разбунена, Николо да Толентино и неговите наемници са готови да влязат в града, а управляващата олигархия ще залее улиците със своите хора. Никой не може да каже как ще приключи всичко. Сеньорията дава заповед Козимо да остане в двореца до залез, докато тълпата се разпръсне. А после под прикритието на тъмнината и придружен от стражата на двореца тайно е преведен по улиците към северната порта на града, Порта Сан Карло, а оттам въоръжена охрана го отвежда на шестдесет и пет километра на североизток до границата на Флорентинската република. На 5 октомври 1433 година Козимо де Медичи е конвоиран през високопланинския проход под покрития със сняг връх Чимоне до границата, откъдето се отправя в изгнание.