Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (14) (Личности, променили курса на Европейската история)

12.
Ренесансовият принц

През декември 1469 година, два дни след смъртта на Пиеро де Медичи, в двореца на рода пристига делегация от изтъкнати флорентински граждани, за да се срещне със сина му Лоренцо. Предвожда ги Томасо Содерини, който остава верен на Медичите по време на бунта въпреки изпращането в изгнание на неговия брат Николо. Делегацията изказва съболезнованията си за кончината на бащата на Лоренцо, а после, както записва Лоренцо в своите „Анали“, представляващи кратка история на рода Медичи: „Въпреки че бях прекалено млад, едва на двадесет години, те ме насърчиха да се погрижа за града и държавата, така както баща ми и дядо ми преди това.“ По този начин открито се признава наследственото възшествие на Медичите. Лоренцо продължава: „Естествено, предложението противоречеше на младежките ми инстинкти. Усещах, че бремето и опасностите ще ми дойдат в повече, и с неохота се съгласих.“ В случая с Лоренцо става дума за нещо доста рядко — фалшива скромност — тъй като от малък е отгледан, за да ръководи — нещо, което напълно съзнава. Стеснителността му обаче не е съвсем лицемерна, защото знае, че хората на Флоренция искат да са граждани на република. Това е част от гордото и патриотично наследство, отличаващо ги от другите държави в Италия.

В основата си неразрешеният проблем между същинската и конституционната власт е приемлив, стига всички да са съгласни да се преструват. В своите „Анали“ Лоренцо обяснява истинската причина, поради която е склонен да се „грижи за града“: „Направих го, за да предпазя приятелите и собствеността ни, тъй като на онзи, който е богат, но не властва, не му върви.“ Положението е неизбежно — Медичите са признати за водачи, но нямат титла, трябва обаче да приемат ролята, за да оцелеят. Историкът Фраческо Гучардини е дете по време на Лоренцо, но много умело формулира противоречията в управлението му с думите „великодушен деспот в конституционна република.“

Лоренцо де Медичи е роден през 1449 година и началото на живота му съвпада с великите години на консолидирането на могъществото на Медичите — като дете е любимец на дядо си Козимо. Веднъж, когато възрастният Козимо има важна среща с пратеници от Лука, внукът му влиза в залата с пръчка в ръка. Лоренцо го моли Козимо да издялка от нея свирка и дядото веднага се захваща за работа. Детето доволно излиза, понесло свирката, а пратениците на Лука упрекват Козимо, че е прекъснал важна среща. Той остава непоколебим и им отговаря: „А вие не сте ли баща и дядовци? Имате късмет, че момчето не ме помоли да изсвиря нещо. Защото, ако го беше направило, щях да изпълня желанието му.“

Няма съмнение, че голямо влияние върху Лоренцо има майка му Лукреция, по баща Торнабуони. Чрез характера и възпитанието й силната й и дълбоко артистична личност внася в гените на Медичите една съзидателна частица, която до този момент не е изразена. Свързан с това е и друг оформящ аспект в отглеждането на Лоренцо. До този момент могъщите семейства във Флоренция съществуват главно като кланове, което се вижда не само в начина им на живот, но и в избора им на място за живеене. Разширените, почти племенни родове обитават заедно семейния дворец, а водачът ръководи общото съществуване. Верността и до голяма степен индивидуалността определят клановата идентичност. Същото важи и за семейните кланове, които не живеят в дворци, но се обединяват в съседни къщи.

Нещо ново обаче се заражда в новите дворци, които изтъкнатите родове на Флоренция строят. Тези дворци са все така обширни — издигнатият за рода Паци дворец е по-голям от палатите на мнозина европейски владетели. Но с появата на новата хуманистична индивидуалност семейните кланове започват да се делят на отделни семейни ядра — развитие, отразено в интериора на новите дворци и в начина, по който се населяват. Дворецът Медичи е издигнат за едно семейство и неговите слуги, а не за цял клан, дворецът Барди, който е предишното им седалище, се простира на цяла улица от имоти на рода, а вратите му са отворени за всички членове на клана. За разлика от него, в двореца Медичи семейството може да се оттегли от обществения живот и да се наслаждава на личния си, който е само негов — ето как започва да се развива разделянето на обществения от личния живот.

Охлабването на връзките в клана засилва връзките в семейството: родителите са по-близки с децата и внуците си. Припомнете си думите на Козимо към делегатите от Лука: „А вие не сте ли бащи и дядовци?“ Той смята играта с Лоренцо за почти толкова важна, колкото и срещата с чуждестранно пратеничество, като същевременно прави силно впечатление, че хората от Лука не го разбират, защото идеите на Ренесанса все още не са проникнали толкова силно в града им.

От важно значение е преместването на Медичите в двореца на виа Ларга точно пет години преди раждането на Лоренцо. В неговия случай то създава необикновено силна връзка с майка му, а както ще видим по-късно, ще бъде много близък и с красивия си по-малък брат Джулиано. За разлика от взаимоотношенията в предишните поколения изглежда, че връзката между Пиеро и по-големия му син също е по-силна. Влиянието на Джовани ди Бичи върху Козимо е почти пълно, защото чисто практическите решения на сина му са идентични с онези, които би взел бащата. Едва след смъртта на Джовани Козимо успява да излезе от психологическата сянка на баща си и разцъфтява като отделна личност. От друга страна, във взаимоотношенията на Козимо със синовете му силното патриархално влияние е смекчено от близостта — когато имат пристъп на подагра и тримата лягат заедно. Синовете започват да носят отговорност и получават правото да се занимават с важните и скъпи дела, свързани с покровителството на художниците. Доверието е оправдано по време на дискретното, но умело управление на Пиеро — не едно от решенията му ги избавят от поражение, въпреки това обаче поверява на сина си Лоренцо мисии, които са почти толкова съдбоносни. Връзката на Пиеро с Лоренцо е особено силна и почиваща на взаимно разбирателство, подобна няма до този момент в рода Медичи.

Когато дядото Козимо умира и Пиеро Подагричавия поема юздите на властта, Лоренцо е на петнадесет години. Пиеро знае, че не му остава да живее много, затова Лоренцо не само бива подготвен да управлява, но и в много отношения се превръща в общественото лице на властта на баща си. Това не е преувеличение, тъй като за петнадесетте си години Лоренцо вече е изпращан на мисии, в които замества Пиеро като представител на Флорентинската република. Първата му мисия е до Милано за сватбата на сина на Феранте, краля на Неапол, с дъщерята на херцога на Милано Галеацо. „Не забравяй, че трябва да си вежлив и винаги нащрек“, пише Пиеро на своя син юноша. „Дръж се като мъж, не като момче. Проявявай разум, изобретателност и мъжка решителност, защото може да бъдеш въвлечен в по-важни дела.“ Доверието на Пиеро към Лоренцо е оправдано и много скоро на сина са поверени мисии в Болоня, Ферара и Венеция. Само на седемнадесет е, но вече притежава известен дипломатически опит, когато през 1466 година го изпращат в Рим при папа Павел II на деликатната мисия по осигуряването на монопол за банка „Медичи“ в търговията със стипца.

По това време обаче Пиеро прави една голяма и вероятно неизбежна грешка, свързана със сина си. От Лоренцо се очаква, докато е в Рим, бързо да научи от вуйчо си, умелия управител на римския клон Джовани Торнабуони, как да управлява банката. Обстоятелствата налагат обаче този образователен курс да продължи едва няколко седмици — Лоренцо няма нито време, нито склонност да изучава банково дело. Личността му, артистичният му разум и яркият му характер изобщо не подхождат на рутинните и често предпазливи занимания, свързани с управлението на семейните финанси. Това по-късно се оказва сериозен пропуск, но сега-засега е само недостатък, който лесно може да се преодолее с умелите съвети на доверените управители, които се грижат за ежедневните дела на всеки от клоновете на банка „Медичи“.

Дори и в тази ранна възраст всички доказателства сочат, че Лоренцо е не само талантлив. В духа на семейната традиция получава най-доброто хуманитарно образование за епохата — в Европа няма друг принц, който да е по-образован. Първо е обучаван от умелия латинист Джентиле Беки, по-късно епископ на Арецо, който му вдъхва любов към поезията на Овидий, както и към реториката и гражданските добродетели на Цицерон. После научава гръцки от протежето на Козимо Марсилио Фичино, чийто заразителен ентусиазъм изгражда у Лоренцо дълбока обич към идеалистичната философия на Платон. Фичино с наслада преподава на Лоренцо, като отбелязва „природно веселия му характер“. Като юноша Лоренцо получава позволение да посещава сбирките на т.нар. Платонова академия, вдъхновена от Козимо. В нея Лоренцо става свидетел и скоро започва да участва в интелектуалните спорове на най-изтънчени теми. Чува как Брачиолини и други представители на кръга от хуманисти на Козимо обсъждат неочакваните открития в гръцката философия, латинската реторика и най-новите идеи в изкуството и науката. Слуша и хора като изтъкнатия византийски учен Йоанис Аргиропулос, с когото Козимо се среща за първи път по време на Вселенския събор във Флоренция и който по-късно се установява в Италия и играе водеща роля за възраждането на древногръцкото познание. Всичко изглежда толкова ново, тъй като голяма част от това знание лежи в забрава повече от хилядолетие. Лоренцо до голяма степен е продукт на флорентинската интелектуална традиция, върху която по-късно самият той на свой ред оказва толкова голямо влияние.

Образованието му обаче не се ограничава само с развиване на ума. Наслаждава се на лова с коне или соколи, или пък на веселата, буйна и „без правила“ игра с топка, която групичката от момчета играят и която е предшественик на съвременния футбол. Лоренцо е силен, начетен, енергичен — роден водач. Когато язди, с наслада подхваща многозначителни и неприлични песни, които често остроумно разкрасява, вдъхновен от мига. Всичко това е повече от разбираема хипербола, която толкова често се полага на младостта на някоя велика личност — Лоренцо създава първите си стихотворения на същата възраст, на която неговият баща му поверява важни дипломатически мисии. Пише на тоскански диалект, а не на по-официалния и предпочитан от мнозина латински. На седемнадесет притежава такива лингвистични умения, че уверено твърди: „Тосканският може точно да възпроизведе също толкова много теми и чувства, колкото и латинският.“ Това е диалектът на Флоренция, използван за първи път от великия поет Данте, който с годините се превръща в италианския език, а няколко от стихотворенията на Лоренцо де Медичи, написани в зряла възраст, са достатъчно значими, за да влязат в канона на ранната италианска поезия.

Няма съмнение, че още от самото начало Лоренцо де Медичи впечатлява, куриозно е обаче, че това не се дължи на външността му, позната ни от многото му изображения, в която определено няма нищо впечатлително. Тук той е истински Медичи. Не можем да отречем, че жълтеникавите му черти са грозни, обградени от правата му, разделена по средата коса, стигаща до раменете, а под надвисналите вежди се таят очите с отпуснати клепачи като на баща му. Има прекалено ясно изразена брадичка и издадена долна устна, а носът му е толкова широк и сплеснат, че буквално няма никакво усещане за мирис, което обаче може да е причина за изострянето на другите му сетива, когато става дума за естетически преценки и поезия. Движенията му са тромави, има висока и яка, но лишена от грация фигура — единствено ръцете му са дълги и изящни. Според Гучардини „гласът и произношението му са груби и неприятни, защото говори носово. Но си остава фактът, че жените го намират за привлекателен.“ Самият човек е антитеза на външния си вид.

Тези противоречащи си елементи намират отражение във всички описания на неговия характер. Според Макиавели: „да го видиш, когато е мрачен и когато е весел, означава да видиш две различни личности, свързани с невидима спойка.“ Загадката на характера на Лоренцо прави впечатление на мнозина прозорливи наблюдатели. Приятелят му, поетът Анджело Полициано, описва един ден, прекаран в негово присъствие: „Вчера всички излязохме да яздим извън Флоренция и пеехме щастливо. От време на време спирахме, за да водим сериозни разговори на благочестиви теми, за да си припомним, че са Велики пости.“ Спират, за да пийнат, а Полициано отбелязва „колоритността“, с която Лоренцо оживява компанията. Същата вечер седят и четат философията на свети Августин, „а после четенето преминава в музициране“ и танци. Първото, което вижда на другата сутрин е Лоренцо, който отива на литургия. Така преминават двадесет и четири часа в присъствието на Лоренцо.

Всичко изглежда прекалено, но френетичната скорост и безумните смени на настроението продължават. Знатната младеж на Флоренция от този период води златен живот — един приятел описва следната случка на Лоренцо, който по това време отсъства: „Целият град е покрит със сняг — за някои е досада, защото са принудени да си стоят вкъщи, но за нас е извор на радост.“ В два сутринта, понесла факли и надула тромпети и флейти, групата се отправя към момичето, за което е сгоден един от тях, за да й направят серенада. Започват да хвърлят снежни топки към балкона й. „Какво тържество бе, когато един от нас успя да посипе лицето й със сняг, което бе тъй бяло като самия сняг!… Мариета е толкова умела, колкото и красива, та започна да ни замерва със сняг, докато тромпетите тръбяха, а останалите надаваха радостни възгласи при тази гледка.“

Сцената и днес е толкова жива, колкото е била и тогава. Когато говори за случката, биографът на Медичите Дж. Е. Йънг отбелязва колко на място е следното стихче от Лоренцо:

Quant’e bella giovinezz

Che si jugge tuttavia.

Chi vuol esser lieto, sia

Di doman non c’e? certezza.

 

Младостта е тъй красива,

но и тъй летлива.

В тегоби време не губи,

защото утре що ли ще те сполети.

Това е поезия на размишлението, защото разсъждава над такива сцени и същевременно отразява характера на Лоренцо. Ако съществува „невидима спойка“ между двете личности на Лоренцо, тя се крие в този двустранен елемент — участието и размишлението.

Подобно на дядо си и Лоренцо изпитва дълбока любов към философията на Платон, според която светът е само една мечта, макар и изградена от съвършени абстрактни идеи. Самата й красота допада на Лоренцо и го вдъхновява да бъде съзидателен, но Фичино схватливо отбелязва, че де Медичи не вярва в Платон, а го използва, въпреки че съществува вероятност Лоренцо да използва Платон за нещо повече от съзидателни цели. Зад цялата онази показност, зад приливите на невероятна, но ефимерна енергия, се крие определена дистанцираност и намек за философско съзерцание, които вероятно са част от по-дълбоките пластове на Лоренцовия характер, безразсъдната увереност и редките случаи на самоотвержена храброст.

Щом става дума за Лоренцо, Пиеро е твърдо решен да не оставя нищо на случайността и през последните две години от живота си се заема да уреди брака на своя по-голям син. Знатните семейства на Флоренция неизменно затвърждават съюзите помежду си с бракове, а Пиеро дори обещава на Лука Пити да ожени Лоренцо за една от дъщерите му като жест за обединяването на града. Проектът обаче тихо потъва в забвение по две причини: първо, Пиеро научава, че Пити е настоявал за убийството му, и второ, след провала на заговора и низкото малодушие на Пити сега гражданите на Флоренция гледат на тази някога всесилна фигура с присмех и презрение.

Пиеро е реалист и не изпълнява обещанието си, освен това престъпва старата флорентинска традиция да сроди сина си с някое място и знатно семейство. Предизвиква силни противоречия, когато решава да потърси съпруга на Лоренцо извън града. Пиеро е твърде болен, за да пътува, така че разузнаването е поверено на съпругата му Лукреция. Под предлог, че посещава брат си Джовани Торнабуони, Лукреция е изпратена в Рим, откъдето изпраща доклад за шестнадесетгодишната Клариче Орсини, момичето, на което Пиеро се спира за Лоренцо. „Тя е сравнително висока и с бледа кожа. Има изискани маниери, лишени от изтънчеността на флорентинките, но изглежда, че бързо се учи… Лицето й е по-скоро кръгло, но достатъчно приятно… Не мога да преценя гръдта й, защото римлянките прикриват своя бюст, но сякаш е добре оформена… Изглежда над средното ниво, но не може да бъде сравнявана с нашите дъщери.“ Подобни са докладите за чистокръвността на стоката, предшестващи уговорените бракове, но Лукреция добавя: „Ако одобри, Лоренцо ще те извести.“

Изглежда обаче, че Лоренцо няма кой знае какъв избор, Пиеро има план и с избора на римлянка за съпруга на своя син и наследник сякаш е твърдо решен да си навлече непопулярност сред флорентинците. Рим се счита за много провинциален, а жителите на Флоренция гледат на себе си като на нови римляни, като наследници на Древния Рим, така че сродяването с римско семейство намеква, че нито един флорентински род не е достатъчно знатен. Не може да се отрече обаче, че семейство Орсини са стар и изтъкнат римски род — седалището на рода е най-великолепният замък в централна Италия, разположен на брега на езерото Брачиано, на около тридесет и два километра северозападно от Рим. Родът притежава и големи имения в покрайнините на Неапол. Но най-важното от всичко е, че поддържат собствена порядъчно голяма частна армия. Пиеро си извлича поука от скорошния бунт, предвождан от Лука Пити, и е твърдо решен отсега нататък, ако войските на Медичите имат нужда от подкрепа, да не разчитат на помощта на други. Вече са сила, с която всеки трябва да се съобразява.

Това не е всичко, защото почти със сигурност Пиеро изпълнява таен план на Медичите, наследен от Козимо. Чрез брака с Орсини Медичите за първи път се сродяват с хора над тяхното обществено положение и с едно от най-знатните италиански аристократични семейства. Медичите може да са папски банкери, но Орсини имат власт в самата Църква — представители на рода често стават кардинали, а един от тях е бил дори папа. Пиеро несъмнено гледа в бъдещето, когато жени Лоренцо за Клариче Орсини.

Както може да се очаква, Флоренция не гледа с добро око на римската невеста, избрана за Лоренцо, и Пиеро решава да даде празненство за гражданите на града в чест на сватбата на своя син, за да преодолее негативизма.

Бюст на Лукреция Донати, дело на Верокио

Поне така изглежда, но тогава Пиеро е толкова болен, че вместо него самият Лоренцо се заема с организацията. Едва сега той се разкрива в истинската си светлина, защото резултатът е наистина зрелищен турнир, който се провежда на традиционната арена на площад Санта Кроче през март 1469 година.

Нека си представим огромния настлан с плочи площад, покрит с пясък, за да не се хлъзгат конските копита. От едната страна на площада е издигната трибуна, драпирана с ярки сенници, под които са насядали знатните флорентински семейства. Колоритната тълпа е скупчена под сградите на другите три страни на площада, хората надничат през прозорците и от балконите, украсени с щандарти, трети са накацали по покривите под ясното синьо небе. Облечените в ливреи херолди надуват тръбите, когато осемнадесетте рицари излизат на коне на арената, водени от пажове в туники с техните цветове. Един по един рицарите минават край трибуната и свалят копието си пред трона на „Кралицата на турнира“, която е Лукреция Донати, младата съпруга на един знатен гражданин, призната от всички за най-красивата жена в града. Лъскавите доспехи и увенчаните с пера шлемове проблясват на слънчевите лъчи, когато рицарите яздят към отредените им места, а тълпата ги посреща с радостни възгласи, когато вдигат украсените с гербовете си щитове. Но никой не изглежда по-великолепен от Лоренцо, възседнал белия си кавалерийски кон, покрит с червено и бяло кадифе, бялата му копринена пелерина, поръбена с алено, пада на дипли от рамената му, а върху щита му с герба на Медичите проблясва диамант. После започват двубоите, всеки рицар поема в галоп срещу своя противник, докато някой не падне от седлото. Ревът на тълпата се надига, когато копитата на конете затрополяват по покритите с пясък плочи и двамата рицари запрепускат един срещу друг…

Гневът Ахилов в екота на сблъскващи се копия

и пламъци на Етна грейват в бляскави доспехи.

Подробностите от турнира са записани от приятеля на Лоренцо, поета Луиджи Пулки, в поемата „Двубоят на Лоренцо де Медичи“, която се превръща в една от най-известните балади на епохата. Въпреки храбростта и въодушевлението турнирът си остава представление — никой не трябва да бъде наранен, още по-малко Лоренцо. Нещастни случаи обаче има, защото по време на предишен турнир великият кондотиер Монтефелтро, владетел на Урбино, случайно губи едното си око. По време на тези двубои обаче няма ранени, но и няма съмнение кой ще спечели, или както самият Лоренцо изящно признава: „Дадоха ми първа награда, макар че не бях много умел в боравенето с оръжията и не знаех как най-добре да нанасям удари на противниците си.“ Празненството има небивал успех и гражданите на Флоренция се разотиват щастливи — урок, който Лоренцо взема присърце. Едва ли има значение, когато впоследствие установяват, че цялото събитие струва над 8 000 флорина, с 2 000 флорина повече от обещаната зестра на Клариче!

След четири месеца за сватбата във Флоренция пристига Клариче Орсини, по пътя към църквата минава белият кавалерийски кон на Лоренцо, същият, който той язди по време на турнира и който му е подарък от краля на Неапол. След церемонията има тридневен пир в двореца Медичи — в двора и градините, под разноцветните шатри сервират глигани и прасенца сукалчета, от балконите свирят менестрели^[1], а гостите танцуват на издигната естрада под преплетените гербове на Медичи и Орсини. До края на празненствата са изпити повече от 300 бъчви от най-хубавото тосканско вино.

И този път всички се прибират по домовете си щастливи, като единственото изключение са младоженецът и булката, защото много скоро става ясно, че изобщо не си подхождат. Лоренцо е труден за живеене човек, за някои жени харизматичната му грозота има почти животинска привлекателност, макар че в интерес на истината той не се възползва от нея толкова, колкото би могъл. Изглежда прекарва повече време в писане на любовни сонети от чисто платонично естество в установената италианска традиция — от всеки поет се очаква да има своя „любима“ — Данте има своята Беатриче, а Петрарка своята Лаура. Подобни връзки често дори не са лични и остават изключително в сферата на поезията, именно по този начин Лоренцо пише любовни стихове на Лукреция Донати, „Кралицата на турнира“, и продължавана да пише сонети, посветени на нейните наследнички като красавици на Флоренция.

Клариче пък се оказва безинтересна млада жена с муден ум, но убедена в собственото си превъзходство. Изтънченият панаир на суетата на флорентинското общество я обърква и като защитна реакция тя започва да гледа отвисоко на хората около себе си. Отношението й към Лоренцо е също толкова неодобрително, макар че през повечето време Клариче просто си мълчи. Истината е, че и двамата правят значителни усилия, за да запазят фасадата на един типичен италиански брак от епохата, и както често бива в подобни случаи, привидността се превръща в реалност — в крайна сметка Лоренцо и Клариче имат ни повече, ни по-малко от десет деца, три от които умират още като малки. Често са разделени, но писмата, които си разменят, разкриват една неангажираща бъбривост. Тя му пише: „Ако имаш новини, които не са държавна тайна, пиши и ми ти разкажи. Ще ни доставиш голямо удоволствие.“ Често обаче натяква на Лоренцо за приятелите му, които я считат за отегчителна и имат навика да се изказват пренебрежително за нея, когато не е наоколо.

Само месеци след като църковните камбани бият, за да ознаменуват брака на Лоренцо, звънът им отново се понася из града, но този път за смъртта на неговия баща Пиеро. Двадесетгодишният Лоренцо поема ролята, за която е отгледан. Подобно на баща си и той започва своето управление с ревизия на сметките, като „открива, че притежаваме 237 988 скуди“, около 200 000 флорина. Краткото властване на Пиеро не намалява семейното богатство, а общата печалба на банка „Медичи“ се оказва също толкова добра, тъй като е вдигната от монопола върху търговията със стипца.

Но проблемите не са далеч и през пролетта на 1470 година до Флоренция достигат тревожни новини. Един от заговорниците, прогонен от Пиеро Подагричавия заедно с Нерони и Ачиайоли, отмъстителен и безскрупулен човек на име Бернардо Нарди, повежда войска, която нахлува във Флорентинската република. Армията влиза в Прато, който се намира само на шестнадесет километра, и се говори, че очаква още подкрепления под предводителството на Нерони, преди да тръгне към Флоренция. Сеньорията незабавно свиква градското опълчение и му заповядва възможно най-бързо да тръгне към Прато.

За щастие случката завършва с фиаско и когато флорентинските войници достигат Прато, откриват, че бунтът е приключил. Кметът на града Чезаре Петручи свиква местното опълчение, залавя Нарди и неговите бунтовници и публично обесва всички водачи. Лоренцо е особено доволен от бързите действия на Петручи, които не само спасяват Флоренция, но и показват, че населението в провинцията стои твърдо зад управлението на Медичите. В съответствие с политиката, която дядо му Козимо поддържа, след като се връща от изгнание, Лоренцо набелязва кмета за бъдещо повишение. Такива хора често се оказват по-верни от членове на рода Медичи и Петручи не е изключение от правилото. (В крайна сметка става гонфалониер и като такъв навременните му действия по време на заговора Паци спасяват Медичите.)

Няколко месеца след събитията в Прато добре смазаният политически апарат на Медичите се сблъсква с неочаквана опозиция вътре в града. Постоянният съвет отказва да назначи препоръчаните от Медичите хора, предложени от Томасо Содерини, за членове на комисията, която съблюдава гласуването за членове на Сеньорията. Което на свой ред води до по-демократичния избор чрез жребий. По ирония на съдбата същата тази система води до избора на брата на Содерини, заговорника Николо Содерини, за гонфалониер. Лоренцо не бърза и чака мига, когато везните отново ще се наклонят в полза на Медичите, чак тогава въвежда система, даваща още по-здрав контрол на рода. Доводите за правотата на неговите действия са свързани с това, че Флоренция се нуждае от „постоянно управление“, когато става дума за разправа с неговите врагове. От този миг нататък всички основни съвети на войната, финансите или обществения ред запазват едно работещо мнозинство на Медичите.

Лоренцо е свободен да укрепи външната политика на Флоренция и през 1471 година докачливият Галеацо, херцог на Милано, получава покана за държавно посещение в града заедно със съпругата си Бона, която е представител на Савойската династия. (Родът Сфорца продължава традицията на Висконти да се сродява със Савойската династия, за да предпази северната алпийска граница на Милано.) Посещението на Галеацо е още един повод за веселия и пиршества за наслада на населението и за голямо удоволствие на изтъкнатия гост, в чиято свита има 2 000 облечени в брокат рицари, стегнато в униформи войнство, соколари и дори 500 ловни хрътки. Флоренция е впечатлена, но въпреки това нейните граждани и особено владетелят й с наслада и ненатрапчиво демонстрират културното си превъзходство. Престоят на Галеацо в двореца Медичи с неговите великолепни картини и скулптури толкова вдъхновява херцога, че след завръщането си в Милано той започва да поръчва на художници и архитекти да украсят града му.

Плещестият кондотиер и баща на Галеацо Франческо е подтикнат от Козимо де Медичи да поръчва сгради и статуи, този ранен ренесансов период в Милано е подпомогнат и от Пиджело Портинари, видния местен управител на банка „Медичи“, който прави толкова много, за да подкрепя Франческо Сфорца. Въпреки това в много отношения, засягащи културата, Милано все още се влачи след Флоренция. Показателно е, че катедралата, строяща се в града, е чисто готическа — голяма средновековна сграда с много шпилове и висящи контрафорси, която би могла да е издигната през миналите векове във Франция или Германия. Дори и при тези обстоятелства пълният разцвет на Ренесанса в изкуството на Флоренция, силно подпомагано с парите на Медичите, започва да се разпростира и над съседните й италиански държави.

Но отношенията между самите държави не се подобряват — италианската политика си остава трудна и коварна както винаги, а най-незначителните действия могат да имат непредвидени дипломатически последствия. Пищните обществени тържества в чест на херцога на Милано Галеацо предизвикват завист у краля на Неапол Феранте, който в крайна сметка е изпратил великолепния бял кавалерийски кон за сватбата на Лоренцо — младият владетел на Флоренция трябва да бъде негов приятел.

Папа Павел II умира през 1471 година и е наследен от папа Сикст IV — изтънченият хуманист от Сиена е наследен от един общо взето още по-труден и решителен характер.

Аудиенция при папа Сикст IV, фреска от Мелоцо да Форли

Сикст IV е роден по Лигурийското крайбрежие близо до Генуа, като младеж постъпва във францискански манастир, където демонстрира един преждевременно развит, но и твърдоглав интелект, който, обединен с богобоязливостта и амбицията, му дават възможност бързо да се издигне в Църквата. На петдесет и седем години, когато го избират за папа, вече е една забележителна личност. Висок и як мъж с огромна глава, сплескан нос и без зъби, твърдо решен да възвърне политическата власт на папството. Първата му цел е да си върне контрола над папските земи в централна Италия, много от които са васални само на хартия.

През 1471 година Лоренцо де Медичи оглавява флорентинското пратеничество в Рим, което отива, за да поздрави новия папа за възкачването му на Светия престол. По всичко изглежда, че папа Сикст IV е дълбоко впечатлен от знатния си млад посетител. Съгласява се да остави папските авоари в банка „Медичи“, но не пожелава да направи кардинал малкия брат на Лоренцо Джулиано. Медичите все още не могат да се издигнат в църковната йерархия въпреки сродяването си с рода Орсини. (Лоренцо не знае, но Сикст IV възнамерява да въздигне в кардиналски сан ни повече, ни по-малко от шестима свои племенници.) Като утешителна награда папата подарява на Лоренцо древен римски бюст на император Август. Този път херцогът на Милано Галеацо е недоволен, а новините са придружени от сведения за доста застрашителни събития, засягащи владетеля на основния съюзник на Флоренция. Съобщението на Ачерито Портинари, наследил брат си Пиджело като управител на банка „Медичи“ в Милано, предполага, че Галеацо все повече губи разсъдъка си. Сред още по-странните му постъпки е и скорошното зазиждане на личния му астролог, който е и свещеник, в килия с чаша вино и пилешко бутче, защото предсказал, че Галеацо ще властва по-малко от единадесет години.

Но Лоренцо няма време, за да размишлява над тези злокобни събития, тъй като е изправен пред разразила се с цялата си сила криза. Във Волтера, град в Южна Тоскана под флорентинско управление, са открити още залежи на стипца и градските власти дават минната концесия на търговско дружество, в което трима от съсобствениците са едни от главните поддръжници на Медичите. Много скоро става ясно, че мините за стипца имат далеч по-големи залежи, отколкото първоначално се предполага, вследствие на което властите на Волтера решават да оттеглят разрешението за концесията и да го дадат в ръцете на свои съграждани. Решението им е анулирано от властите във Флоренция, но когато във Волтера научават, избухва бунт и няколко флорентинци са убити. Един от съсобствениците, поддръжници на Медичите, е хвърлен от прозореца, а местният кмет, назначен от Флоренция, се спасява само защото успява да се барикадира в своя дворец.

Лоренцо решава, че трябва да демонстрира сила, с което не са съгласни Томасо Содерини и Сеньорията във Флоренция. Ако Волтера се измъкне от властта на Флоренция, и други тоскански градове може да я последват. Наемат владетеля на Урбино, кондотиера Монтефелтро, който да тръгне със своята наемническа армия към Волтера, отправила напразни молби за помощ към Венеция и Неапол. Градът се предава сред четириседмична обсада и портите са отворени, но в този момент Монтефелтро губи контрол над своите наемници, които започват да вилнеят, убиват, плячкосват и изнасилват. Лоренцо се ужасява, когато научава, и веднага тръгва за Волтера, опитва се да поправи стореното, като лично обикаля на белия си кон сред населението на града и раздава пари на отчаяните граждани. Разкаянието му е искрено, но именно негово е решението да бъдат изпратени войски. Може от ранна възраст да е възпитаван да управлява, но все още няма практическите умения на своя дядо или на баща си, които със сигурност най-напред щяха да се опитат да уталожат напрежението и биха прибягнали до насилие само в краен случай.