Агата Кристи
Стаена смърт (4)

ГЛАВА 4
Хелън?

За миг Гуенда се вгледа в мис Марпъл, после махна кичур коса от челото си.

— Защо казах това? — попита тя. — Защо казах „Хелън“? Не познавам никаква Хелън!

Тя отпусна отчаяно ръце.

— Ето, нали ви казах, аз съм луда! Въобразявам си разни работи! Продължават да ми се привиждат неща, които не съществуват! Най-напред само тапетите, а сега и мъртъвци! Значи състоянието ми се влошава!

— О, не прави прибързани заключения, скъпа…

— Или нещо не е наред с тази къща. Има призраци, или е омагьосана… виждам неща, които са се случили в нея… или ще се случат, което е още по-лошо… Може би жена на име Хелън ще бъде убита… там… Само че, ако къщата наистина е омагьосана, не разбирам защо ще ми се привиждат тези ужаси, когато съм толкова далеч. Наистина си мисля, че нещо става с мен. По-добре да отида на лекар и то веднага, още тази сутрин!

— Гуенда, мила, винаги можеш да направиш това след като опиташ всичко друго, но ако питаш мен, най-добре е първо да се потърсят най-простите и обикновени обяснения. Нека да уточним фактите. Разтревожили са те три конкретни събития. Една пътека към градината, върху която са били засадени храсти, но ти си чувствала, че е била там, една зазидана врата и едни тапети, които си си представяла с най-малките подробности, без въобще да си ги виждала. Така ли е?

— Да.

— Е, най-простото обяснение би било, че всъщност си ги виждала.

— В някакъв друг живот, това ли искате да кажете?

— Не, не скъпа. Имам предвид този живот. Искам да кажа, че може би си ги спомняш.

— Но аз дойдох в Англия за първи път преди един месец, мис Марпъл!

— Сигурна ли си в това?

— Разбира се, че съм сигурна! През цялото време съм живяла недалеч от Крайстчърч, Нова Зеландия!

— Там ли си родена?

— Не, в Индия. Баща ми е бил офицер в армията. Майка ми умряла две години след раждането и баща ми ме е изпратил при нейните роднини в Нова Зеландия, за да ме отгледат. Самият той е умрял няколко години по-късно.

— Спомняш ли си пътуването от Индия до Нова Зеландия?

— Не. Спомням си много бегло някакъв кораб. Един кръгъл прозорец, илюминатор предполагам. И мъж с бяла униформа, червендалесто лице и сини очи. На брадичката му имаше някакъв белег. Той ме подхвърляше във въздуха и си спомням, че наполовина се страхувах, а наполовина ми харесваше. Но всичко е много разпокъсано.

— Спомняш ли си някаква дойка, бавачка?

— Не бавачка. Беше Нани. Спомням си Нани, защото тя беше при мен до по-късно, докато станах петгодишна. Изрязваше ми патета от хартия. Да, и тя беше с мен на кораба. Караше ми се, когато плачех, защото капитанът ме целуваше и никак не ми харесваше брадата му.

— Скъпа, това е много интересно, защото всъщност ти смесваш две различни пътувания. В едното капитанът е бил с червендалесто лице и белег, а в другото е имал брада.

— Да — съгласи се Гуенда, — може би е така.

— Мисля си, че е възможно след смъртта на майка ти, баща ти да те е довел най-напред в Англия и да си живяла с него в „Хилсайд“. Ти ми каза, спомни си, че в къщата си се чувствала като у дома си още от мига, в който си влязла. И стаята, която си избрала, може да е била някогашната ти детска стая…

— Наистина е била детска стая. На прозорците има решетки.

— Виждаш ли? И тези весели тапети с макове и метличина. Децата си спомнят такива неща много добре. Аз самата никога няма да забравя бледоморавите ириси в моята детска стая, а струва ми се, смениха тези тапети, когато бях някъде на около три години.

— И затова ли веднага си помислих за шкафовете с играчки и за кукленската къща?

— Да, а също и ваната с махагон отстрани. Ти ми каза, че още като си я видяла, си си помислила за ябълки, книжни платноходки и плуващи патета.

— Наистина — каза Гуенда замислено, — сякаш предварително знаех кое къде е: и кухнята, и шкафът за бельо. И винаги ми се струваше, че между всекидневната и трапезарията има врата. Но нима е възможно да дойда в Англия и да попадна точно на къщата, в която съм живяла? При това толкова отдавна?

— Не е невъзможно, скъпа моя. Това е просто едно много забележително съвпадение. А такива неща се случват. Съпругът ти е искал къща на южното крайбрежие, ти си тръгнала да търсиш и си попаднала на нещо, което е събудило спомените ти, привлякло е вниманието ти. Не е била прекалено голяма, цената е била разумна и ти си я купила. Не, не е чак толкова невероятно. Ако къщата беше „омагьосана“, както казват (и, може би, понякога имат право), според мен щеше да реагираш по друг начин. Но ти не си усетила нищо отблъскващо или ужасно, освен, както ми каза, когато си слизала по стълбата и си погледнала надолу към антрето.

Страхът отново се върна в очите на Гуенда.

— Искате да кажете… че тази Хелън… че и това е истина?

— Да, така мисля, скъпа моя — отговори Мис Марпъл с много благ тон. — Трябва да приемем, че щом другите неща са спомен, това също е спомен…

— Че наистина съм видяла мъртва жена? Удушена? Просната на онова място?

— Предполагам, не си осъзнавала, че е била удушена. Тази мисъл ти е дошла заради снощната пиеса и сега, вече като възрастен човек, ти можеш да прецениш, че посинялото лице е вследствие на душене. Според мен в съзнанието на едно много малко дете, слизащо надолу по стълбите в момент като онзи, насилието, злото и смъртта могат да се свържат асоциативно с някакви думи. И според мен няма съмнение, че убиецът е произнесъл тези думи. Това би било много силно сътресение за едно дете. Децата са странни малки същества. Ако нещо ги уплаши силно, особено ако е нещо, което не разбират, те не говорят за него. Спотайват го вътре в себе си и на пръв поглед го забравят. Но то остава някъде дълбоко в паметта им.

Гуенда си пое дълбоко въздух.

— И смятате, че това се е случило с мен? Но защо сега не мога да си спомня нищо?

— Човек не може да възстанови паметта си по заповед. И ако се опитваш насила да си припомниш нещо, става още по-трудно, дори невъзможно. Но според мен има една-две подробности, които показват, че това, за което говориш, наистина се е случило. Например, когато ми разказваше какво е станало с теб снощи в театъра, ти спомена, че си гледала „през“ парапета. Нормално обаче, възрастен човек гледа „над“ парапета, а не „през“ него. Само едно дете може да гледа „през“.

— Това е твърде умно заключение — каза Гуенда. — Не бих си помислила дори.

— Тези дребни неща са много важни.

— Но коя е била тази Хелън? — попита Гуенда объркано.

— Кажи ми, скъпа, напълно ли си сигурна, че името й е било Хелън?

— Да. И е ужасно странно, защото не знам коя е тази „Хелън“, а в същото време съм абсолютно сигурна, че там долу лежеше именно „Хелън“… как да разбера коя е?

— Най-напред трябва да се опитаме да установим със сигурност дали си била в Англия като дете, или не. Дали е възможно да си била. Роднините ти…

Гуенда я прекъсна:

— Леля Алисън. Тя би трябвало да знае, няма как да не знае.

— Тогава й пиши с въздушна поща. Кажи й, че са възникнали обстоятелства, заради които се налага да разбереш със сигурност дали някога по-рано си била в Англия. Докато съпругът ти дойде, може би ще получиш отговор.

— О, благодаря, мис Марпъл. Бяхте ужасно мила и се надявам да сте права. Защото ако е така, както казвате, значи всичко е наред. Искам да кажа, няма нищо свръхестествено.

Мис Марпъл се усмихна.

— Надявам се да е това, което си мислим. Ще посетя едни приятели в Северна Англия и на връщане ще се отбия в Лондон. Това ще е след около десет дни. Ако ти и съпругът ти тогава сте още тук, или ако си получила отговора от Нова Зеландия, бих била много любопитна да науча резултата.

— Разбира се, мила мис Марпъл! Освен това искам да ви запозная с Джайлс. Той е едно чудесно същество и ще даде добри съвети за всичко това.

Духът на Гуенда вече беше напълно възстановен. Мис Марпъл обаче изглеждаше замислена.