Агата Кристи
Стаена смърт (24)

ГЛАВА 24
Маймунски лапи

Гуенда се облегна с лакти на масата, подпря главата си с ръце и заоглежда с безизразно лице остатъците от набързо изядения обяд. Трябваше да разтреби, да занесе чиниите на мивката, да ги измие и да реши каква да бъде вечерята. Но нямаше нужда да бърза. Трябваше й малко време, за да осмисли нещата. А те се случваха прекалено бързо.

Събитията от сутринта, когато си ги припомни, й изглеждаха хаотични и невъзможни. Всичко беше станало прекалено бързо и просто й се струваше невероятно.

Инспектор Ласт дойде рано — в девет и половина. С него бяха следователят, инспектор Праймър от главното управление и началникът на местната полицията. Последният не остана дълго. Следствието за убийството на Лили Кимбъл беше поето от инспектор Праймър.

Именно той, мъж с подлъгващо благо поведение и извиняващ се глас, я беше попитал, дали би било удобно хората му да поразкопаят в градината.

Каза го така, сякаш ставаше дума за някаква приятна гимнастика, а не за изравяне на труп, погребан преди осемнадесет години.

Тогава се намеси Джайлс:

— Мисля, че можем да ви бъдем полезни с някои предположения.

След това той разказа за преместването на стъпалата в края на терасата и заведе инспектора при тях.

Следователят погледна нагоре към прозореца с решетка, който се намираше в ъгъла на първия етаж и каза:

— Предполагам, че това е детската стая.

Джайлс потвърди.

След това инспекторът и Джайлс влязоха вътре, а двама души с лопати се заловиха за работа.

— Инспекторе, мисля, че е добре да чуете едно нещо, което жена ми досега не е споменавала пред никого, освен пред мен и пред… един друг човек — каза Джайлс, преди следователят да започне да го разпитва.

Внимателният и доста строг поглед на инспектор Праймър се прикова в Гуенда. Беше леко изненадан. „Чуди се — помисли си тя, — дали съм жена, на чиито думи може да се вярва или съм фантазьорка.“

Това усещане беше толкова силно, че тя започна да се защитава:

— Може и да съм си го въобразила… Но ми се стори толкова реално…

— Добре, мисиз Рийд — каза Праймър тихо и успокоително, — разкажете ми.

И Гуенда обясни. Как къщата й се сторила позната още с пристигането й. Как по-късно научила, че всъщност е живяла в нея като дете. Как си спомнила тапетите в детската стая, вратата към трапезарията, как чувствала къде би трябвало да бъдат стъпалата към градината.

Инспектор Праймър кимна. Той не каза изрично, че детските спомени на Гуенда не са особено интересни, но тя се чудеше дали не си го помисли.

Най-сетне тя събра сили за края. Как изведнъж, когато била в театъра, си спомнила как през парапета в „Хилсайд“ е видяла мъртвата жена долу в антрето.

— Русокоса, с посиняло лице, удушена… и това беше Хелън… но колко глупаво! Отначало не можах да си спомня коя е Хелън.

— Смятаме, че… — намеси се Джайлс, но с неочаквано властен жест инспекторът го накара да замълчи.

— Нека мисиз Рийд ми разкаже с нейни думи.

И Гуенда продължи със запъвания и с почервеняло лице, а инспекторът внимателно й помагаше с професионална ловкост, която тя не можеше да оцени.

— Уебстър? — каза той замислено. — Хм, „Дукесата на Малфи“. Маймунски лапи?

— Но това сигурно е било кошмар — каза Джайлс.

— Моля ви, мистър Рийд.

— Всичко това наистина може да е било кошмар — каза Гуенда.

— Не, не смятам, че е така — каза инспекторът. — Много трудно можем да обясним смъртта на Лили Кимбъл, ако не приемем, че в тази къща наистина е било извършено убийство.

Това звучеше толкова разумно, почти утешително, че Гуенда забързано продължи:

— И не баща ми я е убил. Наистина не е той. Доктор Пенроуз също каза, че той не би могъл да убие човек. Доктор Кенеди също смяташе, че не е бил той, а само си е въобразил така. Значи убиецът е искал да създаде впечатлението, че баща ми я е убил и ние смятаме, че знаем кой… има двама души, които биха могли…

— Гуенда — каза Джайлс, — не бихме могли да…

— Чудя се, мистър Рийд — прекъсна го Праймър, — дали няма да е по-добре да излезете в градината, за да видите дали моите хора работят както трябва? Кажете им, че аз ви изпращам.

Той затвори френските прозорци след Джайлс и се върна при Гуенда.

— А сега ми разкажете всичко, мисиз Рийд. Независимо дали ви се струва странно или не.

И Гуенда изложи всичките техни разсъждения и догадки, стъпките, които бяха предприели, за да открият тримата мъже, играли роля в живота на Хелън Халидей, заключенията, до които бяха стигнали и накрая, как някой се беше обадил на Уолтър Фейн и Джеки Афлик, за да им каже да отидат в „Хилсайд“ предния следобед.

— Но, инспекторе — каза Гуенда накрая, — предполагам разбирате, че някой от тях може би лъже.

— Това е една от основните трудности на моята работа — каза инспекторът с тих и доста уморен глас. — Толкова много хора умеят да лъжат. И толкова много хора обикновено го правят… макар и често да не е поради причините, които предполагаме. А някои хора дори не знаят, че лъжат.

— Мислите ли, че и аз съм такава? — попита Гуенда притеснено.

Инспекторът се усмихна и отговори:

— Мисля, че показанията ви са много правдиви, мисиз Рийд.

— А мислите ли, че предположението ми за убиеца е правилно?

Инспекторът въздъхна и отговори:

— Въпросът не е какво мисля аз. В нашата работа не може да става дума за това. Въпросът е да се докаже. Къде са били тези хора, какво казват, че са правили по времето, което ни интересува. Ние знаем съвсем точно, плюс-минус десетина минути, кога е била убита Лили Кимбъл. Между два и тридесет и пет, и два и четиридесет и пет. Лично аз с нищо не мога да обясня тези телефонни обаждания. Те не дават на никой от двамата алиби за времето на убийството.

— Но вие ще разберете, нали, какво са правили тогава? Между два и двадесет и два и четиридесет и пет. Ще ги попитате.

Инспектор Праймър се усмихна.

— Ще зададем всички необходими въпроси, мисиз Рийд, можете да сте сигурна в това. Всяко нещо с времето си. Бързането не води до нищо добро. Трябва да обмисляме ходовете си добре.

Гуенда изведнъж си представи как би изглеждала търпеливата и спокойна, лишена от сензации, работа. Бавно, неотклонно…

— Разбирам — каза тя. — Защото сте професионалисти. А аз и Джайлс сме аматьори. Бихме могли да имаме късмет и да налучкаме нещо… но няма да знаем как да продължим…

— Нещо такова, мисиз Рийд.

Инспекторът се усмихна отново. Той стана и отвори френските прозорци. Тогава, точно когато се канеше да излезе на терасата, той се закова на мястото си. „Като ловджийско куче“ — помисли си Гуенда.

— Извинете, мисиз Рийд… Да не би случайно възрастната дама там да е мис Марпъл?

Гуенда застана до него. В края на градината мис Марпъл все още водеше безнадеждната си битка с плевелите.

— Да, това е мис Марпъл. Много мило е, че ни помага с градината.

— Мис Марпъл? — каза инспекторът. — Аха, разбирам.

Гуенда го погледна въпросително и добави:

— Тя е много мила.

— Мис Марпъл е много известна. Сложи в малкия си джоб полицейските началници на три района. Моят шеф още не се е наредил сред тях, но предполагам, че скоро и това ще стане. Значи и тя има пръст в тази работа.

— О, тя много ни помогна — отвърна Гуенда.

— Предполагам, че е така — каза инспекторът. — Тя ли даде идея къде да търсим трупа на мисиз Халидей?

— Мис Марпъл каза, че аз и Джайлс би трябвало сами да се сетим къде да търсим. И беше много глупаво от наша страна, че не ни дойде на ум по-рано.

Инспекторът се засмя добродушно, слезе долу и застана до мис Марпъл.

— Не се познаваме, мис Марпъл — каза той, — но полковник Мелроуз ми е говорил за вас.

Мис Марпъл се изправи зачервена и задъхана, стискайки шепа зелени листа.

— О, да. Милият полковник Мелроуз. Винаги е бил толкова любезен… Още откакто…

— Още откакто един църковен настоятел беше убит в кабинета на викария. Преди доста време. Но това не е последният ви успех.

— Изглежда знаете доста за мен, инспектор…

— Казвам се Праймър. Предполагам, че и тук не сте губила времето си напразно?

— Да, опитвам се да правя каквото мога в градината. Толкова е занемарена. Тези плевели например… толкова са отвратителни… Корените им — мис Марпъл погледна инспектора изпитателно — достигат много дълбоко в земята. Много дълбоко… и плъзват наоколо в почвата.

— Мисля че сте права — каза инспекторът. — Много дълбоко и много назад… имам предвид това убийство. Осемнадесет години!

— Може би и повече, инспекторе… И са ужасно вредни… как изсмукват живота на красивите млади цветя…

Един от полицаите дойде по пътеката към тях. Беше обилно изпотен и челото му беше изцапано с пръст.

— Открихме нещо, сър… трябва да е тя…

 

И точно тогава, припомни си Гуенда, денят започна да тече като кошмар. Дойде Джайлс и пребледнял й каза:

— Гуенда… тя е… там.

После един от полицаите повика по телефона съдебния лекар, нисък, припрян човек, който не след дълго се появи.

И тогава мисиз Кокър — спокойната и невъзмутима мисиз Кокър — излезе в градината, но не водена от някакво неудържимо любопитство, както би могло да се предположи, а просто за да набере малко подправки за ястието, което готвеше за обяд. И тя, чиято реакция при новината за убийството предишния ден беше единствено грижата за здравето на Гуенда (защото мисиз Кокър беше решила, че детската стая на първия етаж ще бъде населена след определен брой месеци) попадна право на ужасното откритие и веднага се разстрои до критична степен.

— Ужасно е, мадам! Не мога да гледам кости! И тук в градината, до магданоза! Ох, така ми се разтуптя сърцето… едва си поемам дъх. О, ако ми позволите, бих изпила глътка бренди…

Разтревожена от пъшкането на мисиз Кокър и от пепелявия цвят на лицето й, Гуенда отиде до бюфета, наля малко бренди и й го донесе.

— Ох, точно това ми трябваше, мадам — каза мисиз Кокър, но изведнъж гласът й замря и видът й стана толкова ужасен, че Гуенда изпищя на Джайлс да дойде, а той веднага извика съдебния лекар.

— Цяло щастие е, че бях тук — каза той по-късно. — За малко можеше да си отиде. Ако нямаше лекар досега щеше да е мъртва.

След това инспектор Праймър взе бутилката бренди, влезе заради нея в кратък спор с лекаря и след това попита Гуенда и Джайлс кога за последен път са пили от тази бутилка.

Тя каза, че през изминалите няколко дни не са. Че са ходили в Северна Англия и последните няколко пъти са си наливали джин.

— Но вчера за малко щях да пия от това бренди — каза тя. — Само че ми напомня за корабите, така че Джайлс отвори нова бутилка уиски.

— Имала сте късмет, мисиз Рийд. Ако бяхте пила от това бренди вчера, сега нямаше да сте жива.

— Джайлс също можеше да пие… за малко… накрая реши да пие уиски с мен.

Гуенда потрепери.

Дори и сега, вече сама в къщата, след като полицаите и Джайлс бяха излезли след набързо приготвения от консерви обяд (тъй като мисиз Кокър беше откарана в болницата), Гуенда не можеше да повярва, че всичко това наистина се е случило.

Едно нещо беше сигурно — вчера в дома им бяха идвали Джеки Афлик и Уолтър Фейн. Всеки от тях би могъл да сложи отрова в брендито и точно заради това е било телефонното обаждане — за да се осигури тази възможност. Те с Джайлс се бяха добрали прекалено близо до истината. Или съвсем друг човек е идвал — може да е влязъл през терасата — докато те са стояли в кабинета на доктор Кенеди и са чакали Лили Кимбъл? Трети човек, който е искал да насочи подозренията към другите двама?

„Но ако имаше трети човек — мислеше Гуенда, — той не би се обадил и на двамата. Щеше да му е достатъчен само един заподозрян, не двама. И кой би могъл да бъде този трети? Ърскин със сигурност си беше вкъщи. Не. Или Уолтър Фейн е позвънил на Афлик и е казал, че и на него са му се обадили, или Афлик се е обадил на Фейн. Беше един от двамата и полицаите, които бяха по опитни от тях, а и разполагаха с повече средства, щяха да разберат кой е той. А междувременно и двамата, щяха да бъдат под наблюдение. Няма да могат да… опитат пак.“

Гуенда отново потрепери. Не се свиква лесно с мисълта, че някой се е опитвал да те убие. „Опасно е“ беше казала мис Марпъл преди известно време, но Джайлс не беше приел това предупреждение достатъчно сериозно. Дори и след смъртта на Лили Кимбъл, на Гуенда не й беше хрумнало, че някой може да се опита да убие тях двамата. Само защото се бяха приближили прекалено много до истината за това убийство, извършено преди осемнадесет години. Бяха се досетили какво се е случило и кой може да го е извършил.

Уолтър Фейн и Джеки Афлик.

Кой?

Гуенда затвори очи и се замисли за двамата в светлината на новите събития.

Тихият Уолтър Фейн, седнал зад бюрото в кабинета си — паяк застанал в средата на мрежата си. Толкова спокоен, толкова безобиден на пръв поглед. Къща със спуснати пердета. Къща с мъртвец. Умрял преди осемнадесет години и все още вътре. Колко зловещ й се струваше сега тихият Уолтър Фейн! Човекът, който някога се беше нахвърлил да убие брат си! Човекът, чието предложение за женитба Хелън Кенеди беше отблъснала два пъти — веднъж тук и после в Индия. Двоен отказ. Двойно падение. Уолтър Фейн, така тих, така сдържан, който може би изпадаше в пристъпи на ярост и намираше отдушник единствено в насилието.

Гуенда отвори очи. Нима не беше убедена, че е Уолтър Фейн?

Би могла да помисли и за Афлик — спокойно, обективно.

Крещящият му кариран костюм, властното му държане — пълна противоположност на Уолтър Фейн — никаква сдържаност или потиснати чувства. Но може би се държеше така поради скрит комплекс за малоценност? Това не беше изключено. Ако човек не е сигурен в себе си, трябва да компенсира с хвалби и налагане на собственото си мнение. И е бил отблъснат от Хелън, защото не е бил подходящ за нея. Раната още гнои, не е зараснала. Твърда решимост и амбиция да се наложи в този свят. Преследване. Всички срещу него. Уволнен от работа, заради фалшиво обвинение, повдигнато от някой „враг“. Това ясно показваше, че Афлик не е съвсем нормален. А какво ли чувство за сила би могъл да придобие човек като него след като убие? Доброто му, весело лице всъщност беше жестоко. Той беше жесток човек и слабата му бледа жена беше наясно с това. Лили Кимбъл сигурно го е заплашила и затова е намерила смъртта си. Гуенда и Джайлс се бяха намесили, следователно и те трябваше да умрат, при това щеше бъде замесен и Уолтър Фейн, който го е изхвърлил някога от работа. Тези неща съвпадаха доста добре. Гуенда тръсна глава, изостави фантазиите си и се върна към реалността. Джайлс щеше да се върне и да поиска чая си. Трябваше да разтреби и да измие чиниите.

Тя взе един поднос, сложи върху него нещата и ги занесе в кухнята. Там всичко блестеше от чистота. Мисиз Кокър беше истинско съкровище.

Отстрани до мивката имаше чифт гумени хирургически ръкавици. Мисиз Кокър винаги си ги слагаше, когато миеше. Племенничката й, която работеше в болницата, й ги доставяше на намалена цена.

Гуенда си ги сложи и започна да мие чиниите. Нямаше защо да разваля ръцете си.

Тя свърши с чиниите, сложи ги на поставката да съхнат, изми и подсуши другите неща и ги прибра по местата им.

След това, все още потънала в мисли, се качи горе. Би могла да изпере онези чорапи и някой и друг пуловер. Нямаше още да сваля ръкавиците.

Тези мисли се въртяха на повърхността на съзнанието й. А някъде навътре я тормозеше нещо друго.

Уолтър Фейн или Джеки Афлик, беше решила тя. Единият или другият. И й се струваше, че и срещу двамата има солидни доводи. Може би именно това я тревожеше. Защото щеше да е много по-добре, ако можеше да има доводи само срещу единия от тях. Досега би трябвало вече да е сигурна. Кой? А тя не беше.

Ако имаше някой друг… не това беше невъзможно. Защото Ричард Ърскин беше извън подозрение. Когато Лили Кимбъл е била убита и брендито е било отровено, той е бил далече, чак в Нортхъмбърленд. Да, той беше извън всяко подозрение.

Тя се радваше, защото Ричард Ърскин й харесваше. Той беше привлекателен, много привлекателен. Колко тъжно е, че се е оженил за онази коравосърдечна жена с недоверчив поглед и плътен глас. Като на мъж…

Като на мъж…

Мисълта проблесна в главата й и породи съмнения.

Мъжки глас… Дали пък самата тя не беше отговорила на Джайлс но телефона предишната вечер?

Не… не, невъзможно е. Разбира се не, не. Джайлс щеше да разбере. И освен това, предварително тя нямаше как да знае кой се обажда. Говорил е самият Ърскин, а жена му, както той каза, е била заминала.

Жена му е била заминала.

Може би… не, това е невъзможно… дали не е била мисиз Ърскин? Мисиз Ърскин, полудяла от ревност? Дали Лили Кимбъл не беше писала на нея? Дали през прозореца онази нощ Леони не е видяла жена?

В антрето долу нещо се блъсна. Някой беше влязъл през входната врата.

Гуенда излезе от банята на площадката и погледна долу над парапета. С облекчение видя, че е доктор Кенеди.

— Тук съм — извика му тя.

Тя гледаше ръцете си — мокри, блестящи, странно розовосивкави. Напомняха й нещо.

Доктор Кенеди погледна нагоре и засенчи очите си с ръка.

— Ти ли си Гуени? Не виждам лицето ти, очите ми са заслепени…

И тогава Гуенда изпищя…

Виждаше тези маймунски лапи и чуваше гласа от антрето…

— Вие сте бил! — простена тя. — Вие сте я убил… убил сте Хелън… Сега съм сигурна… сигурна… вие…

Той тръгна нагоре по стълбите към нея. Бавно. Без да я изпуска от поглед.

— Защо не ме оставихте на мира? — попита той. — Защо трябваше да се бъркате? Защо ви трябваше да… съживявате спомена? Тъкмо когато бях започнал да забравям? Да забравям. Вие съживихте спомена за Хелън, моята Хелън! Всичко отново се върна… Трябваше да убия Лили, сега трябва да убия теб. Както убих Хелън… да, както убих Хелън.

Сега той беше съвсем близо до нея, с ръце, тя знаеше, протегнати към гърлото й. Това добро странно лице, това приятно обикновено лице на възрастен човек… то беше пак същото, но погледът… погледът беше на безумец.

Гуенда започна да отстъпва бавно. Писъкът беше замръзнал в гърлото й. Успя да изпищи само веднъж. Втори път не можа. А и да беше, нямаше кой да я чуе.

Защото вкъщи нямаше никой — нито Джайлс, нито мисиз Кокър… дори и мис Марпъл не беше в градината. Никой. А съседната къща беше прекалено далеч, за да се чуе писъкът й… Но и без това не можеше да изпищи.

Беше прекалено уплашена. Уплашена от тези ужасни, протягащи се ръце…

Можеше да отстъпва само до детската стая и после… После тези ръце щяха да обвият гърлото й. Жално скимтене се изплъзна измежду устните й.

И тогава… Неочаквано доктор Кенеди се обърна назад, защото силна водна струя го удари между очите. Той извика и прикри лицето си с ръце.

— Такъв късмет — каза мис Марпъл доста задъхано, защото се беше качила по стълбата тичешком, — че точно в този момент плевях розите!