Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleeping Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

Агата Кристи

СТАЕНА СМЪРТ

Първо издание

Превод Владимир Германов, 1992

Редактор Елиана Владимирова

Художник на корицата Димитър Стоянов, 1992

Фотографика Любомир Калев, 1992

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издателска къща „АБАГАР“ — София

„АБАГАР ХОЛДИНГ“ ООД София 1124, ул. „Гогол“ 23

Печат ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-49-6

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie Sleeping Murder

FONTANA Collins First published by William Collins & Co. Ltd 1976

First issued in Fontana Paperbacks 1977

Seventeenth impression September 1990

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 14
Едит Паджит

Гостната на мисиз Маунтфорд беше уютна. Имаше кръгла маса с покривка, няколко старомодни фотьойла и строго, но неочаквано меко канапе до стената. На рафта над камината бяха подредени порцеланови кученца и други украшения, а над него висеше цветно изображение на принцеса Елизабет. На другата стена имаше портрет на краля с морска униформа и снимка на мистър Маунтфорд заедно с група сладкари. Имаше и картина — направена с акварел и налепени мидени черупки, изобразяваща въззеленикаво море. Имаше още много неща, никое от които не би могло да претендира за някаква красота или добър вкус, но в резултат стаята изглеждаше весела и жизнерадостна — стая в която хората сядат, за да се забавляват, когато имат време.

Мисиз Маунтфорд, по баща Паджит, беше ниска, закръглена, с черна прошарена коса. Сестра й, Едит Паджит, беше висока, слаба, също чернокоса, но по главата й нямаше нито един бял косъм, макар че беше някъде около четиридесетте.

— Само си помисли! — каза Едит Паджит. — Малката Гуени! Извинете ме, мадам, че говоря така, но се върнах толкова години назад… Идвахте в кухнята, а бяхте такова сладко момиченце, и казвахте „ядки“, „ядки“. Искахте сладки, разбира се, макар че не знам защо ги наричахте „ядки“. Аз винаги ви давах сладки и бяхте доволна.

Гуенда гледаше изправената фигура с червени бузи и черни очи и се мъчеше да си спомни… но не успяваше. Паметта създава доста неудобства.

— Ще ми се да можех да си спомня… — започна тя.

— О, сигурно няма да можете. Та вие бяхте едно съвсем малко котенце. На днешно време никой не иска да живее в къща, в която има деца. Не го разбирам това. Децата дават живот на дома, така мисля. Е храненето създава някои проблеми, но това е проблем на бавачката, не на самите деца, ако разбирате какво искам да кажа. Бавачките винаги имат проблеми — хранене, обличане, грижи… хиляди неща. Помните ли Леони, мис Гуени? Извинете ме, мисиз Рийд.

— Леони? Тя ли беше моята бавачка?

— Беше швейцарка. Не говореше английски много добре и беше ужасно чувствителна. Винаги плачеше, ако Лили й кажеше нещо по-така. Лили беше прислужничката. Лили Абът. Младо момиче, нахакано и малко лекомислено. Колко много си играеше с вас, мис Гуени… Играехте на криеница по стълбището…

Гуенда не можа да се овладее и потрепери.

Стълбището…

Тогава тя неочаквано каза:

— Спомням си Лили. Тя сложи панделка на котката.

— Боже мой, виж какво нещо! Беше на рождения ви ден и Лили смяташе, че на всяка цена Томас трябва да е с панделка. Свали я от кутията с шоколадови бонбони и Томас пощръкля. Избяга в градината и се завря из храстите, докато не я скъса. Котките не обичат да им правиш такива неща.

— Беше с черно и бяло.

— Точно така. Горкият Том! А как ловеше мишки! Истински мишелов! — Едит Паджит млъкна и се прокашля стеснително. — Извинете ме, че говоря така, мадам, но си спомних миналото. Искахте да ме попитате нещо?

— Харесва ми да ви слушам като говорите за миналото — каза Гуенда. — Точно това ме интересува. Виждате ли, отгледаха ме роднини в Нова Зеландия и, разбира се, те не можеха да ми кажат нищо за баща ми, нито за втората му жена. Тя беше симпатична, нали?

— Много ви обичаше, мис Рийд. Водеше ви долу на брега или си играеше с вас в градината. Тя самата беше много млада, разбирате, нали? Беше си още момиче. Все си мислех, че й харесва да си играе колкото и на самата вас. Тя, така да се каже, беше отраснала без други деца. Брат й, доктор Кенеди, беше много по-възрастен от нея и винаги се е затварял с книгите си. Когато е била във ваканция, тя си е играела съвсем сама…

Мис Марпъл, седнала с гръб към стената, попита:

— А вие сте живяла в Дилмут непрекъснато, нали?

— О, да. Татко беше купил една ферма, зад възвишението, казваше се „Райлънд“. Ние нямахме братя и майка не можеше да се грижи за нея, така че я продаде и купи малко магазинче на главната улица. Да, през целия си живот съм била тук.

— И предполагам познавате почти всички местни хора?

— Е, тогава това беше малко градче, макар че винаги е имало много курортисти. Само че повечето бяха приятни хора, които идваха всяка година, а не като сегашните шумни тълпи. Бяха все добри семейства, които винаги отсядаха в едни и същи стаи.

— Предполагам — намеси се Джайлс, — че сте познавала Хелън Кенеди преди да стане мисиз Халидей?

— Знаех за нея, така да се каже и може би съм я виждала наоколо. Но не я познавах лично преди да постъпя на работа у тях.

— И имахте добро мнение за нея? — попита мис Марпъл.

— Да, мадам, така беше — отговори Едит Паджит. В гласа й имаше някакво упорство. — Каквото и да приказват хората. С мен винаги се държеше много добре. Тогава не бих повярвала, че може да направи това, което направи. Направо останах без дъх, като научих. Макар че, казвам ви, много се говореше… — Тя спря неочаквано и погледна Гуенда смутено.

— Искам да знам всичко — каза Гуенда импулсивно. — Моля ви, не мислете, че имам нещо против да чуя истината. В края на краищата, тя не ми беше истинска майка…

— Така е, мадам.

— И, виждате ли, ние много искаме да я намерим. Тя си е отишла оттук и никой не знае къде е. Не знаем къде живее сега, дори не сме сигурни дали е жива, а има причини, поради които…

Тя се поколеба и Джайлс бързо се намеси:

— От правно естество. Не знаем дали да я считаме за мъртва или не.

— О, напълно ви разбирам, сър. Съпругът на братовчедка ми изчезна през войната и имаха много проблеми. Не знаеха дали е жив… Тя преживя много тревоги. Естествено, сър, ако има нещо, с което да мога да ви помогна… та вие не сте непознати хора, нали. Мис Гуени и нейните сладки… Толкова смешно го казвахте!

— Много мило от ваша страна — каза Джайлс. — Така че, ако не възразявате, ще започна направо. Мисиз Халидей е напуснала дома си съвсем неочаквано, нали?

— Точно така, сър, и всички ние бяхме много разтревожени. Особено майорът, горкият. Той напълно рухна след това.

— Ще ви попитам направо. Имате ли представа кой е мъжът, с когото е избягала?

Едит Паджит поклати глава.

— И доктор Кенеди ме попита това, но не можах да му отговоря. И Лили не знаеше. А пък тази Леони, тя беше чужденка и съвсем нищо не можеше да каже за мисиз Халидей.

— Не сте знаела със сигурност. А имахте ли някакви предположения? Сега, след толкова много време, това вече няма да има никакво значение. Дори и предположенията ви да са напълно погрешни.

— Е, да… имахме някои подозрения… но, казвам ви, това са само подозрения. Аз самата не съм видяла нищо, но пък Лили… тя, както ви казах, беше будно момиче и имаше нещо наум… и то много преди да се случи онова… „Слушай какво ти говоря — казваше тя. — Този приятел си пада по нея. Само виж как се прехласва, когато му налива чая. А пък жена му гледа като пепелянка.“

— Разбирам. И кой беше… този „приятел“.

— Боя се, сър, че не си спомням името му. Толкова отдавна стана всичко това. Беше капитан… Исдейл?… Не… Емъри?… Не. Имам чувството, че започваше с „Е“. Или беше „Ъ“? Доста необикновено име. Но не съм се сещала за него поне от шестнадесет години. Той и жена му отсядаха в хотел „Кларънс“.

— През лятото ли идваха?

— Да, но имах чувството, че и двамата познаваха мисиз Халидей отпреди това. Идваха в къщата много често. Е, според Лили, той си падаше по Хелън.

— И жена му се е ядосвала.

— Не, сър… Но повярвайте, нито за миг не съм си помислила, че може да има нещо нередно. И досега не знам какво да мисля.

— Те… бяха ли още в хотел „Кларънс“, когато Хелън Халидей изчезна? — попита Гуенда.

— Доколкото си спомням, те си тръгнаха горе-долу по едно и също време. Ден по-рано или по-късно… няма значение, важното е, че беше достатъчно близо, за да накара хората да говорят. Но никога не съм чувала нищо определено. Дори и да е избягала с него, всичко беше много добре потулено. Просто невероятно — мисиз Халидей да избяга така, толкова неочаквано. Хората наистина говореха, че била развейпрах, но аз самата никога не съм забелязвала такова нещо. Ако беше такава, нямаше да искам да отида с тях в Норфолк.

За миг тримата впериха погледи в нея.

— Норфолк? — попита Джайлс. — Смятали са да ходят в Норфолк?

— Да, сър. Бяха купили къща там. Мисиз Халидей ми каза за нея три седмици преди… преди да се случи това. Попита ме дали искам да отида с тях, когато се преместят и аз казах, че съм съгласна. Никога не бях излизала от Дилмут и реших, че промяната ще ми се отрази добре. Пък и харесвах семейството.

— За първи път чувам, че са купили къща в Норфолк — каза Джайлс.

— Но това е съвсем естествено, сър, защото мисиз Халидей не искаше много-много да се говори. Помоли ме да не казвам на никого и, разбира се, аз не казах. Искаше да се махне от Дилмут за известно време. Тя настояваше за това пред майора, но на него тук му харесваше. Струва ми се, че дори писа на мисиз Файн-дейсън, „Света Катерина“ беше нейна, дали не би му продала къщата. Но мисиз Халидей твърдо не искаше. Не искаше да стои повече в Дилмут. Като че ли я беше страх да остане.

Жената каза това бавно и със съвсем равен тон, но тримата слушатели отново застинаха, целите в слух.

— Смятате ли, че е искала да отиде в Норфолк заради… този мъж, чието име не можете да си спомните? — попита Джайлс.

Едит Паджит изглеждаше потресена.

— О, не, сър. Не бих и помислила такова нещо. И през ум не може да ми мине. Освен това… спомних си… джентълменът и жена му бяха някъде от Северна Англия, не от Норфолк. Мисля, че от Нортхъмбърленд[1], не знам точно. Както и да е, те идваха тук заради мекия климат.

— Тя се боеше от нещо, нали? — попита Гуенда. — Или от някого. Мащехата ми, имам предвид.

— Спомням си, като казахте това…

— Да?

— Един ден Лили дойде в кухнята. Беше чистила прахта от стълбите и каза: „По дяволите!“ Тя понякога говореше много грубо, такава беше, трябва да ме извините.

Та, попитах я какво иска да каже, а тя ми обясни, че госпожата влязла с майора от градината във всекидневната и понеже вратата била отворена, успяла да чуе какво си говорят.

„Страх ме е от теб! — била казала мисиз Халидей. — От много време се страхувам от теб. Ти си луд. Ти не си нормален. Върви си и ме остави намира. Трябва да ме оставиш намира. Страх ме е. Мисля, че вътрешно винаги съм се страхувала от теб…“

Нещо такова била казала… разбира се, сега не мога да си спомня точните думи. Но Лили прие това много сериозно и затова, когато всичко се случи, тя…

Едит Паджит изведнъж млъкна. По лицето й се изписа страх.

— Не, не исках да кажа, сигурна съм… — започна тя. — Извинете ме, мадам, но понякога не знам какво говоря.

— Моля ви, Едит, разкажете ни. За нас това е важно и трябва да го знаем. Наистина е станало много отдавна, но ние трябва да го знаем!

— Не бих могла да съм толкова сигурна… — каза безпомощно Едит.

Мис Марпъл попита:

— Какво всъщност стана? Лили повярва ли, или не?

— В главата на Лили винаги са се въртели разни работи, но никога не съм им обръщала внимание. Виждате ли, тя редовно ходеше на кино и си фантазираше разни мелодраматични неща. Вечерта, когато това се случи, тя пак беше отишла на кино. И нещо повече… взела със себе си и Леони. Това никак не беше хубаво и аз й го казах. А тя вика: „Нищо няма, нали детето не остана само? Ти беше долу в кухнята, а майорът и мадам щяха скоро да се върнат, пък и Гуени никога не се буди, щом като веднъж заспи.“ Но не биваше да правят така и аз го казах на Лили. Ако ми беше казала преди това, че Леони също ще ходи — щях да се качвам от време на време в детската стая, за да наглеждам… вас, мис Гуенда… да проверявам дали всичко е наред. В кухнята нищо не се чуваше, когато вратата е затворена.

Едит Паджит замълча за малко и после продължи:

— Аз гладех нещо на масата. Не усетих как мина вечерта и изведнъж в кухнята влезе доктор Кенеди. Попита ме къде е Лили и аз му казах, че има почивен ден и е излязла, но ще се върне всеки момент. И наистина тя си дойде съвсем скоро, а докторът я заведе горе в стаята на мадам. Питал я е дали мисиз Халидей е взела със себе си някакви дрехи и какви. Лили погледнала и му казала, а после слезе долу при мен. Беше като полудяла. „Зарязала го е — вика. — Избягала е с някой и майорът е съсипан, получил е удар или нещо такова. Сигурно не му е понесло. Ама глупав човек! Трябваше отдавна да види, че ще стане.“ „Не говори така — викам й. — Откъде знаеш, че е избягала? Може да е получила телеграма от някой болен роднина.“ А тя: „Болен роднина на куково лято“. Винаги говореше простовато, както казах. „Оставила е бележка.“ Питам я: „С кой е избягала?“ А Лили казва: „Няма да е с тая божа кравичка Фейн, с овчите му очички и както ходи след нея като кутре.“ И я попитах: „Мислиш, че е с този, капитан… както там му беше името“. А тя казва: „Бас хващам, че е с него. Освен ако не е с тайнствения мъж с лъскавата кола.“ (Имахме такава една глупава шега.) Аз й казах: „Не вярвам. Мисиз Халидей не може да направи такова нещо.“ А Лили каза: „Е, май го е направила“.

Всичко това беше в началото. Но по-късно, в нашата стая, Лили ме събуди.

— Слушай — казва. — Нещо не е както трябва.

— Какво не е както трябва? — питам.

— Това с дрехите.

— Какви ги дрънкаш? — питам, а тя ми казва:

— Слушай, Еди. Прегледах й дрехите защото докторът ме накара. Няма го един куфар и достатъчно неща колкото да се напълни, ама не са тези, които трябва.

— Какво искаш да кажеш? — питам я.

— Взела си е вечерната рокля — онази сребристо сивата, — но не си е взела коланчето и бельото, дето вървят с нея. Освен това е взела златистите обувки, а не онези със сребърните каишки. И си е взела зеления туид, а него не го носи докато не застудее, а си е оставила шарения пуловер. Взела си е и дантелените блузи, но не и костюма за тях. А пък за бельото да не говорим. Чуй какво ти казвам, Еди. Тя изобщо не е заминала. Майорът й е видял сметката.

Е, като ми каза това, съвсем се разсъних. Седнах на леглото и я попитах какви ги дрънка.

— Точно както пишеше в „Световни новини“ миналата седмица — каза Лили. — Майорът е разбрал, че шикалкави, видял й е сметката и я е заровил в избата. Ти не си могла да чуеш нищо, защото е под антрето. Ето това е направил, а след това е напълнил куфара, за да си помислим, че е заминала. Само че тя е тук, заровена в избата. Оттук жива не е излязла, помни ми думата!

Аз тогава й се скарах… да не говори такива ужасни неща! Ама на следващата сутрин слязох в избата, за да проверя. Само че там всичко си беше както обикновено — нищо не беше местено и никой не беше копал. Отидох при Лили и й казах да не се прави на глупачка, ама тя си знаеше нейното — майорът, та майорът.

— Спомни си — вика, — че я беше страх до смърт от него. Нали я чух да му го казва.

— Само че — казах й аз, — точно тук грешиш, моето момиче. Защото тогава не е говорила с майора. Малко след като ми го каза, аз погледнах през прозореца и видях, че той слиза по хълма със стиковете за голф, така че не може да е говорила с него във всекидневната. Някой друг е бил.

Думите кънтяха отчетливо в обикновената гостна.

— Бил е някой друг — каза Джайлс със стаен дъх.

Бележки

[1] Графство в Северна Англия, граничещо с Шотландия. — Бел. пр.