Агата Кристи
Стаена смърт (20)

ГЛАВА 20
Младата Хелън

На сутринта след завръщането си от Нортхъмбърленд, Джайлс и Гуенда тъкмо привършваха със закуската, когато прислужничката обяви пристигането на мис Марпъл. Тя започна да се извинява още от вратата:

— Боя се, че ви безпокоя прекалено рано. Аз нямам навик да правя такива неща, но искам да ви кажа нещо важно!

— Радваме се да ви видим — каза Джайлс, като дръпна един стол, за да седне. — Искате ли чаша кафе?

— О, не, не. Благодаря ви, закусвала съм предостатъчно. Нека сега обясня. Дойдох тук, когато ви нямаше, както любезно ми позволихте, за да оплевя малко градината…

— Вие сте ангел — каза Гуенда.

— И разбрах, че наистина не е достатъчно градинарят да идва само два пъти седмично. Убедена съм, че Фостър само ви използва. Много чай и много приказки. Разбрах, че той не би могъл да идва по-често и си позволих да наема друг човек, само за един ден седмично — сряда. Всъщност днес.

Джайлс я изгледа с любопитство. Беше малко изненадан. Дори и като резултат на добри намерения постъпката на мис Марпъл напомняше, макар и много леко, за намеса в чужди работи. А това никак не беше в стила й.

— Фостър е прекалено стар, за да работи както трябва — отбеляза Джайлс бавно.

— Боя се — каза мис Марпъл, — че Манинг е още по-стар. Каза, че е на цели седемдесет и пет. Но, знаете ли, реших, че ще е полезно да го наемем за няколко дни, защото някога, преди много години, е работил при доктор Кенеди. Името на младежа, за когото Хелън е била сгодена, е Афлик, между другото.

— Мис Марпъл — каза Джайлс. — Позволих си да си помисля лошо за вас! Вие сте гений! Знаете ли, че получих писмата на Хелън?

— Да, знам. Бях тук, когато доктор Кенеди ги донесе.

— Днес ще ги изпратя. Миналата седмица намерих адреса на един добър графолог.

— Хайде да отидем в градината, за да видим Манинг — предложи Гуенда.

Манинг беше превит на две раздразнителен старец с мътни и леко лукави очи. Темпото, с което разчистваше една пътека, значително се увеличи, когато видя, че към него приближават работодателите му.

— Добро утро, сър, добро утро, мадам. Дамата тук ми каза, че няма да ви е излишна малко помощ в сряда. Ще ми бъде приятно. Много е занемарено туй място.

— Боя се, че никой не се е грижил за градината както трябва от доста години.

— Така си е. Помня я по времето на мисиз Файндейсън. Тогава беше като картинка. Мис Файндейсън много хубаво я поддържаше.

Джайлс се облегна на дръжката на една лопата, Гуенда откъсна няколко рози, а мис Марпъл се отдръпна малко назад и започна да къса плевели. Старият Манинг се подпря на греблото. Всичко беше готово за една спокойна сутрешна дискусия на тема градинарство и доброто старо време.

— Предполагам познавате повечето градини наоколо — каза Джайлс окуражително.

— А, познавам градчето доста добре. И разните му там чудати хрумвания на хората. Например мисиз Юла, горе на „Ниагара“, имаше жив плет от тис и искаше да подстригва дръвчетата като катерици. Глупаво нещо. Пауните са едно, катериците — съвсем друго. И полковник Лампард, той имаше хубави бегонии, ама наистина хубави. На лехи. Сега лехите излизат от мода. Да не ви разправям колко съм изравнил през последните шест години. Хората вече не обичат гераниите…

— Работел сте при доктор Кенеди, нали?

— А, това беше отдавна. Трябва да е било през 1929-та година, там някъде. Сега там живее младият доктор Брент. И на него му идват наум чудати неща… дава едни бели хапчета и им вика митамини.

— Предполагам помните мис Хелън Кенеди, сестрата на доктора?

— А, помня мис Хелън, как да не я помня. Хубава мома беше, с тая руса коса. Докторът много й се надяваше. И дойде да живее тука, ей в тая същата къща, след като се омъжи. Военен джентълмен от Индия.

— Да — каза Гуенда, — знаем.

— А, и аз чух. В събота беше. Че двамата сте били нещо роднини с нея. Хубава беше като картинка мис Хелън, като се върна за пръв път от пансиона. И много весела. Искаше да ходи навсякъде — на танци, на тенис… Аз трябваше да очертавам тенис-корта, а той не беше използван трябва да има двайсет години. И беше обраснал с храсти, не ти е работа. Изрязах ги и ги разчистих, после взех вар и очертах линиите. Много работа хвърлих и защо? Накрая никой не игра на него. Странна работа беше тая.

— Кое беше странно?

— Ами с тенис-корта. Някой дойде една нощ и накъса мрежата на парчета. Ами да, на парчета. От злоба сигурно, какво друго? От най-лоша злоба.

— А кой би направил такова нещо?

— И докторът искаше да разбере, ама на! И правилно искаше, не го обвинявам. Таман беше платил за таз мрежа. Само че никой от нас не можа да му каже кой беше. Не знаехме. И той каза, че няма да купува друга. И мис Хелън, рядко момиче беше, ама горката хич нямаше късмет. Най-напред тази мрежа и после крака…

— Какво й беше на крака? — попита Гуенда.

— Ами падна на някакво стъкло или на нещо такова и се поряза. Не много, само драскотина, но не искаше да зараства. И докторът много се тревожеше за това. И я превързваше, и я мажеше с туй-онуй, но не се поправяше. Помня, че казваше: „Не мога да разбера, на туй стъкло трябва да е имало нещо спектично — или друга такава дума. — Какво правеше туй стъкло на средата на пътя?“ Защото там падна мис Хелън, като се прибираше в къщи по тъмно една вечер. Горката, така си седеше в къщи с вдигнат крак и не можеше да отиде нито на танци, нито никъде. Сякаш само лош късмет имаше тя.

Джайлс си помисли, че моментът е дошъл.

— Помните ли човек на име Афлик? — попита той.

— А, да не би Джеки Афлик? Дето работеше при „Фейн и Уочмън“?

— Да, той не беше ли приятел на мис Кенеди?

— Тази история беше глупава. Докторът й тури край и много хубаво направи. Че какъв беше Джеки Афлик? А и голям хитрец отгоре на всичко. Такива като него винаги си намират майстора накрая. Не остана дълго тук. Оплеска нещо и си отиде. Слава Богу. В Дилмут не искаме такива като него. Да ходи някъде другаде да върти номерата, така си мислехме тогава.

— Той беше ли тук, когато нарязаха мрежата? — попита Гуенда.

— А, виждам какво мислите. Не, той не би направил такова глупаво нещо, защо ще му е? Беше хитър наистина. А мрежата я нарязаха само от злоба.

— А имало ли е някой, който да има зъб на мис Хелън? Да й е бил ядосан за нещо?

Старият Манинг се изкиска.

— Някои от младите дами сигурно са й завиждали, няма как, беше толкова хубава… Ама не, мрежата трябва да я е скъсал някой скитник, от глупост и от завист.

— Хелън беше ли разстроена заради Джеки Афлик? — попита Гуенда.

— Мис Хелън не обръщаше много-много внимание на младите момчета. Искаше само да се забавлява, това беше. Някои от тях много си падаха по нея — младият Уолтър Фейн например. Ходеше след нея като куче.

— А тя не му обръщаше внимание, така ли?

— Не. Не и мис Хелън. Тя само се смееше. Туй правеше. А той отиде в чужбина. По-късно пак се върна. Сега е главен във фирмата. Не се ожени, ама не го обвинявам. Жените са голяма беля, тегло за мъжете.

— Вие женен ли сте? — попита Гуенда.

— Ех, две съм ги погребал — отговори старият Манинг. — Е, не мога да се оплача. Сега си пуша лулата на спокойствие когато си поискам.

Настъпи тишина, той отново взе греблото. Джайлс и Гуенда тръгнаха по пътеката към къщата, а мис Марпъл изостави бурените и ги последва.

— Мис Марпъл — каза Гуенда, — не изглеждате добре. Има ли нещо…

— Не, няма нищо, мила. — Възрастната дама млъкна за момент и каза със странна настойчивост:

— Не ми харесва това с мрежата за тенис. Нарязана на парчета… Това е…

Тя спря. Джайлс я изгледа с любопитство.

— Не разбирам… — започна той.

— Не разбираш? На мен ми изглежда толкова ужасяващо ясно… Но може би е по-добре, че не разбираш. Както и да е, може и да не съм права. Сега ми кажете какво стана в Нортхъмбърленд.

Те й разказаха случилото се, а тя ги изслуша внимателно.

— Наистина е много тъжно — каза накрая Гуенда. — Дори трагично.

— Да, наистина… Горкият човек.

— И аз го съжалявам. Колко ли трябва да е страдал…

— Той ли? О, да… Да, разбира се.

— Но да не би да имахте предвид…

— Ами да… имах предвид нея… жена му. Може би много го е обичала, а той се е оженил само защото е била подходяща партия или от съжаление… мъжете често се женят от чувство за справедливост, защото смятат, че са длъжни, което е ужасно нечестно.

— „Знам хиляди пътеки в любовта, но всички носят на любимия единствено тъга“ — изрецитира Джайлс тихо.

Мис Марпъл го погледна.

— Да, толкова е вярно това. Виждате ли, ревността обикновено не е само въпрос на конкретни причини и поводи. Тя е нещо много по-… как да кажа… фундаментално. Произтича от дълбокото усещане, че любовта е несподелена. И така човек започва да очаква, да наблюдава, да е уверен… че партньорът му ще отиде при някой друг. И това неизменно се случва. Тази мисиз Ърскин е направила живота на мъжа си ад, но и той, без да може да промени каквото и да било, е направил същото с нейния. И си мисля, че именно тя е страдала повече. Той, осмелявам се да кажа, въпреки всичко е много привързан към нея.

— Не може да е така! — извика Гуенда.

— О, скъпа моя, ти си много млада. Той не е напуснал жена си през цялото това време, нали? Това все пак означава нещо.

— Заради децата. Защото се е чувствал длъжен.

— Децата? Може би — каза мис Марпъл. — Но ми се струва, че мъжете не приемат чувството за дълг към жените си толкова сериозно. Виж, обществените задължения са нещо друго.

Джайлс се засмя.

— Какъв чудесен циник сте, мис Марпъл!

— О, драги Джайлс, надявам се да не съм това. Винаги тая надежди за човешката природа.

— Нямам чувството, че може да е бил Уолтър Фейн — каза Гуенда. — И съм убедена, че не е майор Ърскин. Всъщност, абсолютно сигурна съм, че не е бил той.

— Чувствата не винаги са добър съветник — каза мис Марпъл. — Понякога изобщо не можеш да предположиш, че някой е направил нещо — например каква сензация беше в моето село, когато касиерът на Коледния клуб заложи средствата за празника до пени на конни надбягвания. А преди това осъждаше най-остро залаганията и всякакъв друг хазарт. Баща му беше запален комарджия и се отнасяше зле с майка му… така че, като се замислиш, той е бил искрен. Но един ден минал покрай Нюмаркет и видял как тренират конете. Страстта се разпалила — кръвта вода не стара.

— Уолтър Фейн и Ричард Ърскин на пръв поглед са извън всяко подозрение — каза Джайлс мрачно, но с насмешливо изкривена уста, — само че убийство би могъл да извърши всеки човек.

— Важното в случая е — каза мис Марпъл, — че са били там. На местопрестъплението. Уолтър Фейн е бил в Дилмут. Майор Ърскин, както сам ви е казал, е бил с Хелън Халидей съвсем малко преди смъртта й… и не се е прибрал в хотела веднага.

— Но той не се опита да го скрие. Той…

Гуенда млъкна. Мис Марпъл я гледаше съсредоточено.

— Само искам да подчертая — каза тя, като погледна първо единия, после другия — факта, че са били на местопрестъплението.

След това продължи:

— Мисля, че няма да е трудно да намерите адреса на Джек Афлик. Като собственик на фирма „Нарцис“ това не би представлявало никакъв проблем.

Джайлс кимна:

— Ще го намеря. Би трябвало да го има в телефонния указател. — Той замълча. — Смятате ли, че трябва да говорим с него?

Мис Марпъл забави отговора си за миг и после каза:

— Ако отидете, трябва да сте много внимателни. Помнете какво каза старият градинар — Джеки Афлик е много хитър. Моля ви, моля ви бъдете внимателни…