Агата Кристи
Стаена смърт (18)

ГЛАВА 18
Плевели

Мис Марпъл се наведе в края на терасата и се справи с едни нахални плевели. Това беше само малка победа, защото под повърхността, както винаги, те владееха положението напълно. Но поне временно делфиниумите щяха да получат избавление.

Мисиз Кокър се показа на прозореца на всекидневната.

— Извинете ме, мадам, но е дошъл доктор Кенеди. Пита колко ще се бавят мистър и мисиз Рийд. Казах му, че не мога да преценя точно и че вие може би знаете. Да го поканя ли да дойде?

— Да, моля, мисиз Кокър.

Мисиз Кокър се появи след малко с доктор Кенеди. Мис Марпъл се представи доста енергично.

— …и се уговорих с милата Гуенда, докато ги няма, да намина и да пооплевя градината. Знаете, струва ми се, че градинарят Фостър им е натрапен. Идва два пъти седмично, пие прекалено много чай и страшно много приказва, а, доколкото виждам, никаква работа не върши.

— Да — каза доктор Кенеди разсеяно, — всички са еднакви.

Мис Марпъл го погледна изпитателно. Беше по-възрастен, отколкото си го беше представяла след описанието на Гуенда и Джайлс. „Преждевременно остарял“ — помисли си тя. Освен това, той изглеждаше притеснен и тъжен. Стоеше пред нея и пръстите му попипваха продълговатата войнствена челюст.

— Заминали са — каза той. — Знаете ли за колко време?

— О, не за дълго. Отидоха да видят някакви приятели в Северна Англия. Според мен младите хора са доста неспокойни, непрекъснато трябва да ходят насам-натам.

— Да — съгласи се доктор Кенеди, — и аз мисля така.

Той замълча и после каза нерешително:

— Джайлс Рийд ме помоли да му предам едни неща… писма, ако успея да ги намеря…

Той се поколеба и мис Марпъл тихо попита:

— Писмата на сестра ви?

Той й хвърли бърз преценяващ поглед.

— Значи знаете, така ли? Роднина ли сте им?

— Само приятелка — отговори мис Марпъл. — Съветвам ги доколкото мога. Но хората рядко се вслушват в съветите… Жалко, че е така, но какво можем да направим?

— И какво ги посъветвахте? — попита диктор Кенеди с любопитство.

— Да оставят смъртта на спокойствие — отговори твърдо мис Марпъл.

Доктор Кенеди седна на един неудобен градински стол.

— Добре казано. Гуени ми харесва. Беше толкова хубаво малко дете. И трябва да кажа, че се е превърнала в хубава млада жена. Боя се, че може да има неприятности.

— Има толкова видове неприятности — каза мис Марпъл.

— Моля? А, да… наистина. — Той въздъхна.

— Джайлс Рийд ми писа и ме помоли да му дам писмата на сестра ми — тези, които получих, след като тя замина. Също и образец от почерка й. — Той я стрелна с поглед. — Разбирате ли какво означава това?

Мис Марпъл кимна:

— Мисля, че да.

— Изглежда смятат думите на Келвин Халидей, че е удушил жена си, нито повече, нито по-малко, за истина. Че писмата, които Хелън ми написа след заминаването си, са фалшиви и че тя е мъртва.

Мис Марпъл попита внимателно:

— А самият вие вече не сте много сигурен какво точно е станало?

— Бях тук по онова време — Кенеди все още гледаше пред себе си. — Всичко изглеждаше съвсем ясно. Келвин явно си въобразяваше. Не намерихме тялото й, липсваха дрехите, какво друго мога да мисля?

— И преди това сестра ви е била… — мис Марпъл се изкашля деликатно — силно заинтересувана от някакъв джентълмен?

Доктор Кенеди я погледна. В очите му имаше силна болка.

— Обичах сестра си — каза той, — но трябва да призная, че около нея винаги се навъртаха мъже. Има жени, които просто така са устроени — не могат иначе.

— Тогава за вас всичко е било съвсем ясно — каза мис Марпъл, — но сега сякаш не е чак толкова. Защо?

— Защото — каза Кенеди прямо — ми се струва невероятно, че Хелън, ако още е жива, толкова години не ми се е обадила. Също така, ако е починала, не по-малко странно е, че не са ми съобщили. Е…

Той стана и извади от джоба си един пакет.

— Само това мога да направя. Първото писмо на Хелън изглежда се е загубило. Не можах да го открия никъде, но съм запазил второто — с адреса на пощата. А тук, за сравнение, е единственото нещо, писано от Хелън, което успях да намеря. Списък на семена и луковици за засаждане, поръчани за доставка. Почерците ми изглеждат еднакви, но аз не съм експерт. Ще ги оставя на Джайлс и Гуенда. Предполагам, че няма смисъл да им ги изпращам там, където са.

— О, не. Сигурно ще си дойдат утре… или вдругиден.

Докторът кимна. Той стана и огледа терасата с блуждаещ поглед.

— Знаете ли какво ме тревожи? — попита той неочаквано. — Ако Келвин Халидей наистина е убил жена си, трябва да е скрил трупа или по някакъв начин да се е отървал от него. А това означава, не знам какво друго би могло да означава, че всичко, което ми разказа, е било хитро скроена история — че е приготвил куфара с дрехите предварително, за да ни заблуди, че е уредил по някакъв начин да получим писмата от чужбина… означава, в края на краищата, че това е било едно хладнокръвно умишлено убийство. Гуени беше мило дете. За нея е лошо баща й да е бил параноик, но е десет пъти по-лошо да е бил хладнокръвен убиец.

Доктор Кенеди се обърна, за да си тръгне, но го спря един неочакван въпрос на мис Марпъл:

— От кого се страхуваше сестра ви, доктор Кенеди?

Той отново се обърна към нея и я изгледа втренчено.

— Да се е страхувала? От никого, доколкото знам.

— Чудех се… Моля да ме извините, ако задавам неделикатни въпроси… но е имало някакъв младеж, нали? Искам да кажа, била е увлечена, когато е била много млада. Казвал се е Афлик, ако не се лъжа.

— О, това ли? Глупава история. Повечето момичета преминават през подобни неща, в младежките си години. Неприятен млад човек, непостоянен… и, разбира се, изобщо не беше от нейната среда. После той си имаше проблеми тук.

— Чудех се, дали не би могъл да стане отмъстителен?

Доктор Кенеди се засмя скептично.

— Не, не мисля, че е било толкова дълбоко. Както и да е, той се забърка в някакви неприятности и се наложи да напусне града завинаги.

— Какви неприятности?

— Не, нищо криминално. Обикновена недискретност. Раздрънкал се е за делата на работодателя си.

— Той работеше при мистър Уолтър Фейн, нали?

Доктор Кенеди я изгледа изненадано.

— Да, да. Сега си спомням, че работеше при „Фейн и Уочмън“. Не беше правоспособен адвокат, само най-обикновен чиновник.

„Най-обикновен чиновник“ — замисли се мис Марпъл, когато доктор Кенеди си тръгна, и отново се наведе над плевелите…