Агата Кристи
Стаена смърт (21)

ГЛАВА 21
Дж. Дж. Афлик

Срещу Дж. Дж. Афлик, Автобусни превози „Нарцис“, в указателя бяха записани два телефонни номера. Единият беше на офиса му в Ексетър, а другият — домашен, в покрайнините на същия град.

Уговориха си среща на следващия ден.

Точно когато Джайлс и Гуенда тръгваха с колата, от къщата изтича мисиз Кокър и започна да размахва ръце. Джайлс натисна спирачката.

— На телефона е доктор Кенеди, сър. Джайлс изскочи от колата и се втурна вътре.

— Джайлс Рийд.

— Добро утро. Току-що получих едно твърде странно писмо от някаква жена на име Лили Кимбъл. Доста време си блъсках главата, за да си спомня коя беше тя. Най-напред си помислих, че ми е била пациентка и затова не можах да се сетя веднага. Предполагам, че е момичето, което някога беше прислужница в къщата ви. По онова време. Почти сигурен съм, че името й беше Лили, макар че не мога да си спомня фамилията й.

— Имало е Лили. Гуенда я помни, защото веднъж е вързала панделка на котката.

— Гуени има забележителна памет.

— О, да, така е.

— Искам да поговорим за това писмо, но не по телефона. Ще си бъдете ли у дома, ако намина?

— Тъкмо тръгвахме към Ексетър. Бихме могли ние да се отбием, ако предпочитате. На път ни е.

— Добре. Би било чудесно.

— Не искам да говоря за всичко това по телефона — обясни доктор Кенеди, когато пристигнаха. — Не мога да се отърва от чувството, че местните телефонистки подслушват. Ето го писмото.

Той го разгъна върху масата. Беше написано върху евтина карирана хартия и с почерк на необразован човек:

„Уважаеми гусподине,

Ше съм ви благударна да ми дадете савет за приложеното което изрязах от весника. Мислих и приказвах с мистер Кимбъл, но не знам какво да направя. Мислите ли че ще дадат пари защото ми трябват ама не искам да са разправям с пулицията. Аз често си мисла за онази нощ дето мисис Халедей замина ама спуред мен не замина защото не бяха които трябва дрехи. Първо си мислих че гусподарят гу е направил ама после не съм толкова сигурна заради унази кола пред прозореца. Лъскава кола беши и бях я виждала и преди ама не ща да правя нищо преди да ви питам дали бива защоту никога не съм имала вземане даване с пулицията и мистер Кимбъл няма да му хареса. Мога да дойда да ви вида сър следващия четвъртак щоту е пазарен ден и мистер Кимбъл няма да го има. Многу ще съм благударна ако може.

С уважение Лили Кимбъл.“

— Беше адресирано до старата ми къща в Дилмут и ми го препратиха оттам — обясни доктор Кенеди. — Изрязала е от вестника вашата обява.

— Но това е чудесно! — каза Гуенда. — Тази Лили… тя не смята, че баща ми го е извършил!

Тя говореше с възторг. Доктор Кенеди я погледна с уморени добри очи.

— Това е добре Гуени. Надявам се да е така. А сега, ето какво смятам да направя. Ще отговоря на това писмо и ще я поканя да дойде при мен в четвъртък. Железопътната връзка е съвсем добра. Ако се прекачи в Дилмут, може да бъде тук в 4.30. Ако вие двамата също дойдете, ще можем да разговаряме с нея заедно.

— Чудесно — каза Джайлс и погледна часовника си. — Хайде, Гуенда. Имаме уговорена среща и трябва да бързаме. С мистър Афлик от автобусни превози „Нарцис“. Той ни обясни, че е много зает човек.

— Афлик? — Кенеди се намръщи. — Разбира се, „Нарцис“, ужасните боядисани в жълто чудовища. Но името ми се стори познато не само заради тях.

— Хелън — каза Гуенда.

— Боже мой! Нима онзи човек?

— Да.

— Но той беше един жалък плъх! Значи се е издигнал.

— Ще ми кажете ли нещо, сър? — каза Джайлс. — Вие сте попречил на отношенията му с Хелън. Това само заради общественото му положение ли беше, или имаше и нещо друго?

Доктор Кенеди го изгледа хладно.

— Аз съм старомоден, млади човече. Според сегашните разбирания всички хора са еднакви. Без съмнение, морално това е така. Но аз вярвам, че човек се ражда с едно обществено положение и би бил най-щастлив, ако си остане в него. Освен това — добави той — тогава си помислих, че и характерът на младежа е неподходящ, както се и оказа впоследствие.

— Какво точно направи той?

— Вече не си спомням добре. Беше се опитал, ако не се лъжа, да се облагодетелствува чрез информация, получена на работното му място при Фейн. Нещо поверително, засягащо един от клиентите им.

— Той беше ли ядосан заради уволнението?

Кенеди го стрелна с очи и отговори:

— Да.

— И значи няма друга причина за това, че не сте искал да дружи със сестра ви? Не сте забелязал нещо необичайно около него? Каквото и да е?

— Е, щом питате, ще ви отговоря направо. Струваше ми се, особено след като го уволниха, че у Джеки Афлик има някои признаци на неуравновесеност. Всъщност, мания за преследване в начална фаза. Изглежда по-късно тя не се е развила.

— А кой го уволни? Уолтър Фейн?

— Нямам представа. Уволни го фирмата.

— Оплаквал ли се е, че е бил наказан несправедливо?

Кенеди кимна.

— Разбирам… Е, ще трябва да летим като вятъра. До четвъртък, сър.

 

Къщата беше построена скоро. Беше тухлена, с много орнаменти и големи прозорци. През крещящо обзаведено преддверие ги въведоха в кабинета, чиято половина беше заета от голямо бюро с метални украшения.

— Не знам какво бихме правили без мис Марпъл — прошепна нервно Гуенда на Джайлс. — Разчитаме на нея за всяко нещо! Най-напред приятелите й в Нортхъмбърленд, а сега — ежегодният ученически излет на жената на викария.

Джайлс вдигна предупредително ръка, защото вратата се отвори и в кабинета влезе Джеки Афлик.

Той беше пълен човек на средна възраст, облечен в доста крещящ кариран костюм. Очите му бяха тъмни и хитри, лицето му червендалесто и приветливо. Външният му вид напомняше за преуспял организатор на конни надбягвания.

— Мистър Рийд? Добро утро, радвам се да ви видя.

Джайлс представи Гуенда. Дланта й стана жертва на доста енергично ръкостискане.

— И какво мога да направя за вас, мистър Рийд?

Афлик седна зад голямото бюро. Предложи им цигари в кутия от оникс.

Джайлс заговори за излета на учениците. Стари негови приятели организирали всичко и той им помагал. Трябвало да наеме автобуси за няколко дни, за обиколка на Девъншър.

Афлик отговори веднага като истински бизнесмен — съобщи им цените, направи някои предложения. Но на лицето му беше изписано учудване. Най-накрая той каза:

— Мистър Рийд, всичко това е съвсем ясно и ще ви изпратя писмено потвърждение за автобусите. Но то е чисто служебен въпрос, а доколкото разбрах от секретарката си, вие сте искал среща в дома ми по личен въпрос.

— Да, така е мистър Афлик. Всъщност ние искахме да разговаряме с вас по два въпроса. С първия приключихме. Другият е наистина чисто личен. Жена ми много иска да се свърже с втората съпруга на баща си, която не е виждала от много години и помислихме, че може би ще сте в състояние да ни помогнете.

— Може би… ако ми кажете името на дамата… доколкото разбирам, тя е моя позната?

— Била е ваша позната някога. Името й е Хелън Халидей, а преди брака си се е казвала Хелън Кенеди.

Афлик седеше напълно неподвижно. Той се облегна бавно и погледна тавана.

— Хелън Халидей… не си спомням. Хелън Кенеди…

— Живяла е в Дилмут — каза Гуенда. Предните крака на стола на Афлик веднага се спуснаха на земята.

— Сетих се! Разбира се! — Кръглото му червендалесто лице грейна от удоволствие. — Малката Хелън Кенеди! Да, как да не я помня! Беше толкова отдавна! Трябва да има двадесет години!

— Осемнадесет.

— Така ли? Е, да, времето лети. Боя се, че ще ви разочаровам, мисиз Рийд. Не съм я виждал оттогава. Дори не съм и чувал за нея.

— Колко жалко! — каза Гуенда. — Толкова се надявахме да ни помогнете!

— Но какъв е бил проблемът? — очите му зашариха ту към единия, ту към другия. — Скарване? Избягала е от дома? Заради пари ли?

Гуенда отговори:

— Заминала е съвсем неочаквано… преди осемнадесет години от Дилмут… с някого.

— И решихте, че може би с мен? — каза Джеки Афлик развеселено. — Че защо?

— Защото — започна Гуенда смело — чухме, че вие и тя някога сте имали връзка.

— Аз и Хелън? Но това не беше нищо. Просто детска история — едно момче и едно момиче. Въобще не сме го смятали за нещо сериозно. Нито аз, нито тя. Никак не ни насърчаваха — добави той сухо.

— Сигурно смятате, че е ужасно нахално… — започна Гуенда, но Афлик я прекъсна:

— Че защо? Вижте, аз не съм от чувствителните. Искате да откриете един човек и мислите, че мога да ви помогна. Добре, питайте ме каквото желаете, аз нямам нищо за криене. — Той я погледна замислено. — Значи вие сте дъщерята на Халидей?

— Да. Познавахте ли баща ми? Той поклати глава.

— Веднъж се отбих да видя Хелън, когато бях в Дилмут по работа. Бях чул, че се е омъжила и живее там. Беше достатъчно учтива… — той замълча за миг, — но не ме покани да остана за вечеря. Не, не се запознах с баща ви.

Гуенда се замисли дали в това „не ме покани да остана за вечеря?“ не се крие някакъв упрек.

— Помните ли, дали тя имаше вид на щастлив човек?

Афлик сви рамене.

— Имаше съвсем нормален вид. Но пък беше толкова отдавна… Е, сигурно щеше да ми направи впечатление, ако изглеждаше измъчена.

Той добави с любопитство, което звучеше съвсем неподправено:

— Да не би да искате да кажете, че ле сте чувал нищо за нея след Дилмут преди осемнадесет години?

— Нищо.

— Никакви писма?

— Получени са две писма — отговори Джайлс, — но имаме причини да смятаме, че не ги е писала тя.

— Мислите, че не ги е писала тя? — Афлик изглеждаше озадачен. — Звучи ми като мистерия от филмите.

— И ние сме на това мнение.

— Ами брат й, докторът… и той ли не знае нищо за нея?

— Не знае.

— Аха. Истинска мистерия. Защо не публикувате обява?

— Направихме го.

— Може би е умряла — каза Афлик с безразличие — и да не сте чули за смъртта й.

Гуенда потрепери.

— Студено ли ви е, мисиз Рийд?

— Не, представих си Хелън мъртва. Не искам да мисля, че може да е мъртва.

— Права сте. И аз не искам. Толкова красива беше!

— Вие сте я познавал — каза Гуенда импулсивно, — а аз имам само детски спомени от нея. Какъв човек беше тя? Как я приемаха хората? Как я приемахте вие?

Той се загледа в нея за миг.

— Ще ви кажа съвсем честно, мисиз Рийд. Ако искате ми вярвайте. Изпитвах съжаление към хлапето.

— Съжаление? — Гуенда го изгледа с изненада.

— Точно така. Ето това беше — едва завършила училище тя искаше да се забавлява като всяко момиче на нейната възраст, но брат й, този сухар на средна възраст, имаше своя собствена представа за това какво може и какво не може да прави едно момиче. Никакви забавления нямаше. Аз я извеждах навън малко, показах й нещо от живота. Не си падах истински по нея и тя не си падаше истински по мен. Просто й харесваше да бъде дръзка. Разбира се, всички научиха, че излизаме заедно и брат й сложи край на това. Не го обвинявам. Той беше над мен. Така е. Не бяхме сгодени, нищо такова. Имах намерение някога да се оженя, но смятах това да стане доста по-късно. А и исках да си намеря жена, която да ми помага да напредвам. Хелън не притежаваше пари, а и без това нямаше да е подходяща партия за мен. Просто бяхме добри приятели и малко флиртувахме, колкото за аромат.

— Но сте бил ядосан на доктора?

Гуенда замълча и Афлик отговори:

— Бях ядосан, признавам. Няма да ви стане приятно, ако някой ви каже, че не струвате нищо, но не съм излизал от кожата си, няма полза от такива неща.

— И после — каза Гуенда — загубихте работата си.

Лицето на Афлик сега не беше толкова приятно.

— Изхвърлиха ме. От „Фейн и Уочмън“. И се досещам кой стои зад тази работа.

— О? — интонацията на Джайлс беше въпросителна, но Афлик само поклати глава:

— Не казвам нищо. Това са мои предположения. Бях злепоставен умишлено, това е всичко. Мога да си представя кой го е направил. И защо! — Бузите му съвсем почервеняха. — Мръсна работа — продължи той. — Да шпионираш човек, да му поставиш капан, да излъжеш за него! О, имах врагове и още как! Но никога не се оставих да ме победят! Винаги съм им връщал каквото съм получавал. И не забравям!

Той млъкна. Изведнъж пак се успокои. Приветливостта му се върна.

— Боя се, че не мога да ви помогна. Забавлявахме се с Хелън, това е всичко. Не задълбочихме нещата.

Гуенда го гледаше втренчено. Разказът му беше пределно ясен… Но дали това беше истината? Нещо трепна — и изплува в съзнанието й.

— Независимо от всичко — попита тя — когато бяхте в Дилмут, вие й се обадихте?

Той се засмя.

— Хванахте ме, мисиз Рийд. Да, така беше. Може би съм искал да й покажа, че не съм пропаднал само защото един адвокат с провиснала челюст ме е изхвърлил от кантората си. Бизнесът ми вървеше добре, карах хубава кола, изобщо, справях се отлично.

— Ходил сте да я виждате и друг път, нали?

Той се поколеба за миг.

— Два… може би три пъти. Просто се отбивах. — Изведнъж той кимна. — Съжалявам, но не мога да ви помогна.

Джайлс стана.

— Моля да ни извините, че ви отнехме толкова много време.

— Всичко е наред. Приятно е да си спомниш миналото.

Вратата се отвори и се показа една жена, която веднага се извини.

— О, съжалявам, Джеки, не знаех, че имаш посетители…

— Нищо, нищо, ела, скъпа. Запознайте се с жена ми. Това са мистър и мисиз Рийд.

Мисиз Афлик се ръкува с тях. Тя беше висока и слаба жена с потиснат вид, облечена с неочаквано добре скроени дрехи.

— Говорехме за старите времена — каза мистър Афлик. — Още отпреди да се запознаем с теб, Дороти.

Той се обърна към тях.

— Срещнах жена си по време на екскурзия с кораб — каза той. — Тя не е от този край. Братовчедка е на лорд Полтърхам.

Афлик говореше с гордост, а слабата му жена се изчерви.

— Приятни са тези екскурзии — отбеляза Джайлс.

— Човек научава толкова много неща — добави домакина. — А аз нямах никакво образование.

— Винаги съм карала мъжа си да отидем на една от тези екскурзии в Гърция — каза мисиз Афлик.

— Много съм зает. Нямам време.

— И не трябва да ви го губим повече — вметна Джайлс. — Довиждане и благодаря. Ще ми се обадите ли за този излет?

Афлик ги изпрати до вратата. Гуенда погледна назад през рамо. Мисиз Афлик стоеше на прага на кабинета. Лицето й, втренчено в тила на мъжа й, имаше измъчен и притеснен вид.

Джайлс и Гуенда се сбогуваха още веднъж и тръгнаха към колата.

— О, колко досадно — каза Гуенда. — Забравих си шала.

— Ти винаги забравяш по нещо — забеляза Джайлс.

— Не заемай поза на мъченик. Ще отида да си го взема.

Тя изтича обратно в къщата. През отворената врата на кабинета тя ясно чу гласа на Афлик:

— И защо трябваше да си пъхаш носа? Не се ли научи да не…

— Извинявай, Джеки, не знаех… Кои бяха тези хора? Защо те разстроиха толкова?

— Не са ме разстроили. Аз… — той видя Гуенда на прага и млъкна.

— О, мистър Афлик, не забравих ли тук един шал?

— Шал? Не, мисиз Рийд, не мисля, че е тук.

— Колко съм глупава, трябва да е останал в колата. Тя отново излезе.

Джайлс беше обърнал. До бордюра пред къщата беше паркирана голяма лимузина, цялата лъщяща от никел.

— Каква разкошна кола! — каза Гуенда. — Помниш ли, Джайлс? Помниш ли какво каза Едит Паджит, когато говореше за Лили? Че според Лили бил майор Ърскин, а не тайнственият човек с лъскавата кола. Не разбираш ли, че става дума за Джеки Афлик?

— Да — отвърна Джайлс. — И в писмото си до доктор Кенеди тя споменаваше „лъскава кола“.

Те се спогледаха.

— Онази нощ той също е бил там, „на местопрестъплението“, както казва мис Марпъл. О, Джайлс, нямам търпение да дойде четвъртък, за да чуя какво ще каже Лили Кимбъл.

— Ами ако се откаже и не се появи?

— О, не може да не се появи… ако онази лъскава кола е била там…

— Мислиш ли че е била точно такова жълто чудовище?

— Харесва ли ви колата ми? — мекият глас на мистър Афлик ги накара да подскочат. Той се беше надвесил над спретнато подрязания жив плет зад тях. — Наричам я „Малкото лютиче“. Винаги съм харесвал хубавите коли. Впечатляваща е, нали?

— Наистина е впечатляваща — каза Джайлс.

— Обичам цветята — продължи мистър Афлик. — Нарциси, лютичета, калцеоларии — обожавам ги всичките. Ето шала ви, мис Рийд. Беше паднал зад стола. Довиждане. Радвам се, че ви видях.

— Мислиш ли, че ни е чул да наричаме колата му „жълто чудовище“? — попита Гуенда когато потеглиха.

— О, не мисля. Беше съвсем дружелюбен, нали?

Гуенда го погледна притеснено.

— Да… но ми се струва, че това означава кой знае какво… Джайлс… жена му… тя се страхува от него, видях лицето й.

— Какво? От този добродушен веселяк?

— Може би не е такъв веселяк, когато останат сами… Джайлс, този Афлик не ми харесва. Чудя се колко ли време се е спотайвал зад плета, за да чуе какво си говорим… Какво точно казахме?

— Нищо особено — отговори Джайлс. Но и той изглеждаше притеснен.