Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Владимир. Вся правда о Путине, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
2,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Станислав Белковски

Заглавие: Путин

Преводач: Стефан Върлаков

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Биография; Историография

Националност: руска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Венелин Митев

Художник: Dietmar Dragunski

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1479-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6693

История

  1. — Добавяне

Глава 7
В търсене на бащата: 2) Борис Елцин. Путин и семейството на Елцин

Историята разказва, че Борис Елцин много искал да има син. Но не се получило. Родили му се две дъщери: Елена (1956) и Татяна (1969).

Ето защо първият руски президент често си търси син измежду своите сътрудници. Такъв „син“ до някое време е Александър Коржаков, когото Елцин за три години (1991–1994) повишава от майор в генерал-майор. Още един „син“ — Валентин Юмашев, бивш журналист от „Огонёк“, биограф на президента от края на 80-те години, впоследствие се жени за дъщерята Татяна (Дяченко) и така фактически става член на Елциновото семейство. Елцин, който несъзнателно възприема себе си като руски цар, иска да предаде престола именно на свой „син“. На човек от следващото поколение, който да е свързан с „бащата“ не само с формални връзки и студени сметки, но и с реална човешка привързаност, която, както казва руският народ, „не можеш да пропиеш“.

След краха на Собчак Путин се нуждае от нов „баща“. И тук „наградата намира героя“.

През юли 1996 г. Елцин със скандал уволнява Коржаков — това изисква логиката на предизборната кампания. Детонатор на апаратния взрив става една история, сега полузабравена, но тогава гръмнала из цялата страна: историята с така наречената „кутия от ксерокс“. На 19 юни 1996 г., неделя, високопоставените сътрудници на Елциновия предизборен щаб Сергей Лисовски (един от родоначалниците на търговската реклама в Русия, понастоящем сенатор и едър аграрен бизнесмен) и Аркадий Евстафиев, прессекретар на Анатолий Чубайс, са задържани на излизане от Дома на руското правителство (известен като „Белия дом“ на московската улица „Краснопресненская набережная“) с голяма кутия от ксерокс „Ранк Ксерокс“. В тази кутия охраната открива близо 500 000 долара („мръсни пари“, тоест неотчетени в нито едно счетоводство). Както личи от печата върху бандеролите, парите са получени от Националната резервна банка (НРБ), по онова време финансова опора на „Газпром“ и очевидно един от неофициалните спонсори на предизборната кампания на Елцин. Лисовски и Евстафиев са задържани в специалното помещение на охраната на „Белия дом“, където хората на Коржаков провеждат първичен разпит: откъде са парите и къде ги носят. Но задържаните от Елциновия щаб не могат да отговорят, макар че са много уплашени: кръвното налягане на Аркадий Евстафиев толкова подскача нагоре, че се налага да му инжектират необходимото лекарство. Назрява огромен скандал за кражба и пране на пари от гигантския (да си спомним 400 милиона долара) предизборен бюджет на руския президент. Напълно възможно е Коржаков и Ко да са имали намерение да се възползват от този епизод, за да се смени ръководството на Щаба и сами да поемат контрола над последния етап от тази скандална инфарктна кампания.

Обаче „либералното“ крило в Дома на правителството възприема това събитие като съдбоносна заплаха за самото него. Взето е решение на всяка цена да се постигне не само освобождаването на задържаните заедно с парите, но и да бъде уволнена „групата на Коржаков“. И „либералите“ успяват. По-малко от денонощие е необходимо на Елцин да възстанови статуквото и да се освободи от някогашните си най-предани сътрудници. А историята в „Белия дом“, къде на шега, къде сериозно, започват да наричат „най-успешната рекламна кампания на корпорацията «Ранк Ксерокс» в постсъветска Русия“. Скоро след тези събития Чубайс оглавява Кремълската администрация, а главен охранител на Елцин, призван широко и с шик да отваря вратата на бронирания президентски „Мерцедес“, става някой си Анатолий Кузнецов, човек без политически и апаратни амбиции.

Но и в годините на мрачния залез (1998–1999), когато Елцин постоянно отсъства от работното си място, под предлог че „работи с документи“ (фразата става нарицателна и евфемизъм за традиционния руски запой) и когато по време на визитите си в чужбина се опитва ту да се просне върху червения килим (Узбекистан, 1998), ту да нарече Слънцето Луна (Китай, 1997), мисълта за Коржаков не го напуска. Все пак Елцин е зодия Водолей (самата Русия е зодия Водолей), достатъчно мащабна личност, макар и интелектуално ограничен. А Водолеите умеят да прощават извършените грешки, особено своите. Ето защо през 1998 г. първият президент отново се замисля за „сина“ Коржаков като за възможен приемник. Би могло да се получи нещо като библейската история за завръщането на блудния син, който разбралият превратностите на историята баща притиска към гърдите си.

Подобна перспектива ужасява семейството на Елцин и близките до него бизнесмени. Връщането на Коржаков във властта неизбежно би ги превърнало в обект на неговото отмъщение, напълно възможно и кърваво за някои. Ето как започва бързото издигане на Путин като „цивилизована“ алтернатива на Коржаков.

Начинът на мислене на Путин напълно удовлетворява семейството на президента и свързания с него едър капитал. Путин ни на йота вече не е съветски човек. Той разбира за какво е държавата: за да могат тези, които по волята на съдбата са получили властта, да се обогатят веднъж завинаги. И никакви други имперски фантазии. По-точно, имперски фантазии може и да има, но само като пропаганден метод за заблуждение на страдащия от синдрома на остатъчно държавно величие руски народ.

Но има и нещо друго. Семейството на Елцин вижда как Путин се отнася с първия си политически баща Собчак. Подобно отношение донякъде е действително рисковано, тъй като Собчак пада жертва не толкова на прекалено усърдния Коржаков, колкото на страшния в гнева си Борис Николаевич. (Известно е, че мечката е най-страшният хищник, тя не ръмжи и не се зъби, но както се усмихва на дресьора, така изведнъж следва удар с лапата и дресьорът остава с половин глава. Точно такава мечка е и Елцин.)

Затова близките на президента се надяват, че Путин ще запази в прекия и широкия смисъл на думата всички интереси на своя баща №2 и на неговото семейство в пълния им обем. И не се лъжат. Интуицията им не ги подвежда.

През 1998 г. Путин става директор на ФСБ на Руската федерация и по съвместителство — секретар на Съвета по сигурността — безполезна, но авторитетна структура, която осигурява (така е и до ден-днешен) кабинет в Кремъл и правото да подготвяш за президента всякакви специални материали по поводи, често пъти изсмукани от пръстите.

Мнозина, в това число и авторът на тези редове, са убедени, че в последните години семейството на Елцин го тъпче нарочно с разни седативни и други медикаменти, които пораждат зависимост, подобна на наркотичната, за да може да го контролира по-лесно, защото, макар и с напълно съсипано здраве, все още би могъл да направи много по-големи пакости и от здрав човек. Така че предсрочната оставка на Елцин на 31 декември 1999 г. е не само начин да се гарантира бързата победа на Путин още на първия тур на президентските избори през 2000 г., но и спасение от вечния страх, че Дядото, както е прякорът на Елцин, може да извърти някой номер. Например да изхвърли приемника Путин и да си назначи нов „син“.