Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Владимир. Вся правда о Путине, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Стефан Върлаков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2015 г.)
Издание:
Автор: Станислав Белковски
Заглавие: Путин
Преводач: Стефан Върлаков
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Биография; Историография
Националност: руска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Венелин Митев
Художник: Dietmar Dragunski
Коректор: Стела Зидарова
ISBN: 978-954-28-1479-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6693
История
- — Добавяне
Глава 6
Крахът на Собчак. Пътешествие от Петербург в Москва
Анатолий Собчак е не само „стопанин“ на северната столица, впрочем твърде условно, както става ясно от предишните редове, но и култова фигура от лагера на демократите. Много „официални“ демократи от първата вълна, тоест стълбове на общественото движение „Демократична Русия“ образец 1990–1991 г., към края на първия мандат на Борис Елцин силно се разочароват от своя кумир. Някои се смущават от трудно контролируемата любов на Елцин към алкохола, която често довежда до сериозни конфузии и даже до международни скандали. Достатъчно е да си спомним как първият президент на Русия, изрядно пиян, дирижира военен оркестър в Берлин през лятото на 1994 г. по време на церемонията при заминаването на последните руски войски, разквартирувани в Германия след Втората световна война. На фона на тъжното настроение, обхванало в този ден верните синове на рухналата съветска империя, поведението на Елцин изглежда като кощунство. Или през 1995 г.: стопанинът на Кремъл, управителят на страна, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, връщайки се от САЩ в родината, просто не излиза от самолета на летище „Шанън“, където трябва да се срещне с премиер-министъра на Ирландия. Както си спомня главният охранител на Елцин Александър Коржаков, президентът на Русия получава микроинфаркт по време на полета. Обаче целокупният руски народ, а също и „прогресивната общественост“ са съвсем сигурни, че проблемът е в злоупотребата с алкохол. Скоро след този инцидент шестима помощници на Елцин: Александър Коржаков, Михаил Барсуков (началник на Федералната служба за охрана, която осигурява сигурността на всички висши длъжностни лица освен непосредствената охрана на президента), Виктор Илюшин (завеждащ кабинета на Елцин, който се занимава с изключително важната задача да организира графика на срещите му), Дмитрий Рюриков (асистент и главен аналитик в Администрацията на Кремъл по международните въпроси), Вячеслав Костиков (прессекретар на държавния глава) и Людмила Пихоя (главен съставител на речите и изказванията на Елцин) отправят тревожно писмо до своя патрон. Основният формален смисъл на писмото е следният: първият демократично избран президент на Руската федерация губи връзка с обществото, затваря се в кула от слонова кост, отдалечава се от принципните си привърженици и съратници. Фактическият смисъл обаче е по-друг: престани да пиеш, стегни се! Трябва да се върнеш към политическата активност, характерна за предишните години на „разцвет“ (1990–1991). Както твърди Коржаков в своите мемоари „Борис Елцин: от изгрев до залез“, президентът е подчертано недоволен както от самото написване на това „непочтително писмо“, така и от неговото съдържание, но не уволнява никого от чиновниците, подписали тревожното обръщение. Ала, забележете, никой от изброените не влиза в „късния отбор на Елцин“, промъкнал се в новия политически век вече заедно с Владимир Путин. Първият президент на Русия, впоследствие митологизиран, се оказва както напълно великодушен, така и много злопаметен.
По това време мнозина са силно раздразнени от широкото навлизане на старата комунистическа партийна номенклатура в най-близкото обкръжение на Елцин, чийто ярък символ е Виктор Черномирдин, премиер на Русия в периода 1992–1998 г.
Същевременно хората, които се асоциират с „поколението на демократите реформатори“ (Генадий Бурбулис, Егор Гайдар и други), постепенно се оказват встрани от властта. Самите реформаторски идеи — от „голямата приватизация“, та до интеграцията на новия елит в западния свят, не изчезват и се реализират както преди. Ала дивидентите от тяхното въплътяване често получават не тези, които смятат, че имат право на тях.
Главен дразнител, разбира се, са президентските избори през 1996 г. Изборите за парламент през декември 1995 г. са спечелени от комунистите (КПРФ) с над 22% от гласовете. Официалната правителствена партия „Нашият дом е Русия“ получава близо три пъти по-малко: едва над 8%. А политическата структура „Демократически избор за Русия“, която обединява либералите около Гайдар, въобще не влиза в парламента, спряна от 5% избирателна бариера. Лидерът на КПРФ Генадий Зюганов тогава не крие желанието си да заеме мястото на Елцин в Кремъл. Рейтингът на Елцин рухва до 2-3%, руският народ е крайно разочарован от този, когото преди време бе готов да носи на ръце. Елциновата демокрация води не до земен рай, както се надяват склонните към есхатология[1] руснаци в края на 80-те години, а до рязък спад на жизненото равнище. И главно — до разпадане на съветските социални системи за образование и здравеопазване, които се възприемат като подразбиращи се от само себе си и които изведнъж рухват, сякаш никога не са съществували.
При тази ситуация вероятността Елцин да спечели едни демократични избори клони към нула. В „лагера на демократите“ започват да се обсъждат различни възможности. И тогава прозвучава и сладката дума „Собчак“. Пък и самият петербургски кмет, като човек силно амбициозен и не страдащ от ниско самочувствие, няма нищо против.
Легендата гласи, че през януари 1996 г. Борис Елцин кани Собчак и го пита направо: струва ли си президентът Елцин — той често говори за себе си в трето лице — да се кандидатира за втори мандат? Ако Собчак бе опитен апаратчик, не толкова концентриран в себе си, щеше да отвърне „да“ и да си остане кмет на Петербург. А с него (при него) в северната столица щеше да остане и Путин, което означава, че на авансцената на руската политика през XXI век щяхме да видим съвсем друга фигура. Но Собчак прави съдбоносна грешка от гледна точка на логиката на държавния апарат. Той дава на Елцин ясно да разбере, че шансовете му за електорална подкрепа са минимални и че ще е по-добре, ако на изборите заложи на премиера Виктор Черномирдин, стар съпартиец на питерския кмет от правителствената партия „Нашият дом е Русия“. Дълбоко в душата си Собчак, разбира се, има предвид себе си, надявайки се на Елцин „да му дойде умът“.
На Елцин „му идва умът“. Разбирайки, че кметът на Петербург е ненадежден, той поръчва на близките си доверени по това време лица — шефа на СБП Александър Коржаков и първия заместник на главата на правителството Олег Сосковец, да намерят силна фигура, която да е съперник на Собчак в предстоящите избори. Коржаков и Сосковец ангажират Владимир Яковлев, първия заместник на Собчак, който отговаря за градското стопанство и строителството. И макар че либералните питерски кръгове начело с Анатолий Чубайс твърдо подкрепят Собчак, кметът губи изборите. Формалният шеф на предизборния му щаб Владимир Путин трябва да поеме върху себе си пълната отговорност за това чудовищно, знаково поражение.
През това време с Путин се случват и нови нещастия. Изгаря вилата му в околностите на Санкт Петербург. По време на този пожар, който унищожава любимия дом на семейство Путини, полуоблеченият бъдещ президент на Русия е принуден да спасява куфара със семейните спестявания — според някои източници те са почти 15 милиона долара. (И тогава Путин няма голямо доверие в банките.) Скоро след това жената на Путин, Людмила, става жертва на автомобилна катастрофа, която необратимо се отразява на здравето й — соматично и уви! — психически. Реално след тази катастрофа семейството се разпада. Владимир и Людмила повече никога не са близки като мъж и жена.
Положението пак е същото, както през 1990 г. — направо да се застреляш!
Но и тези страшни изпитания Путин преодолява, проявявайки необикновена воля за живот. Той решава да зареже Питер и да се премести на ново място — в непознатата, огромна, шумяща, кипяща, всевластна Москва, където всички важни връзки трябва да се организират „от нулата“, оставяйки зад себе си старите постижения в кариерата. Близките до Собчак либерали, макар и без особен ентусиазъм (все пак бивш кагебист, при това виновен за загубата на Анатолий Александрович), помагат на Путин да се устрои в „истинската столица“. Апокрифните истории разказват, че немаловажна роля в този процес играе Алексей Кудрин, бивш заместник на кмета на Петербург по въпросите на икономиката и финансите и бъдещ министър на финансите на Русия. Още тогава Кудрин се ползва с доверието на Анатолий Чубайс, един от ръководителите на Предизборния щаб на Борис Елцин през 1996 г., който веднага след президентските избори е назначен за шеф на Кремълската администрация. Участие в съдбата на Путин вземат и някои влиятелни столични бизнесмени, които имат делови връзки с бъдещия стопанин на Кремъл. Например президентът на „Алфа-банк“ Пьотр Авен, който през 1992 г., когато Путин е председател на Комитета за външни връзки в кметството на северната столица, е начело на Министерството на външноикономическите връзки на Русия и по тази линия наблюдава дейността на Путин. Не е случайно, че в първото десетилетие на XXI век „Алфа банк“ и образувалата се около нея финансово-промишлена група „Алфа консорциум“ влизат в числото на най-влиятелните руски бизнес холдинги.
Отначало на В. В. П. му предлагат да стане заместник на прессекретаря на Елцин. Путин отказва и става заместник на Павел Бородин, шеф на Администрацията на Борис Елцин. По това време през нея минават крупни суми, предназначени за реконструкцията на Кремъл и на многобройните вили (резиденции) на Елцин. В. В. П. отново усеща дразнещия мирис на парите. И на новите перспективи. Животът започва отново, за трети път.
Елцин, разбира се, печели изборите. Донякъде заради смелите креативни идеи на своя щаб. За тези идеи главна заслуга имат такива личности като експрезидентът на телекомпанията НТВ Игор Малашенко и олигархът Борис Березовски. Но все пак за успеха най-много допринася самият Елцин:
а) заради безсрамните манипулации на резултатите от гласуването;
б) благодарение на съгласието на страхливия и некадърен топкомунист Зюганов официално да признае валидността на фалшифицираните резултати.
Архитектите на тази Елцинова победа начело с Анатолий Чубайс сега много обичат да четат лекции за възцаряването на демокрацията в Русия. И за това как са съумели да предотвратят реванша на тоталитаризма (или комунизма, както ви харесва!). Ако решите да платите добра сума и да посетите такава лекция, непременно попитайте Чубайс или някой друг от колегите му дали е вярно, че:
— Елцин получава на първия тур не повече от 32% от гласовете и практически е след Зюганов;
— предизборната кампания струва 400 милиона долара и Елцин получава два инфаркта през май и през юли 1996 г., след които повече не се възстановява. И че (вече тежко болен) се превръща в заложник на своето близко обкръжение, преди всичко на семейството си, което му предлага за приемник Владимир Путин.