Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Владимир. Вся правда о Путине, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Стефан Върлаков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2015 г.)
Издание:
Автор: Станислав Белковски
Заглавие: Путин
Преводач: Стефан Върлаков
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Биография; Историография
Националност: руска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Венелин Митев
Художник: Dietmar Dragunski
Коректор: Стела Зидарова
ISBN: 978-954-28-1479-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6693
История
- — Добавяне
Глава 13
Чеченският интернационал
За Русия на Путин и лично за Владимир Путин Чечения е нещо свято, въпреки че това е ислямски регион, а действащият (към момента на написването на книгата) държавен глава се смята и нарича себе си православен християнин. Впрочем и първото, и второто твърдение са донякъде условни.
В Чеченската република, най-известният регион на руския Северен Кавказ, и до днес царуват по-скоро родово-племенни, неоезически нрави. Съответстващият на това състояние кодекс от закони — „адат“[1], фактически е над ислямското право (шериата), макар че не могат да бъдат отречени мощните усилия на президента на републиката Рамзан Кадиров за ислямизацията на региона. Така и Путин: не може да се каже, че е стопроцентов християни, а че по-скоро е носител на класическата руска религиозност, на външно проявеното православие с ярки следи от езичество, подобно на брилянтите и рубините върху царската корона.
Благодарение на чеченската тема и името „Чечения“ Путин става президент на Русия и до днес се чувства доста уверено на руския трон. Той, както ни е известно, отначало (1999) не желае да бъде лидер на Русия, но Чечения го призовава на поход, призовава го да служи и досега не го освобождава. Както и той, чисто формално, не освобождава планинската република от състава на Руската федерация.
Малко хора помнят, но трябва да си опресним паметта, за да продължим да анализираме В. В. П., че Путин не започва нито една чеченска война. Двете войни — през 1994 г. и през 1999 г., са следствие на политическата воля на Борис Елцин. Да, войната през 1999 г. е съставна част от операцията „Приемник“ и в този смисъл би могла да се води и в полза на Аксьоненко, и в интерес на Степашин. Но решения на такова равнище до самия край, до финалния сигнал (31 декември 1999) взема само Елцин. Така че, ако трябва някой да бъде изправен пред Хагския трибунал за двете „антитерористични операции“ в Чечения, това е покойният Елцин.
Чечения de facto печели втората война (1999–2003) и Путин на практика признава това. Войната, която избухва през 1994 г., има за цел нещо невъзможно, но го постига: преизбирането на Борис Елцин за втори президентски мандат през 1996 г. Тя е възобновена през 1999 г., за да отвори пред Елциновия приемник Владимир Путин пътя към Кремъл. А може би тук влиза и войната, която руската империя води през 1817 г. и погрешно обявява за победна през 1864 г. Това е война за контрол над Северен Кавказ и тя трае близо две столетия. Смисълът на цялата тази продължаваща с прекъсване война е ясен: за Империята е важен не толкова Северен Кавказ, колкото сигурността на пътищата, които водят към подконтролното Закавказие: Грузия, Армения, днешния Азербайджан. За да не избяга кучето, го връзваш с верига. Верига, чиито звена са териториите, които сега са субекти на Руската федерация и са известни като Чечения, Ингушетия и Дагестан.
Историята на последната чеченска война започва през 1999 г., когато Чечения, тогава още наричана Чечено-Ингушетска автономна република (ЧИАССР) в състава на Русия, обявява пълна държавна независимост. Лидер и знаме на този процес става генерал-майорът от съветските военновъздушни сили Джохар Дудаев, пример не само за съветски офицер, но и за типичен представител на съветския народ: няколко години служи в далечната от Кавказ прибалтийска Естония, където се жени за естонката Алла и създава образцово по съветските разбирания междуетническо семейство. След това се връща в родните места, за да победи през 1991 г. на изборите за президент на ЧИАССР и да обяви курс към пълна независимост.
Впрочем и в това решение съветският начин на мислене надделява и над традиционно чеченското, а още повече — над ислямското. СССР се разпада неудържимо и като съветски офицер Дудаев не гледа на съюзната република РСФСР като на пълноценен, легитимен правоприемник на свръхдържавата СССР. Следователно неговата малка, но горда република, наследила политическата и военната слава на имама Шамил и на шейх Мансур, които през XIX век създават толкова проблеми на могъщата Руска империя, заслужава не по-малко да получи независимост, отколкото някаква си РСФСР. И de facto я получава на границата между 1991 и 1992 г., когато Съветският съюз окончателно почива о Бозе.
От този момент започва и масовото изтегляне на руснаците от Чечения. А трябва да се знае, че през 1991 г. столицата на републиката град Грозни е типичен съветски град. Етническите руснаци и евреите са не само мнозинство от населението на Чечения, но най-общо казано, съставляват местния елит. В периода 1991–1993 г. Чечения се превръща в моноетнически анклав, добре въоръжен със съветско оръжие и готов да воюва за своята независимост до победен край.
Борис Елцин не може да понесе упреците за изгубената част от територията на Русия и се чувства длъжен да направи нещо. Но подготовката за решителни действия изисква доста време. На Кремъл му е нужно време, за да върне в своята орбита мюсюлманските региони на Поволжието — Татарстан (Татария) и Башкортостан (Башкирия). По-късно, вече след разстрела на Парламента през октомври 1993 г., той с мъка успява да си осигури лоялността на губернатора на Приморския край (неофициален център на руския Далечен изток) Евгений Наздратенко, който също се държи като самостоятелно регионално царче. Съумява да притисне губернатора на Свредловска област Едуард Росел, който иска да създаде в състава на Русия Уралска република с неясен статут и даже да печата в тази нова квазидържава своя валута под името „уралски франк“. Най-общо казано, по това време на Елцин не му е до Чечения. А може би предшественикът на Путин със своята животинска интуиция е усещал, че Чечения с нейния Дудаев е прекалено сложен проблем, който ще трябва да се решава в последния момент, когато вече няма да търпи отлагане.
През пролетта на 1994 г. при Дудаев в Грозни е изпратен Аркадий Волски, президент на Руския съюз на промишления капитал и предприемачите (РСПП), партиен апаратчик с голям стаж, бивш завеждащ отдел „Машиностроене“ на ЦК на КПСС. В края на 80-те години пак Волски е пратен от Михаил Горбачов да уреди конфликта в Нагорни Карабах, този населен с етнически арменци анклав на територията на Азербайджан. В град Грозни Волски предлага на лидера на Република Ичкерия (така вече по собствено желание се нарича Чечения) Дудаев йордански паспорт от името на Елцин, голяма сума американски долари, гаранции за сигурност за него и близките му при пътуването към Близкия изток. Всичко това, ако Дудаев се откаже от властта и Кремъл възстанови фактическата си власт над републиката. Но Елциновият емисар получава категоричен отказ. Дудаев направо заявява, че е готов по-скоро да умре в родните места, отколкото да се откаже от идеята за независимост. На емисаря Волски той заявява: „Аз се заблуждавах за Вас“.
Денят X, „денят за бран“, който трябва да послужи като подготвителен сигнал за политическата кампания през 1996 г., настъпва през ноември 1994 г. Президентът Елцин разбира, че след „шоковата терапия“ и либералните реформи на Егор Гайдар и неговите адепти, след пристъпа на масова носталгия по комунистическите времена с техните действащи социални системи и институции за социализация на човека, след изпадането на руския човек в почти масова психоза на тема „При Сталин ние бяхме млади, имахме истинска любов“, след всички съжаления по повод танковия разстрел на зачатъците на парламентарна демокрация в Русия, няма да му е лесно да спечели президентските избори през 1996 г.
Мнозина от съратниците на първия демократично избран президент на Русия го предпазват от прибързани решения. Това са напълно различни хора, идеологически, ментално и културно несъвместими: от Егор Гайдар до Александър Коржаков. Но не става по тяхному, а по елцински. Първо, защото „храбрият Борис“, който рискува да се противопостави на ГКПЧ и цялата негова съветска силова машина през август 1991 г., е истински щастлив политически само в радикалните варианти и вижда в революционните решения сиянието на своята звезда. Второ, стопанинът на Кремъл е подтикван към война от министъра на отбраната на Руската федерация армейския генерал Павел Грачов. През август 1991 г. той заема длъжността командващ Въздушно-десантните войски на СССР и е един от първите съветски офицери от висшия ешелон, който през тези дни полага клетва пред Елцин и не изпълнява силовите указания на ГКПЧ. За което и е назначен за първи министър на отбраната на независимата РСФСР през 1991 г. Но основните червени точки пред президента Елцин генерал Грачов печели малко по-късно, на 3–4 октомври 1993 г., когато държавният глава, нарушавайки конституцията на Русия, разпуска със свой указ парламента, предизвиква въоръжената съпротива на няколко враждебни нему групировки, укрепили се в зданието на Върховния съвет — прословутия „Бял дом“ на ул. „Краснопресненская набережная“. Тогава става ясно, че противопоставянето с разпуснатия Върховен съвет, чиито поддръжници се намират в „Белия дом“, няма да завърши мирно. Необходим е бърз щурм, иначе Елцин рискува да загуби властта вследствие на преврата. И тогава Министерството на сигурността на Русия, приемник на легендарното КГБ, дава да се разбере, че не отъждествява своите интереси с тези на Елцин и няма намерение да изпълнява укази за кръвопролитие. Единствената надежда на Елцин са Министерството на отбраната и верните грачовци. И те не го предават. На 4 октомври „Белият дом“ е обстрелян от танкове, след което спецподразделенията без усилие влизат в зданието и арестуват всички лидери на депутатския бунт, включително и говорителя на Върховния съвет Руслан Хасбулатов и вицепрезидента Александър Руцкой. Така Грачов спечелва отново личното доверие на президента на Руската федерация.
Грачов открито убеждава Елцин, себе си и нацията, че град Грозни може да бъде завладян едва ли не само със силите на „един парашутнодесантен полк“. Работата не е единствено в изключителното лукавство на царедвореца Грачов, който по правило препоръчва на политическия лидер онова, което последният иска да чуе. Да си спомним подобното поведение на Александър Волошин през 2000 г., когато Путин няма желание да отиде на мястото на аварията на атомната подводница „Курск“ и царедворците му обясняват, че е политически абсолютно прав в своята прокрастинация. Но има и друго: всяка армия се нуждае от каквато и да е, но война, за да напомни на страната и обществото за своята незаменимост. Без война армията се застоява, ръждясва и рано или късно започва да прилича на тунеядец, на паразит в тялото на държавата, харчейки безполезно гигантски средства на данъкоплатците.
През ноември 1994 г. федералните танкове потеглят за Чечения.
Републиката е почти изравнена със земята. Ковчезите с трупове на руски войници започват да се завръщат от театъра на военните действия отначало със стотици, после — с хиляди. Но усещането за триумф не идва. Нито сред елита, нито в обществото, нито в медиите. В началото на 1996 г. става ясно, че с идеята за „малка победоносна война“ Елцин политически няма да стигне далеч. Тогава се ражда алтернативният, подчертано антикомунистически сценарий за преизбиране на президента, автори на който стават Борис Березовски, Анатолий Чубайс и техните тогавашни съмишленици.
А Елцин започва да се замисля за сключването на „лош мир“ с Чечения, който да замени „добрата война“.
През 1995 г. във формално усмирената, но на практика ни най-малко не покорена планинска република се провеждат избори за президент. Спечелва ги човекът на Кремъл, бившият първи секретар на Чечено-Ингушетския републикански комитет на КПСС Доку Завгаев. Но легитимен управител на Чечения г-н Завгаев не успява да стане. Той даже не може да си устрои резиденция в разрушения от федералната авиация Грозни и е настанен в силно укрепеното военно летище „Северний“, недалеч от чеченската столица.
През април 1996 г. е убит укриващият се в планините генерал Джохар Дудаев. Улучва го радиоуправляема ракета, изстреляна от разположението на руските войски. Успяват да запеленговат Дудаев, докато разговаря по системата за свръзка „Иридиум“ (тогава тази система се използва за свръзка в труднодостъпни места, сега вече е безнадеждно остаряла) с руския маргинален политик Константин Боровой. Този бивш борсов агент е известен като един от малкото активни руснаци, симпатизиращи на вожда на чеченските метежници. По всяка вероятност Боровой е изпълнявал деликатна поръчка на руските спецслужби, за което е и установил връзка с прекалено доверчивия Дудаев.
През новогодишната нощ на 1996 г. войските на независима Ичкерия превземат с щурм град Грозни и си връщат контрола над столицата. Кремъл, който е изчерпал военните си аргументи и се сблъсква с нарастваща непопулярност на военната кампания сред по-голямата част от руското население, е принуден да признае, че е загубил „Първата чеченска война“.
След трудното и мъчително преизбиране на Елцин за втори мандат Москва провежда свободни избори и в останалата без Дудаев Чечения. Напълно очаквано побеждават сепаратистите. Президент на републиката и глава на правителството става полковникът от съветската армия и началник на щаба на Дудаев Аслан Масхадов. Втори се класира младият предводител на партизански отряди Шамил Басаев, който получава поста на първи вицепремиер на Чечения. Масхадов и Басаев не се понасят твърде и често враждуват, но са единни в отхвърлянето на Москва и в отказа от членство на тяхната република в Руската федерация.
Така те стават колективен заместник на приемника на Дудаев Зелимхан Яндарбиев, вицепрезидент на Чечения, който в продължение на няколко месеца след гибелта на генерала изпълнява длъжността президент.
Тук трябва да отбележим, че през май 1996 г., малко преди първия тур на вторите президентски избори в Русия, Зелимхан Яндарбиев и неговите чеченски колеги реално помагат на Елцин да бъде преизбран. Въпреки наличието на напълно разбираеми опасности, те приемат да посетят Москва и да се срещнат с федералния президент пред телевизионните камери, като изиграят ролята на хора послушни и зависими. Лидерите на независима Чечения се проявяват като добри артисти, на чеченците артистизмът им е в кръвта, както показва историческата практика. Пред камерите Елцин мята гръм и мълнии, ругаейки Яндарбиев и неговите спътници с всички сили, докато чеченската делегация, оставила за кратко настрани своя независимо-войнствен нрав, вяло се оправдава. Разбира се, тази картина харесва на руския телевизионен зрител. И как не, може Елцин да е загубил „малката победоносна“ война, но все пак се кара на победителите като на малки деца! Яндарбиев постъпва съвсем прагматично — той вече знае, че след изборите Москва ще започне пълноценни мирни преговори и ще се съгласи да даде реална независимост на Чечения. Това му е съобщено при подготовката на странната на пръв поглед, макар и напълно логична по своята същност, визита във враждебна Москва.
През юли 1996 г. Борис Елцин кани за свой сътрудник генерал Александър Лебед, негов съперник на изборите, който е издигнат за кандидат за президент пак от Кремъл, за да откъсне гласове от комуниста Генадий Зюганов. Генерал Лебед е бивш командващ на 14-та руска армия, разквартирувана в непризнатата Приднестровска Молдавска република (ПМР). Харизматичният и брутален генерал Лебед, умен и добре образован, получава всякаква финансова, организационна и информационна помощ от Борис Березовски и Владимир Гусински и печели 15% от гласовете на първия тур на изборите (12.06.1996). След което се съгласява да приеме от Елцин поста на секретар на Съвета по сигурността и президентски съветник по националната сигурност, преотстъпвайки на старшия си съперник своя електорат. Което частично става. На фона на скучния Зюганов Лебед привлича опозиционния избирател с младостта си (макар че е по-млад от комуниста Зюганов само с шест години, но изглежда като човек от друго поколение), с бликащата като фонтан енергия и грубоватия блясък на отсечените си фрази: „Падни — стани!“, „Най-добре се смее този, който стреля първи“, „Не е лесно да се плува в солна киселина със завързани очи“ — тези афоризми на Лебед дълго се помнят в страната.
Забележително е, че генерал Лебед е яростен опонент на Павел Грачов и едно от условията му да приеме поста на секретар на Съвета по сигурността е незабавната оставка на министъра на отбраната. През лятото на 1996 г. Елцин без колебание „сдава“ своя верен министър: това наложително го изискват насъщните политически обстоятелства, а експрезидентът на Русия е политик до мозъка на костите си и в стратегията, и в тактиката, и в наказанията, и в милосърдието, и във верността, и в измяната. Той взима своите решения само по политически причини, всички други причини за него са второстепенни. Което не може да се каже за нашия герой Владимир Путин, който цял живот сякаш оттласква от себе си преследващата го политика и взима решенията си преди всичко в зависимост от личните си симпатии или антипатии, от личното си разбиране за морални норми („понятия“, съгласно които живее съвременна Русия). И разбира се, в зависимост от големите икономически интереси — частни и държавни.
Скоро след инаугурацията на Елцин секретарят на Съвета по сигурността заминава за Чечения и сключва така нареченото Хасавюртско споразумение (Хасавюрт, градче в Дагестан), подписано на 31 август, с което се слага край на войната и се очертават параметрите на чеченската независимост. Съгласно споразумението федералните войски напускат Чечения, като решението за статуса на републиката се отлага до 31 декември 2001 г. Метежният регион не получава формално независимост, но фактически я има.
Всички са във възторг от действията на генерал Лебед, от ултралибералите до патентованите комунистически патриоти на СССР. Ясно е, че това е търсеният приемник на президента, бъдещият втори демократично избран президент на Руската федерация. Естествено бързият политически възход на Лебед, осигурен главно от командата на Елцин, не може да не предизвика болезнената ревност на самия Елцин. В късната есен на 1996 г. президентът иска от своя секретар на Съвета по сигурността да подаде оставка. Впрочем политическата кариера на Александър Лебед не свършва с това. През есента на 1998 г. той не без блясък печели изборите за губернатор на Красноярския край, един от сибирските региони с най-голяма територия, който има славата на „Руски Ню Хемпшир“, тоест район, където гласуването на избирателите в най-голяма степен отразява общоруските политически настроения. Тогава страната иска безкомпромисен „силовак“ и „руският Ню Хемпшир“ го намира в лицето на Лебед. Двете кулминационни събития в предизборната кампания на генерала са визитата на великия актьор Ален Делон в град Красноярск, с когото Лебед се запознава по време на посещението си в Париж през есента на 1996 г., и телевизионните дебати с губернатора-инкумбент[2] Валерий Зубов, по време на които бившият секретар на Съвета по сигурността тотално разгромява опонента си (като напълно опровергава представите за своята ограниченост). За Лебед отново заговарят като за възможния бъдещ президент. В средата на лятото на 1999 г. Березовски напълно сериозно предлага генералът да замени лидера на прокремълския избирателен блок „Единство“. Но Елциновото „семейство“ вече не иска „човек с харизма“, от когото би могло да попадне в пълна политическа зависимост. Там, където на авансцената е съдено да се появи фигура от типа „Путин“, политик от системата „Лебед“ вече не може да се издигне. След 2000 г. Елциновият приемник започва полека, но сигурно да притиска генерала, като не му позволява да излезе на общонационалната политическа арена. През 2002 г. творецът на Хасавюртския мир загива във въздушна катастрофа, без да доживее до вторите си избори за губернатор.
През есента на 1996 г. за секретар на Съвета по сигурността е назначен безсмисленият и безволев Иван Рибкин, говорител на първата постсъветска Държавна дума (1993–1995), а в миналото скромен партиен апаратчик от Воронеж, един от номиналните лидери на Аграрната партия. Негов официален заместник става вездесъщият Борис Березовски. Березовски се заема най-напред с проблема на заложниците, с освобождаването на хората, изчезнали в Чечения по време на войната. Няколко десетки човека са освободени срещу откуп.
Много наблюдатели смятат, че Втората чеченска война, която вкарва Путин в Кремъл, е проектирана от Березовски. Съмнявам се. Едва ли роднините на Елцин, без които тази война не би започнала, са споделили с Борис тази съкровена информация. Защото от неговите необуздани уста тя би се разпространила по цял свят, което неизбежно щеше да предизвика провал на заветния план. По-скоро войната е била планирана без участието на Березовски. Но неговото име е намесено, защото, „ако се случи“ например провал, отговорността да се прехвърли върху най-одиозния участник в цялото това начинание, за да се запази политико-икономическата система на Елцин.
Напомням, че Втората чеченска война формално започва на 30 септември 1999 г., когато федералните войски се отправят, както и през 1996 г., към Чечения. Настъплението на войските се основава на указа на Борис Елцин от 23 септември. Указът е наречен витиевато „За мерките по повишаване ефективността на контратерористичните операции на територията на Северокавказкия регион на Руската федерация“. Тоест, както и по-рано, войната официално не се нарича така, а е обявена за „контратерористична операция“. Това позволява на президента да избегне въвеждането на военно положение в Русия, за което би трябвало да поиска, както е по конституция, съгласието на Съвета на федерациите (Горната палата на парламента), по онова време не особено лоялен към Кремъл, колкото е в наши дни. Теоретически Съветът на федерациите би могъл да откаже въвеждането на военно положение, с което да нанесе съдбоносен удар по целия сценарий за „приемственост на властта“.
Но съдбоносният Елцинов указ не възниква на празно място. Той си има предистория:
— нахлуването на отрядите, ръководени от Шамил Басаев и полевия командир, йорданеца Хаттаб в Дагестан (август 1999) е първият сигнал, че ако „гадината“ не бъде смачкана, тоест не бъде нанесен смазващ удар по Чечения, то войната може да се прехвърли и в други региони на Русия, при това не непременно ислямски и кавказки. От Дагестан партизаните биха могли да нахлуят в Ставрополския и Краснодарския край;
— взривени са няколко жилищни сгради в Москва и в малките градчета Буйнакск и Волгодонск на 4–16 септември; общественото мнение, щедро подгрявано от намеците на политиците и твърденията на медиите, веднага приписва тези акции на чеченските сепаратисти; логиката на тогавашната информационна кампания, нарастващият истеричен тон и темпо внушават: нещо трябва да се направи, иначе проклетите чеченци всички ни ще взривят!
Така се подготвя войната, която в съдбата на Владимир Путин изиграва същата роля, каквато изиграват пучът на ГКПЧ на СССР (1991) и разстрелът на руския парламент (1993) за кариерата на неговия предшественик. Да, в този смисъл Путин може да бъде наречен „кървав“ президент. Но има съществена разлика. Владимир не жадува за власт, той се съгласява да стане приемник на Елцин. И не той взема ключовите кървави решения. За разлика от демократа Борис, който никога не трепва пред цвета и мириса на човешката кръв. Това не сваля отговорността от Путин, но ни кара да погледнем предаването на властта през 1999–2000 г. от нов ракурс.
Днес можем да бъдем почти сигурни, че „семейството“ на Елцин (в широкия смисъл на думата) взема формално и фактически решението да започне войната, както и да се предприемат подготвителни стъпки, които да я направят необходима в очите на Русия и на целия свят, отвличайки вниманието от истинските причини, които я пораждат.
Не знам кой всъщност взривява жилищните домове, чиито жители с гибелта си трябва да оправдаят Елциновия указ от 23 септември 1999 г. и последвалите събития на чеченския фронт. Но оттогава си задавам поне два въпроса:
— Защо, ако приемем версията за „чеченската следа“, терористите взривяват здания в покрайнините на градовете, където живеят бедни и неизвестни хора? При тогавашната „пробита“ система за сигурност те биха могли да взривят елитни здания в центъра на Москва, което щеше неминуемо да предизвика много по-голям шок сред влиятелните руснаци? Може би на някого му е жал за себеподобните? И ако повярваме, че целта на чеченците е да тероризират руските граждани, защо тогава не тръгнаха по най-логичния път: да се доберат до жилищата на онези, от които зависи вземането на политическите решения?
— Защо взривовете секват след началото на „поредната фаза на контратерористичната операция“? От гледище на терористите сепаратисти правилно би било по-скоро да се увеличава този вид активност, за да бъде принуден Кремъл да изтегли войските си и отново да започне преговори с метежниците.
Малцината, които знаят отговорите на тези въпроси, са заинтересовани те да останат колкото може по-дълго скрити зад „седем печата“.
Не съм сигурен, но мога да предположа, че Шамил Басаев и Хаттиб „своевременно“ нахлуват в Дагестан не само защото ръцете ги сърбят да воюват. А защото, по всяка вероятност, искат да повторят сценария от 1996 г. Тогава Борис Елцин моли чеченската страна да му помогне да победи на изборите — в отговор е подписано Хасавюртското споразумение и фактически се признава независимостта на републиката. Изглежда, че през 1999 г. Басаев получава аналогично предложение: ти ще ни помогнеш да дадем властта на Елциновия приемник, а срещу това ще заемеш мястото на Аслан Масхадов, след което епопеята с признаването или непризнаването на чеченската република Ичкерия може да продължи неопределено дълго. Сюжетът с чеченската независимост би могъл да се развие съобразно логиката на известния европейски социалдемократ от XIX век Едуард Бернщайн: „Целта е нищо, движението е всичко“. Владимир Путин впоследствие често публично се връща към тази фраза, макар че понякога, поради умора или забрава, я приписва на Лев Троцки. А Путин, както показва опитът от изучаването на неговата публична активност, често си спомня нещата, които действително са изиграли важна роля в неговия живот или по някакъв начин са докоснали душата му.
Така че архитект на войната и всички съпътстващи договорености не е Путин, а „семейството“ на Елцин, сигурен съм в това. И ако взривяването на жилищни сгради в бедните райони-спални на руските градове е провокация, която цели да се оправдае Втората чеченска война, то едва ли е организирано от някакви представители, структури или подразделения на официалните спецслужби. Елцин и близкото му обкръжение не се доверяват особено на органите, грижещи се за държавната сигурност, и напълно основателно. Защото през 1991 г. КГБ на СССР, по онова време толкова мощен и разполагащ с всичко необходимо и във военен, и в юридически смисъл, направо предава съветската власт, затваряйки си очите пред разпада на поверената му свръхдържава. А през 1993 г. чекистите отказват да поемат отговорност и да се справят с щурма на „Белия дом“, давайки да се разбере, че свалянето на президента и вземането на властта от Руслан Хасбулатов и Александър Руцкой е един напълно нормален вариант на развитие на събитията. През 1998 г., в навечерието на големите промени в руската икономика, Елцин уволнява без видими причини и ясни обяснения кадровия „кагебист“ генерал Николай Ковальов от поста директор на ФСБ на Руската федерация и назначава на негово място именно Владимир Путин, за чието истинско отношение към номиналната Алма матер[3] стана дума неведнъж. Не, тези хора не биха възложили толкова деликатна мисия като подготовката за Втората чеченска война на официалните спецслужби. Всичко е извършено от неофициални структури, чиито членове след това са унищожени и всички следи — заличени.
Съвсем неслучайно отделям толкова място на Елциновия период в отношенията между Русия и Чечения и на истинския генезис на Втората чеченска война. Ако искаме да разберем Путин докрай, тоест доколкото това е възможно, трябва да осъзнаем, че отделна путинова епоха не съществува. Съществува обща, единна Елциново-Путинова епоха. Също така и единен Елциново-путинов елит и също такава непрекъсната логика на властта. За да стане Путин след него президент, Елцин се решава да пролее много кръв. Путин не се стреми към президентското място, но оценява постъпката му по „хамбургски пресметливо“ и никога не я забравя. Всичко, което прави вторият президент на Русия след оттеглянето на първия, не е отклонение от курса на предшественика и не представлява система от флуктуации[4]. И съвсем не е „реванш на спецслужбите“, както продължават да мислят притежателите на закостенели мозъци, свикнали да анализират пропагандните конструкции, а не самата реалност. Путин продължава всичко, което Елцин започва, във всеки случай всичко онова, което е обективно създадено след държавния преврат през октомври 1993 г. и след насилственото приемане на новата конституция през декември 1993 г. Нещо повече — той го довежда до логическия му завършек. Авторитарният режим на тотална корупция, който условно наричаме „путинов“, е пряко следствие от събитията, които се случват между 3–4 октомври и 12 декември 1993 г. Втората чеченска война е само етап, но не и изкривяване или прелом на цялостната обща история на съвременния руски елит, колкото и част от него по всякакъв начин да се опитва да се раздели с кървавата основа на собственото си зараждане, изпращайки децата си да учат и въобще да водят „цивилизован“ живот в евроатлантическия свят.
За истинската цел на Втората чеченска война се досещат малцина, още по-малко я знаят. Генералите от съветско-руската армия Виктор Казанцев, Генадий Трошев и Владимир Шаманов, които командват настъплението срещу Чечения, искрено вярват, че войната е въпрос на чест, доблест и геройство за бъдещия приемник на президента. Приемник, който ще върне на всички видове и рангове силови структури техния минал престиж, както и специалното им място в системата на държавната власт. Те почти искрено противопоставят един на друг Путин и Елцин, вярвайки, че идва нова епоха, в която Русия „ще се изправи от положението си на колене“. Но така и не вникват в буквалния смисъл на словосъчетанието „приемственост на властта“. Или по-точно вникват, но твърде късно, когато пространно критикуваните чрез федералните телевизионни канали през 1999–2000 г. генерали са изпратени на историческото бунище. Виктор Казанцев, най-габаритният и опитният сред тях, през 2000–2004 г. за кратко време заема гръмката, но лишена от реални правомощия длъжност пълномощен представител на Русия в Южния федерален окръг, след което се разтваря в политико-апаратния пейзаж. Най-хитрият и изтънченият — Геннадий Трошев, загива в самолетна катастрофа недалеч от Перм през 2006 г. А най-активният и агресивният — Владимир Шаманов, който още през 2000 г. демонстрира нещо като президентски амбиции, през 2001 г. извършва осъзнат и перспективен политически жест, явявайки се на избори за губернатор на Уляновска област (депресиращ район в Поволжието, известен преди всичко като родно място на Владимир Ленин) и ги печели още на първия тур. Но в Уляновск на генерала някак си не му потръгва. На губернаторския пост той започва неприкрито да злоупотребява с алкохола и привлича за сътрудници няколко одиозни бизнес фигури от криминалните среди. Всичко завършва през 2004 г. с писмо на съпругата на Шаманов до Путин, в което тя го моли да отстрани съпруга й пияница от поста му. И президентът незабавно откликва на страдащата съпруга: героят от Втората чеченска война получава скромната столична длъжност помощник на премиера Михаил Фрадков. Вярно, през 2010 г. генералът се връща във Въоръжените сили като командващ Въздушно-десантните войски на страната. Но това вече е друг Шаманов, без амбиции с далечна перспектива и без войнствен блясък в очите.
Кремъл прави всичко възможно боевите генерали, които без особено преувеличение можем да считаме за главните политтехнолози на путиновата победа от 1999–2000 г., да не си въобразят прекалено много и да не се стремят към политическа власт. В това Кремъл безспорно успява. Политически само двама души действително печелят от втората чеченска война — Владимир Путин и Рамзан Кадиров.
Още в самото начало на войната Москва успява да привлече на своя страна неколцина влиятелни чеченци, които от времето на Дудаев безкомпромисно воюват за независимост от Русия. Преди всичко мюфтията Ахмат (Хаджи Ахмат) Кадиров и семейство Ямадаеви. Тези изключителни личности — повечето от тях умират от насилствена смърт през първото десетилетие на XXI век, за да прокарат пътя към абсолютната власт в Чечения на Рамзан Кадиров, заслужават специално внимание.
Хаджи Ахмат Кадиров („хаджи“ идва от арабската дума „хадж“ и означава мюсюлманин, извършил поклонение в свещения град Мека), както и по-възрастните от братята Ямадаеви, е роден в Казахстан, където през 1944 г. по заповед на Йосиф Сталин са депортирани от 500 000 до 650 000 (в зависимост от това дали с или без умрелите по пътя) чеченци и ингуши „заради сътрудничество с немско-фашистките завоеватели“. При „вегетарианския“ вариант на комунистическия режим по време на генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев всички те се връщат по родните си места в Чечения. На 5 октомври 1976 г. в село Центорой се ражда най-малкият син на Ахмат — Рамзан. Днес това е прославилият се далеч отвъд пределите на Русия властелин на планинската република. Кадирови и Ямадаеви са членове на една и съща родово-племенна група, така наречения тейп Беной (тейп е първична форма на организация на чеченския етнос).
По време на Първата чеченска война братя Ямадаеви са военни командири и се сражават на страната на Джохар Дудаев срещу Русия за пълна независимост. А мюфтията Хаджи Ахмат Кадиров обявява „джихад“ на Русия. Впоследствие се опитват да го обвиняват за това, че е призовал всеки чеченец да убие по 150 руснаци. Религиозният водач пък си намира свой начин да се оправдае: по думите му той е призовал да се унищожат не конкретен брой обекти на джихада от всеки чеченец, а максимум — кой колкото може. За своите големи заслуги като участник в чеченската съпротива през 1995 г. имамите от републиканските райони избират Хаджи Ахмат за главен мюфтия на Чечения.
След гибелта на Джохар Дудаев амбициозният ислямист решава, че може да управлява Чечения не по-зле от възрастния полковник. И успява да спечели избора за „амир“ — главен пълководец на републиката, на когото са подчинени всички нейни въоръжени сили. Разбира се, Масхадов не търпи такова самоуправство и сваля агресивния си опонент от поста главен мюфтия, като едновременно с това го обявява за враг на чеченския народ, а това според местните традиции означава неофициална смъртна присъда, която може да бъде изпълнена от всеки истински чеченец, който ненавижда предателите и бунтовниците.
Хаджи Ахмат не признава свалянето си от длъжност и заявява, че може да бъде свален само от тези, които са го избрали, тоест от районните имами, но не и от главата на светската република, който не познава в дълбочина истинския ислям. Паралелно мюфтията започва пропагандата кампания, за да покаже, че Аслан Масхадов не контролира ситуацията в Чечения и че не е задължително да се изпълняват неговите решения. Но в действителност разбира, че да се бори сам против приемника на Дудаев е неблагодарна и рискована работа. Кадиров-старши започва да търси надеждни съратници. Вътре в Чечения това са роднините му Ямадаеви от тейпа Беной — двамата по-големи братя Руслан (Халид) и Сулим (Сулейман) се ползват с широка известност. А извън Чечения са федералните сили, които точно по това време се нуждаят от война, този път до победен край, а не както през 1994–1996 г.
Скоро след началото на Втората чеченска война Хаджи Ахмат Кадиров и Ямадаеви обявяват Гудермеския и Курчалоевския район в Чечения за територия, свободна от властта на Масхадов, и предават на настъпващите федерални войски втория по големина град в републиката Гудермес. Тези събития нанасят силен морално-политически удар на воюващите за независимост бойци. От този момент Кадиров и неговите съратници са на страната на Москва.
Те вече не желаят отделянето на Чечения от Русия. Хаджи Ахмат разбира, че може да получи много повече за разорената, опустошена, неуправляема планинска територия от формалния статус на независима държава. Може да получи реална независимост, при това подкрепена от гигантски финансови потоци от Москва, в замяна на формалната клетва за лоялност към „белия цар“ — стопанина на Московския Кремъл.
Както казва древният китайски мъдрец Куай Лян (герой от известния роман на Ло Гуан Чжун „Трицарствие“ — той убеждава своя повелител да се предаде на могъщия си враг): покорност и непокорност са неща относителни, силата и слабостта са неща абсолютни. Мъдростта на покойния мюфтия Кадиров е в това, че съумява да приложи тази максима към реалностите на руския Северен Кавказ в края на XX и началото на XXI век. Не е задължително да се обявява независимост. Достатъчно е да се имитира покорност, получавайки за това земни блага, за които нито дедите ти, нито ти самият, роден в казахстанско заточение, някога сте мечтали. Превеждайки „тезиса на Куай Лян“ на съвременния език на всевластието на парите, Хаджи Ахмат би казал: покорност и непокорност са условни неща, но пък големите пари или тяхната липса са неща безусловни.
Щурмът на Грозни започва в навечерието на новата 2000 г. и приключва на 6 февруари 2001 г. От чеченската столица остават купища пламтящи развалини. Но кой ти мисли за разрушения град, след като благодарение на войната президентският рейтинг на Владимир Путин достига 52 процента! При първоначални само 6 процента през август 1999 г.!
И всичко това става в резултат на Втората чеченска война. А тя продължава и няма и намерение да спира. В началото на февруари 2000 г. Аслан Масхадов, Шамил Басаев и Руслан Гелаев се измъкват от Грозни и не възнамеряват да се предадат. Те помнят опита от Първата чеченска война, а опитът е страшен наставник на човека.
След президентските избори през 2000 г., които узаконяват Путин като президент на страната, с пълна сила възниква въпросът за гражданската власт в Чечения. През март в републиката временно е въведено, докато траят контратерористичните операции, пряко федерално управление.
Владимир Путин трябва да избере управник на чеченската република. И той прави своя избор много бързо: Хаджи Ахмат Кадиров.
Навършилият 48 години мюфтия, до неотдавна идеолог на антируския джихад, предлага система от твърди договорености „по понятия“[5]: вие от Кремъл ми давате „ярлык“ (мандат) за абсолютна власт в Чечения, разрешение да ликвидирам всичките си противници и щедро бюджетно финансиране. В замяна на това аз ще направя да изглежда, че републиката остава завинаги неотделима част от Русия. Вие ми предоставяте правото да спечеля войната de facto. Аз пък ще ви дам право да твърдите, че я печелите вие.
Мюфтията има късмет: той се договаря не с първия демократично избран президент на Руската федерация, а с втория. Каквито и трансформации да претърпява в живота си на държавник Борис Елцин, той си остава крупен комунистически функционер, дълбоко отровен идеологически управник, призван да извърши преход от съветската идеокрация към постсъветската монетокрация. Но Владимир Путин чувства и знае, че парите и „понятията“ са по-силни от всякакви идеологеми. В това отношение стопанинът на Кремъл и мюфтията на Чечения си допадат — наградата (Хаджи Ахмат) се пада на героя (Владимир).
Вярно е, че по това време Зелимхан Яндарбиев се отдава на откровения за отдавнашно сътрудничество на Кадиров-старши с КГБ на СССР, започнало още през 80-те години. Например много странна изглежда историята с обучението на бъдещия мюфтия в медресето в Бухара (Узбекистан): той постъпва в това висше ислямско учебно заведение през 1981 г. и го завършва след две години, макар че пълният курс на обучение трае седем години. Тук явно нещо не съвпада. Кадиров твърди, че е успял да завърши за толкова кратък срок, защото още от детските си години в Казахстан старателно изучава Корана. Но малцина вярват на тези обяснения. Според версията на Яндарбиев обаче през 1996 г., по време на Първата чеченска война, след като отвоюват Грозни от федералните сили, полевите командири Шамил Басаев и Руслан Гелаев (същите, които някога представят Кадиров на генерал Дудаев) откриват архива на републиканското управление на КГБ, в което се съхраняват изобличаващи мюфтията документи. Не е много ясно какво е заставило сепаратистите толкова дълго да мълчат, може би са се надявали, че Хаджи Ахмат ще ги подкрепи в собствената им борба за власт срещу Аслан Масхадов? Така или иначе, последствията от своята откровеност бившият вицепрезидент на Чечения усеща на гърба си през 2004 г., когато руски агенти го взривяват в Доха, столицата на Катар.
Първоначално се предполага, че властта на Хаджи Ахмат Кадиров ще бъде сдържана, ограничавана и контролирана от премиера на Чечения. За такъв е определен и изпратен през 2003 г. направо от Москва етническият руснак Анатолий Попов, бивш заместник на губернатора на Волгоградска област. Обаче главата на Чеченската република много скоро показва какво означава контрол и проверка по северокавказски. Между Кадиров-старши и Попов възникват разногласия по повод финансирането от федералния бюджет на строителството на нова голяма джамия. Кадиров иска непременно да построи джамията, но Попов твърди, че средства за този строеж не са планирани в бюджета, а нецелевото използване на държавните финанси е углавно престъпление. В резултат на този сблъсък на един банкет в Грозни Анатолий Попов получава тежко отравяне. Едва го спасяват, след като спешно го настаняват в болница във Волгоград. Неговият приемник на поста републикански премиер — Сергей Абрамов, вече къде по-внимателно влиза в полемика с президента по важни икономически въпроси.
В същото време семейство Ямадаеви продължава да се разраства. Наред с Руслан-Халид и Сулим-Сулейман растат по-малките братя Иса и Бадрутдин. Ямадаеви се включват със своите бригади във федералната армия: Сулим става командир на „Восток“, официалния батальон на ГРУ на Генералния щаб. Съдейки по всичко, братята му го гласят за главен военен началник на Чеченската република. През 2004 г. той е награден със златна звезда „Герой на Русия“ за това, че неговият батальон ликвидира особено опасния арабски наемник Абу Пал-Валида, който воюва в Чечения. Руслан пък се насочва към политическата власт — през 2003 г. той се изкачва на първото стъпало на тази кариера, като става депутат от Чечения в Държавната дума. Пътят към господството над Чечения отначало заедно с Кадиров-старши, а след това и независимо, изглежда прав и светъл. Ямадаеви не подозират, че скоро от горещата сянка на историята ще излезе Рамзан Кадиров, който ще устрои на много от своите опоненти преждевременна среща с хуриите от рая. Засега Рамзан е само скромен охранител на своя баща, който формира с бързи темпове собствена лична гвардия: разбира се, че не се доверява нито на федералните военни, нито на бившите чеченски полеви командири, временно оказали се в една лодка с мюфтията-президент.
Сепаратистите обаче все още не се предават. На 23 октомври 2002 г. 44 терористи начело с някой си Мовсар Бараев, верен последовател на идеята за чеченска независимост, вземат над 800 заложници в Москва, в Театралния център до метростанция „Дубровка“, по време на представлението на популярния мюзикъл „Норд-Ост“. Терористичният акт разтърсва столицата и цяла Русия. Няколко дни властта на Владимир Путин виси буквално на косъм. Както гласи един достатъчно достоверен (според мен) апокриф, президентът прекарва онези дни в молитва в домашния кремълски храм. Вечерта на 25 октомври ръководителят на Президентската администрация Александър Волошин утвърждава план за щурм на театъра. Терористите са приспани с нервнопаралитичен газ, а след това разстреляни. Но от действието на газа пострадват и много заложници. Лошата организация на бързата медицинска помощ води до смъртта на 129 заложници от задушаване при повръщане по пътя към болниците или в самите болници. Случилото се произвежда шокиращо впечатление върху руската общественост. Но Путин устоява. И „умиротворяването“ на Чечения продължава.
Поредния тежък удар В. В. П. получава на 9 май 2004 г. В този ден на стадион „Динамо“ в Грозни има концерт, посветен на 59 години от победата на СССР във Втората световна война. На току-що ремонтираната ВИП трибуна са президентът Кадиров и свитата му. Преди самото начало на концерта избухва силен взрив. Загиват шест човека, в това число Хаджи Ахмат Кадиров и говорителят на чеченския парламент Хусейн Исаев.
Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и комисарят Мегре биха могли дълго да разследват причините за гибелта на Кадиров-старши. И да не намерят отговора. Прогресивната общественост обича да обвинява за всичко федералните военни, че не искат да се откажат от контрола над Чечения, което всъщност е неизбежно при постоянното укрепване на Кадировия клан. Но обществеността напълно забравя, че още от времето на Сталин, когато е разстреляна групата военачалници-заговорници начело с маршал Михаил Тухачевски (1937), руските офицери не се занимават с политика, те само изпълняват политически решения, взети от други. След като взема властта и се утвърждава в нея, Рамзан Кадиров започва да сочи семейство Ямадаеви като виновници за атентата, защото са искали колкото се може по-бързо да заемат мястото на Хаджи Ахмат. На свой ред източници, близки до възмутените Ямадаеви, намекват за възможно участие в атентата на самия Кадиров-младши, тъй като баща му нямал високо мнение за него и за да излезе напред, Рамзан Ахматович имал само една възможност…
Разбира се, съгласно официалната версия, убийството е планирано и извършено от неликвидираните сепаратисти. Едва през 2006 г., малко преди гибелта си, в сайта „Кавказ-центр“ Шамил Басаев обявява, че поема отговорността за престъплението. Впрочем не е сигурно дали може да се вярва на подобно признание. За да си направят световна реклама, някои знаменити терористи често поемат отговорността за чужди грехове. А след като Басаев изчезва (терминът „смърт“ в този случай не е особено точен и достоверен, тъй като никой не знае загинал ли е в действителност видният терорист), на главния чеченски злодей може да се припише всичко, така че всички реални и нереални участници в драмата да останат доволни. Поне до някое време.
В същия този ден — 9 май, Владимир Путин приема в Кремъл Рамзан Кадиров. Той се появява в главния кабинет на страната в спортен костюм и маратонки, сякаш не е имал време да се преоблече. И по този начин ясно показва, че няма да бъде доведен син, покорен на федералната власт. В Кавказ такива знаци, символи и послания се четат особено ясно.
Путин притиска Рамзан към любящата си гръд. И дава да се разбере, че именно в него вижда продължител на бащиното дело, гарант и изпълнител на първоначалните „понятийни“ договорености от 2000 г. Интуитивно В. В. П. не се лъже. Може би съзира в лицето на Рамзан Ахматович свой син? След дълго очакване се усеща като баща на възрастен, силен мъж? Не е ли била тази особена среща осъзнаване на сиротския дълг пред друг сирак, останал сам срещу жестоката реалност? Дали е така, или не, но от 9 май 2004 г. започва епохата на Кадиров-младши, която продължава и досега.
Не може да се каже, че съратниците и сътрудниците на загиналия президент-мюфтия се отнасят с възторг към издигането на Кадиров-младши. Напротив. Братя Ямадаеви и други бойци, преминали на руска страна от началото на Втората чеченска война, като офицерът от ФСБ и командир на отряд „Горец“ Мовлади Байсаров са единодушни, че Рамзан трябва да бъде спрян, преди да е станало късно. Но федералните силови структури в решаващия момент просто предават и Мовлади Байсаров, и Ямадаеви, и Елимханов, като отново демонстрират цялата ефимерност на мита за „чекистка Русия“, която нейният президент уж строи или едва ли не вече е построил.
Кадиров-младши много бързо тръгва по пътя на консолидация на цялата власт в своите ръце при това не само по силовите, а и по икономическите въпроси. Чуждият на чеченското общество премиер Сергей Абрамов, формално непосредствен началник на Рамзан, скоро започва да му пречи. Абрамов обаче не схваща намеците, че трябва да си ходи. През ноември 2005 г. той става жертва на автомобилна катастрофа, докаран е в тежко състояние в московска болница и там в началото на 2006 г. написва дългоочакваната си оставка.
Още през 2006 г. Кадиров-младши се проявява като действащо лице от общоруски мащаб. През септември в Северна Русия, недалеч от границата с Финландия, в малкото градче Кондопога избухва бунт против чеченската диаспора, завоювала прекалено голямо влияние в икономиката на града. Местните чеченци са изправени пред реална заплаха от физическа разправа. Рамзан урежда ситуацията, без да напуска разположения в крайния юг на страната Грозни. В решаващия момент той безпогрешно намира рецептата на правилното решение. Премиерът на Чечения ангажира руските националисти начело с популярния по това време лидер на Движението против нелегалната имиграция (ДПНИ) Александър Белов (Поткин). След като получава от Рамзан гаранции за сигурността си и даже писмено е упълномощен, в смисъл че „всичко, което е направил подателят на това писмо, е по мое поръчение и за благото на чеченския народ“, Белов-Поткин заминава за Кондопога и под формата на защита на руското население защитава именно чеченците, като уговаря бунтовниците да се разотидат. Достатъчно уверено може да се каже, че Кадиров и досега контролира значителна част от руските националистически движения. С тяхна помощ той винаги е готов да неутрализира всеки реален националистически протест, ако той наистина е заплаха за каквито и да било чеченски интереси. Неслучайно Белов-Поткин и друг активист-националист — Дмитрий Демушкин от движението „Русские“, през 2011 г. организират рекламна кампания в Чечения, хвалейки по всевъзможни начини политиката на Рамзан. Те дори си позволяват да заявят, че Русия трябва да взема пример от планинската република как да защитава не само своите, но и интересите на титулната нация. Умелото, грамотно и хитро използване на самопровъзгласилите се вождове на уличния руски национализъм позволява на управника на Чечения да демонстрира, че в съвременна Русия няма междуетнически противоречия между руснаците и чеченците. Има само интриганти (например като автора на тази книга), които завиждат на успехите на Чеченската република и се опитват да създадат конфликти на пусто място без никакви обективни или субективни предпоставки за това.
На 27 октомври във входа на дома си е убита известната журналистка Ана Политковска, която дълги години се занимава с Чечения и открито обвинява Кадиров-младши в престъпления и в нарушение на правата на човека. Както гласи изтеклата от силовите структури секретна информация, получила гласност, малко преди гибелта на журналистката премиерът на Чечения поръчва на една юридическа фирма — по странно стечение на обстоятелствата също близка до влиятелните руски националисти — проучване дали може да бъде дадена под съд Политковска за изказванията й против Кадиров. Отговорът на юристите не е задоволителен за Рамзан: журналистката е използвала много грамотно съставени обтекаеми формулировки, които не могат да се използват като повод за формално съдебно преследване. Скоро след това гръмва изстрелът във входа.
Две са основните версии за престъплението: убийство по заповед на Кадиров или провокация срещу Кадиров. Политковска в едно интервю заявява, че Кадиров я заплашва с убийство. Самият Кадиров отрича обвиненията и заявява, че според него „поръчителите на това убийство пак са искали да го очернят“. На 14 декември 2012 г. по делото за убийството на Политковска е произнесена първата обвинителна присъда: бившият началник на отделението на оперативно-следственото управление на ГУВД на Москва Д. Павлюченков е осъден на 11 години затвор; поръчителят на убийството до този момент не е установен.
Особена пикантност на престъплението придава обстоятелството, че Анна Политковска е убита на рождения ден на Владимир Путин — 7 октомври. Много наблюдатели възприемат това не като просто съвпадение, а като подарък във вид на ритуално жертвоприношение. Защото журналистката не обича руския президент и често се изказва критично за него. Някои виждат в сценария на жертвоприношението изтънчена игра на специфичния кавказки ум. Впрочем нито официално, нито неофициално някой инкриминира чеченския лидер за евентуална връзка с убийството. Поръчителите на престъплението не са открити и досега. Днес Рамзан вече е прекалено велик и славен и само малцина могат да си позволят да изказват публично подозрения за неговата съпричастност към тежки престъпления. Това да не ви е Путин, комуто само някой свръхленив представител на руската опозиция все още не е приписал всички страшни събития в Русия през XXI век. Например сега у нас може открито да се говори, че Путин специално е организирал терористичните актове в Театралния център на метро „Дубровка“ (по време на спектакъла „Норд-Ост“) и в училище №1 в северноосетинския град Беслан, за да укрепи по този начин своята власт, особено нейната силова опора. И никой от авторите и разпространителите на такива твърдения не загива случайно и не попада в затвора. Нека само се опитат да разсъждават така за Рамзан Кадиров! „Те“ разбират това. Затова не се и опитват.
През същия този страшен октомври на 2006 г. Кадиров-младши навършва 30 години, което сваля пред него юридическата бариера по пътя към президентския пост в Чечения. През февруари 2007 г. действащият президент Алу Алханов доброволно подава оставка и заема скромния пост заместник-министър на правосъдието на Русия. А Рамзан Кадиров привежда формалното си положение в съответствие с фактическото. През последвалите години всички противници на младия чеченски лидер, които представляват потенциална опасност за него, с фатална неизбежност изчезват от лицето на Земята.
На 18 ноември 2006 г. в Москва сътрудници на МВР на Чечения застрелват екскомандира на отряд „Горец“, подполковника от ФСБ Мовлади Байсаров, докато слиза от колата си; пет дни преди убийството МВР на Чечения го обявява за федерално издирване по обвинение в отвличане и убийства. Преди гибелта си той уж искал да даде пред Главната военна прокуратура показания по своето дело и против политическите си противници. Според изявлението на чеченските сътрудници на МВР те били принудени да го застрелят, тъй като Байсаров се готвел да взриви граната. Привържениците на Байсаров и много журналисти обявяват инцидента за планирано убийство. На 29 ноември прокуратурата на Южния окръг на Москва прекратява това криминално дело със заключението, че чеченските милиционери са действали в съответствие със закона. Въпреки че Сулим Ямадаев публично заявява, че разправата е ръководена не от друг, а от Адам Делимханов — доверен човек и „дясна ръка“ на Рамзан Кадиров, и че именно самият Делимханов е застрелял Байсаров и никаква граната никой не е имал намерение да взривява. Кой знае защо, никой не чу гласа на отличения със златна звезда „Герой на Русия“ офицер от ГРУ.
На 13 януари 2009 г. във Виена, при опит да бъде отвлечен, е убит бившият сътрудник на охраната на Кадиров Умар Исраилов. През 2008 г. той бяга в Австрия, където съобщава за съществуващ списък с имената на 300 врагове на чеченския лидер, които подлежат на унищожение. На 27 април прокуратурата на Австрия се произнася, че поръчител на похищението е Рамзан Кадиров. През 2011 г. австрийският съд признава за виновни в убийство трима души, един от които е осъден на доживотен затвор. По думите на прокурора обвинението стига до извода, че похищението е поръчано от Кадиров, но не са намерени достатъчно доказателства, за да бъде предявено обвинение към него.
На 15 юли 2009 г. в Грозни е отвлечена журналистката Наталия Естемирова, правозащитник, сътрудник на известното правозащитно дружество „Мемориал“. В същия ден тялото й е намерено в гората недалеч от село Гази-Юрт в Ингушетия. Председателят на съвета на „Мемориал“ Олег Орлов съобщава: „Аз знам кой е виновен за убийството на Наташа Естемирова. Ние всички знаем кой е този човек. Той се казва Рамзан Кадиров, президент на Чеченската република“. Кадиров дава Орлов и „Мемориал“ под съд, който задължава „Мемориал“ да публикува опровержение. В неофициални разговори хора, близки до „Мемориал“, споделят, че Естемирова се е занимавала със съдбата на старейшините на чеченските родове, изпратени на онзи свят по волята на Кадиров. Изтичането на такава информация, при това в систематизиран вид, би могла да се окаже прекалено болезнена за чеченския лидер и за цяла Чечения, където традициите за почитане на по-възрастните все още се спазват.
След това е ред на най-опасните противници — братята Ямадаеви.
През септември 2008 г. в Москва, на улица „Смоленская набережная“, е убит Руслан Ямадаев. Убиецът стреля няколко пъти с автоматичен пистолет „Кедр“ в полуотвореното стъкло на автомобила „Мерцедес“, в който Ямадаев пътува заедно с генерал-полковника от ГРУ Сергей Кизюн, бивш военен комендант на Чечения, участвал в създаването на батальоните „Восток“, „Запад“ и „Юг“. Трябва да отбележим, че Руслан Ямадаев и г-н Кизюн се връщат не от къде да е, а от Кремъл, където се срещат със заместник-ръководителя на Администрацията на президента по въпросите на вътрешната политика Владислав Сурков. Според една от версиите те са обсъждали темата как да се ограничат стремително разрастващата се власт и политическите амбиции на Рамзан Кадиров. Сурков, който никога не е скривал своя чеченски произход (а често подчертано се хвали с него), винаги демонстрира особена лоялност към лидера на Чечения. Не е изключено федералният чиновник оперативно да е докладвал на Кадиров съдържанието на секретния разговор. Впоследствие пътищата на Сурков и Кадиров се пресичат няколко пъти. Източници от кремълския апарат твърдят, че когато г-н Сурков изпада в немилост пред Путин и е уволнен от структурите на властта, именно Кадиров настоява да бъде назначен за помощник на президента на Русия по контактите със страните от ОНД, както и с полупризнатите постсъветски държави Абхазия и Южна Осетия (септември 2013).
През април 2010 г. в руските медии са публикувани показанията на Иса Ямадаев пред следствието, в които той обвинява Рамзан Кадиров в организирането на покушение срещу неговия живот (на 29 юли 2009), а също и в убийството на неговите братя Сулим (бившия командир на батальон „Восток“) и Руслан (бивш депутат от Държавната дума). Братя Ямадаеви, които се отличават във Втората чеченска война на страната на федералните сили, враждуват с Кадиров и са последната сериозна сила в републиката, която му противостои.
Конституционно избраният президент на Русия — Путин, под чийто поглед се рушат планини и реките потичат обратно, не смее и дума да каже срещу Рамзан. Наистина, упълномощеният представител на президента в Северокавказкия федерален окръг (СКФО) Александър Хлопонин в началото на 2010 г., когато току-що е назначен на този пост, се опитва да влиза в спор с чеченското ръководство и да изисква от Кадиров отчетност за използването на федералните средства. Но по странно стечение на обстоятелствата на 29 март 2010 г. в московското метро на станция „Лубянка“ (съвсем близо до главното здание на всесилното ФСБ) и на станция „Парк культуры“ гръмват взривове. Оттогава кремълският пълномощен представител не се интересува особено от съдбата на финансовите потоци, изливащи се от Русия към Чечения.
Невъзможно е тези факти да бъдат обяснени единствено с желанието на Путин да покаже на Запада своята отговорност за съдбата на този малък руски регион. Новата история на Чечения започва от 9 май 2004 г. — денят, в който Хаджи Ахмат загива от взривения фугас. Чечения се преструва, че Русия е спечелила войната, без да се уточнява срещу кого е спечелила. Просто я е спечелила и това е — срещу „неизвестно лице“, както в СССР пише в милиционерските протоколи за арести на лица, от глупост купили западна валута от специално изпратени от ДС провокатори. Ето как чеченците стават привилегирован етнос в състава на Русия. В повечето региони чеченската диаспора е самостоятелен силов център, превъзхождащ много други.
Владимир Путин все по-често използва Рамзан Кадиров като арбитър, третейски съдия, който не само е готов, но и неофициално е упълномощен да решава (или „да пренарежда“ (разруливать) — има такъв популярен термин — неологизъм, в съвременния руски език) крупните бизнес конфликти, при това не задължително само тези, в които са замесени чеченци и въобще кавказци.
Както се полага на загубила страна, Русия плаща данък на победителката Чечения: почти два милиарда долара годишно от федералния бюджет, по 48 000 рубли на глава от населението. За сравнение Ставрополският край получава по 6000 рубли на жител. Но това е просто дреболия. През пролетта на 2011 г. министърът на икономическото развитие и търговията на Чеченската република Абдула Магомадов заявява, че за изпълнението на различни инвестиционни проекти неговата република трябва да получи от Русия 500 милиарда рубли, равностойни на 18 милиарда долара. Частта на федералните средства в бюджета на Чеченската република съставлява 90% от него. За сравнение ще посочим, че за Москва е 3,6%, за Башкирия — 19%, за Ростовска област — 34%. Чечения се разпорежда с тези пари безотчетно.
Кортежът на президента Кадиров се състои от 50 автомобила на обща стойност над 3 милиона евро. Основният е „Ролс-Ройс“. Под ръка са му и осем броя „Порше Кайен“, осем „Лексус LX 470“ и още какво ли не. (Това е много повече, отколкото колите, с които разполагат Путин и Медведев). В интернет отдавна са публикувани снимки на новия дворец, който по достоверни слухове е построен за президента на Чечения. Вижте го, той е по-разкошен от скандално прочутата резиденция „Прасковеевка“, недалеч от Геленджик, владението на която се приписва на Владимир Путин.
Рамзан Ахматович благоволява да се увлича и по конете и купува най-добрите бегачи, способни да победят на международни състезания. Затова в Грозни на площ от 590 декара се строи нов хиподрум с конюшни за 360 коне, хотел, паркинг за 2000 коли и две хеликоптерни площадки.
Другата страст на лидера на победилата страна е футболът. За поста главен треньор на столичния тим „Терек“ е поканен легендарният холандец Рууд Гулит. През май 2011 г. в Грозни се открива нов свръхмодерен стадион, наречен в памет на Ахмат Кадиров „Ахмат-арена“, чийто капацитет е 30 500 зрители. За откриването му сборният отбор на Чечения, в който участват известни руски политици и футболни ветерани, играе срещу „Световен сборен“, съставен от такива легенди на футбола като Марадона, Фигу, Барези, Бартез, Фаулер, Папен, Костакурта. По достоверни, но непроверени допълнително данни само великият аржентинец получава за това мероприятие един милион евро. Сега вече сигурно се досещате как ще бъде използван инвестиционният данък в размер на 500 милиарда. Аз, струва ми се — също.
Да бъде преиграно военното поражение не може. За това съвременна Русия, разстроена и загубила вяра в себе си, няма сили — нито въоръжени, нито (което е по-важно) психически. Но нещо трябва да се направи. Не можем да останем вечно данъкоплатци, да затваряме очи и да запушваме уши, когато в сърцето на Русия кънти поредната стрелба по тези, които не са угодни на победителя. Има само един изход. Трябва да се даде на Чечения това, към което тя отдавна се стреми и което фактически получи — независимост. Време е да приключим двестагодишната война за Северен Кавказ, която в крайна сметка не ни носи нищо друго освен кръв и сълзи. В имперските времена, при Романови и при комунистите, поне е разбираемо защо са ни били необходими тези територии — за да държим под контрол Закавказието. Но защо го правим и сега, когато империята вече не съществува и когато сме напуснали Закавказието? Освободилите се средства може да бъдат използвани не само за да се преселят в Русия малобройните, забравени в Северен Кавказ, руснаци. Но и за развитието на Централна Русия и на Севера. И на Сибир. И на Далечния Изток. Все територии, които действително можем да загубим, ако не спрем да се отнасяме към тях с пренебрежение, както досега. Ако тези въпроси не бъдат решени от днешните политици, те ще останат за следващите поколения. Но тогава ще бъде много по-трудно да се намери решение.
Путин не трябва да се страхува от врагове, той няма такива. Той може да си тръгне, ако обстоятелствата го наложат.
Да си спомним съдбовното правило на съвременния авторитаризъм: да се задържиш на власт прекалено дълго, не бива, но и да си тръгнеш, е невъзможно.