Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (17)

Глава 16
Семейството на Владимир Путин: „Да, приятелче, аз съм!“

От първите дни, когато встъпва в най-висшия държавен пост в Кремъл, Путин прави всичко възможно в имиджов план да противопостави образа на новия президент на неговия предшественик. Ако Елцин е стара развалина, която още малко и ще си отиде от този свят, то неговият приемник е истински мачо и едва ли не сексуален гигант. Тази гледна точка е актуална, защото кремълските идеолози са запомнили и усвоили добре урока си: рейтингът на 70-годишния Евгений Примаков, който през септември 1999 г. е значително по-популярен от Путин (независимо от 23-те години разлика във възрастта НЕ в полза на отдавнашния разузнавач), силно пада, след като се появява историята с операцията на тазобедрената му става. Талантливо направен и скроен, този сюжет убеждава десетки милиони хора, че Примаков е също толкова стар и болен, колкото Елцин, така че да се скочи от трън, та на глог, просто няма смисъл. Всичко това става на фона на Путин, който едва ли не лично е командвал войските в Чечения — това невярно впечатление създават многобройните репортажи по основните телевизионни канали, докато всъщност той е бил на фронта само няколко пъти в условия на пълна безопасност, защитен от необходимостта да контактува с тогавашните бунтовници във всичките им разновидности. Народът не иска да има за лидер човек, който вечно по елцински ще „работи с документи“ в някой подмосковски санаториум. Той иска да вижда младост, бодрост, дори мускули. Така че ръкостискането на лидера да е наистина здраво, а не да е такова само по думите на прессекретаря. Разбира се, легендата за младия и здрав хубавец изисква определена сексуална митология. Но да се поддържа такъв имидж с официалната съпруга Людмила Александровна Путина (Шкребнева), би било трудно, за да не кажем нещо по-лошо.

Людмила е по-млада от съпруга си с шест години (родена е през 1958 г.) и както гласи официалната информация, те се запознават в началото на 80-те години, когато младата дама е стюардеса в Калининградския авиоотряд.

Фотоархивите показват, че на старта на брака си с бъдещия властелин на 1/7 част от сушата Людмила е била стройна красавица. Но през 2000 г. я виждаме вече напълняла и отпусната. Много е вероятно по това време тя да е имала сериозни проблеми с алкохола. Започва да изглежда доста по-възрастна от съпруга си, понякога като негова майка. Причини за това — много. Доколкото може да се съди от спомените на Ирене Пийтч, както и от някои непубликувани материали на други бивши приятели и познати на семейството на Путин, сексуалните отношения между съпрузите секват още към края на 80-те години в Дрезден, когато В.В. емоционално превключил на „истинската мъжка дружба“ с този същия Клаус Цехолд (злия гений, прекъснал КГБ кариерата на несъстоялия се Джеймс Бонд) и с Матиас Варниг, който, напротив, е гений на доброто, много често помага на Путин, в това число и с пари в сложния период 1991–1992 г. Днес Варниг е една от ключовите фигури на топливно-енергийния комплекс на Путинова Русия, член на Съвета на директорите на няколко крупни енергийни компании, включително „Транснефть“ и „Северен поток“. Нашият герой, за разлика от много негови съратници и опоненти, умее да бъде благодарен.

След завръщането си в Ленинград (Петербург) Людмила се занимава главно с дъщерите си Маша и Катя, с тяхното образование и възпитание, докато Владимир е погълнат от работата си — отначало при Собчак, след това при Елцин. Независимо от приключването на съпружеските им отношения, не се появяват никакви слухове за странични връзки или устойчиви романи на Путин — даже най-жълтата преса на двете руски столици не пази никакъв спомен за това.

Ирене Пийтч в книгата си „Пикантна дружба“ твърди, че Людмила характеризира Владимир като енергиен вампир, който изпива всичките й сили, включително и най-главния жизнен сок — сексуалната енергия. На свой ред, В. В. П. като че ли е споменавал на Ирен, че да живее човек дори две седмици под един покрив с неговата жена, е подвиг, за който трябва да се връчва орден.

Впрочем много по-красноречиви са спомените на самата Людмила Путина-Шкребнева за зараждането и развитието на нейния роман и брак с бъдещия президент на страната. През 2002 г., непосредствено преди 50-ата годишнина на втория президент на Русия, журналистът Олег Блоцки издава книгата „Владимир Путин: пътят към властта“. Книгата е замислена и написана като абсолютно пропутинова във връзка с юбилея. В навечерието на 7 октомври 2002 г., когато Русия с голям възторг чества своя толкова млад лидер (след десет години от този възторг не остава и следа, следващият юбилей преминава в странна атмосфера на раздразнено равнодушие с примес от открита ненавист), Блоцки се явява по много руски телевизионни канали, защитавайки в дебати и токшоу своя герой и кумир от обединения сонм клеветници, назначени за либерали („Яблоко“, Союз правых сил), и от неочаквано разочаровалите се от Путин водещи националпатриоти, като писателя Александър Проханов, който спретва за юбилея антипутинов роман — „Господин Хексоген“^[1] Скоро след това апологията на президента, чийто автор е Блоцки, е иззета от всички книжарници с единственото обяснение, че авторът изненадващо е включил в своя текст ексклузивно интервю с Людмила Путина, което никак не се харесало на нейния съпруг.

Ето няколко фрагмента, заради които, както е прието да се счита, книгата на Блоцки изчезва от книжарниците.

Срещите — това е съвсем друга история. Аз никога не закъснявах за тях, а Владимир Владимирович — всеки път. Час и половина закъснение си беше напълно в реда на нещата. И макар че знаех това, не можех да закъснявам. Ами ако, мислех си аз, днес вземе да дойде навреме? (Между другото, със закъсненията на Владимир Владимирович не съм се примирила и до ден-днешен.)

Помня как стоях и го чаках в метрото. Първите петнадесет минути закъснение издържах без усилие, половин час — пак горе-долу. Но когато вече минава час, а него все го няма, ти идва да заплачеш от обида. А след час и половина вече изобщо не изпитваш никакви емоции.

По-нататъшната история на Владимир Путин, не толкова и не само като мъж, колкото като бюрократ и държавен деец показва, че той обикновено не само позакъснява, а направо страшно закъснява за срещите и мероприятията, които са му много неприятни дълбоко в душата му. На езика на психолозите това се нарича синдром на прокрастинацията: вътрешно нежелание своевременно да се заемеш с работата, която си длъжен да извършиш насила. Примерно така Путин се отнася към държавните дела. Едночасово закъснение за някое важно съвещание е възможно най-доброто, на което могат да се надяват чиновниците и бизнесмените, очакващи със замряло сърце шефа. На деловите форуми (например за конференцията на банката ВТЮ или на форума в Сочи, в които Путин официално неизменно участва, президентът обикновено закъснява с по 3–4 часа. И както правилно писа за това известната в Русия светска журналистка Божена Ринска, „упорито не се извинява“, давайки на аудиторията да разбере, че закъснението му е в реда на нещата, а който може и иска безкрайно да го чака независимо от всичко — нека си чака! Очевидно точно така той отдавна се отнася и към задълженията си като глава на семейство.

Веднъж отидохме на вечеринка, където аз, изглежда, се държах прекалено свободно — танцувах, веселях се, смеех се. На Владимир Владимирович това никак не му хареса и ми заяви съвсем категорично, че нашите по-нататъшни отношения са невъзможни. В този миг разбрах, че трябва да замина.

И заминах… Няма да крия — беше ми много тежко. Много! А след две седмици, както вървях към вратата на квартирата, гледам на нея прикрепена малка бележка: „Да, приятелче, аз съм“. И оставен телефонен номер…

Какво да кажем за човек, на който не му харесва любимата му жена да е в добро настроение и да се весели? При това мъж не от Изтока, а възпитан горе-долу в европейски дух. Що се отнася до фразата: „Да, приятелче, аз съм“, тя отдавна стана афоризъм в Русия. Често я произнасят, когато става дума за разпоредено от Путин нахлуване на правоохранителните органи в някои държавни или търговски структури, заподозрени в некоректна от гледна точка на нещастното руско законодателство дейност.

Омъжих се на 28 юли 1983 г. — три и половина години след нашето запознанство. Между другото, за цялото изминало оттогава време нито веднъж не празнувахме годишнина от сватбата…

Макар че никога не намеквах за сватба, прекрасно разбирахме, че рано или късно ще трябва да вземем решение…

Но Владимир Владимирович не би изтърпял, ако, да кажем, момичето започне да го притиска, да му намеква или да насочва разговора към брака. Дори когато случайно засягахме някаква подобна тема, Владимир Владимирович незабавно я пресичаше. Той се отнасяше с насмешка към подобни разговори и смяташе, че решение трябва да вземе мъжът… Владимир Владимирович ми направи предложение по всички правила, класическо: той ми се обясни в любов и предложи да определим дата за сватбата през юли. Всичко бе направено, както трябва. И донякъде — дори малко изкуствено.

Всички, които знаят как Путин взема повечето държавни решения, могат да потвърдят: той се колебае до последната минута (все пак е зодия Везни!), но когато вече няма време за отлагане, решава на мига, за да не даде сам на себе си, изтерзан от съмнения, възможност за заден ход. И още: никак не обича, когато го притискат, когато го карат да бърза. Решението трябва да се вземе тогава, когато няма как да не се вземе — това е принципът на Путин. Вероятно така стоят нещата и в личния му живот.

Помня как точно се случи. Седяхме с Володя в стаята му и той внезапно каза:

— Виж, приятелче, познаваш характера ми. Доста тежък е. И сега, по принцип, ти трябва навярно да вземеш решение за живота си. Вътрешно направо се смразих. Когато Владимир Владимирович започна разговора така, помислих си, че иска да сложи край на нашите отношения. Но дори и в този момент отговорих така, както мислех:

— Знаеш ли, аз съм взела решение. Нужен си ми.

Тогава Володя каза:

— Е, щом е така, предлагам ти да се омъжиш за мен. Аз те обичам. Ти съгласна ли си?

— Да, съгласна съм. — отвърнах.

— Ако нямаш нищо против — продължи Владимир Владимирович, — нека направим сватбата на 28 юли, след три месеца.

Така в края на април се обяснихме в любов… Наистина не си спомням викаха ли тогава: „Горчиво!“. Сигурно са викали. Би трябвало… Не помня и как сме се целунали.

Така трябваше! В това е целият Путин. Размекнатото „направихме го, защото го искахме“, не е за него.

Фактически аз винаги се подчинявах на желанията на Владимир Владимирович. Именно той ме посъветва да постъпя във факултета по испанска филология след завършването на рабфака… После Володя ми каза: „Едновременно би могла да изкараш и курсове по машинопис“. Козирувам и се отправям на курсовете по машинопис. А точно тогава бях в четвърти курс и бременна с Маша…

Спомням си, когато Маша се роди, дали на втория или на третия ден, му позвъних, за да разбера какво е мнението му за името. Винаги съм искала да наречем момиченцето Наташа. Имах приятелка Наташа и изобщо това име много ми харесваше. Но Владимир Владимирович каза: „Не, ще се казва Маша“… Избухнах в плач. Много ми се искаше да бъде Наташа. Но после разбрах, че нямам избор и дъщеричката ни все едно ще бъде Маша. И тогава за собствено успокоение си помислих: „Добре, и любимата ми леля също се казваше Маша“…

Впрочем официалните биографи на Путин твърдят, че първородната му дъщеря е кръстена на баба си по бащина линия — Мария Петровна. „Компенсация“ за Людмила е името на втората им дъщеря — Екатерина, наречена на баба си по майчина линия.

… Когато пристигнах в Дрезден, бях бременна в седмия месец. Дотогава не бях ходила на лекар — все нямах време. Спомням си, отидохме на лекар и той така ми се накара, така ми се накара. Стана ясно, че хемоглобинът ми е много нисък. Пък и от какво ли да е висок?

Представете си само: бременна съм в седмия месец с Катя, нося с една ръка Маша, в другата ръка е чантата с покупките и пеша до шестия етаж. В този момент на стълбищната площадка на втория етаж излизат мъж и жена и ме виждат как се катеря нагоре. Няма сцена. Очите на мъжа станаха големи, огромни. Само можа да въздъхне: „Люда, нима може така?!“, след това взе Маша, взе и торбата и ги качи на шестия етаж. Но това бе веднъж, а аз всеки ден правех минимум три такива похода. Знам, че след това този съсед няколко пъти е казвал на мъжа ми: „Володя, трябва да помагаш, трябва да помагаш, Володя!“. Но това нямаше особено въздействие, тъй като Владимир Владимирович си имаше принцип: жената вкъщи всичко трябва да прави сама. Ето защо той никога не взимаше никакво участие в домакинската работа…

Общ принцип, който прилага и към държавата, и към бизнеса, и към семейството: Путин никога не се меси в това, което не го засяга директно и непосредствено. Затова понякога ми е смешно, когато чета разсъжденията на многобройните аналитици и наблюдатели, които наистина смятат, че Путин следи всички големи сделки в страната и големите криминални дела. Неговият принцип е да не се меси в технологията. Всичко трябва да върви по реда си. Ако пъхнеш пръсти в работеща машина, може да останеш и без пръсти, и без машината.

През лятото на 1981 г. заминахме за Судак… Помня, че там трябваше да готвя, защото Владимир Владимирович категорично отказваше да се храним навън. А по това време в магазините с трън да влачиш, нямаше какво да закачиш и продукти можеше да се купят само от пазара, където цените бяха доста високи. Така че трябваше да си правя сметката — хем да купувам по нещо, хем да внимавам да не харча много. Готвех за двама, но от време на време ни навестяваха момчетата (приятелите на Владимир Владимирович — Владик и Виктор). Хазяйката беше много недоволна, защото квартирите се даваха обикновено с уговорката да не се ползва кухнята. Тогава Владимир Владимирович беше донесъл харпун за подводен риболов, плавници, маска и надуваем дюшек. Морето беше далеч от квартирата, горе-долу на половин час пеша. Спомням си, там имаше малко полуостровче. Трудно беше да се стигне до него по брега, особено с харпуна. По-лесно беше с плуване. А тогава едва умеех само да се държа над водата, и то с големи усилия. Да плувам се научих по-късно. И на този надуваем дюшек, направо рискувайки живота си, плувах до полуострова. Володя плуваше до мен. През деня слънцето грееше безмилостно и нямаше къде да се скрие човек — наоколо само камъни. Тогава изгорях жестоко и после кожата от раменете ми буквално се смъкна. Владимир Владимирович стоя повече от час под водата с харпуна, докато не се скова от студ. Все се опитваше да уцели някоя риба. И ето че внезапно го виждам как изплува щастлив, а в ръката му — стрела и на нея се мята малка рибка, около 20 сантиметра. А той изплува с такъв победоносен вид! Под водата рибата изглежда почти два пъти по-едра, отколкото е в действителност. От нея после сварих рибена чорба. Та такъв ни беше уловът. Вече не помня защо стана така, но обратно плувах сама. Най-вероятно защото Владимир Владимирович е решил да тръгнем по брега, а аз съм се уплашила, защото там трябваше да се промъкваме през един много тесен проход в скалите. Сигурно съм му казала, че аз ще се върна с плуване. Тогава Володя ми подаде харпуна и ме попита:

— Ще можеш ли?

Във водата харпунът ми се стори лек.

— Да — отвърнах.

Но когато несръчно заплувах, държейки харпуна над главата си, с ужас разбрах, че той е много тежък и едва ли ще доплувам. В този момент ме обхвана такава паника, че не помня как съм стигнала брега. Така и не можах да си обясня как изобщо съм доплувала до него.

Да, много показателно! Същевременно трябва да отбележим, че очевидно Путин доста отдавна се увлича по рисковани видове спорт, така че днешните му експерименти в това отношение изобщо не са ситуативен пиар, предназначен за руския народ, както мислят някои наблюдатели, а истински копнеж на душата. Още повече че консервативната част от руския народ, която е основният обект на обръщенията на руския президент в качеството му на публичен политик, се отнася равнодушно или с леко раздразнение към подобни екстравагантни постъпки. (Докато цените на наемите и комуналните услуги, на хранителните стоки и бензина растат, президентът е зает с „важни“ дела под водата и във въздуха.) Путин плува в морските глъбини и лети в небето, следван от жерави, защото до смърт не му достига адреналин. А адреналинът не му стига, защото цял живот се занимава с неща, които не обича, и живее в психически дискомфорт. Но не е в състояние да разкъса този порочен кръг. Така, изглежда, му е писано.

Но нека се върнем към темата за любовта и секса. Съдейки по всичко, В. В. П. донякъде демонстративно не се интересува от съпругата си. Но пък и никой в преливащите от сплетни светски среди на двете столици не е забелязал той да проявява интерес към други жени.

Какво е това?

Сублимация?

Или чисто естетически, лишен от какъвто и да било сексуален подтекст, интерес към противоположния пол — също като този, който изпитва героят на Марсел Пруст — Шарл Суан, влюбен в жена, която му напомня за Мадоната на Ботичели, която е видял в детството си и която не може да забрави. Нямаме точен отговор.

Впрочем да се върнем на прословутата прокрастинация. По-горе вече обсъдихме как и защо закъснява Путин. На мачовете по бой без правила или при байкерите на Хирурга (както наричат главатаря им) от клуба „Ночные волки“ той пристига практически на минутата. Затова пък за срещите с лидерите на други държави, в това число и най-приятелските, като с Виктор Янукович, а също и с годеницата си закъснява с часове.

Така Путин отдалечава нещата, с които не иска да се занимава, но е длъжен по принуда. Но кой го заставя — дали началникът, злата съдба или Господ Бог — това вече е друг въпрос.

Да си спомним, че през 1996 г. семейството на Путин преживява три страшни изпитания.

Най-напред поражението на Анатолий Собчак на изборите за кмет на северната столица на Русия и безславният край на питерския етап от кариерата на нашия герой. След това пожарът във вилата. Сигурно помните голия Путин с куфара с 15-те милиона? Накрая страшната автомобилна катастрофа, в която попада Людмила Александровна.

В този съдбоносен ден Людмила Путина сяда зад кормилото на жигулито и заедно с по-малката си дъщеря Катя тръгва за училищния празник на по-голямата, Мария. В книгата „От първо лице“ съпругата на Владимир Путин твърди, че минава на зелено, когато в колата й със скорост от около 80 км в час се врязва друг автомобил.

След удара Людмила Путина изпада в безсъзнание за около половин час, а като се свестява, разбира, че с нея се е случило нещо страшно. С голяма мъка намира в себе си сили да даде на случайна свидетелка на сблъсъка телефонния номер в приемната на съпруга си и я моли да отведе при Владимир Владимирович уплашената Катя, която по време на инцидента спи на задната седалка.

Но най-страшното тепърва предстои. Тъй като Людмила няма повече сили да каже на лекарите от „Бърза помощ“ коя е, тя е закарана в най-ужасната от всички болници на Санкт Петербург, където пациентите са изпращани да умрат; в коридорите стоят носилки с мъртви или умиращи хора.

Лекарите в това медицинско заведение се ограничават само с това да зашият разкъсаното ухо на бъдещата първа дама на страната и „не забелязват“ тежко увредения гръбнак и счупената основа на черепа.

Така че, ако Людмила Путина бе останала в тази болница, тя просто е щяла да умре, например от посттравматичен менингит. Но всичко това тя научава по-късно, след като разтревоженият й съпруг позвънява лично на д-р Юрий Шевченко, началник на Военномедицинската академия на Русия, намираща се в северната столица.

Юрий Шевченко веднага изпраща в болницата, където е настанена Людмила Путина, най-добрия хирург на академията — Валерий Парфьонов, който след прегледа я взима със себе си и оперира виртуозно счупените гръбнак и череп. Доколкото се знае, В. В. П. не отива в болницата при жена си. Задържат го важни държавни дела.

Юрий Шевченко, който спасява живота на Людмила Путина, по-късно става министър на здравеопазването на Русия от 1999 г. до 2004 г. Изглежда, отношенията между доктора и неговите царствени пациенти се променят през 2011 г. Тогава Московският и всеруски патриарх Кирил Гундяев, съсед на д-р Шевченко в известния с мрачната си слава московски „Дом на Набережной“ (ул. „Серафимовича“, №2), чиито първи обитатели са поголовно разстреляни по времето на Сталин, дава под съд д-р Шевченко, обвинявайки го, че вследствие на ремонтни работи е нанесъл щети в размер на 666 000 долара (!) на частната библиотека на патриарха. Патриархът печели делото. Путин не оказва помощ на доктора, въпреки че умиращият от онкологично заболяване Юрий Шевченко се опитва да се свърже с него по телефона.

Възможно е В. В. П. да е смятал, че се е издължил, давайки възможност на Шевченко цели пет години да стои на благодатната длъжност федерален министър и позволявайки му да поеме контрола над големия частен медицински център в престижния Югозападен район на Москва, който се намира до Иванковското шосе в района на парк „Покровское-Стрешнево“.

А може президентът все пак и да се е намесил, но в полза на другата страна. Интересите на патриарх Гундяев пред съда защитава не друг, а Елена Забралова, личният адвокат на Путин. Същата адвокатка, която малко преди това — през февруари 2011 г., защитава в Савелевския московски съд честта и достойнството на руския президент от известните руски опозиционери Борис Немцов, Владимир Милов и Владимир Рижков, съавтори на доста критичния към В. В. П. аналитичен доклад „Путин. Резултати“, посветен на неутешителните (от гледна точка на опозиционерите) резултати от многогодишното управление на Путин. Забралова отдавна е известна като адвокат, който почти не губи дело, може би поради близостта си до първия човек в страната. Юрий Шевченко коментира случилото се така: „Аз съм тежко болен, след обяд рядко ставам от леглото. Едва ли мога да повлияя на нещо. Напротив, искам да приключа мирските си дела. Апартаментът съм приписал на дъщеря ми Ксения, която има четири деца, две от тях осиновени. А сега дарението е анулирано“.

Когато Путин е в началото на първия си президентски мандат, отборът на Елцин, тоест Кремълската администрация, прави опит да превърне Людмила Александровна в публична фигура. По съвета на старите питерски познати на семейството на Путин — генерала от ФСБ Виктор Черкесов и неговата жена, водещата журналистка с либерални възгледи и собственик на информационната агенция „Росбалт“ Наталия Чаплина, при Людмила командироват двама известни консултанти имиджмейкъри — Ефим Островски и Георгий Урушадзе. Но усилията им отиват на вятъра. През 2000 г. по време на визитата на руския президент в Канада Людмила Путина устройва на мъжа си грандиозен скандал. Това става в апартаментите им в петзвездния хотел, където двойката е настанена. Но ехото достига и до страната домакин. Участието на Людмила Александровна в мероприятията, предвидени по време на визитата, е отменено. Оттогава официалната жена на Путин се появява все по-рядко и по-рядко заедно със законния си съпруг, главно по време на религиозни празници и „народни“ церемонии, като преброяване на населението (2010). Но и самата нея я виждат рядко. Носят се слухове, наистина непотвърдени, че е отишла в манастир край град Псков. По друга версия — във Валдай, сред живописните места на Новгородска област, където някога (IX век), с идването на норманите (варяги), възниква руската държава.

Истинското положение на нещата се изяснява повече или по-малко на 6 юни 2013 г. На този ден президентът и неговата официална съпруга неочаквано (за много хора) се появяват заедно в Кремълския дворец на представлението на балета „Есмералда“ (сега това здание от стъкло и бетон, построено при Никита Хрушчов и овеяно с двусмислената слава на комунистическите форуми, се нарича Държавен кремълски дворец). А през антракта се приближават към оказалата се — съвсем случайно — наблизо камера на телеканал „Россия 24“, държавния информационен канал, и съобщават на изумената млада дама, която изпълнява функциите на кореспондент: ние се развеждаме, официалният ни семеен живот е приключен. 55-годишната Людмила Александровна обяснява простичко развода: съпругът ми е толкова зает с държавните работи, че рядко се прибира вкъщи — положение, което не се харесва на вярната съпруга и домакиня, която само понякога отделя от времето си за проблемите на развитието на руския език в страната. 60-годишният Владимир Владимирович не оспорва аргументите на жена си и добавя само, че решението да се разведат е съвместно, тоест без увещания и без каквото и да е насилие.

За повечето представители на руския елит, да не говорим за широките народни маси, новината за промяната в матримониалния статус на неизменния руски лидер се оказва, меко казано, напълно неочаквана. Верният президентски прессекретар Дмитрий Песков бърза да заяви: не бива да се фантазира на тема личния живот на Путин, той просто няма време за такъв; той, ако перифразираме британската кралица Елизабет I, е женен за Русия.

Но когато точно властта те моли да не фантазираш на такава деликатна тема, това има точно обратния ефект: фантазията сама се развихря в непокорната руска душа. Веднага възникват множество версии какво ще стане сега с Владимир и Людмила след развода. Днес можем да считаме донякъде проверени и убедителни следните твърдения:

— инициатор на развода е Людмила Путина, която иска да приведе формалното състояние на нещата в съответствие с фактическото след 15 години de facto раздяла на съпрузите;

— изглежда, в живота на Людмила се е появил друг мъж, възрастен генерал от спецслужбите, което може само да радва, а не да огорчи президента на Русия; защото, ако човек иска да се отърве от една жена, то най-добрият начин е да насочи вниманието й към друг субект;

— дъщерите на семейство Путини са вече пораснали и имат свой личен и семеен живот; те вече не се нуждаят от всекидневно родителско внимание;

— Путин не се страхува от обществения отзвук от развода, защото е преживял психически прелом; на определен жизнен етап, в непосредствена близост до 60-те, той твърдо е разбрал, че между него и Господ не стои никой. А „след смъртта на Махатма Ганди вече няма с кого да си поговори човек“… На него му е все едно какво ще каже елитът, за когото той ще си остане (засега) незаменим модератор. Колкото до народа, въпреки славянофилската му мекота, която личи в изображенията на иконите, и древноруското опрощение, руснаците винаги са се отнасяли малко хладно към изконните семейни ценности. За руснака истинската жизнена опора, крайъгълният камък на социалното битие по традиция си остава не семейството, а именно държавата с всичките й атрибути и инструменти на властта. Липсата на стремеж към семейственост у нашия народ, който е присъщ на немците и англосаксонците, отбелязват много руски мислители и особено ярко известният философ Константин Леонтиев в есето си „Византизъм и славянство“, при това този антифамилизъм е присъщ не само на мъжете, които априори не се придържат толкова към традициите, но и на жените. Същият този Леонтиев пише, че ако става дума за узаконяване на публичните домове, немкинята ще се възмути и ще поиска да бъдат закрити, докато рускинята по-вероятно ще пожелае да надникне в това безобразие отвътре и да го види със собствените си очи. И накрая, как да се осъжда височайшият развод в страна, в която основополагащият „семеен“ роман е „Ана Каренина“ от Лев Толстой, в който централният сюжет е скандалната измяна на главната героиня!

Руските царе са имали обичая да изневеряват наляво и надясно на жените си (например Александър I, Николай I, Александър II) и дори да ги убиват (Иван Грозни, Сталин). Същото се отнася и за монарсите от женски пол — нека си припомним ролята на императрица Екатерина II в детронирането и убийството на собствения й съпруг цар Петър III, носителя на истинската кръв на Романови. Но това почти не се отразява на авторитета на управниците. Така че Путин няма как да се страхува от внезапно спадане на рейтинга или да очаква дълбока въздишка на разочарование от народа си в деня на развода.

И така, Путин остава самотен сред тишината на своята резиденция „Ново Огарьово“, където някога, в края на 80-те години, приключва недовършените държавни дела първият и последен президент на СССР Михаил Горбачов. Впрочем някои части и сегменти от елита, за разлика от самия президент, реагират на прекратяването на дългогодишния му брак малко нервно. И това е разбираемо. Представлението на балета „Есмералда“ и съобщението за развода стават точно в навечерието на съдбоносния учредителен конгрес на Общоруския народен фронт (ОНФ) — голяма организация чадър, призвана да обедини под своя купол всички или почти всички съратници на Путин независимо дали участват, или не в „партията на властта“ „Единая Россия“. ОНФ още при появата си обявява, че твърдо държи на традиционните семейни ценности като една от най-важните духовно-материални сглобки^[2] на Руската федерация. („Скрепы“ — извадена от нафталина псевдоруска дума, с която кремълските политически технолози се опитват да обозначат нишките, свързващи нацията в единно цяло, и да придадат на руския народ, който в постсъветско време премина през един период на невиждана в нашата история индивидуализация и раздробяване, някаква обща ментално-съдържателна форма.)

От това направо си пострада легендарната депутатка от Държавната дума на Русия Елена Мизулина, която започва кариерата си през 1990 г. в ляволибералната партия „Яблоко“ (лидер и лице на партията е Григорий Явлински), а сега членува в близката до Кремъл, макар и привидно опозиционна социалдемократическа партия „Справедлива Русия“. Изхождайки от собственото си разбиране на образа на Владимир Путин, а също и на задачите, които лидерът е длъжен и би могъл да постави пред страната на поредния етап на нейното мътновато развитие, госпожа Мизулина през 2012–2013 г. разработва станалия световноизвестен закон против пропагандата на нетрадиционен секс, известен повече като „закон против гейовете“. (Нищо съществено антигейско в него всъщност няма, но за това ще говорим в отделна глава.) Освен това депутатката Мизулина е автор и на програмата за укрепване на семейните ценности в Русия, в която ключова точка е противодействието на разводите. И изведнъж такъв конфуз!

Пък и самият предстоятел на Московския патриархат на Руската православна църква Кирил Гундяев също се прецака не на шега. През дългите месеци, предшестващи съдбовния кремълски балет, патриарх Кирил убеждава всички и всеки чрез своите проповеди, във вестниците и по телевизията, в интернет и в частни разговори, че порядъчният православен човек не бива да се развежда със законната си съпруга, тъй като мъжът и жената трябва да останат заедно в мъка и радост до края на земните си дни. Но вече след 6 юни 2013 г. висшият църковник трябва или да обяви Владимир Путин за непорядъчен и неправославен (страшно е дори да се изрече, камо ли човек да си го мисли!), или да отрече предишните си доводи за вредата от развода. Той предпочита естествения компромисен вариант, към който се придържа в сложни ситуации Руската православна църква: да премълчи. Все едно че няма такъв развод. Прекалено зает се оказва патриархът в решаващия момент, за да обръща внимание на подобни дреболии.

Със своя радикален жест президентът за пореден път показва доколко се съобразява със своите формални съратници и сътрудници и колко струва парадната му риторика. Какво да се прави — всеки, който иска да се ползва от благата на Кремъл в условията на съвременна Русия, трябва своевременно да усвои изкуството на унижението.