Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (21)

1. Милитокрация

Автор на тази концепция, както и на термина е социоложката Олга Крищановска, ръководител на така наречения Център за изучаване на елита към Руската академия на науките и директор на фиктивния Институт за приложна политика (фактически тази изследователска квазиинституция не съществува).

Г-жа Крищановска започна да разработва през 2003 г. тази теория, която получи относително завършена форма през 2006–2007 г., когато се изостри борбата за евентуален приемник на Владимир Путин. Трябва да признаем, че влиятелните международни средства за масова информация за известно време се намираха под въздействието на „милитократичния“ дискурс. Ето само няколко вестникарски заглавия от 2006–2007 г.:

„Военните и офицерите от службите за сигурност «колонизират» руския елит“ (Le Monde); „Спецслужбите против Семейството“ (Berliner Zeitung) — немският вестник има предвид семейството на експрезидента Борис Елцин; „Как съратниците на Путин от КГБ завземат властта в свои ръце“ (Der Spiegel); „Работа за мъже: новата «милитокрация» на Путин“ (The Wall Street Journal).

Теорията на г-жа Крищановска се базира върху два изходни числени параметъра — цифри, които тя предложи на общественото внимание:

а) към 2006 г. 70% (!) от държавните длъжности в Путинова Русия са заети от хора под пагон, обединени и свързани от единен „военен“ корпоративен дух, който определя тяхната психика и манталитет;

б) към 2001 г. в резултат на драматичната финансова криза от 1998 г., която оказа съществено влияние върху състоянието на руската икономика, само 15% от едрите бизнесмени (олигарси) от времето на Елцин запазиха своето влияние; 85% от командните постове преминаха към хората от екипа на Путин, дошли най-вече от военизираните структури.

Само че не е направен никакъв опит да се докаже достоверността на тези цифри или поне да се даде кратко убедително обяснение как се стига до тях или как са изчислени. Единственото, което авторът на тези редове успя да получи като отговор от г-жа Крищановска на директно зададения въпрос за достоверността на източниците, на които се основава теорията за милитокрацията, е следното: всички чиновници с бели петна в биографиите, тоест с липсата на някакви минимални данни в техните официални CV, са закостенели спецслужбаши! Ето ви на̀ социология. Такава е и научната й логика.

Аз смея да твърдя, че теорията за милитокрацията е очевиден блъф, изграден върху недобросъвестна манипулация на статистически данни.

Първо, да определиш принадлежността на даден държавен функционер към военното съсловие само на основание на недостатъчните данни в неговата биография, е доста съмнителен подход. Често такива бели петна в биографиите са присъщи например на хора с криминално минало, а не на хора с гигантски опит във военната служба. Освен това в съвременна Русия не се забелязва тенденция излезлите от системата на КГБ на СССР да се срамуват от своето минало и да са принудени да крият значими части от биографията си.

Второ, за разлика от Турция на Ататюрк, от франкистка Испания, от някои страни от Латинска Америка и др., в съветска и постсъветска Русия хората с пагони никога не са представлявали единна корпорация с общи интереси и унифициран етичен кодекс. Спецслужбите винаги са враждували с Министерството на вътрешните работи, а всяка от тези структури поотделно и заедно ненавижда истинските военни, тоест системата на Министерството на отбраната на Русия. И комунистическото, и посткомунистическото политическо ръководство традиционно и съзнателно насъсква едни срещу други различните отдели на силовите служби, за да не допусне съвместни и солидарни претенции от тяхна страна към реалната власт, както и прояви на нелоялност в критични ситуации. Достатъчно е ясно да си припомним как през октомври 1993 г., докато Борис Елцин разгонва Върховния съвет на РСФСР, тогавашното Министерство на сигурността (миниатюрен правоприемник на КГБ) внимателно и учтиво отклонява заповедта да щурмува зданието на парламента, обкръжено от хиляди протестиращи. Затова пък заповедта е изпълнена безупречно и кърваво, като са използвани и танкове, от военните, начело с довереното лице на Елцин — министъра на отбраната генерал Павел Грачов. Така че служещите в тези различни структури не са в състояние да формират единно лоби, преследващо обща цел. При това положение да се говори за „милитокрация“ като единна система за взимане на решения е най-малкото смешно.

Трето, броят на военните в държавния апарат не може да се изчислява по метода за установяване на средната температура в една болница. Например ако в Министерството на отбраната хората под пагон са 90% от кадровия състав (което е напълно естествено), а в Министерството на селското стопанство — 10%, това значи ли, че половината от аграрния сектор се намира под петата на бившите военни и кагебисти?

Четвърто, при Владимир Путин има не само приток на представители от военните среди на държавни длъжности, но и отток, при това именно по горните етажи на управленския апарат. Например при министъра на отбраната Анатолий Сердюков (2007–2011) в ръководството на военното ведомство постъпват доста граждански лица (включително и самият министър), чиято основна задача съвсем не е да изковат самурайски дух сред деморализираната армия и демилитаризирания народ, а да вземат под контрол финансовите потоци на несъразмерните и бездънни поръчки в отбраната. Първоначално те успяват да се справят, докато не си докарват обосновани обвинения в мащабна корупция (Евгения Василева, доверено лице и по съвместителство дама на сърцето на Анатолий Сердюков, и досега се намира под домашен арест, а някои други влиятелни „сердюковци“ са в затвора).

Пето, няма никакви основания да се твърди, че олигархията от 90-те години е изчезнала някъде или е загубила влиянието си в страната. Сред най-влиятелните руски бизнесмени на нашата епоха са: Роман Абрамович (бившият „Сибнефть“); Олег Дерипаска, шеф на компанията „Русал“ и на енергийния гигант Е+); Михаил Фридман (група „Альфа консорциум“); Виктор Векселберг (президент на фонда „Сколково“, който трябваше да създаде руската „Силициева долина“ в близкото Подмосковие); Вагит Алекперов (ръководител на нефтения гигант „Лукойл“); Владимир Потанин (контролиращ акционер на ОАО „Норильский никель“); Михаил Прохоров (шеф на холдинга „ОНЕКСИМ“ и на политическата партия „Гражданска платформа“); Владимир Лисин (най-големият в Русия Новолипецки металургичен комбинат); Алексей Мордашов („Северсталь“); Сулейман Керимов, основният акционер на банка „Москва“ и на Външнотърговската банка, която е неформален център на най-мощната групировка с влияние върху Северен Кавказ като цяло и по-специално в Република Дагестан); и накрая — Алишер Усманов, най-богатият човек в Руската федерация според класацията на списание „Форбс“, най-крупният акционер на холдинга „Металлоинвест“ и собственик на ред телекомуникационни активи. Всички те са генетично свързани с времето на Елцин, пръкнали се в периода на първичната приватизация на най-големите обекти на съветската „социалистическа собственост“. Да, разбира се, те се смесват с видните представители от „Путиновия набор“: Генадий Тимченко (бенефициент на четвъртия по големина енергиен трейдър „Гунвор“), братята Аркадий и Борис Ротенберг, Игор Сечин (президент на нефтена компания №1 в Русия „Роснефть“). Иначе не би и могло да бъде, смяната на държавния глава винаги води до определена ротация на икономическия елит. Особено в Русия, където властта и собствеността са сраснали много тясно (именно авторът на тази книга предложи термина „властособственост“, който подчертава органичното единство и неделимост на тези понятия в реалните на съвременната Руска федерация). Но „старите олигарси“ както преди, така и сега доминират над „новите“ и по численост, и по съвкупен ресурс на политико-икономическо влияние. А през 2001 г., която г-жа Крищановска определя като гранична за съдбата на постсъветския едър капитал на руска територия, в силата си все още е и самият Михаил Ходорковски, най-богатият човек в тогавашна Русия (чието състояния „Форбс“ оценява на 7 милиарда долара). Така че за намаляване на частта на Елциновия мегабизнес до жалките 15% изобщо не може и дума да става.

През 2003–2007 г. Семейството (в тесния и в широкия смисъл на тази дума) на Борис Елцин активно се бори с „новопутинците“ за кандидатурата за президентски приемник на изборите през 2008 г. Семейството залага на Дмитрий Медведев, а не на Сергей Иванов и Михаил Фрадков, препоръчвани от някои ленинградски сътрудници на Путин. Както вече знаем, приемник става Медведев. Семейството побеждава. Но до окончателното приемане на това решение „семейният кръг“ трябваше да плаши Запада със „силов реванш“, за да убеди Путин в неизбежността да избере приемник с имидж на изявен граждански либерал (сигурно помните характерното изказване на бившия президент и сегашен премиер на Руската федерация: „Свободата е по-добра от несвободата“?). Именно за тази цел бе необходима и „доктрината на Крищановска“. Неслучайно самата началничка на Центъра за изучаване на елитите към Руската академия на науките през 2008 г. — след възцаряването на Медведев — става член на кремълската партия „Единая Россия“, а през 2012 г., след като Путин се връща на трона, напуска тази партия. В случая и дума не може да става за никакви нейни политически люшкания или опозиционност. Сега тя оглавява някакъв си „Клуб на отличничките“ — обединение на социално и финансово активни жени, близки до същата „Единая Россия“, които обаче невинаги подчертават тази близост (поради спадането на авторитета и популярността на „партията на властта“).