Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (5)

Глава 4
В търсене на бащата: 1) Анатолий Собчак

И така през януари (по други данни — през февруари или даже през пролетта) на 1990 г. Путин се връща от Дрезден в Ленинград. Неговото работно място е малко бюро в Ленинградския държавен университет (ЛГУ), в стаичка за трима души. Съседи по стая са му също като него младши и почти в оставка офицери от спецслужбите: Ткаченко (вече покойник, причините за странната му смърт се изясняват) и Муров (понастоящем генерал-полковник, директор на ФСО — Федералната служба за охрана, която отговаря за физическата безопасност на висшите длъжностни лица в Русия). Както вече стана ясно, въпреки официалната му биография непосредствен началник на Путин е заместник-ректорът за международни връзки Юрий Молчанов, а не ректорът Станислав Меркуриев. При президентството на Путин Юрий Молчанов и неговият доведен син Андрей станаха влиятелни политици и бизнесмени. А един от възпитаниците на Молчанов-старши — Сергей Миронов (с прякор Серьога-десантчик, останал от службата му във ВДВ на СА), от 2000 до 2010 г. оглавява Съвета на федерацията (Сената) — Горната палата на руския парламент. Понастоящем Миронов е лидер на партията „Справедлива Русия“, която има представители в парламента (в неговата Долна палата — Държавната дума) и се смята за „социалдемократична опозиция на Негово величество“.

Накратко казано, кариерата на нашия герой тръгва надолу. Той е на 37 години и има чин майор. Няма бъдеще за пукнат грош при съветските обстоятелства, където фактическото уволнение от органите на държавната сигурност се равнява на „черен печат“. Вкъщи го очаква свадливата му жена Людмила, дълбоко разочарована от съдбата и перспективите пред мъжа й. Дотогава тя се занимава изключително с възпитанието на двете им дъщери — Маша (Мария) и Катя (Екатерина), родени в ГДР, практически не е работила никъде и не вижда възможност за собствена кариера. Заплатата на Путин е малка и бъдещият кумир на Вселената е принуден да работи частно като таксиметров шофьор, при това на най-непрестижната съветска лека кола „Запорожец“ (производство на Украинския завод ЗАЗ). (Такива коли съветската държава предоставя безплатно на инвалидите от Втората световна война и от Съветската армия за седем години. Баща ми беше инвалид от СА и аз добре си спомням що за превозно средство е това.) Може да се каже, че на мястото на Путин човек с по-лабилна психика би се застрелял.

Тогава на хоризонта се появява Анатолий Собчак. Той току-що е избран на изборите през март 1990 г. за председател на Ленсъвета, органа на законодателната власт в северната столица. Според официалната версия Собчак се обръща към ректора на Ленинградския държавен университет Меркуриев, където работи почти 20 години преди това, с молба да му препоръча „помощник за приемната с функции на охранител“. По това време Собчак трудно свиква с новата си роля на публичен лидер, призван и длъжен постоянно да общува с жадните за постове и обещания народни маси, и по собственото си признание „се страхува да излезе от кабината си в приемната“, където би могъл да го очаква маниак с брадва или прекалено екзалтирана поклонничка със стиснато в ръката шишенце сярна киселина. Ако се доверим на тази версия, Меркуриев препоръчва Путин, който съгласува това с чекисткото началство и се уволнява от органите на КГБ. Според друга версия обаче, разпространявана от Андрей Иларионов, бивш съветник на Путин по икономическите въпроси в периода 2000–2006 г., В. В. Путин сам, по собствена инициатива, отива при Собчак след някакво масово мероприятие в Ленинград през пролетта на 1990 г. и предлага услугите си като шофьор, при това почти безплатно, което не се връзва много с нашите представи за материалните му затруднения по онова време.

Така или иначе, през лятото на 1990 г. Владимир Путин постъпва на работа в приемната на председателя на Ленсъвет, и от този момент се сдобива с баща, какъвто е търсил цял живот. Собчак се отнася към новия си помощник като към син, оценявайки го по достойнство, използва всички добри качества на Путин и затваря очи за лошите. Само за четири години В. В. П. прави стремителна кариера: от референт с функции на охранител през 1992 г. той става председател на Комитета по външни връзки при кметството на Санкт Петербург, през 1993 г. — заместник-кмет, през 1994 г. — пръв заместник-кмет и фактически дясна ръка на Собчак, на демократа, който, както знаем, органически не понася нищо кагебистко и се бои от страховитата абревиатура КГБ.

Защо се случва това? По различни причини, които ще анализираме в тази глава и по-нататък. Но не може да не подчертаем стартовата позиция. Ако Собчак става баща за Путин, то и обратното е вярно. Путин прави всичко, за да изглежда като син на шефа. Абсолютно верен, предан и най-важното — умеещ да създава физически и психологически комфорт на шефа си, така че отляво той да намира необходимите му документи, а някъде вдясно, сред плюша на задната седалка на държавната „Волга“ — бутилка с любимото си уиски. „Професионалните демократи“ като цяло са хора самовлюбени и късогледи, абсолютно неспособни психически да се приспособят към партньорите си; в новата ситуация те вече не могат да бъдат полезни на Собчак. И Путин, подобно на течност или газ, запълва постепенно, но иначе доста бързо, практически целия му предоставен обем.

Забележете: точно по същия начин и по същото време Александър Коржаков, главният телохранител на Борис Елцин, „го омайва“, избутвайки встрани от „височайшето тяло“ много други съратници. По взаимоотношенията си двойката Коржаков — Елцин много наподобява спойката между Путин и Собчак, особено през ранния период на сътрудничеството им. Друг въпрос е, че Путин стига много далеч, а Коржаков влиза в спор с шефа си и пада от сцената на историята в ямата на оркестъра. Какво да се прави — c’est la vie!^[1]

Полугладното начало на 90-те години изисква да бъде създаден за новата каста властелини поне минимален комфорт и уют след времето на ръждивия изпотрошен съветски душ, дотогава считан за привилегия. То иска нещо съвсем банално — шапка от боброва, а не от заешка кожа; нормален банкет с бутилка коняк на глава, а не с една сельодка на трима; новите богати искат да возят любовниците си не на „Жигули“, а поне на втора ръка „Волво 740“ (вариант „Север“). Ето защо на първа линия излизат професионалните създатели на комфорт и уют. Бих добавил дори, че на преден план излизат не просто помощниците, а завеждащите стопанството с допълнителна функция офицери по безопасността.

Затова пък малко по-късно — в средата на деветдесетте, когато първичният глад на новите стопани на страната, наречена Руска федерация, вече е безусловно утолен, в главен проблем се превръщат средствата за масова информация (СМИ). И затова слугите ще бъдат заменени от прессекретарите като основополагащи носители на влияние. По-умните сред тях (като Путин) успяват да се престроят в движение.