Стивън Кинг
Бурята на века (9)

Седмо действие

 

Джак Карвър се оказва съвсем прав — островните жители, които нямат достатъчно дърва за огрев, както и тези, които живеят в застрашената от приливни вълни зона, вече се запътват към кметството. Едни с мощни високопроходими автомобили, други със снегомобили, а трети — на ски или снегоходки. И дори пронизителният вой на вятъра не може да заглуши рева на градската сирена.

 

По тротоара, приближавайки се към камерата, бавно вървят Джонас Станхоуп и съпругата му Джоана. Не са младежи, но изглеждат в добра, даже спортна форма — като актьори в реклама на протеинови шейкове. И двамата са на снегоходки и дърпат въжета, за които е завързано кресло, закрепено върху детска шейна. В креслото, увита в дебели дрехи и нахлупила мъхеста шапка с огромни размери, седи Кора Станхоуп — майката на Джонас. Тя е на около осемдесет и изглежда не по-малко царствено от кралица Виктория на трона си.

 

ДЖОНАС: Как се чувстваш, мамо?

 

КОРА: Като майска роза напролет.

 

ДЖОНАС: Ами ти, Джо?

 

ДЖОАНА (с малко мрачен тон): Не се тревожи, ще се справя.

 

Те свиват по паркинга пред кметството. Самият паркинг бързо се запълва от най-различни превозни средства, способни да се движат в такива условия. Пред самото здание стърчат чифтове ски и снегоходки, забити в дълбоките преспи. Самата сграда е осветена — благодарение на големия генератор — като презокеански лайнер сред разпенени вълни и излъчва примамлив комфорт и сигурност в тази тревожна нощ. Навярно по същия начин е изглеждал и „Титаник“, преди да връхлети върху смъртоносния айсберг.

 

Хората пристъпват към скованите от снега и леда стълби; гласовете им са развълнувани и уплашени. Вече сме се срещнали с голям брой персонажи и виждаме много познати физиономии, които сме запомнили от стълпотворенията в супермаркета и улицата пред къщата на Марта.

 

Ето — от един джип с двойно предаване излизат Джил и Анди Робишо. Джил разкопчава ремъците на детското столче и вдига своя петгодишен син Хари (видели сме и него — сред малчуганите в детската градина на Моли), а междувременно Анди се приближава към семейство Станхоуп.

 

АНДИ: Как сте, Станхоуп? Каква нощ, а?

 

ДЖОНАС: Не думай. Добре сме, Анди.

 

Съпругата му Джоана едва ли би отговорила така. Тя е запъхтяна и използва неочакваната почивка, за да се наведе и да подпре ръце върху коленете си, докато дишането й се нормализира.

 

АНДИ: Имаш ли нужда от помощ, Джоана?

 

КОРА (или Нейно императорско величество): Нищо й няма, господин Робишо. Просто има нужда от малко свеж въздух. Нали, Джоана?

 

Джоана дарява свекърва си с такава усмивка, която сякаш казва: „Благодаря ти! Да знаеш с какво удоволствие бих натикала някой паркометър в мършавия ти задник!“. Нищо от това не убягва на Анди.

 

АНДИ: Ще ни помогнеш ли за бебето, Джо? Междувременно аз ще те отменя тук.

 

ДЖОАНА (с дълбока благодарност): С удоволствие.

 

Анди заема мястото й в импровизирания впряг, а Джоана отива при Джил. Кора хвърля изпепеляващ поглед на снаха си, който сякаш крещи: „Дезертьор!“.

 

От един грамаден шевролет събърбан на доста годинки излизат Дейви Хоупуел, родителите му и госпожа Кингсбъри.

 

ДЖОНАС: Е, Анди, готов ли си?

 

АНДИ (възторжено, бог да го поживи): Дий!

 

И двамата мъже започват да теглят подвижния трон на старата дама към кметството. Кора е вирнала царствено тънкия си, типичен за жителите на Нова Англия нос. Джил и Джоана пристъпват подире им и си бъбрят оживено. Хари, който е опакован в цяла камара зимни дрехи, щъка до майка си, държейки я за ръка.

 

Урсула, Тес Марчънт и Тавия Годсоу регистрират пристигащите, като ги молят да записват всички членове на семействата им, които ще нощуват в сутерена на кметството. Зад гърба им се виждат четирима мъже, които си придават важен вид, но не изглежда да вършат нещо кой знае какво. Това са кметът Роби Бийлс и тримата градски съветници: Джордж Кърби, Бърт Соумс и Хенри Брайт. Хенри е съпругът на Карла Брайт и в момента държи на ръце сина им Франк, когото видяхме в детската градина на Моли. Франк изглежда дълбоко заспал.

 

Отново забелязваме познати лица; на острова не живеят много хора. Всички деца, които виждаме, са още малки и не са тръгнали на училище, а по-големите ги няма, защото са останали от другата страна на пролива.

 

УРСУЛА: Моля всички да се регистрират. Искаме да знаем кой е тук, така че се запишете, преди да слезете долу!

 

Тя хвърля неодобрителен поглед към четиримата мъже, които продължават да стоят без работа и да си бъбрят.

 

БЪРТ СОУМС: А той какво каза?

 

РОБИ: Какво да каже? Всички на север от Каско Бей знаят, че Питър Годсоу продава по четири кила марихуана на всеки килограм омари…

 

Той поглежда към Урсула и Тавия, която отива до склада за още възглавници — работа, до която Роби би паднал само ако му опрат пистолет в главата.

 

РОБИ: Не че го обвинявам — все пак човекът има да издържа пълна с жени къща…

 

Бърт Соумс се кикоти. Джордж Кърби и Хенри Брайт си разменят неловки погледи. Не им допада злобничкият тон на сплетните.

 

ДЖОРДЖ КЪРБИ: Въпросът е откъде тоя тип е разбрал за това?

 

Роби забелва очи, сякаш иска да каже: „Как може да си такъв идиот?“.

 

РОБИ: Сигурно въртят общ бизнес… Защо някой би убил беззащитна стара женица като Марта Кларъндън, освен ако не е друсан до козирката? Обясни ми, съдия Кърби!

 

ХЕНРИ БРАЙТ: Това не обяснява откъде знае, че Кат Уидърс е ходила в Дери, за да направи аборт…

 

ЖЕНСКИ ГЛАС: Урсула! Има ли още одеяла?

 

УРСУЛА: Ей, Роби Бийлс и Хенри Брайт! Момчета, искате ли да слезете долу и да донесете още одеяла от задния склад? Или още не сте свършили с бистренето на политиката?

 

Роби и Хенри се запътват към стълбището. На лицето на Роби е изписана презрителна усмивка, а Хенри изглежда засрамен, че сам не се е досетил да предложи помощта си.

 

РОБИ: Какво ти има, Урсула? Да не си в цикъл?

 

Тя също му хвърля презрителен поглед и отмята косата от лицето си.

 

ТЕС: Роби, не мислиш ли, че е време да пуснем сирената и да привикаме всички вътре?

 

РОБИ: Както гледам, повечето вече са дошли сами. Що се отнася до останалите, те си знаят най-добре… Според мен цялата тази работа със сирената е пълна глупост. Мислиш ли, че нашите баби и дядовци са се събирали в подземието на кметството при всяка буря — като неандерталци, наплашени от малко гръмотевици?

 

УРСУЛА: Не — събирали са се в Методистката църква. Имам една стара фотография, мога да ти я покажа, ако искаш — от бурята от 1927-а. И твоя дядо го има на снимката. Разбърква котела със супата. Хубаво е да видиш, че в рода ти е имало поне един човек, който не е клинчил от общите задължения…

 

Роби е готов да й се нахвърли, но Хенри Брайт го възпира.

 

ХЕНРИ БРАЙТ: Хайде, Роби.

 

Хенри, който все още носи на ръце спящия си син, слиза по стълбите. Джордж Кърби върви подире му. Той е с двайсетина години по-стар от кмета и щом няма нищо против да се занимава с разнасяне на одеяла, и Роби може да се прежали. Или поне да си направи вид, че помага.

 

Урсула, Тавия и Тес се гледат една друга и забелват театрално очи. Междувременно хората продължават да прииждат — постоянно, било по двама, било по трима, докато ревът на бурята ехти навън.

 

УРСУЛА: Хора, записвайте се, преди да слезете долу! Място има за всички, но трябва да знаем кой е тук и кой — не!

 

Виждаме и Моли Андерсън — как държи Ралфи за ръка и изтръсква снега от косата си.

 

МОЛИ: Урсула, виждала ли си Майк?

 

УРСУЛА: Не, но можем да го чуем по радиото, ако се обади. (Тя посочва радиостанцията.) Поне да има някаква полза от тая джаджа. Хайде, оставете си палтата и слизайте долу.

 

МОЛИ: Иначе как върви?

 

УРСУЛА: Ами забавляваме се. Здрасти, Ралфи!

 

РАЛФИ: Здрасти!

 

Моли прикляква и започва да разопакова Ралфи от катовете топли дрехи. Покрай тях виждаме и още хора, които търсят подслон в кметството. Навън снегът и вятърът продължават да безчинстват.

 

Пожарната кола, която видяхме да мият сутринта пред сградата, отдавна я няма. Вратата се отваря и на прага й се показва Фърд Андрюс, който тъкмо пристяга качулката си. Погледът му е насочен към…

 

Приливът е достигнал своя връх. Материкът изобщо не се вижда зад сиво-черната завеса. Из пролива вилнеят такива огромни вълни, каквито можеш да зърнеш само в кошмарен сън. Те се стоварват върху пристана — ритмично и неумолимо — покривайки с пяна и пръски продълговатата постройка на „Годсоу“.

 

Намираме се в просторно продълговато помещение, пълно с кошове за улов на омари и всякакви риболовни принадлежности и оборудване. На едната стена са закачени множество дъждобрани, непромокаеми шлифери и високи гумени ботуши. Ревът на бурята е приглушен, но пак ехти застрашително отвъд стените. Прозорците са покрити с пяна и пръски.

 

Камерата се движи по коридора между кошовете и минава покрай продълговат контейнер, пълен с живи омари. После завива и виждаме как няколко плъха се разбягват във всички посоки. В прашния проход между контейнера и стената се издига някакъв обемист предмет, покрит с одеяла.

 

Вятърът вие. Постройката проскърцва. Изведнъж прозорецът се пръсва на парчета под напора на поредната вълна и навред хвърчат стъкла. През зейналия отвор нахлуват вода и сняг. Вятърът отмята одеялото от единия край на покрития обект и пред погледа ни се разкриват множество бали с марихуана, опаковани в полиетилен.

 

Закачените на тавана кошове се клатят и потракват. Още един прозорец се пръсва със звън.

 

Единствено няколко лампи продължават да светят. Чуваме — макар и едва-едва — приглушеното бръмчене на генератора. На паркинга са останали само два автомобила — малката кола на Моли и един покрит със сняг пикап с надпис ГОДСОУ-РИБА И ОМАРИ.

 

Кръстословицата почти е решена. Хач добавя още една дума.

 

Хач се протяга и се надига от стола. В килията Линож продължава да си седи в същата поза, опрял гръб в стената и отпуснал глава между раздалечените си колене.

 

ХАЧ: Трябва да отскоча до тоалетната. Искаш ли да ти взема нещо за пиене, Пит? Кафе или безалкохолно?

 

Питър не отговаря. В скута му продължава да лежи същият лист хартия, който е свалил от таблото, но в момента е обърнат с текста на обявата нагоре. Очите му са разширени, погледът му е празен и безизразен.

 

ХАЧ: Питър? Ало, Земята вика Питър.

 

Хач маха с ръка пред лицето на Питър. Той примигва и съзнанието му — или някакво подобие на съзнание — се връща в очите му. Той вдига поглед към Хач.

 

ПИТЪР: Какво?

 

ХАЧ: Попитах те дали искаш безалкохолно или кафе.

 

ПИТЪР: Не, мерси.

 

ХАЧ (обръща се към вратата, но се спира): Добре ли си?

 

ПИТЪР (след кратка пауза): Аха. Днес беше такава лудница покрай проклетата буря, че сигурно съм заспал с отворени очи… Извинявай.

 

ХАЧ: Няма нищо. Само гледай да издържиш още малко. Джак Карвър и Кърк Фрийман трябва да дойдат след двайсетина минути.

 

Хач грабва едно списание, за да има какво да чете в тоалетната, и излиза.

 

Очите му потъмняват. Той се взира в Питър и устните му се мърдат беззвучно.

 

Очите на Питър отново са изпразнени от съдържание. Изведнъж на лицето му се появява сянката на бастуна на Линож. Питър поглежда нагоре към…

 

Бастунът виси от гредата. Окървавената вълча глава се озъбва.

 

Питър се изправя и прекосява бавно помещението. Все още стиска в ръката си листа, на който бе писал. Застава точно под бастунчето. Линож седи на нара и го наблюдава, застинал като статуя; единствените признаци на живот се наблюдават в зловещите му очи. Питър се спира до един вграден в стената шкаф и го отваря. Там има най-различни инструменти и принадлежности. Той взема намотаното на кълбо въже.

 

На брега, точно където се намира складът на Годсоу, се стоварва гигантска вълна. Трясъкът на цепещо се дърво се чува въпреки страшния грохот на бурята.

 

ФЪРД АНДРЮС: О… мили… боже! (Повишава глас.) Лойд! Лойд, трябва да видиш това!

 

В гаража са паркирани две ябълковозелени пожарни коли. Прозорецът на едната е свален наполовина и оттам се подава окървавената вълча глава на бастуна на Линож. До пожарната кола се вижда Лойд — лицето му е също тъй безизразно като това на Питър Годсоу. В едната си ръка държи кутия с червена боя, а в другата — четка. Погълнат е от това, което върши, и го върши с отдадеността на един Мане или Ван Гог.

 

ФЪРД АНДРЮС (глас зад кадър): Лойд! Вълните ще отнесат дока на Годсоу! Ще отнесат целия пристан!

 

Лойд Уишман не му обръща внимание. Цялото му внимание е погълнато от четката.

 

Бастунът вече не виси от гредата — на мястото, където допреди малко се е намирал, сега виси въже. На заден план се вижда Линож — седи на нара с хищно изражение, а очите му преливат в черно и алено.

 

Още една гигантска вълна връхлита градския пристан, като откъсва от него голямо парче и завлича малката лодка, която някой нехайно е завързал там. Следващата вълна си отхапва голям къс от самия склад.

 

Камерата надзърта през зейналата в единия край на постройката огромна дупка, през която се виждат ампутираният пристан и беснеещите вълни на прилива. Една от тях се стоварва върху камерата, като наводнява кейовете и залива вътрешността на склада. Из помещението се понасят кошове за улов на омари. Големият контейнер се преобръща и освобождава десетки омари — ненадейна и неочаквана отмяна на смъртната им присъда. Когато голямата вълна отстъпва, понася със себе си и балите с марихуана от другия край на помещението.

 

ФЪРД АНДРЮС (реве с пълно гърло): Най-добре зарежи всичко, Лойд, и ела да видиш нещо, което няма да забравиш! Склада на Годсоу вече го няма, представяш ли си?

 

Разсъдъка на Лойд също го няма. Докато привършва работата си, камерата се отмества и ни показва какво е написал с големи печатни букви върху ябълковозелената пожарна кола. Над златистия надпис ДОБРОВОЛЧЕСКА ПОЖАРНА КОМАНДА — ЛИТЪЛ ТОЛ се чете следното послание:

ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ,

И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

ФЪРД АНДРЮС (глас зад кадър): Излизай, Лойд, да те вземат дяволите! Проклетите вълни ще отнесат целия пристан!

 

Лойд продължава да не му обръща внимание. Той оставя кутията с боя върху стъпенката на пожарната кола и внимателно поставя четката отгоре й. Междувременно виждаме, че бастуна, който се подаваше през единия прозорец, вече го няма… ако изобщо е бил там. Може би е присъствал само във въображението на Лойд Уишман.

 

Лойд отваря страничния люк, зад който има вградено отделение с инструменти, и изважда оттам пожарникарската брадва.

 

Питър Годсоу се е качил върху стола, на който допреди малко е седял. Очите му са стъклени и пусти. Краят на въжето, което е провесил през гредата, е завързан на примка, а самата примка е нахлузена на шията му. На гърдите си е закачил „домашната си работа“ — листа, запълнен от горе до долу с думите ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, сред които се забелязват множество нарисувани бастуни. Най-отгоре, с огромни букви (досущ като заглавие) е изписано следното:

ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ,

И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

 

Устните му беззвучно се движат. Сякаш изричат неведомо заклинание. Очите му приличат на огромни черни дупки, бълващи алени пламъци.

 

Лойд държи брадвата, чието острие е насочено точно към лицето му. Хванал е ръкохватката не в края, а под самото острие — по принцип брадва се държи така, когато искаш да си нацепиш подпалки за камината… или да си разцепиш лицето на две.

 

Устните му започват да се движат по-бързо. Зловещите му очи сякаш са се уголемили. Ръцете му са свити в юмруци пред лицето му.

 

Фърд Андрюс стои пред пожарната с изкривено от страх лице и виснала челюст.

 

ФЪРД АНДРЮС: Да ме вземат мътните!

 

Към брега, през плътната завеса от сняг се носи чудовищна вълна — почти цунами.

 

Той рязко изритва стола и краката му увисват, ритайки, във въздуха.

 

Пред нея и пристанът, и сградата на Годсоу изглеждат миниатюрни.

 

Той си налива кафе и рязко се обръща към вратата на полицейския кабинет, сепнат от изтракването на прекатурен стол.

 

ХАЧ: Питър?

 

Тя описва светкавична дъга и излиза от кадър. В същия миг чуваме отвратителен звук — сякаш някой е стоварил с всичка сила дланта си върху гъста кал.

 

Камерата снима откъм склада и ни показва пролива… но изведнъж гледката е закрита от стремително приближаващата се гигантска вълна. Не се вижда нищо друго освен клокочеща и пенеща се сива маса. Вълната се разбива в постройката и камерата се озовава под водата. Пред обектива се мяркат изпотрошени кошове за омари, бали с марихуана и един омар с все още завързани щипки^[1] на фона на безброй мехурчета.

 

Всичко, което е останало от пристана, е или потопено, или напълно разрушено. Когато се отдръпва обратно в океана, вълната отнася със себе си цяла върволица от лодки, такелаж, кнехтове, гумени уплътнения и прочее. Даже ни се струва, че зърваме табелата (или част от нея) с надпис ГОДСОУ — РИБА И ОМАРИ, преди да се изгуби завинаги в мътния въртоп.

 

В кметството изведнъж се възцарява тишина. Сега, след като всички са притихнали, пращенето и съскането на радиостанцията ехтят с изненадваща сила. Хората се обръщат към вратата.

 

РАЛФИ: Мамо, какво има?

 

МОЛИ: Нищо, слънчице.

 

ДЖОНАС: Какво, по дяволите, беше това?

 

КОРА: Градският пристан потъна.

 

Роби се качва по стълбите, съпроводен от Джордж Кърби, Хенри Брайт и Бърт Соумс. От арогантността и високомерието на кмета не е останал и помен.

 

РОБИ: Урсула, пускай сирената.

 

Фърд Андрюс е потресен и изплашен като човек, който току-що е зърнал Сатаната да се взира в него иззад някое дърво. Той рязко се обръща и хуква към вратата на пожарната.

 

Хач влиза в кабинета с картонена чашка в ръка.

 

ХАЧ: Пит? Добре ли си? Чух…

 

Лицето му се изкривява от внезапен ужас. Погледът му се стрелва нагоре — към лицето на човека, който се е обесил на гредата. Картонената чашка пада от ръцете му и кафето се разплисква върху пода и обувките му.

 

ФЪРД АНДРЮС: Лойд! Къде си, Лойд, дяволите да те отнесат дано! Заспа ли там, или…

 

Той заобикаля пожарните коли и се спира. В кадъра стърчат чифт ботуши.

 

ФЪРД АНДРЮС: Лойд? Лойд?

 

Бавно, с огромна неохота Фърд продължава напред, за да види трупа на своя колега. В продължение на секунда-две той стои неподвижно като статуя; потресен е до такава степен, че не може да каже нищо. После изведнъж започва да крещи като жена.

 

Лицето му е застинало в гримаса на върховен ужас.

 

Отстрани на пожарната кола пише с огромни кървавочервени букви:

ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ,

И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА

 

Плюс множество зловещи рисунки на танцуващи бастунчета.

 

Всички написани от него думи в кръстословицата са изчезнали. По цялата кръстословица — по вертикала и хоризонтала — са изписани думите: ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА. А в центъра на всяко черно квадратче се вижда миниатюрна рисунка на бастунче.

 

Той се усмихва. Виждат се острите върхове на зъбите му.

 

Почти навсякъде е тъмно, с изключение на кметството. Проехтява сигналът за извънредна ситуация — два къси и един дълъг. Всички в укритието.

 

Образът на Линож се задържа за момент, насложен върху заснежения град, навявайки мисълта, че за жителите на остров Литъл Тол няма укритие… Нито тази нощ, нито когато и да било. Лицето на Линож обаче постепенно започва да избледнява… и екранът потъмнява.