Стивън Кинг
Бурята на века (8)

Шесто действие

 

Почти същата сцена като предишната, но по-късно през деня. Светлината е намаляла. Вятърът фучи и вие.

 

Гледаме надолу към бушуващия океан през жиците на електропреносната мрежа. Изведнъж се чува страшен трясък и един огромен бор рухва върху далекопровода. Дъжд от искри.

 

Всички светлини внезапно угасват — в това число и висящият светофар на кръстовището.

 

Светлините изгасват.

 

ХАЧ: По дяволите!

 

Питър не му отговаря. Взира се в…

 

Линож се е превърнал в тъмен силует. Единствено очите му блестят в мрака. Те сияят в алено… все едно са очи на вълк.

 

Хач рови из чекмеджето на бюрото си. Когато най-накрая намира фенерче, Питър го сграбчва за ръката.

 

ПИТЪР ГОДСОУ: Погледни го!

 

Сепнат, Хач рязко се обръща. Арестантът си седи в същата поза, но онова зловещо сияние е изчезнало от очите му. Хач включва фенерчето и насочва лъча към лицето на Линож. Погледът на Линож е абсолютно невъзмутим.

 

ХАЧ (обръща се към Питър): Какво?

 

ПИТЪР ГОДСОУ: Стори ми се, че… Няма значение.

 

Озадачен (и малко уплашен), Питър отново поглежда към Линож.

 

ХАЧ: Май си пушил твърде много от това, което продаваш.

 

ПИТЪР ГОДСОУ (със смесица от срам и злост): Затваряй си устата, Хач. Не говори за неща, които не разбираш.

 

Изглежда, само двамата са останали в супермаркета. След спирането на тока в магазина е много тъмно — въпреки големите витрини. Майк отваря разпределителната кутия на стената и бърника из бушоните.

 

Вляво от товарната рампа има неголяма пристройка с надпис ГЕНЕРАТОР. Чуваме как моторът му се събужда за живот и от ауспуховата тръба излиза синкав дим, който вятърът тутакси разнася.

 

Лампите отново светват. Хач въздъхва облекчено.

 

ХАЧ: Ей… Пит?

 

Хач иска да се извини, иска и Питър да му помогне малко, но Питър май не е в настроение за това. Той се отдръпва настрани и се взира в информационния бюлетин на стената.

 

ХАЧ: Пит, прекалих малко.

 

ПИТЪР ГОДСОУ: Малко ли?

 

Питър се обръща и хвърля бърз поглед към Линож. Линож го гледа с едва доловима усмивка.

 

ПИТЪР ГОДСОУ: Какво си ме зяпнал?

 

Линож не казва нищо; просто го наблюдава, а на устните му все още танцува неизменната му усмивка. Питър неспокойно се обръща към таблото за обяви. Хач поглежда гузно към Питър; личи си, че съжалява за прибързаното си подмятане.

 

Тес носи парка, дебели ръкавици и високи гумени ботуши. Олюлява се под напора на силния вятър и се налага Майк да я придържа. Той отива до една от витрините встрани от вратата. В долната част на витрината се виждат две ръчки. Майк хваща едната, а Тес — другата. Докато въртят ръчките, разговарят (или по-скоро викат, за да се чуят). Постепенно пред стъклото се спускат жалузите против буря.

 

МАЙК: Ще се справиш ли? Мога да те откарам до вас.

 

ТЕС: Не съм ти в посоката. А и живея само през шест къщи, както знаеш. Не съм дете, ще се справя.

 

Майк кимва и й се усмихва. Двамата се насочват към другата витрина, за да спуснат и там жалузите.

 

ТЕС: Майк? Имаш ли представа защо е дошъл тук? И защо му е трябвало да убива Марта?

 

МАЙК: Идея си нямам. Хайде, прибирай се вкъщи, Тес. Запали си камината и се стопли добре. Аз ще заключа.

 

Приключват с жалузите и слизат по стъпалата. Тес потреперва и пристяга качулката си при поредния порив на вятъра.

 

ТЕС: Не го изпускай от очи. Последното, което ни трябва, е да тръгне да вилнее из града в това… (Кимва с глава към небето.) … дяволско време.

 

МАЙК: Не се притеснявай.

 

Тя задържа погледа си върху него и видяното, изглежда, я успокоява. Кимва с глава и се спуска по заснежените стъпала, държейки се здраво за парапета. Едва когато е с гръб към Майк, той си позволява да се отпусне и по изражението му виждаме колко разтревожен е всъщност. Влиза в магазина, заключва вратата, обръща табелката от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО и спуска щорите.

 

В кабинета влиза Майк. Той изтръсква снега от обувките си и се оглежда. Хач е намерил още едно фенерче и е извадил няколко свещи. Питър Годсоу все още разглежда таблото за обяви. Майк се приближава до него и изважда лист хартия от задния си джоб.

 

МАЙК: Всичко наред ли е?

 

ХАЧ: Горе-долу, да… Само дето не можах да се свържа с щатската полиция в Мачаяс. Не можах да се свържа с никого.

 

МАЙК: Защо ли не съм изненадан?

 

Той закача на таблото написания на ръка график с дежурствата и Питър незабавно започва да го изучава. Майк се приближава до бюрото и отваря долното чекмедже.

 

МАЙК (обръща се към Хач): Ти и Питър сте до осем тази вечер, Кърк Фрийман и Джак Карвър са от осем до полунощ, Роби Бийлс и Сони Бротиган са от полунощ до четири сутринта, Били Соумс и Джони Хариман — от четири до осем. След това ще измислим нещо.

 

Майк изважда от чекмеджето неголямо куфарче и фотоапарат „Полароид“. Затваря чекмеджето и се обръща към другите двама, очаквайки коментарите им. Обаче получава само неловко мълчание.

 

МАЙК: Кажете, графикът устройва ли ви?

 

ХАЧ (твърде ентусиазирано): Да, разбира се.

 

ПИТЪР: И мен ме устройва.

 

Майк ги гледа изпитателно и започва да се досеща откъде духа вятърът. Отваря куфарчето и ние виждаме множество предмети, които биха могли да ви потрябват, ако сте представител на полицията в малко градче (голям прожектор, бинтове, аптечка за първа помощ и така нататък). Прибира фотоапарата вътре.

 

МАЙК: Стойте нащрек. И двамата. Разбрахте ли?

 

Никакъв отговор. Хач е леко смутен. Питър е навъсен. Майк насочва вниманието си към Линож, който отговаря на погледа му с неизменната си усмивка.

 

МАЙК (обръща се към Линож): По-късно ще си поговорим.

 

Майк затваря куфарчето и се обръща към вратата. Мощен порив на вятъра връхлита сградата и тя проскърцва. Чува се силен трясък, сякаш нещо се е разбило отвън. Хач потръпва.

 

ХАЧ: Какво ще правим с него, ако Роби и Урсула решат да пуснат сирената и привикат всички в укритието? Във всеки случай не можем да го пуснем при хората с одеяло и чиния със супа.

 

МАЙК: Не знам. Предполагам, че ще трябва да останем тук с него.

 

ПИТЪР: За да бъдем отнесени от бурята?

 

МАЙК: Искаш ли да се прибираш, Пит?

 

ПИТЪР: Не.

 

Майк кимва и излиза.

 

Служебният джип си пробива път през преспите и валящите се по земята клони и спира пред портичката на Марта. Майк излиза от колата и тръгва по пътечката. В едната си ръка носи куфарчето. Бурята е станала по-свирепа от всякога; поривите на вятъра буквално запращат Майк ту в една, ту в друга посока. Той се изкачва предпазливо по заледените стъпала на верандата.

 

Майк отваря куфарчето и изважда прожектора и фотоапарата. После закача полароида на врата си. Вятърът стене и клоните на близките дървета драскат по верандата. Майк се озърта неспокойно и отново насочва вниманието си към куфарчето. Изважда ролка бяла залепваща лента и тънък маркер. Като притиска прожектора (който вече е включен) към гърдите си, Майк откъсва част от лентата и я залепя на вратата на Марта. Маха капачката на маркера, замисля се и пише с големи печатни букви: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ! НЕ ВЛИЗАЙ! ПОЛИЦАЙ МАЙКЪЛ АНДЕРСЪН. После нахлузва ролката на ръката си (като гривна) и отваря вратата.

 

Навежда се, взема проходилката от земята и я оставя в дневната. После затваря куфарчето, вдига го и пристъпва в къщата.

 

Майк пъха включения прожектор в джоба на шубата си. Лъчът светва нагоре към тавана. Самият Майк прилича на неясен, смътен силует, прокрадващ се в тъмнината, обаче виждаме как вдига фотоапарата към лицето си.

 

Светкавица! След която виждаме:

 

Лицето й е подпухнало и плувнало в кръв. Кадърът се задържа за секунда и рязко помръква. ЗАБЕЛЕЖКА: този кадър и следващите трябва да изглеждат като снимки от местопрестъпление… като веществени доказателства пред съда, в каквито ще се превърнат някой ден. Или поне така си мисли Майк.

 

Майк се обръща, пъха готовата снимка в джоба си и отново натиска бутона за снимане.

 

Светкавица! След която виждаме:

 

Лодки в морето. Градският пристан през 1920 година. Стар форд, който пухти нагоре по Атлантик Стрийт — 1928 година. Девойки на пикник край фара. Всички снимки са опръскани с кръв. Между тях, върху тапетите, кървавите петна са далеч по-големи и многобройни.

 

Смътният силует, в който се е превърнал Майк Андерсън, се привежда леко.

 

Светкавица! След която виждаме:

 

Майк бавно пристъпва към всекидневната.

 

Обстановката в хола е доста зловеща — мебелите са потънали в мрак, а навън ехти призрачният вой на вятъра. Дърветата стенат агонизиращо, а клоните им блъскат по стените.

 

Майк пристъпва напред, а лъчът на прожектора му продължава да осветява тавана. По някое време Майк се препъва в нещо и по земята се стрелва някаква тъмна форма. Тя се удря в крака на любимото кресло на Марта и рикошира. Майк тръгва подире й, изважда прожектора от джоба си и случайно го насочва към камерата. Той се взира в тайнствения предмет, който ние все още не можем да видим. Накрая Майк връща прожектора в джоба си, вдига фотоапарата и се навежда.

 

Светкавица! След която виждаме:

 

Цялата в кървави петна, топката на Дейви прилича на кошмарна планета от зловеща вселена.

 

В тъмното помещение Майк откъсва ново парче от лентата и пише отгоре му: ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО. После го залепя върху топката. Заобикаля креслото и насочва фотоапарата към телевизора.

 

Светкавица! След която виждаме:

 

Екранът и кинескопът са разбити. През назъбената дупка се виждат електронните вътрешности на уреда. Самият той прилича на грозно извадено око.

 

Майк се мръщи недоумяващо, загледан в телевизора. Двамата с Хач действително бяха чули проклетата джаджа. Без съмнение. Майк пристъпва внимателно към него, обръща се и вдига фотоапарата.

 

Светкавица! След която виждаме:

 

Креслото е тъмно и окървавено; страховито като оръдие за мъчение. Чинията с курабийки все още си стои до креслото, както и оплесканата с кръв чашка.

 

Майк иска да направи още една снимка. Вдига фотоапарата, но ненадейно се спира. Взира се в:

 

Там има нещо — точно над свода. Някакъв надпис. Можем да го видим, обаче е прекалено тъмно, за да го прочетем.

 

Майк насочва фотоапарата нагоре, фокусира и…

 

Светкавица!

 

Това е послание, написано с кръвта на Марта Кларъндън: ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА. Над надписа има следната рисунка:

 

 

Може да ни говори нещо, а може и да не ни говори.

 

Майк е потресен. Шокиран. Въпреки това е твърдо решен да довърши работата си. Вдига отново фотоапарата, за да направи още една снимка на креслото.

 

Светкавица!

 

Този път върху подлакътниците има нещо. Бастунът на Линож. Омазаната с кръв вълча глава се зъби срещу ослепителната светлина на светкавицата. Ако не ни е бил ясен смисълът на рисунката на стената, вече нямаме никакви съмнения относно символиката му.

 

Фотоапаратът изпада от ръцете му. Ако не беше прокараният през врата му ремък, със сигурност щеше да тупне на пода. Реакцията на Майк е разбираема. Предишния път на креслото нямаше бастун. Брутален порив на вятъра и прозорецът зад Майк се пръсва на парчета, които се разлетяват из дневната. Снегът нахлува в помещението, завихрен в шемета на призрачни въртопи. Завесите се гърчат като ръце на привидения.

 

Майк е вледенен от страх (както и ние, надявам се), но бързо идва на себе си. Опитва се да закрие прозореца със завесите. Те плющят и се мятат; Майк избутва една маса до прозореца, за да ги застопори. После се обръща към креслото на Марта… и неочаквано появилия се там бастун. Навежда се над креслото и вдига фотоапарата.

 

Светкавица! След която виждаме:

 

Тя се взира хищно в нас с хищната си муцуна и окървавени зъби, досущ като призрачен вълк, озарен от мълниите на гръмотевична буря.

 

За миг-два той остава на мястото си, докато се опитва да се вземе в ръце. Пъха в джоба си последната фотография, откъсва още малко от залепващата лента и маркира бастуна. На лентата пише: ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО и ПРЕДПОЛАГАЕМО ОРЪДИЕ НА УБИЙСТВОТО.

 

Майк влиза вътре, маха декоративната украса от центъра на масата и издърпва бялата ленена покривка.

 

Майк излиза от трапезарията и се приближава до тъмните очертания на трупа на Марта. Изведнъж забелязва нещо на стената до вратата. Щом насочва натам лъча на прожектора, Майк вижда, че това е закачалка за ключове във формата на голям ключ. Майк приближава прожектора и бързо намира необходимия му набор от ключове, след което ги взема от закачалката.

 

Върху етикетчето на единия с разкривения старчески почерк на Марта Кларъндън е изписано: ВХОДНА ВРАТА.

 

Той прибира ключовете в джоба си, след което оставя куфарчето на стълбите.

 

МАЙК: Съжалявам, госпожо Кларъндън.

 

Майк покрива трупа с покривката и вдига куфарчето си. После отваря входната врата — но не широко, а колкото да се провре — и излиза сред ревящата виелица. Вече е нощ.

 

Той използва ключа на Марта, за да заключи входната врата. Проверява дали е заключено, след което се обръща и крачи през снега към служебния джип.

 

Едва виждаме къщата през плътния саван на обилния снеговалеж.

 

Това семейство не разполага с генератор. Кухнята им е осветена от две керосинови лампи, които хвърлят тъмни сенки във всички ъгли. Тримата вечерят — похапват студени сандвичи и пият газирана вода. Всеки път, когато вятърът нададе пронизителен вой и постройката проскърца, Анджела се озърта разтревожено. Съпругът й Джак се занимава с улов на омари и не е толкова притеснен като нея. (Че защо да се притесняваш, когато си стъпил на твърда земя, по дяволите?) Двамата с Бъстър си играят на самолетче. Ролята на самолетче се изпълнява от сандвич с телешки колбас, а отворената уста на Бъстър е хангарът. Джак приближава самолетчето до хангара (издавайки всички съответстващи звуци) и в последния момент го отдалечава. Бъстър се смее от сърце. Тати е толкова забавен!

 

Някъде отвън се чува оглушително изхрущяване, последвано от острия звук на разцепващо се дърво. Анджела сграбчва ръката на Джак.

 

АНДЖЕЛА: Какво беше това?

 

ДЖАК КАРВЪР: Дърво. Съдейки по звука, падна в задния двор на Робишо. Надявам се да не е ударило верандата им.

 

Джак подновява играта със сина си, но този път самолетчето успява да влезе в хангара си. Бъстър отхапва голямо късче и дъвче с наслада.

 

АНДЖЕЛА: Джак, трябва ли да ходиш в магазина?

 

ДЖАК: Аха.

 

БЪСТЪР: Тати ще пази онзи лошия! Да не вземе да избяга! Със самолеееет!

 

ДЖАК: Точно така, момчето ми.

 

Джак отново вкарва самолета в хангара на Бъстър и разрошва косата му, хвърляйки сериозен поглед на Анджела.

 

ДЖАК: Това е положението, скъпа. Всички ще участват. Освен това съм с Кърк. Ще дежурим по двама. Няма страшно, щом си имаш партньор.

 

БЪСТЪР: И аз си имам партньор. Дон Бийлс. Той знае как да се прави на маймуна!

 

ДЖАК: Аха. Със сигурност го е научил от баща си.

 

Анджи се смее и закрива устата си с длан. Джак се усмихва. Бъстър започва да издава маймунски звуци и да се чеше. Типично поведение за петгодишен малчуган по време на вечеря. Родителите му го гледат с всеопрощаваща любов.

 

ДЖАК: Ако чуеш сирената, вземи Бъстър и тръгвайте. Всъщност няма смисъл да я чакаш. Ако положението стане критично, опаковай най-необходимото и тръгвайте. Вземете снегомобила.

 

АНДЖЕЛА: Сигурен ли си?

 

ДЖАК: Абсолютно. Колкото по-рано отидете, толкова подобри легла ще си изберете. Народът вече тръгна натам. Видях светлините. (Той вирва брадичка към прозореца.) Дали ще сте тук, или там, когато ми свърши дежурството… няма значение. Не се безпокойте, ще ви намеря.

 

Той й се усмихва. Успокоена, тя също му се усмихва в отговор. В същия миг вятърът надава кошмарен писък. Усмивките изчезват от лицата им. Някъде в далечината ехти адският тътен на прибоя.

 

ДЖАК: Като гледам накъде вървят нещата, в близките четирийсет и осем часа сутеренът на кметството ще бъде най-безопасното място на острова. Не ми се мисли що за щормова вълна ще ни връхлети довечера…

 

АНДЖЕЛА: Защо от всички възможни дни този човек трябваше да дойде тук точно днес?

 

БЪСТЪР: Мамо, а какво е направил този лош човек?

 

Ето пак — на децата нищо не им убягва. Анджела се навежда и го целува.

 

АНДЖЕЛА: Открадна луната и донесе вятъра. Искаш ли още един сандвич, момчето ми?

 

БЪСТЪР: Да! Тате, искам пак да си играем на самолетче!

 

Вълните се надигат по-високо откогато и да било.

 

Кулата на фара се е превърнала в неясен силует сред хаоса от сняг. Светлинният сноп проблясва периодично, прорязвайки тъмнината, след което отново се възцарява мрак.

 

Вятърът изтръгва висящия светофар на кръстовището и той се понася като йо-йо във въздуха, преди да тупне в дълбоките преспи на заснежената улица.

 

Зад решетките виждаме Линож — той си седи в същата поза както преди, а стръвното му лице сякаш е рамкирано от леко раздалечените му колене. Изглежда съсредоточен и погълнат от мислите си, а на устните му все още цари онази ехидна, загатната усмивка.

 

Хач е отворил лаптопа си и на екрана му се вижда играта с кръстословици, от която е погълнат. Изобщо не забелязва, че Питър седи пред таблото за обяви и се взира в Линож с разширени, безизразни очи. Питър е хипнотизиран.

 

Усмивката му става по-широка. Очите му потъмняват до черно и в тях отново припламват алените отблясъци.

 

Без да откъсва очи от Линож, Питър се пресяга зад гърба си и сваля от таблото някакво старо обявление на Министерството на рибарството. Обръща го от другата страна. В нагръдния му джоб има химикалка. Щраква я и започва да пише по чистата страна на листа. Нито веднъж не поглежда надолу; погледът му е прикован в Линож.

 

ХАЧ (без да се откъсва от монитора на лаптопа си): Кажи, Пит — знаеш ли какво е „тиролски масив“? Четири букви.

 

Линож се усмихва и устните му се движат беззвучно.

 

ПИТЪР: Алпи.

 

ХАЧ: Разбира се. (Трака по клавиатурата.) Тази игра е голяма работа. Ако искаш, по-късно ще ти дам да я пробваш.

 

ПИТЪР: Може.

 

Гласът му звучи съвсем нормално, но очите му са вперени в Линож. Химикалката му не спира нито за миг; дори не забавя забързаното си темпо.

 

С големи и разкривени печатни букви там пише: ДАЙТЕ МИ ДАЙТЕ МИ ДАЙТЕ МИ ДАЙТЕ МИ ТОВА КОЕТО ИСКАМ ТОВА КОЕТО ИСКАМ ТОВА КОЕТО ИСКАМ ТОВА КОЕТО ИСКАМ. А около тези думи, досущ като странни кодирани символи от монашески ръкопис, се забелязват множество изображения, наподобяващи рисунката, която видяхме на стената над вратата в дома на Марта. Изображения на бастуни.

 

Черните му хищнически очи са изпълнени с алени отблясъци. Виждаме върховете на неестествено дългите му и остри зъби.

 

Вятърът надава демоничните си вопли. Дърветата се огъват под съкрушителния устрем на виелицата, а клонките им пукат и трещят.

 

Всички сгради са покрити със сняг; главната улица и Атлантик Стрийт са целите в огромни преспи. Само тук-там блещукат светлинки. Пред нас е град, тотално изолиран от останалия свят. Този кадър задържа в продължение на секунда-две, след което…