Стивън Кинг
Бурята на века (16)

Седмо действие

 

Снегът вали все тъй интензивно. Сградите са полузаринати от гигантските преспи. Краищата на електрическите жици се губят под снега. Сцената прилича на онази, която видяхме в сънищата с репортера, само дето в реалния живот снеговалежът не спира.

 

Куполът с мемориалната камбана е почти затрупан, а самата сграда на кметството изглежда някак призрачно. Вятърът вие все тъй свирепо, без да показва никакви признаци на утихване.

 

Около половината от островните жители, потърсили укритие в кметството, седят на дървените скамейки с чинии на коленете си, похапват палачинки и пият сок. В дъното на залата се вижда импровизиран бюфет, където Госпожа Кингсбъри (с яркочервена ловна шапка с обърната назад козирка — досущ като някой гангстер) и Тес Марчънт обслужват ранобудните си съграждани. Към палачинките човек може да си вземе сок, кафе и студена овесена каша.

 

Закусващите са изключително тихи. Почти всички изглеждат потънали в себе си и леко изплашени. Всички семейства с малки деца вече са будни (и как няма да са будни, когато малчуганите стават рано?) и сред тях виждаме фамилиите Хачър и Андерсън. Майк храни Ралфи с палачинки, а Хач прави същото с Пипа. Съпругите им пият кафе и си говорят тихичко.

 

Изведнъж страничната врата се отваря и в залата нахлуват вятърът, снегът и разтрепераният Джони Хариман.

 

ДЖОНИ: Майк! Ей, Майки! Никога през живота си не съм виждал такава щормова вълна! Мисля, че фарът ще рухне… Ей богу, ще рухне!

 

Сред островните жители пробягва вълна на безпокойство. Те започват да си шушукат нервно един на друг. Майк слага Ралфи в скута на Моли и се изправя. Хач също се надига.

 

МАЙК: Хора, чуйте ме добре! Ако ще излизате навън, не се отдалечавайте от сградата! Не забравяйте, че навън всичко е бяло и има опасност от снежна слепота^[1]!

 

Приливът е в разгара си и в скалите се удрят огромни вълни. Почти всяка следваща вълна залива основите на кулата. Миналата нощ фарът успя да издържи щурма на прилива; тази нощ обаче едва ли ще устои.

 

Островните жители са се стълпили пред зданието и разговарят оживено. Някои вдигат циповете на шубите си и се закопчават догоре, други се увиват в шалове, а трети си вдигат качулките и си слагат ски маски.

 

Последните желаещи да видят какво се случва с фара излизат навън. В залата остават само няколко души, които още не са престанали да ядат, плюс седем майки и един баща (Джак Карвър), чиито деца за нищо на света не искат да пропуснат зрелището.

 

РАЛФИ: Мамо, може ли да излезем да погледаме?

 

Моли се споглежда с Мелинда. В очите и на двете се чете както раздразнение, така и умиление (нещо, познато единствено на родителите на малчугани в доучилищна възраст).

 

ПИПА: Моля те, мамо, и аз искам да погледам…

 

Междувременно Дон Бийлс предприема доста по-заповеднически подход към Сандра.

 

ДОН: Дай ми якето, искам да изляза! Хайде, по-бързо!

 

МОЛИ (обръща се към Ралфи): Уф… добре. (Обръща се към Мелинда.) И на мен ми се искаше да изляза. (Обръща се към Ралфи.) Хайде, Ралфи, да намерим якенцето ти…

 

Останалите родители — Линда Сейнт-Пиер, Карла Брайт, Джак Карвър, Джил Робишо — правят същото. Урсула Годсоу обаче посреща с отпор ентусиазма на Сали.

 

УРСУЛА: Мама не може, миличка. Мама е много уморена. Извинявай.

 

САЛИ: Тогава тати ще ме заведе… Къде е тати?

 

Урсула не знае как да й отговори и аха-аха, да се разплаче. Дамите, които чуват този разговор, се разтапят от съчувствие и съжаление. Сали все още не знае, че баща й е мъртъв.

 

ДЖЕНА ФРИЙМАН: Аз ще те изведа, слънчице.

 

Урсула й кима благодарствено.

 

Там са се събрали около седемдесет островни жители. Всички стоят с гръб към нас и всички гледат към океана. Родителите излизат от страничния вход — някои носят децата си, а други вървят заедно с тях, хванати за ръка. От време на време някой затъва в снега до кръста и съгражданите му му помагат да се измъкне. Чува се смях; веселието им помага да се отърсят от спомените за страшния сън.

 

На преден план се спуска черният ствол на бастун, потъващ в снега.

 

Там стои Линож и наблюдава жителите на Литъл Тол през плътната пелена на валящия сняг. Те обаче не го виждат, защото са с гръб към него.

 

Погледнат оттук, фарът е почти неразличим в снега… а от време на време се скрива съвсем от поглед. Точно в момента обаче го виждаме добре — и него, и гигантските вълни, които заливат основите на кулата му.

 

ХАЧ: Майк, според теб ще се срути ли?

 

Моли и Мелинда, придружени от Ралф и Пипа, се присъединяват към съпрузите си. Майк се навежда и вдига Ралфи, без да откъсва поглед от фара.

 

МАЙК: Вероятно да.

 

Върху носа се стоварва страховита вълна, която се завихря и клокочи около кулата. Вятърът вие, снеговалежът се засилва и фарът почти се скрива от поглед — бяло привидение сред свирепата виелица.

 

Водата нахлува в контролната зала през счупените прозорци и залива всички електронни прибори. Летят искри; мониторите на компютрите помръкват.

 

Всъщност не виждаме много, освен няколко сгради и призрачни дървета. Снеговалежът е станал още по-интензивен, а вятърът вдига бели вихрушки, създавайки опасност от дезориентация и снежна слепота.

 

Повечето хора са се скупчили на отделни групички — било семейни, било приятелски. Сони и Ъптон Бел стоят един до друг; до тях се вижда Кърк, по-малката му сестра Джена и мъничката Соли Годсоу, а недалеч от тях са застанали Роби, Сандра и Дон Бийлс. Има и такива обаче, които са без компания. Зад всички се вижда нещо като плътна бяла завеса. Самата сграда на кметството се е превърнала в розовееща сянка.

 

КЪРК: Нищо не виждам!

 

ФЪРД АНДРЮС: Това е проклетата снежна слепота!

 

ДОН БИЙЛС: Тате, къде е фарът?

 

РОБИ (обръща се към Дон): Почакай да утихне вятърът и ще го видиш.

 

ДОН: Искам да утихне веднага!

 

ДЕЙВИ ХОУПУЕЛ (обръща се към Госпожа Кингсбъри): Ето там! Видях лъча му, току-що проблесна! Още се издига!

 

Лъчът на фара проблясва неуверено, става по-ярък и отново изчезва. В този момент отново виждаме гористия нос.

 

ХАЧ: Още стои!

 

Госпожа Кингсбъри е застанала вляво от семейство Хоупуел. Червената й ловджийска шапка вече е обърната с козирката напред. В този миг от снега се появяват две яркожълти ръкавици (явно Линож е разполагал и с втори чифт). Едната запушва устата на Госпожа Кингсбъри, а другата я сграбчва за шията. Жената изведнъж полита назад. Семейство Хоупуел стоят съвсем наблизо, но никой от тях не забелязва нищо; вниманието им е изцяло погълнато от чезнещия сред снежната слепота фар.

 

Надигналата се чудовищна вълна се врязва в скалистия нос, надига уродливата си снага и се стоварва върху фара. И ето че той започва да се накланя.

 

СОНИ: Срутва се… Божичко, фарът се срутва!

 

Недалеч от двамата е застанал жител на острова. Носи омазнена парка с надпис: ОСТРОВНА СЛУЖБА ВОДА И КАНАЛ. Зад него се надига смътна сянка — Линож. Внезапно бастунът изниква пред гърлото му, сграбчен в двата края от жълтите ръкавици. Господин ВОДА И КАНАЛ полита назад към снежната слепота. Нито Сони, нито Ъптон забелязват нещо; разрушителното зрелище сякаш ги е хипнотизирало.

 

Виждаме два черни контура — подметките на господин ВОДА И КАНАЛ. Те се мержелеят за миг във въздуха и изчезват завинаги.

 

Още една огромна вълна връхлита кулата на фара и я залива чак до средата. Чуваме клокоченето на разпенената вода и простенването на пропукващите се тухли. Наклонът на кулата става доста по-сериозен.

 

Контролната зала се накланя… накланя… Всичко е във вода… Незастопорените прибори се плъзгат по все по-стръмния под…

 

Камерата е зад тях и ни ги показва в панорамен кадър от ляво надясно. Над гърбовете им, в далечината, виждаме как кулата на фара се накланя на една страна.

 

Джак е ужасно развълнуван. Той вдига Бъстър и пристъпва напред.

 

ДЖАК: Погледни, Бъстър! Фарът пада!

 

БЪСТЪР: Пада! Фарът пада!

 

Анджела се намира на няколко крачки зад тях. Нито Джак, нито Бъстър виждат жълтите ръкавици, които изскачат от снега, сграбчват Анджела и я завличат зад бялата завеса.

 

Вълните се отдръпват назад. За миг ни се струва, че фарът ще издържи още малко… но той се сгромолясва, като лъчът му продължава да описва кръгове до последния момент. Когато рухва, носът е връхлетян от нова вълна, която залива развалините.

 

Всички са притихнали. Вълнението им се е изпарило. Сега, след като са видели всичко с очите си, им се иска това никога да не се беше случвало.

 

БЪСТЪР: Къде е фарът, тате? Падна ли?

 

ДЖАК (тъжно): Да, приятелче. Фарът падна. (Обръща се.) Анджи, ти видя ли го? Видя ли как…

 

Но там, където е стояла жена му, няма никого.

 

ДЖАК: Анджи? Анджела?

 

Той оглежда насъбралите се хора. Още не е притеснен или уплашен; само е озадачен, че не я вижда.

 

ДЖАК: Ей, Анджи…

 

БЪСТЪР: Мамоооо!

 

Джак поглежда към Орв Бучър, който стои наблизо.

 

ДЖАК: Виждал ли си жена ми?

 

ОРВ: Не съм, Джак. Може да й е станало студено и да се е прибрала вътре.

 

Родителите на Дейви продължават да се взират в далечината, където се е издигал фарът, но Дейви се оглежда и смръщва вежди.

 

ДЕЙВИ: Госпожо Кингсбъри?

 

ГОСПОЖА ХОУПУЕЛ (чува го): Дейви?

 

ДЕЙВИ: Допреди малко беше ей тук!

 

Джак крачи покрай насъбралите се хора, хванал Бъстър за ръката.

 

ДЖАК: Анджи…? (Обръща се към Бъстър.): Сигурно Орв е прав — станало й е студено и е влязла вътре.

 

Наблизо са Алекс Хейбър и Кал Фрийз.

 

КАЛ (оглежда се): Ей, къде се дяна Джордж Кърби?

 

Покрай хората, наизлезли навън, за да видят рухването на фара, вървят Алекс и Кал, които търсят Джордж Кърби; Джак и Бъстър, които викат Анджела; Дейви Хоупуел, който вика Госпожа Кингсбъри, и неколцина други, които викат Бил (навярно това е истинското име на господин ВОДА И КАНАЛ).

 

На лицето на Майк изведнъж се появява страшно прозрение. Той се споглежда с Хач и вижда, че и той си мисли същото. Оставя Ралфи на земята и се обръща към хората.

 

МАЙК: Всички вътре! Всички обратно вътре!

 

МОЛИ: Майк, има ли нещо?

 

Майк не й отговаря. Той се втурва покрай стълпилото се множество и крещи с пълно гърло.

 

МАЙК: Вътре! Всички вътре, веднага! И не се отдалечавайте един от друг!

 

Страхът му се предава на съгражданите му, които започват да се обръщат към кметството. Роби се приближава до Майк.

 

РОБИ: Какво, по дяволите, става?

 

МАЙК: Може и нищо да не е. После ще разберем. Сега вземай жена си и момчето си и влизайте вътре!

 

Майк завърта Роби и го избутва към Сандра и Дон. В същия миг при него идва Джак Карвър с Бъстър.

 

ДЖАК (вече изплашен): Майкъл, виждал ли си Анджела? Беше ей тук…

 

Тогава Роби започва да разбира и бързо отива при Сандра и Дон. Сега не смее да ги изпусне от поглед.

 

МАЙК: Грабвай момчето си и веднага влизай вътре!

 

ДЖАК: Но…

 

МАЙК: Тръгвай, Джак! Веднага!

 

Хората минават покрай него и влизат вътре през страничния вход. Почти всички изглеждат уплашени. Хач се старае да гледа във всички посоки едновременно… което е невъзможно заради обилния снеговалеж.

 

ХАЧ: Госпожо Кингсбъри?… Джордж?… Джордж Кърби?… Бил Тимънс, къде си?

 

Изведнъж забелязва нещо яркочервено и тръгва натам. Вдига шапката на Госпожа Кингсбъри от земята, изтръсква снега от нея и я наблюдава с мрачна физиономия. Майк се приближава до него, подтиквайки съгражданите си да влизат в кметството. Очите на Майк също шарят навсякъде. Двамата са като пастири, опитващи се да защитят смаляващо се стадо.

 

Майк взема шапката от Хач и се взира в нея.

 

МАЙК: Вътре! Всички вътре! Веднага!

 

БЪСТЪР: Тате, къде е мама? Оставихме мама навън! Тате, оставихме мама навън!

 

ДЖАК (започва да плаче): Спокойно, момчето ми, мама е добре.

 

И той помъква Бъстър към вратата, водеща към приемната и стълбището на сутерена.

 

Те сноват по пътеките между скамейките — Моли и Ралфи, семейство Станхоуп, Джони Хариман, Тавия Годсоу, Кърк и Джена Фрийман… Всичките ни стари познайници. Над всяко лице е надвиснала сянката на страха.

 

Снегът продължава да вали, а вятърът продължава да вие. Пред страничния вход на кметството е спрян най-големият снегомобил на острова. Двигателят му работи на празен ход.

 

Скупчени пред вратата стоят Майк, Сони, Хенри Брайт и Кърк Фрийман. Изпращат ги Моли, Хач и Тес Марчънт. Отново се налага всички да крещят, за да надвикат бурята.

 

МОЛИ: Сигурен ли си, че това е необходимо?

 

МАЙК: Не, но нямаме прогноза за времето и е най-добре да се подсигурим. А и в магазина има неща, от които се нуждаем!

 

МОЛИ: Портокаловият сок не си заслужава риска да се натресете на оня психопат!

 

МАЙК: Няма да посмее да ни нападне четиримата.

 

МОЛИ: Обещай ми, че ще се пазиш.

 

МАЙК: Обещавам. (Обръща се към Хач.) Всеки да пази партньора си. Никой да не остава сам.

 

ХАЧ: Точно така. Внимавайте, момчета.

 

СОНИ: Много ясно.

 

Всички се обръщат към снегомобила.

 

МОЛИ: Майк… ако минете покрай къщи…

 

Тя замлъква, притеснена да помоли за онова, което й е хрумнало, но благият поглед на Майк я окуражава.

 

МОЛИ: Ами… разбираш ли, малчуганите се държат супер, но ако можеш да донесеш няколко игри и два-три комплекта кубчета, ще съм ти страшно благодарна.

 

МАЙК (целува я по бузата): Нямаш грижи.

 

Той се приближава до снегомобила и сяда на шофьорската седалка. Запалва двигателя. Всички махат с ръце и возилото изчезва в бурята.

 

ТАВИЯ: Ще се справят ли?

 

ХАЧ: Разбира се.

 

Снегомобилът спира пред къщата. Оградата е напълно засипана от снега. Табелката с надпис ДЕТСКА ГРАДИНА „МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ“ лежи върху триметрова пряспа.

 

МАЙК (обръща се към другите): Ей сега се връщам.

 

Той отваря вратата на снегомобила и изскача навън.

 

Той си пробива път през дълбоките преспи, приведен заради снега и вятъра, и едва не се блъска в Кърк Фрийман. Отново се налага двамата да викат, за да се чуят.

 

МАЙК: Връщай се вътре и ме чакай на топло! Ще се справя!

 

КЪРК: Всеки трябва да пази партньора си, забрави ли?

 

Той посочва към Сони и Хари в снегомобила.

 

КЪРК: Двама тук, двама там, а в магазина — всички заедно.

 

МАЙК: Добре… хайде.

 

Двамата поемат към верандата по погребаната под снега пътечка.

 

Тя седи на един сгъваем стол и се взира в стената с празен поглед. Държи чаша, а на раменете й е наметнат пуловер. Все още е под влиянието на шока и транквилантите.

 

Някъде зад нея се чуват пеещи деца.

 

ДЕЦА И САНДРА БИЙЛС: „Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“

 

Кат реагира на песничката, но не твърде бурно. Може би не си я спомня. Камерата се отдръпва назад и ни показва малчуганите от МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ. За тях се грижат Роби и Сандра Бийлс — вече никой не прави нищо сам. Сандра дирижира пеенето им и се опитва да изглежда весела. Роби седи на един дървен стол и изглежда отнесен почти колкото Кат.

 

Децата изобразяват чайничета — докато пеят, свиват ръце като дръжчици и докосват с пръсти нослетата си, показвайки къде са им чучурчетата. Намират се в детския кът — между стълбището и стената, а около тях са разпилени книги, лепила, книжки за изрязване и няколко играчки.

 

Зад тях, в дъното на помещението се вижда затворена врата с табелка с надпис ЧИСТАЧ.

 

ДЕЦАТА И САНДРА БИЙЛС: „Имам си и дръжчица, и чучурче гладко…“

 

Фърд Андрюс слиза по стълбите и застава до Роби.

 

РОБИ: Мразя тази песничка.

 

ФЪРД: Защо?

 

РОБИ: Не знам, просто я мразя. Как е Джак Карвър?

 

ФЪРД: Успокои се малко. Добре, че жените изведоха детето му, преди да изпадне в истерия. (Кимва към Бъстър.) Трябва да организираме издирване на Анджела и останалите. Ако Алтън Хачър не може да го води, ти би могъл…

 

РОБИ: И какво ще правим, ако издирващата група не се завърне? Ще изпратим друга?

 

ФЪРД: Е… не можем просто да си седим тук…

 

РОБИ: Разбира се, че можем. И точно това ще направим. Ще си седим тук и ще чакаме бурята да отмине. Извини ме, Фърд, но трябва да си взема кафе.

 

Роби става, хвърля надменен поглед на Фърд и започва да се изкачва по стълбите. Фърд тръгва подире му.

 

ФЪРД: Просто си мислех, че може би трябва да сторим нещо, Роби…

 

Камерата отново ни показва Кат. Очите й проблясват. Тя вижда…

 

Вълчата глава се стрелва рязко към камерата. Озъбената муцуна сякаш ръмжи.

 

Кат изпуска чашата си, закрива лицето си с ръце и се разтърсва от ридания. Децата спират да пеят и се обръщат към нея. Пипа и Хайди започват да хлипат от съчувствие.

 

ФРАНК БРАЙТ: Какво й има на Катрина Уидърс?

 

САНДРА: Нищо, Франки… Просто е малко уморена… Деца, защо не подредите малко тук? Господин Андерсън съвсем скоро ще ви донесе нови играчки, така че…

 

ДОН: Аз пък няма да подреждам! Татко ми ще ми даде поничка!

 

И Дон се втурва нагоре по стълбите.

 

САНДРА: Дон! Дон Бийлс! Веднага се върни и помогни на другите…

 

РАЛФИ: Той не ни трябва. Маймуните не могат да подреждат.

 

Другите деца се кикотят. Ралфи е уцелил в десетката. Той започва да прибира разпилените играчки и останалите последват примера му. Сандра отива при Кат и се заема с утешаването й.

 

Улисан в подреждането, Ралфи се е отдалечил от другите деца. Неусетно се доближава до вратата с надпис ЧИСТАЧ. Тя бавно се открехва. Малчуганът вдига поглед към нея.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Ралфи! Ей, момче!

 

Никой не го чува, освен Ралфи.

 

Кърк се е натоварил с игри и пъзели, а Майк е взел кубчетата и няколко албумчета с апликации.

 

КЪРК: Това ли е всичко?

 

МАЙК: Аха. Да тръгваме, че…

 

Ненадейно нещо привлича вниманието му. Разпилените върху една ниска масичка буквички от азбуката. Майк се навежда над тях и замислено ги гледа, след което започва да подрежда някои от тях.

 

КЪРК (идва при него, за да погледне): Какво правиш?

 

Майк е използвал шест от буквичките, за да напише името на Линож: LINOGE. Гледа ги известно време, след което ги пренарежда. Получава се NILOGE. Пълна безсмислица. Повторно пренареждане — GONILE.

 

КЪРК: Отидете на Нил^[2]. Звучи като реклама за ваканция в Египет.

 

Сандра се занимава с Кат, а другите деца са се скупчили в ъгъла, където подреждат играчките, книгите и списанията. Личи си, че това им харесва. Никой не забелязва как Ралфи се изправя и тръгва нерешително към открехнатата врата на чистача.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Имам нещичко за теб, момче! Подарък!

 

Ралфи се пресяга към вратата… и ръката му застива нерешително във въздуха.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Не те е страх, нали?

 

Ралфи отново протяга ръка към вратата. Колебанието му е изчезнало.

 

И Кърк вече е заинтригуван от детските буквички. Той започва да ги мести, превръщайки LINOGE в LONIEG. В този миг прозрението осенява Майк. Очите му се разширяват от ужас.

 

МАЙК: Исус и учениците му в Гадаринската страна… Евангелието на Марко… Мили боже!

 

КЪРК: Какво!

 

МАЙК: Там срещат човек с нечист дух — така се казва в Евангелието. Мъж, обладан от бесове. Той живеел сред гробниците и никой не можел да го върже и да го озапти, включително и с окови и вериги. Исус обаче вселил бесовете в стадо свине, те се хвърлили в морето и се издавили. Преди да стори това, Исус поискал да узнае името на онова, което било вътре в този човек… Знаеш ли как му отговорило?

 

Кърк наблюдава с нарастващ страх как Майк нарежда буквичките.

 

МАЙК: „Името ми е Легион, понеже сме много.“

 

Буквичките, които преди малко са изписвали LINOGE, вече оформят думата LEGION. Майк и Кърк се споглеждат изумено.

 

Ралфи отваря вратата и се озовава пред Андре Линож. В едната си ръка Линож държи бастуна с вълчата глава; другата е скрита зад гърба му. На лицето му е разцъфнала широка усмивка.

 

ЛИНОЖ: Специален подарък за момчето с късметлийската бенка. Хайде, Ралфи, ела и го вземи.

 

Ралфи влиза в помещението. Вратата се затваря.