Стивън Кинг
Бурята на века (23)

Седмо действие

 

Небето е яркосиньо, проливът — също. Рибарските гемии пухтят флегматично, а край тях профучават спортни катери, зад които се вихри пенлива килватерна диря. Туристи карат водни ски, а във въздуха се реят кресливи чайки.

 

Табелката отпред гласи: ПСИХОТЕРАПЕВТ. Под нея се вижда още една: АКО ИМА РЕШЕНИЕ, ЩЕ ГО НАМЕРИМ ЗАЕДНО.

 

Камерата надзърта през един страничен прозорец. Вътре седи жена, която гледа навън. Очите й са зачервени, а страните й са мокри от сълзи. Косата й е прошарена. В първия момент не можем да разпознаем Моли Андерсън. Изглежда състарена с двайсет години.

 

Моли седи в люлеещ се стол, съзерцава летния пейзаж и плаче без глас. Срещу нея се е разположил психотерапевтът й — дама с делови вид и елегантна прическа, облечена с копринена блуза и светла лятна пола. Тя гледа Моли с онова съчувствие, което често проявяват добрите психолози — съчувствие, което помага, но и плаши със своята дистанцираност.

 

Мълчанието се проточва. Психотерапевтът очевидно чака Моли да го наруши, но Моли само си седи в люлеещия се стол и гледа с насълзени очи през прозореца.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Двамата с Майк не сте правили любов от… колко време?

 

МОЛИ (без да откъсва поглед от прозореца): Пет месеца. Горе-долу. Ако е необходимо, мога да ти го кажа съвсем точно. Последният път беше в нощта преди голямата буря. Бурята на века.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Когато изгуби сина си.

 

МОЛИ: Да. Когато изгубих сина си.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: И Майк те обвинява за тази загуба…

 

МОЛИ: Мисля, че ще ме напусне.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: А теб много те е страх от това, нали?

 

МОЛИ: Струва ми се, че вече нищо не го задържа при мен. Разбираш ли какво имам предвид?

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Разкажи ми отново какво се случи с Ралфи.

 

МОЛИ: Защо? Какъв смисъл има? За бога, нима ще ми стане по-добре? Него го няма вече! Няма го!

 

Психотерапевтът не отговаря. След малко Моли въздъхва и се предава.

 

МОЛИ: Случи се на втория ден. Всички бяхме в кметството — бяхме отишли там, за да потърсим укритие от бурята… А тази буря… Идея си нямаш колко свирепа беше.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Напротив, нали бях тук. И аз я преживях.

 

МОЛИ: Да, Лиза — била си тук. На континента… На острова беше съвсем различно… (Пауза.) На острова всичко е различно. (Пауза.) Както и да е. В общи линии, Джони Хариман влетя в сутерена, докато закусвахме, и каза, че кулата на фара ще рухне всеки момент. Естествено, всички искахме да погледаме… и Майк…

 

До бордюра е паркирана малка бяла кола. Багажникът й е отворен. Вътре се виждат два или три куфара. Вратата на къщата се отваря и Майк излиза навън. Носи още два куфара. Затваря входната врата, слиза по стъпалата на верандата и пристъпва по алеята. Всяко негово движение, всеки жест и всеки поглед недвусмислено ни казват едно — това е човек, който си тръгва завинаги.

 

МОЛИ (глас зад кадър): Майк ни предупреди за снежната слепота и ни каза да не се отдалечаваме от сградата. Ралфи много искаше да види фара… Както и Пипа, и останалите деца… Затова ги взехме с нас. Прости ни, Господи, взехме ги с нас…

 

Майк се спира пред табелката с надпис ДЕТСКА ГРАДИНА „МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ“. Тя все още виси на долния клон на растящия в двора клен, но сега изглежда някак прашна. Забравена. И никому ненужна. Майк я изтръгва, гледан, обръща се и я запраща към верандата в пристъп на ярост.

 

МОЛИ (глас зад кадър): Беше грешка да излизаме навън… Особено за децата. Подценихме коварството на бурята… Няколко души се заблудиха и изчезнаха. Ралфи беше един от тях… Анджи Карвър успя да намери обратния път… Останалите обаче загинаха.

 

Майк проследява с поглед падналата на верандата табелка, обръща се и отива при колата. Прибира последните куфари вътре и хлопва багажника. Тъкмо заобикаля автомобила, за да седне зад волана, когато се чува глас.

 

ХАЧ (глас зад кадър): Майк?

 

Майк се обръща. Хач — който изглежда доста странно по тениска и бермуди — се приближава към него. Личи си, че страшно му се иска да е на някое друго място. Майк го гледа хладно и дистанцирано.

 

МАЙК: Ако имаш да ми казваш нещо, най-добре го направи. Фериботът ми тръгва в единайсет и десет и не искам да го изпусна.

 

ХАЧ: Къде отиваш? (Майк мълчи.) Недей, Майк. Не заминавай. (Майк мълчи.) По-леко ли ще ти стане, ако ти кажа, че не съм спал като хората от февруари? (Майк продължава да мълчи.) По-леко ли ще ти стане, ако ти кажа, че… може би не постъпихме правилно?

 

МАЙК: Трябва да вървя, Хач.

 

ХАЧ: Роби каза да ти предам, че службата на полицай ще си е твоя, когато и да я поискаш. Само трябва да кажеш, че я искаш.

 

МАЙК: Кажи му, че приключих с това. Нямам какво да правя тук. Направих всичко по силите си и не мога повече.

 

Той пристъпва напред и тъкмо ще отвори шофьорската врата, когато Хач докосва рамото му. Майк рязко се обръща и ние виждаме, че очите му пламтят, сякаш всеки миг ще го фрасне в лицето. Хач също си дава сметка за това, но не помръдва. Може би смята, че си го е заслужил.

 

ХАЧ: Моли се нуждае от теб. Не виждаш ли в какво се е превърнала?

 

МАЙК: Ти ще я наглеждаш вместо мен, става ли?

 

ХАЧ (свежда поглед към земята): Мели също не се чувства добре. Взема доста транквиланти. Опасявам се, че се е пристрастила към тях.

 

МАЙК: Лоша работа. Но… поне дъщеря ти е при теб. Когато не можеш да заспиш, винаги можеш да влезеш в стаята на Пипа и да я погледаш как спи. Нали?

 

ХАЧ: Виждаш нещата само от своята гледна точка. Само твоите проблеми те вълнуват.

 

Майк отваря шофьорската врата, сяда зад волана и хвърля безизразен поглед на Хач.

 

МАЙК: Напротив. Нищо не ме вълнува. Чувствам се празен. Издълбан отвътре като ноемврийска тиква.

 

ХАЧ: Ако се беше опитал да разбереш…

 

МАЙК: Разбирам, че фериботът тръгва в единайсет и десет и ако не тръгна сега, ще го изпусна. Всичко добро, Хач. Надявам се да си възвърнеш съня.

 

Той хлопва вратата, запалва двигателя и потегля по главната улица. Хач гледа безпомощно подире му.

 

Камерата ни показва главната улица и хваща в кадър колата на Майк, която се приближава към пристана. Там, с бумтящи двигатели, стои на котва фериботът. После камерата се завърта наляво — към купола и мемориалната камбана. Вдясно от паметната плоча със загиналите във войните е добавена още една. На нея пише: ЖЕРТВИ НА БУРЯТА НА ВЕКА — 1989 ГОДИНА, а отдолу са изброени имената:

МАРТА КЛАРЪНДЪН

ПИТЪР ГОДСОУ

УИЛЯМ СОУМС

ЛОЙД УИШМАН

КОРА СТАНХОУП

ДЖЕЙН КИНГСБЪРИ

УИЛЯМ ТИМЪНС

ДЖОРДЖ КЪРБИ…

 

И най-отдолу:

РАЛФ АНДЕРСЪН.

 

Камерата се фокусира върху името му.

 

Моли е спряла да говори и само се взира безмълвно през прозореца. В очите й отново напират сълзи и се търкулват по бузите й. Тя продължава да плаче без глас.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Моли…?

 

МОЛИ: Той се изгуби в снежната слепота. Сигурно е бил заедно с Бил Тимънс — човекът от островната служба „Вода и канал“. Или поне така ми се иска да мисля — че някой е бил с него до края. Навярно са се заблудили и са паднали в океана. Тленните им останки така и не бяха открити.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: В тази история има още много, за което не ми казваш, нали? (Мълчание от страна на Моли.) Докато не я разкажеш цялата, споменът за случилото се ще продължава да те измъчва.

 

МОЛИ: Той ще ме измъчва, каквото и да сторя… Има рани, които никога не зарастват. Преди не го осъзнавах, но сега… сега вече го знам.

 

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Моли, защо съпругът ти те мрази толкова? Какво всъщност се случи с Ралфи?

 

Камерата се приближава към Моли. Тя все още гледа през прозореца. Навън е слънчево; тревата е зелена и цъфтят цветя… но вали сняг. Той покрива тревата и пътечката и посребрява разлистените клони на дърветата.

 

Камерата ни показва Моли в екстремно близък план, докато тя се взира в падащия сняг.

 

МОЛИ: Той се изгуби. Понякога хората се губят. Просто се изгубват. Така се случи и с Ралфи. Той се изгуби в снежната слепота. Изгуби се в бурята.

 

Той плава през пролива към Мачаяс. Автомобилите са паркирани на кърмовата палуба — сред тях е и колата на Майк. Самият Майк стои сам, облегнат на леера, и океанският бриз развява косата му. Майк изглежда умиротворен.

 

МАЙК (глас зад кадър): Девет години изминаха оттогава. Просто запалих колата и се качих на ферибота. И никога не се върнах.

 

Сеансът на Моли приключва. Часовникът на стената показва 11:55. Моли стои до бюрото на Лиза и пише чек. Лиза я гледа разтревожено, защото си дава сметка, че за пореден път е претърпяла поражение, а островът е победил. Тайната — каквато и да е тя — си е останала тайна.

 

Никоя от двете не вижда малката бяла кола на Майк, която минава по улицата.

 

МАЙК (глас зад кадър): Изобщо не знаех къде отивам. В началото само карах, накъдето ми видят очите.

 

Той носи тъмни очила, в чиито стъкла се отразява ярко-оранжевото залязващо слънце.

 

МАЙК (глас зад кадър): Единственото, за което мислех, беше всяка вечер да слагам слънчевите си очила по залез-слънце. Всяка миля, която изминавах, ме отдалечаваше с още една миля от Литъл Тол.

 

По средата на кадъра се проточва двулентово шосе. Бялата кола се появява, набира скорост и камерата тръгва подире й.

 

МАЙК (глас зад кадър): Разводът мина без усложнения. Моли получи банковите сметки, застраховката, магазина, къщата и малкия парцел земя, който имахме във Вансбъро. Аз взех тойотата и душевния си мир… (Пауза.) Или по-скоро това, което бе останало от него.

 

МАЙК (глас зад кадър): Установих се тук… пак близо до водата. Ирония на съдбата, нали? Обаче е различно. Зиме Тихият океан не е толкова свиреп като Атлантическия. (Пауза.) А и ги няма онези спомени.

 

Майк излиза — един поостарял Майк, с прошарени слепоочия и нови бръчици — но този Майк има вид на човек, който се е помирил със света. Или със себе си. Носи костюм (но не официален, защото няма вратовръзка), а в ръката си държи куфарче. Майк и спътникът му вървят към паркирания до тротоара седан. Качват се в колата и се вливат в трафика, изпреварвайки един кабелен трамвай^[1]. Междувременно Майк разказва.

 

МАЙК (глас зад кадър): Върнах се в училище. Получих диплома по правоприлагане и още една — по счетоводство… Исках да завърша и право, но после размислих. Започнах като магазинер в Мейн и стигнах до федерален маршал. Не е зле, нали?

 

Зад волана е партньорът му. Майк седи до него, зареял поглед навън. Телом е тук, но духом — не. Очите му са очи на човек, поел по алеята на спомените.

 

МАЙК (глас зад кадър): Понякога островът ми се струва много, много далечен, а Андре Линож — нищо повече от лош сън. Понякога обаче… когато се събудя посред нощ, опитвайки се да сподавя вика си… той сякаш е съвсем близо до мен. Както казах и в началото, все още поддържам връзка с някои от тях.

 

Из гробището върви погребална процесия, понесла ковчег към прясно изкопан гроб. (Наблюдаваме тази сцена от разстояние.) Наоколо шумолят пъстроцветни есенни листа.

 

МАЙК (глас зад кадър): Мелинда Хачър умря през октомври 1990 година. Местният вестник твърдеше, че било от сърдечен удар — Урсула Годсоу ми изпрати изрезката. Не знам дали са прикрили нещо, или не… Трийсет и пет ми се струва твърде ранна възраст, за да спре моторчето ти, но се случва… Да, случва се.

 

Късна есен. Приветствени букети с цветя обрамчват пътечката, водеща към църковната врата. Дочуваме звуци на орган, изпълняващ сватбения марш. Вратите се разтварят и навън излиза Моли — лъчезарна, радостна и сияйна в булчинската си рокля. Лицето й е все така набръчкано, но прошарените й коси не се виждат. До нея, пременен в официален костюм и прегърнал я през талията, е Хач. И той изглежда не по-малко щастлив от нея. Зад тях, стиснала букет в едната си ръка и шлейфа на булката — в другата, пристъпва Пипа. Тя е пораснала, а дългата й коса се разстила като водопад по гърба й. Дните, в които е заклещвала главата си в парапетите, отдавна са отминали. Гостите на тържеството вървят подире им и пръскат ориз. Сред тях, широко усмихнат като горд баща, се откроява Преподобният Боб Ригинс.

 

МАЙК (глас зад кадър): Моли и Хач се ожениха през май деветдесет и трета. Урсула ми изпрати и тази изрезка. От това, което чух, били страхотна двойка. Разбирали се чудесно един с друг… и с Пипа. Радвам се за тях. Желая и на тримата всичкото щастие ма този свят. От все сърце.

 

МАЙК (глас зад кадър): Не всички на острова бяха такива късметлии.

 

Оглеждаме помещението заедно с камерата. Неоправеното легло и намачканите чаршафи свидетелстват за кошмарите, измъчвали онзи, който е спал тук. Вратата на банята е открехната. Камерата надзърта през пролуката.

 

МАЙК (глас зад кадър): Джак и Анджи Карвър се разведоха два месеца след сватбата на Хач и Моли. Джак завел дело за попечителство над Бъстър — доколкото разбрах, битката била доста оспорвана — и загубил. Напуснал острова, наел стая в Люистън и сложил край на живота си в една лятна нощ през 1994-та…

 

Прозорецът на банята е отворен. Оттам се дочува рокендрол от шейсетте, изпълняван на живо. Джак Карвър лежи в сухата вана. На главата му е нахлузена найлонова торбичка. Камерата неумолимо се приближава… и ние виждаме кашмирената превръзка над едното око на Джак.

 

МАЙК (глас зад кадър): Оставил малкото, което притежавал, на един човек, на име Хармън Бродски, който изгубил окото си в пиянско сбиване в края на осемдесетте.

 

Всичко изглежда тихо, спокойно… и малко призрачно заради утринната мъгла. Камбаната на сигналния буй тихо прозвънва в далечината. Градският пристан е напълно възстановен, складът за риба и омари — също (само че сега е боядисан в друг цвят и вместо ГОДСОУ — РИБА И ОМАРИ на стената пише: КАЧЕСТВЕНИ РИБНИ ПРОДУКТИ „БИЙЛС“.)

 

Камерата се отдръпва назад и чуваме плясък на весла. Миг по-късно пред погледа ни се появява и неголяма гребна лодка, клатушкаща се сред вълните. Междувременно Майк разказва.

 

МАЙК (глас зад кадър): Роби Бийлс издигнат наново рухналата постройка на Питър Годсоу и взел на работа Кърк Фрийман. Кърк разказва, че една ранна утрин през пролетта на деветдесет и шеста жената на Роби — Сандра — отишла при него и му заявила, че иска да се поразходи с една от гребните лодки. Била с жълт дъждобран и червени гумени ботуши. Кърк я накарал да си сложи спасителна жилетка… Видът й изобщо не му се понравил.

 

Камерата се приближава към лодката и се издига над нея, показвайки ни носа й. Там, акуратно сгънат, лежи жълтият рибарски дъждобран. До него се виждат червените гумени ботуши, а върху тях е надяната спасителната жилетка.

 

МАЙК (глас зад кадър): Според Кърк сякаш вървяла насън… или сънувала с отворени очи. Какво обаче можел да стори? Времето било хубаво, морето било тихо и спокойно, нямало никакъв вятър… а тя била жената на неговия шеф. Открили лодката, но не и Санди. Имало едно странно нещо…

 

Камерата се плъзга покрай страничния борд на лодката. На задната скамейка — или с червена боя, или с червило — е изписана една-единствена дума: КРОАТОН.

 

МАЙК (глас зад кадър): … но никой не знаел какво значи това. Може би някой от островните жители би могъл да разкаже повечко за това…

 

Двама от щатските полицаи говорят с нея и макар и да не чуваме разговора им, всичко ни е ясно. Те й задават въпроси, тя вежливо клати глава… Съжалявам, господа полицаи… не… нямам представа… за първи път чувам… и така нататък.

 

МАЙК (глас зад кадър): … но островните жители умеят да пазят тайна. Опазихме тайната тогава — през 1989 година, — а онези, които все още живеят в Литъл Тол, я пазят ревниво и до днес. Що се отнася до Сандра Бийлс, предполага се, че се е удавила, и седемте години от момента на изчезването й изтичат през 2003-та. Без съмнение, тогава Роби официално ще я обяви за мъртва. Колкото и гадно да звучи…

 

МАЙК (глас зад кадър): … такъв е животът. Трябва да платиш, за да получиш. Няма друг начин. Понякога плащаш малко, но най-често цената е солена. А настъпват и моменти, когато трябва да се разделиш с всичко, което имаш. Мислех, че съм научил този урок още преди девет години, по време на Бурята на века…

 

МАЙК (глас зад кадър): … но се оказа, че греша. Тогава тепърва съм започвал да се уча. И приключих едва миналата седмица.

 

Хората пазаруват. Камерата се приближава към едно магазинче, предлагащо различни специалитети, намиращо се на две-три витрини от близкото кръстовище. От магазинчето излиза Майк. Това е почивният му ден и той е облечен неофициално — с леко яке, дънки и тениска. Понесъл е два-три обемисти пакета и сега жонглира с тях, докато се мъчи да извади от джоба си ключа за паркираната до тротоара кола.

 

С гръб към нас в кадъра се появяват възрастен мъж и момче в пубертета. Мъжът носи сиво палто и филцова шапка. Момчето е с яке с емблема на Оукландския университет и дънки. Майк трябва да мине покрай тях, за да стигне до колата си, но в началото не им обръща особено внимание. Той изважда връзката ключове и се опитва да ги огледа над пакетите, за да намери онзи, който отключва вратата на колата му. Точно тогава мъжът и момчето, които вървят насреща му по тротоара, се разминават с него.

 

ЛИНОЖ (пее тихичко): „Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“

 

МОМЧЕТО (подхваща песничката): „Имам си и дръжчица, и чучурче гладко…“

 

Лицето на Майк изведнъж се изопва от ужасяващо прозрение. Ключовете се изплъзват от пръстите му, а пакетите провисват в ръцете му. Той се обръща и вижда:

 

Двамата минават покрай Майк. Всичко се развива толкова бързо, че дори и на забавен кадър той успява да им хвърли само един поглед. Но и той му е напълно достатъчен. Под филцовата шапка се вижда лицето на Линож. Променил се е — сега прилича на безжалостен бизнесмен и изглежда не на четирийсет, а на шейсет и пет години — но Майк винаги би разпознал тези очи.

 

Момчето, което го придружава, се усмихва от все сърце, докато си тананика безсмислената детска песничка. Симпатичен тийнейджър на четиринайсет-петнайсет години. Косата му е копае на косата на Моли, Очите му пък са копие на тези на Майк. На носа му, макар и едва забележима, все още си стои късметлийската бенка.

 

ЛИНОЖ И РАЛФИ (пеят с далечни, призрачни гласове): „Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани ме ти тогава и от котлона ме махни. Аз съм малко чайниче…“

 

По време на тази сцена лицата им излизат от кадър — лицата, които успяхме да зърнем само за един сърцераздирателно кратък миг. Сега виждаме само чифт гърбове — на изискано облечен мъж и момче на прага на зрелостта. Всеки момент ще се скрият зад ъгъла.

 

Той стои, застинал като статуя, а пакетите провисват от ръцете му. Устата му беззвучно се отваря и затваря… и най-накрая от гърлото му успява да се изтръгне дрезгав шепот.

 

МАЙК: Ра… Ра… Ралфи… Ралфи? Ралфи!

 

Те са отминали магазинчето за специалитети и почти са стигнали до ъгъла. Обаче спират. И се обръщат.

 

Той хвърля пакетите на земята — чува се как нещо вътре се счупва — и хуква към Линож и Ралфи.

 

Устата на Ралфи се отваря и той изсъсква като змия. Симпатичният тийнейджър се преобразява в чудовище — устните му разкриват неестествено дълги и остри зъби, а очите му потъмняват и стават черни, осеяни с гърчещи се алени змийчета. Той вдига ръце и ние виждаме, че това изобщо не са ръце, а закривени нокти на хищна птица, готови да разкъсат лицето на Майк.

 

Тогава Линож слага ръка на рамото на Ралфи (без да откъсва поглед от Майк). Двамата се обръщат и свиват зад ъгъла.

 

Той внезапно се спира пред магазинчето за специалитети, а лицето му е изпълнено с отчаяние и болезнен ужас. Минувачите го заобикалят отляво и отдясно, някои го оглеждат с нескрито любопитство, обаче Майк не им обръща никакво внимание.

 

МАЙК: Ралфи!

 

Той се втурва към ъгъла и свива зад него.

 

Той се заковава на място и се озърта трескаво наоколо.

 

Хората вървят по тротоарите, пресичат улицата, хващат си такси или си купуват вестници от автоматите. Мъжът със сивото палто не се вижда никъде. Нито пък момчето с якето на Оукландския университет.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Ще ме обикне… (Пауза.) И ще ме нарича „татко“.

 

Майк се обляга на стената и затваря очи. Изпод спуснатите му клепачи се търкулва сълза. Иззад ъгъла се появява млада жена, която го поглежда с предпазливо съчувствие.

 

МЛАДА ЖЕНА: Господине, добре ли сте?

 

МАЙК (без да отваря очи): Да. След минутка ще ми мине.

 

МЛАДА ЖЕНА: Изтървахте покупките си. Сигурно част от тях са оцелели, но ясно чух как нещо се счупи.

 

Майк най-сетне отваря очи и се насилва да й се усмихне.

 

МАЙК: Да, нещо се счупи. И аз го чух.

 

МЛАДА ЖЕНА (усмихва се): Що за акцент имате?

 

МАЙК: Така говорят от другата страна на света.

 

МЛАДА ЖЕНА: Какво се случи? Спънахте ли се?

 

МАЙК: Стори ми се, че видях един човек, когото познавах, и изведнъж… ми прилоша.

 

Той отново оглежда улицата. Свил е зад ъгъла само две-три секунди след Линож и Ралфи, би трябвало да ги види, но… Всъщност Майк не е кой знае колко изненадан.

 

МЛАДА ЖЕНА: Ако нямате нищо против, мога да ви помогна да съберете онова, което е оцеляло. Вижте какво си имам.

 

Тя бърка в джоба на палтото си и изважда оттам смачкана на топка пазарска мрежа. Подава му я с плаха усмивка.

 

МАЙК: Много мило от ваша страна.

 

Двамата свиват зад ъгъла.

 

Гледаме от високо как се приближават до колата и разпилените покупки… след което се издигаме още по-нагоре, докато не ги изгубим от поглед. Вече виждаме яркосиньото небе, залива на Сан Франциско и пресичащия го като насън мост, чиито краища са едва докоснати от ръждата.

 

Из въздуха се реят и пикират чайки… Камерата се стрелва подир една от тях.

 

Следваме стремглавия полет на птицата и се спускаме надолу с шеметна бързина. Внезапно пред очите ни се появяват остров Литъл Тол и сградата на кметството. До бордюра е паркирана кола. От нея излизат трима души и отиват към купола, където се намират мемориалната камбана и паметните плочи. Една от фигурите — жена — върви на известно разстояние пред другите две.

 

МАЙК (глас зад кадър): Можех да пиша на Моли и да й кажа… Мислех си за това… Дори се молех, за да реша как да постъпя. Но когато всеки избор ще ти донесе болка, как да решиш кой е правилният? В крайна сметка не й писах. Понякога, най-често късно посред нощ, когато не мога да заспя, си мисля, че съм допуснал грешка. Но денем… денем виждам всичко далеч по-ясно.

 

Моли бавно се приближава към купола. В ръката си държи букет цветя. Лицето й изглежда спокойно, печално и много красиво. Зад нея, в края на ливадата, стоят Хач и Пипа. Хач е прегърнал дъщеря си през рамо.

 

Моли коленичи пред мраморната плоча, поставена в памет на загиналите в Бурята на века. Внимателно оставя цветята в подножието й. Виждаме я как заплаква. Целува върховете на пръстите си и ги притиска до името на сина си.

 

После се изправя и се връща при Хач и Пипа. Хач слага ръка на рамото й и я прегръща.

 

МАЙК (глас зад кадър): Денем виждам всичко далеч по-ясно.