Стивън Кинг
Бурята на века (6)

Четвърто действие

 

Снеговалежът е толкова интензивен, че виждаме само очертанията на фара… И светлината му, естествено — всеки път когато лъчът опише пълен кръг. Вълните щурмуват яростно скалистия бряг и пръските се издигат нависоко. Вятърът вие.

 

Продълговатата постройка с надпис ГОДСОУ — РИБА И ОМАРИ — отчасти склад, отчасти рибен магазин — се вижда в далечната част на кейовете. Прибоят е много силен; вълните се издигат над пристана и заливат стените и покрива на зданието с морска пяна. Пред очите ни вятърът изтръгва вратата от резето и започва да я блъска в стената. Свирепите пориви откъсват брезентовото покривало на една от близките лодки и то отлита сред бушуващия снеговъртеж.

 

Пред къщата, точно пред табелката МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ, е паркиран джип с двойно задвижване. Чистачките му неуморно сноват по предното стъкло, но така и не смогват да го почистят от непрекъснатия снеговалеж. Фаровете му прорязват два светлинни конуса сред снежната мъгла. Табелката МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ се люлее на веригата си. На верандата Моли Андерсън тъкмо предава „опакованите“ в дебели дрехи Пипа Хачър и Бъстър Карвър на също тъй „опакованите“ им майки — Мелинда и Анджела. Камерата се приближава към верандата. И на трите жени се налага да крещят, за да надвикат несекващия вой на вятъра.

 

МЕЛИНДА: Сигурна ли си, че си добре, Пип?

 

ПИПА: Да. Дон Бийлс ми нарани чувствата, но вече съм по-добре.

 

МОЛИ: Съжалявам, трябваше да ви извикам по-рано.

 

АНДЖЕЛА КАРВЪР: Няма нищо. По радиото казаха, че по-големите деца ще останат в Мачаяс за тази нощ. Вълнението в пролива било прекалено бурно, за да ги изпратят с хидробуса.

 

МОЛИ: Може би така е най-разумно.

 

БЪСТЪР: Мамо, студено ми е!

 

АНДЖЕЛА КАРВЪР: Защото е много студено, скъпи! Ще се стоплиш в колата. (Към Моли.) Всички ли си тръгнаха?

 

МОЛИ: Да, Бъстър и Пипа са последните. (Към Пипа.) Пипа, днес имаше малко приключение, нали?

 

ПИПА: Да. Мамо, имам си копче за смаляване!

 

И Пипа стиска нослето си. Нито Мелинда, нито Анджела разбират защо го прави, но се смеят — гледката е забавна.

 

АНДЖЕЛА КАРВЪР: Е, ще се видим в понеделник, ако пътищата не са затворени. Помахай за довиждане, Бъстър.

 

Бъстър послушно маха. Моли му маха в отговор и двете майки повеждат децата си надолу по стъпалата. Бурята е станала още по-яростна. После Моли влиза в къщата.

 

На стената до масичката, където е телефонът, виси огледало. Ралф е избутал един стол до него, качил се е отгоре му и разглежда червеното родилно петно на нослето си. То ни най-малко не го обезобразява, а по-скоро му придава чар.

 

Моли почти не го забелязва. Тъй приятно е да се върнеш вкъщи след такава виелица, а още по-приятно е, че всичките й подопечни са се прибрали по-рано по домовете си. Тя изтръсква снега от косата си, сваля парката и я закача в коридора. После се обръща и погледът й се спира на стълбището. Моли потръпва при спомена за неудачното приключение на Пипа и неволно прихва.

 

МОЛИ (на себе си): Бутон за смаляване!

 

РАЛФИ (без да откъсва очи от огледалото): Мамо, защо го имам това?

 

Моли се приближава към него, подпира брадичка на рамото му и също се взира в огледалото. Камерата ни показва отражението им — чудесен портрет на майка и син. Тя го прегръща през рамо и нежно докосва червеното петънце на нослето му.

 

МОЛИ: Баща ти го нарича „късметлийска бенка“. Това значи, че си роден под щастлива звезда.

 

РАЛФИ: А Дони Бийлс казва, че било пъпка!

 

МОЛИ: Дони Бийлс да си… Дони Бийлс е глупав.

 

Лицето й се намръщва. Ако не говореше с детето си, щеше да каже нещо съвсем различно.

 

РАЛФИ: Не ми харесва. Даже да е късметлийска бенка!

 

МОЛИ: На мен пък много ми харесва. Е, ако все още не ти харесва, когато пораснеш, ще отидем в Бангор и там ще я отстранят. Вече могат да правят такива неща. Доволен ли си?

 

РАЛФИ: А на колко години трябва да съм, за да го махнат?

 

МОЛИ: На десет. Това устройва ли те?

 

РАЛФИ: Значи, трябва много да чакам. Тогава ще съм стар!

 

Телефонът звъни. Моли вдига слушалката.

 

МОЛИ: Ало?

 

Виждаме я на телефона зад касата. В момента клиентите се обслужват само от Тес Марчънт. Опашката все още е дълга, макар и да е оредяла малко от началото на бурята. Онези, които са останали, оживено обсъждат извънредната ситуация в дома на Кларъндън.

 

КАТ: Къде се губиш? Опитвам се да се свържа с теб от десет минути!

 

(По време на разговора трябва да стане ясно — как точно, зависи от режисьора — че Моли почти несъзнателно контролира репликите си, като не задава всички въпроси, чиито отговори би искала да узнае, защото знае, че на децата нищо не им убягва.)

 

МОЛИ: Бях навън, за да предам хлапетата на родителите им. Днес ги пуснах по-рано. Какво има, Катрина?

 

КАТ: Как да ти кажа… Не искам да те плаша… но май си имаме убийство на острова. Жертвата е старата Марта Кларъндън. Майк и Хач вече са там.

 

МОЛИ: Какво?! Сигурна ли си?

 

КАТ: Точно в момента за нищо не съм сигурна, понеже тук е лудница вече цял ден. Обаче двамата отидоха там и Майк ме помоли да ти кажа, че ситуацията е под контрол.

 

МОЛИ: А така ли е?

 

КАТ: Откъде да знам? Вероятно да. Мъжът ти искаше аз да ти го кажа, преди някой друг да го стори. Та, ако видиш Мелинда Хачър…

 

МОЛИ: Тя току-що си тръгна с Анджи Карвър. Двете се кооперират и се редуват да карат една кола. Можеш да звъннеш у тях след петнайсетина минути…

 

Воят на вятъра навън се извисява до кошмарен писък. Моли се сепва и се обръща към входната врата.

 

МОЛИ: Всъщност не — по-добре след двайсет.

 

КАТ: Окей.

 

МОЛИ: Има ли някаква вероятност това да се окаже шега? Някакъв номер например…

 

КАТ: Едва ли. Роби Бийлс се обади да го извика. Как мислиш, той има ли чувство за хумор?

 

МОЛИ: Не.

 

КАТ: Каза още и че онзи, който го е извършил, все още е там. Не знам дали Майк би искал да ти го кажа… но смятам, че имаш право да го знаеш.

 

Моли присвива очи за миг, сякаш от внезапна болка. А може би наистина я боли.

 

КАТ: Моли?

 

МОЛИ: Идвам в магазина. Ако Майк се върне преди мен, кажи му да ме изчака.

 

КАТ: Не мисля, че той би искал да…

 

МОЛИ: Благодаря ти, Кат.

 

Тя затваря, преди касиерката да е успяла да каже още нещо. Обръща се към Ралфи, който все още проучва бенката си в огледалото. Почти е долепил носле до стъклото и прави очарователни гримаси. Моли го дарява с фалшива усмивка, на която само един четиригодишен малчуган би се вързал. Над лицето й се е спуснал тревожен облак.

 

МОЛИ: Искаш ли да отидем в магазина и да видим тати?

 

РАЛФИ: Тати! Да!

 

Той скача от стола, но изведнъж се спира и поглежда подозрително майка си.

 

РАЛФИ: Ами бурята? Нашата кола буксува в снега!

 

Моли грабва якето му от закачалката и започва припряно да облича момченцето. Широката фалшива усмивка не слиза от лицето й.

 

МОЛИ: Не се тревожи — дотам е не повече от половин километър. А на връщане ще се приберем с джипа на татко, защото днес магазинът ще затвори по-рано. Е, какво ще кажеш?

 

РАЛФИ: Супер!

 

Тя вдига ципа на якето му и докато го прави, виждаме угриженото й лице.

 

Бурята се усилва; уличните зяпачи вече едва успяват да запазят равновесие под свирепия напор на стихията. Въпреки това никой от тях не си е тръгнал. Роби Бийлс се е приближил към Майк и Хач. Револверът е още в ръката му, но при вида на белезниците Роби се е успокоил малко и е отпуснал оръжието.

 

Майк е отворил вратата на багажника на служебния джип. Той е преоборудван за превоз на диви и болни животни. На голия стоманен под няма никаква тапицерия. Между този отсек и задната седалка има мрежеста преграда. На стената е закачен пластмасов резервоар — поилка за животни — с маркуч.

 

ХАЧ: Тук ли искаш да го сложим?

 

МАЙК: Да… освен ако не възнамеряваш да си му бавачка на задната седалка.

 

ХАЧ (осъзнава ситуацията) (към Линож): Хайде, влизай вътре.

 

Линож обаче не влиза — или поне не веднага. Наместо това поглежда към Роби. Роби се преструва на равнодушен.

 

ЛИНОЖ: Запомни какво ти казах, Роби. Адът е безкрайно повторение.

 

И се усмихва на кмета. Съзаклятнически, както се бе усмихнал и на Майк. После влиза в багажното отделение на офроудъра.

 

РОБИ (нервно): Дрънка глупости. Май е луд.

 

Линож трябва да седне със скръстени крака и приведена глава, но очевидно това изобщо не го притеснява. Все още се усмихва, а окованите му ръце потупват по бедрата му. Майк затваря вратата на багажника.

 

МАЙК: Откъде знае името ти? Ти ли му го каза?

 

РОБИ (свежда очи към земята): Не знам. Единственото, което знам, е, че нормален човек не би наранил Марта Кларъндън. Ще дойда с вас в магазина. Да ти помогна да изясним нещата. Непременно трябва да се обадим и на щатската полиция…

 

МАЙК: Роби, знам, че не ти се иска, но трябва да ме оставиш да си свърша работата.

 

РОБИ (наежва се): Аз съм кметът на този град, ако случайно си забравил! И нося отговорност за…

 

МАЙК: Аз също. И в градския устав съвсем ясно пише докъде се простира твоята и докъде — моята отговорност. В момента си по-необходим на Урсула в кметството, отколкото на мен в полицейския кабинет. Хайде, Хач.

 

И Майк обръща гръб на разярения кмет.

 

РОБИ: Ей, слушай!

 

Роби се втурва след Майк към шофьорската врата на джипа, но в същия миг си дава сметка, че се излага пред десетина свои избиратели. Госпожа Кингсбъри стои съвсем наблизо, прегърнала през рамо изплашения Дейви Хоупуел. Зад тях са Робърта Коин и съпругът й Дик, чиито непроницаеми лица не могат да прикрият съвсем насмешливото им презрение.

 

Роби спира да преследва Майк и прибира револвера в джоба на палтото си.

 

РОБИ (все още ядосан): Превишаваш си правата, Андерсън!

 

Без да му обръща внимание, Майк отваря шофьорската врата на служебното возило. Кметът вижда, че джипът ще потегли всеки момент, и изстрелва последната стрела от колчана си.

 

РОБИ: И да разкараш оня плакат от манекена на верандата! Изобщо не е забавен!

 

Госпожа Кингсбъри прикрива устата си с длан, за да не се разсмее. Роби не я вижда — за неин късмет. Двигателят на служебния джип изръмжава и фаровете му светват. Потегля нагоре по улицата — към магазина и намиращия се там полицейски кабинет.

 

Роби стои на мястото си, изгърбен и вбесен. После се обръща към скупчените хора насред заснежената улица.

 

РОБИ: Какво зяпате? Хайде, разотивайте се! Шоуто свърши!

 

И кметът се запътва към зеления си линкълн.

 

Първо виждаме чифт ослепително бели фарове, след което различаваме и автомобила зад тях. Обикновена градска кола — малка, без двойно предаване. Движи се бавно и от време на време поднася леко; нищо чудно, при положение че снежната покривка на улицата вече е десет сантиметра.

 

В далечината, от лявата страна на пътя, се виждат светлини. Не след дълго пред погледа ни се открояват дългата веранда и висящите кошове за омари.

 

РАЛФИ: Това е магазинът! Уау!

 

МОЛИ: „Уау“, точно така.

 

Тя насочва колата към паркинга пред супермаркета. Докато маневрира, Моли осъзнава, че хрумването й е било доста рисковано… Но кой би предположил, че снегът ще натрупа толкова бързо? Тя изключва двигателя и се отпуска за миг върху волана.

 

РАЛФИ: Мамо, добре ли си?

 

МОЛИ: Добре съм, миличък.

 

РАЛФИ: Хайде, разкопчай ме! Искам да видя татко!

 

МОЛИ: Ей сега.

 

Тя отваря вратата и излиза от колата.

 

Офроудърът завива вляво при висящия светофар и се насочва към магазина сред сгъстяващия се снеговалеж.

 

ХАЧ: Какво ще правим с него, Майк?

 

МАЙК (шепнешком): Говори по-тихо! (Хач придобива виновно изражение.) Наистина ще се наложи да се обадим на щатската полиция в Мачаяс. Роби беше прав за това, но какъв е шансът да дойдат да си го приберат в това време?

 

Хач хвърля скептичен поглед към сипещия се навън сняг. Ситуацията се усложнява с всяка изминала минута, а Хач си е простичко момче и не обича сложните задачи. Двамата продължават да си говорят, но съвсем тихо, за да не бъдат чути от Линож.

 

МАЙК: Роби каза, че телевизорът бил включен, и аз го чух, когато влязохме в коридора. Ти чу ли го?

 

ХАЧ: В началото — да. Даваха прогнозата за времето. После обаче оня най-вероятно го е изключил…

 

Хач ненадейно замлъква. Изведнъж си спомня.

 

ХАЧ: Беше разбит, Майк. Телевизорът беше на парчета. Но не го е разбил, докато сме били в коридора, няма начин! Когато счупиш кинескопа, се чува звук, нещо като „БУФ!“. Със сигурност щяхме да го чуем… (Майк му кимва.) Може да сме чули радиото…

 

Това прозвучава като въпрос, но Майк не му отговаря. И двамата знаят, че не е било радиото.

 

Той се усмихва. Усмихва се и ние виждаме как острите му зъби се подават едва-едва под устните му. Линож знае, че те знаят… и колкото и тихо да говорят, чува всяка думичка от разговора им.

 

Служебният джип подминава паркинга (малката кола, с която Моли и Ралфи преди малко са пристигнали, вече е покрита с дебел слой сняг) и свива по алеята, заобикаляща магазина и водеща към задния му вход.

 

Служебният джип си пробива път през снега, а фаровете му пронизват плътната завеса от снежинки. Когато превозното средство стига до задния двор на супермаркета, камерата се отдръпва назад. Вижда се товарната рампа, както и врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД — САМО ЗА ДОСТАВКИ — ЗА ПОЛИЦЕЙСКИЯ КАБИНЕТ МИНЕТЕ ПРЕЗ МАГАЗИНА. Офроудърът спира там, приближавайки се на заден ход до вратата. Товарната рампа е идеална за предстоящата им задача — в момента Майк и Хач имат да извършат важна доставка. Двамата излизат от джипа и отиват към задната част на машината. Хач отново изглежда малко нервен, но за сметка на това Майк е невъзмутим. Застават пред вратата на багажника.

 

МАЙК: Сне ли предпазителя?

 

На лицето на Хач се изписва първо изненада, после вина. Той сваля предпазителя на пушката. Майк, който вече държи револвера си в ръка, му кимва удовлетворено.

 

МАЙК: Качи се горе.

 

В единия край на полегатата рампа има стъпала. Хач ги изкачва и застава на площадката, стискайки пушката с двете си ръце. Междувременно Майк отключва багажника, отваря вратата и прави крачка назад.

 

МАЙК: Излез и отиди на площадката. Без да се доближаваш до моя… партньор.

 

Това звучи като излязло от телевизионна полицейска сапунка и на Майк му става малко неловко, но при възникналите обстоятелства думата „партньор“ е съвсем уместна.

 

Линож се измъква от багажното отделение, превит надве — макар и непохватни, движенията му излъчват котешка грация. Онази загатната, едва доловима усмивка отново танцува на устните му. Хач отстъпва крачка назад, за да му направи място, и Линож се изкачва по стъпалата. Арестантът е с белезници, а те и двамата са въоръжени, но въпреки това Хач се страхува от него.

 

Линож стои сред навяващия сняг съвсем непринудено — като човек в собствената си дневна. Майк също изкачва стъпалата, водещи към площадката, и бърка в джоба си за ключовете. Изважда ги, намира ключа за задната врата и го подава на Хач. Револверът му е насочен диагонално към земята, в посоката, където стои Линож.

 

Хач се навежда и пъха ключа в ключалката.

 

Той наблюдава внимателно Хач и в очите му за миг проблясва онази чернота, която вече сме виждали.

 

Той се мръщи. Дали е забелязал нещо? Кадърът обаче се сменя твърде бързо, за да разберем повече.

 

Хач завърта ключа. Чува се изхрущяване и в ръката му остава само главата на ключа.

 

ХАЧ: Мамка му! Счупи се! Сигурно заради студа.

 

Той започва да блъска по вратата с юмрук.

 

Навремето помещението е било част от склада на магазина, но впоследствие е било преустроено. Сега вътре в него има бюро, няколко шкафа с папки, факс и късовълнова радиостанция. На стената е закачена дъска с обяви. В ъгъла се вижда килия, преградена с решетка. Решетката изглежда здрава, но от типа „направи си сам“. Личи си, че е само временно помещение, предназначено да приютява неделните пияници и местните скандалджии.

 

Звук: блъскане по вратата.

 

ХАЧ (глас зад кадър): Ехо? Има ли някой вътре? Отворете!

 

МАЙК: Остави. По-добре заобиколи и отвори отвътре.

 

ХАЧ: Искаш да те оставя сам с него?

 

МАЙК (напрежението започва да си казва думата): Освен ако не видиш Супермен да се мотае по улицата…

 

ХАЧ: Защо не го вкараме отпред?

 

МАЙК: През магазина? Докато половината град се запасява за бурята? Забрави. Хайде, тръгвай.

 

Хач му хвърля неуверен поглед, след което тръгва надолу по стълбите.

 

Сред гъстия снеговалеж на паркинга на магазина виждаме зеления линкълн на Роби Бийлс. Автомобилът ръмжи и буксува, поднася и за малко да удари мъничката кола на Моли. Когато най-накрая успява да паркира, кметът изскача навън и взема на бегом стъпалата, като едва не се блъска в излизащия Питър Годсоу. Питър е симпатичен едър мъж на четирийсетина години, който излъчва сурова, груба мъжественост. Той е бащата на Сали — момиченцето с ягодово сладко по блузката си.

 

ПИТЪР ГОДСОУ: Какво е станало, Бийлс? Марта наистина ли е мъртва?

 

РОБИ: Да, мъртва е.

 

Погледът на кмета попада върху манекена с провесения плакат на шията — НАРОДЕ, ТУК СЕ ПРОДАВАТ ОРИГИНАЛНИТЕ ТАКЪМИ ЗА ЛОВ НА ОМАРИ НА СВЕТОВНОИЗВЕСТНАТА МАРКА „РОБИ БИЙЛС“! НЯМА ЛЪЖА, НЯМА ИЗМАМА, ИЗГОДНА СДЕЛКА, ДАЛАВЕРА ГОЛЯМА! Роби изръмжава, протяга се и го откъсва с едно рязко движение. Взира се в плаката с такава ярост, сякаш гледа смъртен враг. В същия миг Хач се появява иззад ъгъла и вижда какво прави. Питър Годсоу се обръща и влиза след Роби в магазина, за да не пропусне нищо. Хач също влиза в супермаркета.

 

В магазина гъмжи от народ. Сред тълпата се откроява Моли Андерсън, която разговаря с Кат. Личи й, че ужасно се тревожи за Майк. Виждаме и Ралфи — стои пред стелажа с подсладени зърнени закуски и задълбочено разглежда един пакет.

 

МОЛИ (веднага щом зърва Хач): Къде е Майк? Добре ли е?

 

ХАЧ: Добре е. Отзад е, с арестанта. Тъкмо отивам да му отворя.

 

Към тях се приближават и други хора.

 

ПИТЪР ГОДСОУ: Местен ли е?

 

ХАЧ: Никога не съм го виждал.

 

Сред множеството пробягва вълна на облекчение. И други се опитват да привлекат вниманието на Хач и да зададат въпросите си, но Моли не е сред тях — колкото по-бързо Хач си свърши работата, толкова по-скоро ще види мъжа си. Хач си пробива път по централната алея на супермаркета, като се спира за миг, за да разроши косата на Ралфи. Ралфи го дарява с нежна усмивка в отговор.

 

Роби все още стиска скъсания плакат в ръка и потупва нервно по бедрото си с него. Моли го забелязва и се намръщва.

 

Двамата стоят на площадката под навяващия сняг. Напрегнатата тишина се нарушава от:

 

ЛИНОЖ: Дайте ми това, което искам, и ще ви оставя на мира.

 

МАЙК: Какво искаш?

 

Усмивката на Линож кара Майк да потрепери.

 

Хач нахълтва вътре и се втурва към задната врата. Сграбчва дръжката и се опитва да отвори вратата. Тя обаче не се отваря. Хач я напъва още по-силно. Никакъв резултат. Накрая се опитва да избие вратата с рамо. Със същия успех би могъл да се пробва да събори бетонна стена.

 

ХАЧ: Майк?

 

МАЙК (глас зад кадър): Хайде, побързай! Замръзнах!

 

ХАЧ: Не иска да се отвори! Заяла е!

 

Майк вече е ядосан не на шега. Всичко, абсолютно всичко върви наопаки. На устните на Линож продължава да танцува онази едва доловима усмивка. От неговата гледна точка всичко върви по мед и масло.

 

МАЙК: Отключи ли я?

 

ХАЧ (явно засегнат от думите му): Да, разбира се.

 

МАЙК: Тогава я натисни по-силно! Сигурно има лед вътре…

 

Роби е застанал на прага зад Хач и го наблюдава с дълбоко презрение. Хач въздъхва отчаяно — знае, че бравата не е замръзнала, но подновява усилията си с удвоена сила. Междувременно Роби прекосява помещението и захвърля скъсания плакат на бюрото на Майк. Щом го чува, Хач рязко се обръща. Кметът (който е по-едър от него) безцеремонно го избутва встрани.

 

РОБИ: Остави на мен.

 

Кметът също прави няколко напразни опита да отвори вратата и самонадеяният му вид бързо се изпарява. Хач го наблюдава с прикрито, но напълно разбираемо задоволство. Роби отстъпва, разтривайки рамото си.

 

РОБИ: Андерсън! Ще се наложи да го преведем през магазина.

 

Майк забелва очи към небето — само това му трябва сега, Бийлс в полицейския кабинет! Работата отива от хубаво на още по-хубаво.

 

МАЙК: Хач!

 

ХАЧ (глас зад кадър): Да?

 

МАЙК: Ела при мен. (Натъртено.) Сам.

 

ХАЧ (глас зад кадър): Идвам.

 

Майк отново насочва вниманието си към Линож.

 

МАЙК: Ей сега ще влезем. Мирувай и всичко ще бъде наред.

 

ЛИНОЖ: Запомни какво ти казах, Андерсън. Когато му дойде времето… пак ще си говорим.

 

И Линож отново се усмихва.

 

Къщите и магазините са забулени от снежната пелена. Приличат на снежни миражи, а бурята става все по-силна и по-силна.

 

Огромни вълни се стоварват върху скалите. Във въздуха летят водни пръски.