Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storm of the Century, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сценарий
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Стивън Кинг

Заглавие: Бурята на века

Преводач: Адриан Лазаровски

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Vegadsl

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-069-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3446

История

  1. — Добавяне

Въведение

В повечето случаи — да кажем, в три или четири от пет — прекрасно си спомням къде съм бил, когато ми е хрумнала идеята за дадена книга, както и какво съчетание от събития (обикновено съвсем тривиални) е задвижило сюжета в главата ми. Вдъхновението за „То“ например ме връхлетя, докато прекосявах един дървен мост, заслушан в глухия екот от стъпките ми и замислен за „Трите сърдити козлета“[1]. В основата на „Куджо“ стои истинската ми среща с един необичайно агресивен санбернар. „Гробиште за думашни любимци“[2] пък израсна от мъката на дъщеря ми, когато любимото й котенце Смаки бе прегазено на шосето, минаващо недалече от къщата ни.

Понякога обаче просто не мога да си спомня как се е зародил този или онзи роман или разказ. В този случай семето, от което покълва по-нататъшната история, се оказва по-скоро образ, отколкото идея — нещо като ментална снимка с неустоима притегателна сила, която повлича подире си персонажи и събития, досущ както ултразвуковата свирка събира всички кучета от квартала. А най-голямата загадка в творчеството са историите, които изникват изневиделица, без да са предхождани от каквото и да било. „Зеленият път“ например започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. „Бурята на века“ също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика — видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от „Зеленият път“, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек. Всеки път, когато мислите ми се връщаха към него (докато шофирах, докато седях в кабинета на очния лекар в очакване зениците ми да се разширят, или най-лошото — докато лежах нощем в леглото си, измъчван от безсъние) — той ми изглеждаше все по-страшен. И въпреки че само си седеше на нара, без дори да помръдне… всеки път беше по-страшен от преди. И все по-малко приличаше на човек, и все повече на… да кажем, на онова, което се криеше под външния му облик.

Постепенно историята започна да се завърта около този човек… или каквото там представляваше. Той все тъй си седеше на своя нар. Килията, където бе затворен, всъщност се намираше в задната част на универсалния магазин на остров Литъл Тол, който понякога мислено наричах Острова на Долорес Клейборн. Защо в универсален магазин? Защото на толкова малка общност като Литъл Тол полицейски участък не й трябва — достатъчно е да има някой, който да изпълнява по съвместителство и полицейските задължения (които най-често се свеждат до озаптяването на по-буйните пияници или до укротяването на някой избухлив рибар, посегнал на жена си). Но кой би бил човекът, отговорен за тази полицейска работа? Естествено, Майк Андерсън — собственик и служител в „Универсалния магазин на Андерсън“. Свестен и симпатичен мъж, който без особени затруднения се справя с местните подпийнали рибари… ала как ли би постъпил, ако се сблъска с нещо наистина зло? Зло като онзи древен демон, обсебил малката Регън от „Заклинателят“? Когато се появи нещо, което просто си седи в импровизираната килия на Майк Андерсън, взира се в мрака и чака…

Какво?

Бурята, естествено. Бурята на века. Онази буря, която напълно ще изолира остров Литъл Тол от континента, оставяйки го без чужда помощ в тежкия момент. Снегът е красив; снегът е смъртоносен; снегът е като воал, с който илюзионистът прикрива поразителната ловкост на ръцете си. Отрязан от света и дебнещ под снега, моят страховит човек демон (по това време вече знаех и името му — Андре Линож) би могъл да причини големи злини. При това, без даже да напуска килията, където седи в неизменната си поза — с крака на ръба на нара и отпуснати върху коленете си ръце.

Някъде към октомври-ноември 1996 г. картината започна да се избистря — лош човек (или може би чудовище, замаскирано под човешки облик) в затворническа килия, свирепа буря (по-силна от онази, която напълно бе парализирала североизточния коридор в средата на седемдесетте) и неголяма общност, принудена да разчита единствено на собствените си сили. Честно казано, предизвикателството да възсъздам градче с такава участ малко ме плашеше (въпреки че бях правил нещо подобно в романите си „Сейлъмс Лот“ и „Неизживени спомени“), но и в същото време ме изкушаваше. Давах си сметка и че съм стигнал до онази критична точка, в която или трябваше да се захващам за работа, или да пропилея този шанс. Онези идеи, които ме осеняват в по-завършен вид — както се случва в повечето пъти — може да „отлежават“ и по-дълго време, ала сюжетите, възникнали от един-единствен образ (чийто потенциал е едва-едва загатнат), са несравнимо по-крехки и нетрайни.

И тъй, с ясното съзнание, че рискът „Бурята на века“ да рухне под собствената си тежест е твърде голям, през декември 1996 година аз започнах да работя над историята. За последен тласък ми послужи мисълта, че тъй като действието се развиваше на остров Литъл Тол, щях да получа възможността да кажа нещо интересно и провокативно за самата същност на малкото градче… защото никъде другаде в Америка няма тъй тясно обвързани и сплотени общества като тези от крайбрежните островчета на щата Мейн. Хората там са свързани помежду си от традиции, ситуации, общи интереси, религиозни обичаи и работа — винаги тежка и понякога опасна. Кръвните връзки са толкова преплетени, че населението на повечето острови се състои от горе-долу седем-осем фамилии, които често се припокриват една друга в най-различни роднински отношения.[3] Ако сте турист (или изобщо някой от „голямата земя“), може би ще се отнесат дружелюбно към вас, но не се надявайте да надникнете в сърцевината на живота им. Ще се върнете в континенталния си дом, чиито прозорци гледат към пролива, и въпреки че живеете от шейсет години тук, за островитяните пак ще си останете пришълец. Защото на острова животът е различен.

Пиша за малки градчета навярно защото и аз самият съм израснал в малко градче (но бързам да добавя, че когато пиша за Литъл Тол, пиша като страничен наблюдател), и почти всичките ми истории за малки градчета — като Джирусълъмс Лот, Касъл Рок или Дери — дължат много на Марк Твен („Човекът, който поквари Хадлибърг“) и Натаниел Хоторн („Младият стопанин Браун“). Същевременно всички тези истории, както ми се струва, са изградени върху един недоказан постулат — че нахлуването на нещо зло отвън неизменно разтърсва общността, разединява хората и ги превръща във врагове. Тук обаче се касае по-скоро за читателския ми опит, отколкото за уроците от истинския живот; като част от подобно общество, лично се убедих, че бедствията всъщност действат сплотяващо и обединяващо на населението на малките градчета.[4]

Мен обаче продължаваше да ме гложди един въпрос — дали сплотяването всеки път води до всеобщото благо? Дали идеята за „обединената общност“ винаги сгрява сърцата, или понякога се случва и да вледени кръвта? В този момент си представих как съпругата на Майк Андерсън го прегръща и в същото време му прошепва в ухото: Нека (Линож) да претърпи злополука. Не можете да си представите как потреперих при тази мисъл! Но вече знаех, че нямам избор — бях длъжен да дам шанс на тази история.

Оставаше само да се реши въпросът за формата. По принцип той почти никога не ме безпокои — също като въпроса за гледната точка към историята. Разказвачът (обикновено в трето лице, понякога в първо) си върви в комплект с повествованието. Както и формата, в която се излива осенилата ме идея. Признавам, че се чувствам най-комфортно, докато пиша романи, но изпод перото ми излизат и разкази, сценарии, даже стихове… Формата неизменно се диктува от идеята. Не можеш да накараш един роман да се превърне в разказ, нито пък можеш да спреш разказ, който иска да се разгърне в роман (освен ако не го убиеш, естествено).

Предполагах, че ако напиша „Бурята на века“, тя ще представлява роман. Но докато се подготвях за работа, идеята всячески ми показваше, че иска да бъде филм, а не роман. Всеки образ от историята приличаше на излязъл не толкова от книга, колкото от филм: жълтите ръкавици на убиеца, окървавената баскетболна топка на Дейви Хоупуел, летящите с господин Линож деца, шепотът на Моли Андерсън („Нека да претърпи злополука“) и най-вече Линож в килията, седнал на своя нар — диригентът на целия оркестър.

Още тогава виждах, че историята е твърде голяма за кинопродукция, ала си казах, че има начин да заобиколя тази пречка. През последните години бях развил чудесни делови отношения с телевизия Ей Би Си, предоставяйки им материал (а понякога и телесценарии) за половин дузина така наречени „минисериали“ с доста приличен рейтинг. Ето защо се свързах с Марк Карлинър (който бе продуцирал новата версия на „Сиянието“) и Маура Дънбар (която работеше с мен от Ей Би Си още от началото на деветдесетте). Попитах ги дали някой от тях проявява интерес към истински роман за телевизията — такъв, който съществува сам по себе си, а не е базиран върху написан вече книжен роман?

И двамата ми отговориха с „да“, без да се замислят, и когато завърших трите двучасови скрипта, които следват след това въведение, проектът влезе в предварителна продукция, а после и в снимачна фаза, при това без никакви творчески разногласия и административни спънки. Сега е модерно (особено ако си интелектуалец) да презираш телевизията (не дай си боже да споделите, че гледате „Фрейзър“, да не говорим за „Шоуто на Джери Спрингър“[5]), но аз съм работил като сценарист и за телевизията, и за киното и мога да ви заявя, че в Холивуд телевизионерите правят филми, а кинаджиите — резервации за обяд. Не го казвам, защото „гроздето е кисело“ — киноиндустрията винаги е била благосклонна към мен (изключвам недоразумения като „Гробарска смяна“ и „Сребърният куршум“). В телевизията обаче ти позволяват да работиш… а ако си се доказал с филмите в няколко части, ти позволяват и да излезеш извън рамките. А аз обичам да излизам извън рамките. Невероятно е. Ей Би Си инвестираха трийсет и три милиона долара в този проект… и то само след като се запознаха с трите първоначални скрипта, които така и не претърпяха съществени промени. Това също е невероятно.

* * *

Написах „Бурята на века“ по същия начин, както бих я написал, ако беше роман — със списък с героите пред себе си (но без каквито и да било други бележки), като работех по три-четири часа всеки ден. Не се разделях с лаптопа си „Мак Пауърбук“ дори когато със съпругата ми пътувахме из щатите, за да гледаме мачовете на женския баскетболен отбор на Мейн в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия… Пишех по хотелските стаи, използвайки текстообработващата програма „Файнъл Драфт“ вместо „Уърд 6“, както правя обикновено (сякаш напук, тази проклета програма редовно забиваше и екранът на лаптопа ми замръзваше, но бързам да ви уверя, че новата й версия вече е изчистена от бъговете и функционира перфектно). Искам да уточня и още нещо — произведението, което следва, не е нито ТВ драма, нито минисериал. Това е истински, пълнокръвен роман, реализиран в малко по-различна форма.

Разбира се, работата ми не бе напълно лишена от проблеми. Основната трудност в създаването на продукти за телевизията е въпросът с цензурата (Ей Би Си е от малкото големи телевизионни мрежи, които поддържат действително работещ, а не фиктивен отдел „Стандарти и практики“; там четат сценария ти и ти казват кое в никакъв случай не може да бъде показано в холовете на Америка). Сблъсках се с този проблем още по време на създаването на телевизионните адаптации на „Сблъсък“ (населението на Земята се задушава в собствените си сополи) и „Сиянието“ (където талантливият, но явно умопомрачен млад писател убива жена си с чук за крокет, след което се опитва да види и сметката на сина си със същия предмет). Това беше и най-мъчителната част на процеса — творческият еквивалент на китайското „пристягане на стъпалата“[6].

За мое щастие (и за нещастие на самозваните пазители на американската нравственост), телевизионните мрежи бяха разширили малко границите на приемливото, откакто на продуцентите на „Дик вай Дайк“[7] им беше забранено да показват двойно легло в семейната спалня. (Мили боже, ами ако младежта започне да си представя как Дик и Мери лежат там нощем и краката им се допират?) През последните десетина години промените си бяха отвоювали още по-голяма територия. Част от тях се бяха случили благодарение на революцията, осъществена от кабелната телевизия, ала много други възникнаха в резултат на отегчаването на зрителите, особено в една от най-желаните таргет групи — тази между осемнайсет и двайсет и пет годишна възраст.

Питаха ме защо изобщо се захващам с телевизионната мрежа, при положение че има кабелни канали като „Хоум Бокс Офис“ (HBO) и „Шоутайм“, където проблеми с цензурата почти не съществуват. Причините са две. Първата е, че въпреки хвалебствията, с които специализираната критика обсипа оригиналните продукции „Оз“ и „Истинският свят“[8], потенциалните зрители на кабелните канали все още не са твърде многобройни. Да направиш минисериал по HBO, е, като да публикуваш голям роман в малко издателство. Нямам нищо против малките издателства, нито против кабелните телевизии, ала след продължителна и напрегната работа бих искал да достигна до възможно най-широка аудитория. Естествено, част от тази аудитория може да превключи на „Спешно отделение“ в четвъртък вечерта, но си заслужава да поемеш този риск. Ако съм си свършил добре работата и хората поискат да разберат какво ще стане по-нататък, ще си запишат поредния епизод на „Спешно отделение“ на видеокасета и ще останат с мен. Най-интересно е да имаш с кого да се съревноваваш, обичаше да казва майка ми.

Втората причина да избера големите ТВ мрежи се състои в това, че понякога малко пристягане на стъпалата може да се окаже полезно. Когато знаеш, че историята ти ще бъде проверявана от комисия, която следи за мъртъвци с отворени очи (забранено!), ругаещи деца (забранено!) и огромни количества пролята кръв (строго забранено!), започваш да търсиш алтернативни начини да изразиш онова, което искаш да кажеш. В жанровете хорър и съспенс писателският мързел често се проявява под формата на множество живописни клишета: извадена очна ябълка, разкъсано гърло, разложено зомби… Ала щом телевизионният цензор премахне тези елементарни образи, започваш да търсиш други пътища за достигането на желаната от теб цел. Създателят на филми трябва да действа по-дискретно и изтънчено; може би тъкмо поради тази причина филмите на Вал Лютън[9] („Хората котки“) са толкова изящни.

Всички тези думи навярно ще прозвучат като оправдание за някои, обаче ви гарантирам, че ни най-малко не се оправдавам. В края на краищата — ако не сте забравили! — аз съм същият онзи тип, който беше казал, че преди всичко иска да ви уплаши, но ако не може да ви уплаши, ще ви ужаси… а ако не може да ви ужаси, ще направи всичко възможно да ви отврати[10]. Е, какво пък? Не съм горделив. По един или друг начин, телевизионната мрежа ми отне тази възможност.

В „Бурята на века“ има някои доста натуралистични моменти (Лойд Уишман с брадвата и Питър Годсоу с въжето са само два от примерите, които ми идват на ума), но ми се налагаше ревностно да отстоявам всеки един от тях и някои (като онзи, където петгодишната Пипа забива нокти в лицето на майка си и крещи: Пусни ме, кучко!) все още са предмет на разпалена дискусия. Напоследък не съм сред най-обичаните хора в отдела „Стандарти и практики“ — звъня им, роптая и заплашвам да се оплача на батко си, ако не спрат да ме дразнят (в този случай ролята на по-големия ми брат се играе от Боб Айгър[11], който де факто е шефът на Ей Би Си). Според мен да се работи със „Стандарти и практики“ на такова ниво е напълно приемливо; да си имам вземане-даване с тях, ме караше да се чувствам като „токийска роза“[12]. Ако ви е любопитно кой по-често е печелил битките, сравнете оригиналния сценарий (който е напечатан между кориците на тази книга) и завършения трисериен филм.

Обаче имайте предвид, че не всички различия между оригиналния сценарий и завършения филм се дължат на желание за компромис с хората от отдела „Стандарти и практики“. С тях може дълго да се спори, но безмилостният телевизионен график не подлежи на дискутиране. Всеки готов сегмент трябва да бъде с продължителност точно деветдесет и една минути, плюс-минус няколко секунди, и да бъде разделен на седем „действия“, за да има предостатъчно място за всички тези чудесни реклами, които плащат сметката. Има някои трикове, които ти позволяват да спечелиш малко време (един от тях е електронната компресия, която така и не ми се изясни), ала най-често се налага да дялкаш пръчката, докато не стане достатъчно тънка, че да успееш да я натикаш в дупката. Досадна работа, но в интерес на истината, не чак толкова; все едно да си задължен да ходиш с униформа на училище или с вратовръзка на работа.

Борбата с авторитарните правила на телевизионните мрежи често беше уморителна, а понякога и обезсърчаваща — не искам да си спомням какво беше покрай „Сблъсък“ и „Сиянието“ (а през какво са минали продуцентите на „То“, не смея и да си помисля — защото едно от най-строгите правила на „Стандарти и практики“ се състои в изискването сюжетът в никакъв случай да не се гради върху попадане на малолетни в смъртна опасност, да не говорим за убийства на деца), а и двата романа бяха написани без никакво съблюдаване на телевизионните правила за благоприличие. Както и трябва да се пишат истинските романи, дявол да го вземе. Когато ме питат дали пиша своите книги с идеята за бъдещите филми, които ще бъдат заснети по тях, винаги се изнервям лекичко… а понякога дори се чувствам засегнат. Естествено, това не е, като да попиташ някое момиче: „Правиш ли го за пари?“, макар че навремето поне аз не виждах разлика; в самия въпрос е заложено предположение за сметкаджийство, от което не ми става приятно. Такъв „счетоводен“ начин на мислене няма нищо общо с работата на писателя. Да пишеш — това значи просто да пишеш. И нищо друго. Бизнесът и финансовите въпроси идват впоследствие и най-добре да бъдат оставени на онези, които разбират от тези неща.

Същото отношение запазих и по време на работата си над „Бурята на века“. Написах я под формата на телевизионен сценарий, защото самата история поиска да бъде написана по този начин… но без никакви задни мисли или очаквания, че действително ще се появи на малкия екран. Към декември 1996-а вече знаех достатъчно за филмопроизводството, за да си дам сметка, че включвам в текста си кошмарен специален ефект — снежна буря, по-страшна от всички, показвани по телевизията досега. Бях създал и недопустимо дълъг списък с персонажи — ала щом писателят си свърши работата и започне същинският процес по създаването на филма, героите на автора се превръщат в говорещи роли за режисьора, всяка от които трябва да получи хонорар за участието си. Въпреки това обаче продължих да развивам историята си, защото когато пишеш книга, не мислиш за такива неща като бюджет. Бюджетът не е твоя грижа. Ако текстът ти е достатъчно добър, любовта ще намери начин. Както става винаги.[13] А понеже „Бурята на века“ бе написана като минисериал за телевизията, се оказа, че мога да си позволя някои експерименти. Мисля, че това е най-страховитата история, която съм писал за телевизията и киното, и в повечето случаи успявах да вграждам в нея нови и нови ужаси, без хората от „Стандарти и практики“ да вдигнат шум до небесата.[14]

* * *

До този момент съм работил три пъти с режисьора Мик Гарис — първо над кинопродукцията „Сомнамбули“, а после над минисериалите „Сблъсък“ и „Сиянието“. Понякога се шегувам, че ни грози опасността да се превърнем в Били Уайлдър и И. А. Л. Дайъмънд[15] на хоръра. Мик беше първият ми избор за режисьор на „Бурята на века“, защото го харесвам, уважавам и знам на какво е способен. Той обаче имаше друг ангажимент (колко по-лесен би бил животът, ако хората просто зарязваха всичко и хукваха презглава, когато ми потрябват), ето защо двамата с Марк Карлинър тръгнахме на лов за режисьори.

Някъде по това време във видеотеката на моята улица попаднах на филма „Мъжът от сенките“. Не бях чувал нищо за него, но оформлението на обложката изглеждаше обещаващо, а главната роля се изпълняваше от железния Дийн Стокуел. Идеален начин за запълване на предстоящата вечер. Взех си още и „Рамбо“ (проверена стока, в случай че „Мъжът от сенките“ се окаже слаб), но този вторник „Рамбо“ така и не излезе от кутията си. „Мъжът от сенките“ се оказа нискобюджетна продукция (както разбрах впоследствие, бил е заснет за кабелната мрежа „Старц“), ала това никак не му бе попречило да е дяволски добър. Освен Дийн Стокуел, във филма играеше и Тим Матисън; изпълнението му блестеше с качества, които се надявах да видя и у Майк Андерсън в „Бурята на века“: доброта, порядъчност… но и усещане за някакво стаено, дремещо насилие, пронизващо характера му като стоманена нишка. Дийн Стокуел, от своя страна, прекрасно се бе превъплътил в образа на фанатично отдаден и изобретателен злодей — вежлив южняк с мек говор, който използваше компютърните си умения, за да разруши живота на един непознат човек… и то само защото непознатият го бе помолил да загаси цигарата си.

Синкавото осветление създаваше уникална атмосфера, компютърните трикове бяха на ниво, темпото на повествованието беше точно премерено, а качеството на актьорската игра беше доста високо. Превъртях назад лентата и запомних името на режисьора: Крейг Р. Баксли. Познавах работата му от две предишни заглавия: чудесен филм за Бригъм Йънг[16] с Чарлтън Хестън в ролята на Йънг и „Идвам с мир“ — не толкова сполучлива научнофантастична продукция с Долф Лундгрен. (Най-запомнящото се нещо в нея беше финалната реплика, адресирана към злия киборг: „Но ще си идеш на парчета!“[17].)

Поговорих си с Марк Карлинър, който беше гледал „Мъжът от сенките“ и също го беше харесал. Щом научихме, че Баксли е свободен, му позвъних и му изпратих обемистия сценарий (надхвърлящ триста страници) на „Бурята на века“. Не след дълго Крейг ми се обади, преливащ от идеи и ентусиазъм. Идеите му ми харесаха, ентусиазмът също, но най-много ми хареса това, че не бе изплашен от мащабите на проекта. Тримата се срещнахме в Портланд, щата Мейн, през февруари 1997-а, обядвахме в ресторанта на дъщеря ми и почти финализирахме преговорите.

Крейг Баксли е висок и симпатичен широкоплещест мъж, привързан към хавайските ризи, който изглежда, доколкото мога да преценя, с няколко години по-млад от истинската си възраст (на вид е на четирийсет, ала понеже първата му работа е „Екшън Джексън“ (1988) с Карл Уедърс, би трябвало да е по-стар). Излъчва онова спокойно, непукистко (тип „няма проблеми, човече“) отношение към света, характерно за калифорнийските сърфисти, а чувството му за хумор е по-грубо и от това на филм за Чуждестранния легион с Ерол Флин. Тази небрежна поза и многобройните му закачки („Не се впрягайте, момчета, само се ебавам с вас“) обаче някак си затъмняват и прикриват истинския Крайг Баксли, който се оказа изключително целеустремен, съсредоточен, иновативен и авторитарен режисьор (покажете ми режисьор, в когото няма нещичко от Сталин, и аз ще ви покажа лош режисьор). Откакто „Бурята“ пое по дългия си снимачен път през февруари 1998 година, най-много от всичко ме поразиха моментите, когато Крейг крещеше: „Край! Край на снимките!“. Щом го чуех, направо изтръпвах… или поне в началото, защото после осъзнах, че той всъщност прави онова, на което само най-талантливите и режисьорите визионери са способни: монтира директно в камерата. По времето, когато пиша тези редове, вече ми показаха част от заснетия материал и мога да заявя, че — благодарение на режисурата на Крейг — големият пъзел на филма започва да придобива впечатляващ вид. Естествено, на толкова ранен етап е рисковано да се възлагат прекадено много надежди (спомнете си старото вестникарско заглавие „Дюи побеждава Труман“[18]), ала, съдейки по видяното, ще рискувам и ще ви кажа, че произведението, което ще прочетете, носи невероятно сходство с филма, който Ей Би Си ще излъчи. Даже си мисля, че филмът може да се окаже изключителен… макар че най-добре да си остана реалист. Толкова много труд отива за създаването на филмите — в това число и телевизионните — но за съвсем малка част от тях може да се каже, че са изключителни. И като се има предвид колко народ участва в цялата тази работа, си е цяло чудо, че изобщо се получава нещо. Но няма да ме разстреляте, задето се надявам, нали?

* * *

Телевизионният сценарий на „Бурята“ бе написан между декември 1996-а и февруари 1997-а. Някъде през март на 1997-а тримата с Марк и Крейг обядвахме в ресторанта на дъщеря ми Наоми (който вече е затворен; в момента тя учи за свещеник). През юни се взирах в скиците на вълчата глава, увенчаваща бастуна на Андре Линож, а през юли вече разглеждах готовия сториборд. Сега разбирате ли какво имах предвид, когато ви казах, че телевизионерите правят филми, а не резервации за обяд?

Снимките на открито бяха направени в Саутуест Харбър, щата Мейн, и в Сан Франциско. Имаше снимки и в Канада — на трийсетина километра северно от Торонто, където остров Литъл Тол бе пресъздаден насред останките от един изоставен завод за рафиниране на захар. В продължение на месец-два тази запустяла фабрика в околностите на град Ошава се превърна в една от най-големите снимачни площадки в света. Главната улица на Литъл Тол премина през три прецизно проектирани степени на заснеженост — от няколкосантиметрова покривка до тотално затрупване[19]. Когато група местни жители посетиха снимачната ни площадка, останаха буквално зашеметени от видяното. Все едно да си далеч от къщи и изведнъж, за едно мигване на окото, да се озовеш у дома. По време на снимките имаше дни, изпълнени с неизразимото обаяние на пъстър селски панаир… както и такива, в които магията ставаше толкова силна, че направо ти се завиваше свят. Денят, в който жителите на Саутуест Харбър минаха през високите метални порти на изоставения захарен завод, беше именно такъв ден.

Снимките започнаха в края на февруари 1998-а — в един снежен ден в Югоизточен Мейн — и завършиха в Сан Франциско след осемдесетина снимачни дни. Докато пиша тези редове (в средата на юли), процесите по монтиране и редактиране — известни още като „постпродукция“ — вече текат с пълна сила. Визуалните и компютърните ефекти се наслагват един по един. Преглеждам заснетия материал с временни музикални тракове (повечето са взети от филма на Франк Дарабонт „Изкуплението Шоушенк“); същото прави и композиторът Гари Чанг, който ще създаде оригиналната партитура за продукцията. Марк Карлинър се дуелира с Ей Би Си за датите на излъчването — в момента февруари 1999 година изглежда най-вероятният период, — а аз гледам монтираните сцени с необичайно за мен задоволство.

Произведението, което следва, представлява една цялостна, завършена история, осеяна с всевъзможни ремарки — „сцени“, „фейдове“, „ретроспекции“ и така нататък — които показват на режисьора къде да реже цялото на части… защото (освен ако не сте Алфред Хичкок, който снима „Въжето“[20]) филмите винаги се правят „на парче“. От март до юни Крейг Баксли филмира моя сценарий така, както се филмират сценариите — без да спазва определена последователност, с уморени от работата до среднощ актьори и неизменно под някакъв натиск — и накрая имаше цял кашон с дейлита — плодовете от снимките за деня. От мястото, където седя в момента, мога да се обърна и да ги видя: около шейсет касети в червени картонени кутии. Но — странна работа! — да сглобиш всички тези фрагменти в цялостен филм, не е като да сглобиш един пъзел например. Би трябвало да е така, ала не е; може би защото повечето филми, също като повечето книги, са живи същества, притежаващи свое собствено дихание и пулс. И сглобяването на отделните фрагменти обикновено дава по-малко от сумата на отделните части. В някои редки и изключителни случаи обаче дава повече. Мисля си, че този път ще е повече. Надявам се, че ще е повече.

* * *

И последно. Какво да кажа на хората, които смятат, че филмите (особено телевизионните) стоят несравнимо по-долу от книгите? Че са като кърпички за еднократна употреба? Е, в последно време нещата се промениха, не мислите ли? И този сценарий, благодарение на страхотните хора от издателство „Покет Букс“[21], винаги ще ви бъде подръка, когато ви се прииска да го прелистите. Самият филм също ще се появи на видеокасета и DVD, също както много книги с твърди корици впоследствие се издават и с меки. И винаги ще можете да си го купите или да си го вземете под наем, когато (и ако) ви се прииска. Ще можете и да го „прелистите“ напред или назад и да се запознаете с пропуснатото; единствената разлика с книгата е, че ще трябва да използвате бутона REWIND на дистанционното вместо пръста си. (А ако сте от онези ужасни хора, които изпитват неудържим импулс да зърнат края на историята, за вас има FAST FORWARD или SEARCH… макар че ви предупреждавам, че ще горите в ада за това.)

Няма да споря и да прилагам аргументи „за“ и „против“ тезата, че един роман за телевизията е равностоен на един литературен роман. Ще кажа само, че ако се махнат разсейващите моменти (като рекламите на дамски превръзки, пикапи, вестници и прочее), го считам за нещо напълно постижимо. И бих напомнил, че човекът, когото повечето студенти в литературните специалности смятат за най-великия английски писател на всички времена, е работил предимно в устния и визуалния жанр, а не (най-малкото не и на първо място) за печатните издания. Не се опитвам да се сравнявам с Шекспир — това би било смешно! — но си мисля, че ако живееше днес, по всяка вероятност щеше да работи за киното и телевизията, както и за Бродуей, разбира се. И сигурно редовно щеше да звъни в „Стандарти и практики“, опитвайки се да ги убеди, че насилието в петата сцена на „Юлий Цезар“ е напълно необходимо… да не говорим, че е написано майсторски и с вкус.

* * *

Обръщайки се към хората от „Покет Букс“, които се нагърбиха с издаването на тази книга, искам да изкажа особена благодарност към Чък Верил, който реализира този контракт и изпълняваше ролята на свързващо звено между „Покет Букс“ и телевизия Ей Би Си. От Ей Би Си бих искал да благодаря на Боб Айгър, който ми гласува такова огромно доверие, както и на Маура Дънбар, Джъд Паркин и Марк Педоуитц. Също и на служителите в отдела „Стандарти и практики“, които изобщо не са толкова лоши, колкото ги изкарвам (всъщност си мисля, че те свършиха чудесна работа над моя сценарий, която бих определил като „майката на всички работи“).

И накрая — благодаря на Крейг Баксли, задето се захвана с една от най-големите продукции, реализирани някога от телевизионните мрежи; както и на Марк Карлинър и Том Бродек, които направиха всичко това възможно. Марк, който получи за „Уолъс“[22] почти всички съществуващи телевизионни награди, е невероятен професионалист, когото всеки иска да има в отбора си. Благодарен съм и на съпругата ми Таби, която винаги ме е подкрепяла през всичките тези години. И понеже също е писател, прекрасно разбира глупостите, които върша.

 

Стивън Кинг

Бангор, Мейн 04401

18 юли 1998 г.

Бележки

[1] Норвежка приказка за три козлета, които трябва да прекосят дървено мостче, под което дебне страховит трол. — Б.пр.

[2] Няма грешка — авторът умишлено е изписал заглавието на книгата по този начин. — Б.пр.

[3] В Източен Мейн баскетболният турнир в края на сезона по традиция се провежда в Бангор и нормалният живот на практика замира, защото цялото местно население се залепя за телевизорите и радиоприемниците. Веднъж, когато женският отбор на Джонспорт-Бийлс играеше в категория D (малки селски училища), коментаторът използваше не фамилиите, а личните имена на състезателките. Просто нямаше друг избор, защото всички момичета бяха или сестри, или братовчедки, и всички до една носеха фамилията Бийлс. — Б.а.

[4] Веднага се сещам за ледената виелица от януари 1998 година, когато някои селища останаха без електричество за две седмици, че дори и повече. — Б.а.

[5] Таблоидно токшоу, което се излъчва от 1991 г., с водещ бившия американски политик Джери Спрингър. Засяга теми като изневяра, хомосексуализъм, сексуални отклонения и прочее. — Б.пр.

[6] Става въпрос за хилядолетната китайска практика стъпалата на малките момиченца да се омотават в стегнати превръзки, което пречи на нормалния им растеж и води до болезнени деформации. — Б.пр.

[7] Американски ситком, излъчван от 1961 до 1966 г., носител на 15 награди „Еми“ — Б.пр.

[8] „Оз“ — първият сериал на канала HBO, излъчван от 1997 до 2003 г.; „Истинският свят“ — риалити шоу на MTV, излъчвано от 1992 г. до днес. — Б.пр.

[9] Американски режисьор (1904–1951) с украински произход (рожденото му име е Владимир Иванович Левентон), създал редица култови филми на ужаса. — Б.пр.

[10] И в други свои книги Стивън Кинг се е позовавал на своята „пирамида на ужасното“: „Най-отгоре е страхът, под него — ужасът, и най-отдолу — погнусата“. — Б.пр.

[11] Робърт Айгър (1951) е изпълнителен директор на компанията „Уолт Дисни“ (собственик на Ей Би Си). Той е изпълнителният директор с най-висока годишна заплата в света (около 30 милиона долара с бонусите). Именно Айгър убеждава ръководството на телевизията да реализира сериала на Дейвид Линч „Туин Пийкс“ навремето. — Б.пр.

[12] Наименование, с което през Втората световна война американските войници наричат говорителките на японските радиопредавания, излъчвани в САЩ. Обикновено те са владеели много добре английски, а началниците им са ги снабдявали с дезинформация, която те редовно пускали в ефир, за да създадат силно преувеличена представа за възможностите на японската армия. — Б.пр.

[13] Помня как по едно време си казах — ами ако „Бурята на века“ никога не бъде реализирана, защото бюджетът й е твърде голям? Голяма работа — щях да я превърна в роман. Мисълта да новелизирам свой собствен нереализиран сценарий ми се стори неустоимо привлекателна. — Б.а.

[14] Към края на работния процес от „Стандарти и практики“ вече надаваха вой с повод и без повод. В първата част на „Бурята на века“ един от героите например подмята, че задаващото се лошо време е „майката на всички бури“. От отдела настояваха да променя тази реплика, защото бяха абсолютно убедени, че под тази невинна фраза хитро съм замаскирал нещо мръснишко (от сорта на „такова майката на всички бури“), подривайки още повече американския морал, провокирайки още повече престрелки в училищата и така нататък. Веднага им се обадих и започнах да роптая (както вече бях свикнал), изтъквайки, че изразът „майката на всички…“ е изречен за пръв път от Саддам Хюсеин и оттогава е навлязъл в повсеместна употреба. След дълъг и напоителен размисъл от „Стандарти и практики“ склониха репликата да остане — с изричното настояване „в диалога да не фигурират никакви неприлични и нецензурни фрази“. Тъй вярно. Неприличният диалог в телевизионната мрежа е запазен за сериали от рода на „На гости на третата планета“ и „Дарма и Грег“ — Б.а.

[15] И. А. Л. Дайъмънд (1920–1988) — американски сценарист, работил в тандем с режисьора Били Уайлдър (1906–2002), известен с редица кинокласики, сред които „Булевардът на залеза“ (1950). — Б.пр.

[16] Бригъм Йънг (1801–1877) — наричан още Американският Мойсей, религиозен водач на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни и пръв губернатор на Юта; организатор на масовото преселение на 80 000 мормони в района на Голямото солено езеро и на строителството на град Солт Лейк Сити. — Б.пр.

[17] Непреводима игра на думи — на английски думите „peace“ (мир) и „piece“ (парче) са омофони. — Б.пр.

[18] На 3 ноември 1948 г. „Чикаго Трибюн“ излиза със заглавие на първа страница „Дюи побеждава Труман“, като погрешно обявява за победител в надпреварата за Белия дом губернатора на Ню Йорк Томас Дюи. Впоследствие гафът е обезсмъртен със снимка на президента Хари Труман, който триумфално показва вестника пред свои поддръжници след изборната си победа. — Б.пр.

[19] Нашият сняг се състоеше от картофени люспи и миниатюрни пластмасови частици, раздухвани от гигантски вентилатори. Ефектът не беше абсолютен… но пък с ръка на сърцето ви казвам, че бе най-доброто, което съм виждал през всичките си години във филмовия бизнес. Разбира се, че трябваше да изглежда реалистично, мамка му — все пак изкуственият ни сняг струваше над два милиона долара! — Б.а.

[20] Заснет през 1948 г., „Въжето“ е един от най-експерименталните филми на Хичкок. Конструиран изцяло от немонтирани десетминутни сцени, филмът е виртуозна демонстрация на техника, но липсата на монтаж забавя действието, принуждавайки камерата да се мести от герой на герой при диалозите. — Б.пр.

[21] Американското издателство, което публикува първото издание на „Бурята на века“. — Б.пр.

[22] „Джордж Уолъс“ (1997) — биографичен телевизионен филм за губернатора на щата Алабама Джордж Уолъс (1919–1998) с участието на Гари Синийз и Анджелина Джоли. Марк Карлинър е изпълнителен продуцент на филма. — Б.пр.