Стивън Кинг
Бурята на века (20)

Четвърто действие

 

Вятърът все още фучи, като вдига облаци от сняг и навява още по-големи преспи, но снеговалежът почти е спрял.

 

Вълните продължават да се стоварват върху брега, но яростта им е утихнала. В самото начало на Атлантик Стрийт се вижда преобърната рибарска лодка, чийто нос се е врязал в разбитата витрина на магазинчето за сувенири и подаръци.

 

Отначало виждаме само чернота и облаци, но после сред мрака заискряват сребърни отблясъци. На фона на това сияние се открояват кълбестите неспокойни силуети на облаците, а после — макар и само за миг-два — пълната луна проблясва през пролуката и отново изчезва.

 

Сградата на кметството продължава да изглежда като мираж зад завихрящите се завеси от сняг. Закътана под своя купол, мемориалната камбана се поклаща на вятъра и тихо прозвънва.

 

Той шумно тиктака. Когато малката стрелка показва точно девет, часовникът започва да бие. В същото време камерата се отдръпва назад, разкривайки пред нас градската заседателна зала на остров Литъл Тол.

 

Гледката е едновременно красива и призрачна. Всичките ни познати са тук, плюс останалите островни жители — около двеста души. Цялото това множество изглежда някак странно на светлината от свещите — сякаш наблюдаваме не наши съвременници, а хора от отдавна отминали времена… времената на Сейлъм и Роаноук.

 

На скамейките от първия ред седят Майк и Моли, Хач и Мелинда, Преподобният Боб Ригинс и съпругата му Кати, Урсула Годсоу и Сандра Бийлс. Роби Бийлс е горе на подиума — зад неголяма дървена маса вляво от катедрата. Пред него има малка табелка с надпис КМЕТ.

 

В дъното на помещението са наредени осем креватчета. Там спят децата. От двете им страни са приседнали Анджи Карвър, Тавия Годсоу, Джоана Станхоуп, Анди Робишо, Кат Уидърс и Люсиен Фурние. Те пазят малчуганите… доколкото могат.

 

Последният удар на часовника бавно заглъхва на фона на виещия вятър. Хората нервно се оглеждат наоколо, търсейки някакви признаци за присъствието на Линож. След миг-два Роби се изправя и отива до катедрата.

 

РОБИ: Дами и господа… И аз, също като вас, не знам какво точно чакаме, но…

 

ДЖОНИ ХАРИМАН: Тогава защо не си седнеш на задника и не чакаш като нас, Роби?

 

Думите му пораждат нервен смях. Роби хвърля изпепеляващ поглед на Джони.

 

РОБИ: Просто исках да кажа, Джони, че според мен ще намерим изход от тази… ситуация… ако сме единни и се държим един за друг, както винаги сме били на този остров.

 

Вратата се отваря с трясък. Отвън, на верандата, се виждат ботушите и долната част на бастуна на Линож.

 

Той внезапно замлъква и гледа към вратата. Цялото му лице е плувнало в пот.

 

Тавия… Джонас Станхоуп… Хач… Мелинда… Орв… Преподобният Боб Ригинс… Люсиен… и други. Погледите на всички са приковани във вратата.

 

Ботушите стъпват по черно-белите шахматни плочки. Бастунът равномерно почуква по теракота. Следим ботушите, докато не достигнат до вратата, водеща към заседателната зала. Тук камерата рязко се издига нагоре и показва двукрилата врата, върху чиито стъклени панели пише: ГРАДСКА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА НА ЛИТЪЛ ТОЛ. Под този надпис има друг: ВЯРВАМЕ В БОГ И ЕДИН В ДРУГ. Очите на всички островни жители са вперени във вратата и са разширени от страх.

 

Две ръце в яркожълти кожени ръкавици сграбчват двете дръжки и ги завъртат, отваряйки двете крила право към камерата…

 

Линож стои на прага — с обичайната си шапка, полушуба, дънки и жълти ръкавици. Пъхнал е бастуна си под мишница. Той се усмихва, очите му изглеждат нормално, а чудовищните му зъби са скромно скрити. Линож сваля ръкавиците си и ги пъха в джобовете на полушубата.

 

После Линож бавно пристъпва в залата. Тишината е толкова плътна, че чак кънти. Чува се единствено равномерното тиктакане на стенния часовник.

 

Линож върви бавно по пътеката, която минава между скамейките и осеяните с трохи маси, където е бил бюфетът. Всички островни жители — освен онези, които седят на последните редове (тоест най-близо до Линож) — се обръщат да го видят. В очите им се чете недоверие и страх.

 

Когато Линож наближава креватчетата и спящите деца, самоназначените стражи се изправят едновременно, създавайки с телата си бариера между Линож и децата.

 

Линож достига централната пътека на залата, водеща към катедрата и подиума. За момент се спира там и на лицето му се изписва благосклонна усмивка. Повече от ясно е, че се наслаждава на страха и недоверието, изпълнили безмълвното помещение. Сякаш се храни с тях.

 

Вставка с всички познати ни островни жители: на лицето на Кат се чете: „Ще се добереш до децата само през разчленения ми труп“. Хач излъчва напрегнатост и решимост; Мелинда — страх и отчаяние. Виждаме още Джак Карвър… Фърд Андрюс… Ъптон Бел… всички са смазани от присъствието на свръхестественото, защото всички усещат свръхестествената същност на Линож.

 

Последният от местните жители, когото ни показва камерата, е Роби Бийлс. Лицето му продължава да се облива в пот, а едната му ръка е пъхната дълбоко в джоба, където е револверът.

 

Линож почуква с бастуна си по скамейките — първо по тези от лявата му страна, а после по тези от дясната. Нещо подобно бе направил и преди да влезе в двора на Марта Кларъндън.

 

Чува се съскащ звук и от овъглените места, където се е докоснал бастунът, се издига дим. Седящите наблизо се отдръпват уплашено назад. Сред тях са семейство Хоупуел — Стан, Мери и Дейви. Линож им се усмихва и върховете на острите му зъби се показват. И тримата Хоупуел реагират. Мери прегръща сина си през раменете и наблюдава Линож с див ужас.

 

ЛИНОЖ: Здравей, Дейви! От деня, когато не беше на училище, ще излезе чудесно съчинение по английски, нали?

 

Дейви не отговаря. Линож го гледа, без да спира да се усмихва.

 

ЛИНОЖ: Знаеш ли, че баща ти е крадец? През последните шест години си е присвоил — или да го кажем направо, откраднал — над четиринайсет хиляди долара от компанията, за която работи. Игра на комар с тях. (Добавя с поверителен тон.) И ги изгуби. Всичките. До последния цент.

 

Дейви се обръща и хвърля ужасен, невярващ поглед към баща си. „Не го вярвам — казва този поглед. — Баща ми никога не би направил подобно нещо. Не и той.“ За миг обаче зърва на лицето на Стан нескрита вина и паника — паниката на хванато в капан животно. И този миг е достатъчен, за да разтърси из основи вярата на момчето в баща му, който до този момент е бил негов кумир.

 

ДЕЙВИ: Тате…?

 

СТАН ХОУПУЕЛ: Не знам кой сте вие, господине, но това е абсолютна лъжа. (Пауза.) Лъжа!

 

Изпълнението му си го бива, но не достатъчно. Никой — включително жена му и синът му — не му вярва. Линож се ухилва.

 

ЛИНОЖ: Родените в поквара обичат да повтарят… нали така, Дейви? За по-голяма убедителност.

 

Вече е приключил със семейство Хоупуел. Вярата, която тримата са имали един в друг, е разрушена за секунди и безвъзвратно изгубена. Линож бавно пристъпва към подиума. Всички погледи са вперени в него — и тутакси се извръщат; всички лица пребледняват като платно; всички сърца си припомнят своите прегрешения и измами. Щом се доближава до Джони Хариман, Линож отново спира и се усмихва широко.

 

ЛИНОЖ: Ей, та това е Джони Хариман! Човекът, който подпали дървопреработвателната фабрика в Мачаяс!

 

ДЖОНИ ХАРИМАН: Аз… ти… Не съм го направил!

 

ЛИНОЖ: Естествено, че го направи! Забрави ли? Преди две години, малко след като те уволниха! (Намигва на Кърк Фрийман.) И Кърк ти помогна… Нали? В края на краищата за какво са приятелите? (Отново се обръща към Джони.) Седемдесет души останаха без работа, но ти все пак си отмъсти… А това е най-важното, нали? Ами че да!

 

Островните жители са се вторачили в Джони, сякаш го виждат за първи път… По същия начин гледат и Кърк. Джони се свива на скамейката си. Иска му се да потъне вдън земя.

 

КЪРК (обръща се към Джони): Видя ли сега, глупак такъв? Виж в каква каша ни набърка!

 

ДЖОНИ: Млъкни!

 

Кърк замлъква, но вече е твърде късно. Усмихнат, Линож продължава напред към подиума. Всеки човек, към когото погледне, се снишава като пребито псе. Всеки се надява, че Линож няма да спре до него и да го заговори, както се случи със Стан Хоупуел и Джони Хариман.

 

Обаче Линож отново се спира — този път до Джак Карвър. Джак седи между двамата мъже, които Линож изобличи във Втората част като участници в побоя над русолявия гей. Джак вдига очи към Линож и веднага отмества поглед. Алекс Хейбър и Люсиен Фурние също не се чувстват твърде комфортно.

 

ЛИНОЖ: Момчета, непременно трябва да посетите онзи младеж — гея, когото пребихте… И да го видите в какво състояние е сега… Гарантирам ви, че кашмирената превръзка, която носи върху сляпото си око, много ще ви хареса.

 

Тя се намръщва и се заслушва. Какво казва Линож за съпруга й? Че е пребил някого? Абсурд. Нейният Джак никога не би направил подобно нещо… Или пък…

 

ДЖАК (с едва доловим шепот): Млъкни.

 

ЛИНОЖ: Този младеж живее в една сграда без асансьор на Канал Стрийт в Люистън, веднага зад Лисбън Стрийт. Мога да ви дам адреса. Не знам, може пък тримата да поискате да угасите и малкото светлинка в живота му? Люсиен, какво ще кажеш? Не искаш ли да извадиш и другото му око? Да довършиш работата? (Люсиен мълчи, загледан в пода.) Ами ти, Алекс? (Алекс също е безмълвен.) Да дойдат при мене родените в грях.

 

С тези думи Линож ги оставя и продължава напред към подиума.

 

Той все още стои между масата с табелката КМЕТ и катедрата, а потта се стича от лицето му и мокри яката на ризата му. Ето какво вижда Роби:

 

По централната пътека, със същия болничен халат и разчорлена побеляла коса, пристъпва майката на Роби. Естествено, това е Линож, който все още държи в ръката си бастуна с вълчата глава.

 

МАЙКАТА НА РОБИ: Роби, защо трябваше да умра сред непознати хора? Все още не си ми казал. Защо трябваше да умра с твоето име на уста? Исках само да те целуна, преди да…

 

Докато Линож (да, в този кадър е Линож, а не майката) се приближава, Роби изважда револвера от джоба си и го насочва към него.

 

РОБИ: Не се приближавай! Предупреждавам те! Не се приближавай!

 

ЛИНОЖ: О, я го махни това!

 

Дланта на Роби започва да се разтваря. Виждаме как се бори, как се съпротивлява на това, но сякаш нечия друга — невидима ръка — е сграбчила неговата и разгъва пръстите му един по един. Не след дълго револверът пада върху подиума — точно когато Линож се качва там.

 

Роби вижда как майка му изкачва стъпалата, а болничният халат се развява около мършавото й тяло. Тя насочва към Роби края на бастуна си и сълзящите й старчески очи зловещо проблясват.

 

МАЙКАТА НА РОБИ: Защо не кажеш на тези хора къде си бил и какво си правил, докато аз умирах, Роби? Мисля, че жена ти ще бъде особено заинтригувана…

 

РОБИ: Затваряй си устата! Сандра, не го слушай! Всичко това са лъжи…

 

Обхваната от недоумение и страх, Сандра Бийлс понечва да се изправи. Урсула я хваща за ръката и я връща на мястото й.

 

Вече на подиума, Линож протяга ръка към лицето на Роби и щрака с пръсти, изобразявайки тракащи челюсти.

 

ЛИНОЖ: Очите ти, Роби…

 

МАЙКАТА НА РОБИ: Ще изям очите ти направо от лицето ти…

 

Костеливата й старческа ръка продължава да щрака с пръсти.

 

Роби се препъва, краката му се оплитат и той пада на земята. Оттласквайки се с крака, той се затътря назад по задник, мъчейки се да се отдалечи от майката (Линож). Накрая се свива разтреперан под масата с табелката КМЕТ, където си ломоти нещо под нос. Напълно е забравил за револвера си, който се търкаля на метър и половина от него.

 

Сред насъбралото се множество пробягва изплашен ропот, а Линож застава зад катедрата и полага ръце от двете й страни — досущ като самоуверен политик, който ще изнася реч.

 

ЛИНОЖ: Хора, не се притеснявайте — сигурен съм, че ще се съвземе доста бързо. А и не е ли по-добре да стои под масата, вместо да блъска по нея, как смятате? Някак по-спокойно ще е. Хайде! Кажете истината… (Той се усмихва и прави кратка пауза.) … и засрамете дявола!

 

Те продължават да го гледат с безмълвен страх. Той отвръща с усмивка на погледите им.

 

ЛИНОЖ: Е, стигнахме до същината, нали? Сега ще ви разкрия всичко, след което ще сляза долу и ще почакам, докато вземете решение.

 

Сони Бротиган се изправя. Личи си, че е изплашен, но въпреки това се осмелява да говори.

 

СОНИ: Защо дойде точно тук? Защо точно при нас?

 

МАЙК (тихо, сякаш на себе си): Сигурно защото в нас има нещо, което ужасно много го дразни…

 

Моли го хваща за ръката. Майк сплита пръстите си с нейните, вдига дланта й към лицето си и я допира към бузата си.

 

ЛИНОЖ: Тук съм, защото островните жители могат да се обединяват в името на общото благо, когато се налага… И освен това умеят да пазят тайни. Така беше на остров Роаноук през 1587 година, така е и на Литъл Тол през 1989-а.

 

ХАЧ (изправя се): Хайде, кажи ни. Стига увъртания. Кажи ни какво искаш.

 

Хач сяда на скамейката си. Линож стои на подиума с наведена глава, сякаш се е замислил дълбоко. Островните жители очакват отговора му със затаен дъх. Навън вятърът надава пронизителен вой. Накрая пришълецът вдига глава и оглежда насядалите по скамейките хора.

 

ЛИНОЖ: Децата ви са тук при вас… но всъщност ги няма. При мен е същото, защото част от мен е заедно с тях.

 

Той посочва надясно, където се намират прозорците на външната стена. В ден, когато времето е хубаво, оттук би се открила прекрасна гледка към спускащия се към кейовете склон, към пролива и континента. Сега обаче прозорците са тъмни… поне дотогава, докато Линож не повдига бастуна си и не насочва към тях сребърната вълча муцуна.

 

Тогава прозорците се озаряват от яркосиня светлина. Островните жители са изумени. Някои от тях засланят очите си с длани.

 

ЛИНОЖ: Погледнете!

 

Камерата ни показва централния прозорец. Виждаме синьо небе… облаци… и клиновидно ято птици (може би патици или гъски), които тъкмо се издигат над облаците. Само че това не са нито гъски… нито патици… а…

 

Анди Робишо скача на крака, без да откъсва поглед от сияещите прозорци. На лицето му е изписано изумление и объркване.

 

АНДИ: Хари… Боже мили, това е Хари!

 

Той рязко се обръща към спящия си син, вижда, че момчето не е изчезнало, и отново се извръща към прозорците. До него е Анджи, която също е станала.

 

АНДЖИ (крещи): Бъстър! Джак, това е нашият Бъстър!

 

ЛИНОЖ: Всички са там.

 

Както и преди, на острието на клина се намира Линож, точно зад летящия бастун. Той държи ръцете на Пипа Хачър и Ралфи Андерсън, за които съответно се държат останалите деца, образувайки V-образна формация. Всички малчугани са радостни, засмени и изглеждат невероятно щастливи. Поне засега…

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Но ако ги пусна там…

 

Летящият в небето Линож пуска ръцете на Ралфи и Пипа. Щастливите им изражения моментално се заменят от ужас. Веригата се разпада и осемте хлапета политат с викове надолу, пропадайки сред кълбестите облаци.

 

ЛИНОЖ: … те ще умрат тук.

 

Линож сваля бастуна си и яркосинята светлина в прозорците изчезва. Стъклата им отново помръкват. Островните жители са потресени до дълбините на душата си. Естествено, най-силно потресени от всички са родителите.

 

ЛИНОЖ: Видяхте ли какво стана? Ще угаснат…

 

Той се обръща наляво и духва леко. Няколко свещи на стената (всъщност точно осем) угасват.

 

ЛИНОЖ (усмихнато): … като свещички на вятъра.

 

Урсула Годсоу скача на крака. Преди красиво, сега лицето й е изкривено и състарено от мъка. Тя се поклаща и за малко да падне, но Мелинда се изправя, подхваща я и й помага да запази равновесие. Урсула започва да се моли от цялото си сърце.

 

УРСУЛА (обляна в сълзи): Моля ви, не наранявайте моята Сали, господине! Тя е всичко, което ми остана, след като Пит умря… Ще ви дадем всичко, което искате, стига да го имаме! Заклевам се, че ще ви го дадем. (Тя се обръща към останалите.) Ще го направим, нали?

 

Кат Уидърс… Сони… Дела Бизонет… Джена Фрийман… Джак, Люсиен и Алекс Хейбър, гузно скупчени един до друг… Всички кимат и мърморят одобрително. Да, ще дадат на Линож това, което иска. Готови са да го сторят.

 

ХАЧ (застава до жена си): Какво е това, което искаш? Кажи ни.

 

ЛИНОЖ: Отдавна живея на този свят. От хиляди години… Но не съм бог, нито съм безсмъртен.

 

Линож хваща бастуна си през средата, вдига го над главата си и го смъква пред лицето си в хоризонтално положение. Едва забележима сянка се спуска върху лицето му. В същото време енергичното му лице с правилни черти — лице на четирийсетгодишен мъж в добра форма — започва да се променя… и старее. Не след дълго виждаме пред нас сбръчканото и провиснало лице на човек, който е не просто стар, а ДРЕВЕН. Очите му са дълбоко загнездени сред набраздени кухини и са обрамчени от подпухнали клепачи.

 

Удивени, присъстващите ахват и си шушукат. Камерата отново откроява някои лица сред тълпата, показвайки реакцията им. Например Анди Робишо — виждаме го как седи до сина си, държи ръката му и я гали уплашено.

 

ЛИНОЖ: Сега ме виждате такъв, какъвто съм. Стар. Прояден от болести… И на прага на смъртта.

 

Линож повдига отново бастуна си. Сянката над лицето му изчезва и Линож възвръща младостта си. Той зачаква вълнението на островните жители да стихне и шепотът им да секне.

 

ЛИНОЖ: Всъщност по вашите стандарти аз имам още много да живея. Ще бродя по земята и тогава, когато всички вие, с изключение на най-невръстните — като Дейви Хоупуел и може би Дон Бийлс…

 

Вставка: камерата ни показва седящия до родителите си Дейви и спящия в креватчето си Дон.

 

ЛИНОЖ (продължава): … отдавна ще лежите в гробовете. Ала от моя гледна точка не ми остава много време. Питате ме какво искам?

 

Майк вече е прозрял и лицето му се изпълва с ужас и негодувание. Когато заговаря, гласът му постепенно се извисява от шепот до вик. Моли стиска силно ръката му.

 

МАЙК: Не, не, не, не…

 

ЛИНОЖ (продължава, без да обръща никакво внимание на Майк): Трябва ми някой, когото да възпитам и изуча; някой, на когото да предам всичко, което съм научил и което знам… Някой, който да продължи делото ми, когато вече няма да мога да се справям сам.

 

Той скача на крака, повличайки Моли със себе си.

 

МАЙК: Не! Не! Никога!

 

ЛИНОЖ (отново игнорира Майк): Трябва ми дете. Едно от осемте, спящи отзад. Няма значение кое — всичките са еднакви за мен. Дайте ми това, което искам — но доброволно! — и ще ви оставя на мира.

 

МАЙК: За нищо на света! Никога няма да ти дадем някое от децата си! Никога!

 

Той се изтръгва от ръцете на Моли и се хвърля към стълбите, водещи към подиума, очевидно възнамерявайки да се разправи с Линож. Гневът му е толкова силен, че всичките му съмнения дали ще надделее над свръхестествените сили на Линож са се стопили.

 

ЛИНОЖ: Хванете го! Дръжте го, ако не искате да пусна децата! А аз ще го сторя! Не се съмнявайте, че ще го сторя!

 

Децата започват да простенват и да се въртят в креватчетата си. Спокойният им до този момент сън е нарушен от някакъв неясен страх… или от нещо, което се случва далече-далече и високо-високо…

 

ДЖАК КАРВЪР (обзет от паника и ужас): Дръжте го! Спрете го! За бога, спрете го!

 

Преподобният Боб Ригинс сграбчва Майк за раменете, преди Майк да е успял да се добере до подножието на стъпалата. Докато Майк се опитва да се освободи от хватката му (Ригинс е едър мъж, но килограмите му се дължат не толкова на мускули, колкото на тлъстини), Хач също хваща Майк.

 

ХАЧ: Недей, Майк! Трябва да го изслушаме — поне да го изслушаме…

 

МАЙК (съпротивлява се): Напротив! Няма какво да го слушаме, Хач! По дяволите…

 

Той почти успява да се освободи, но в този момент е озаптен от Люсиен, Сони, Алекс и Джони. Те са здрави момчета и без проблеми го замъкват обратно до първия ред скамейки. Ясно се вижда, че се чувстват неловко, докато го правят, но решимостта им е извън всякакво съмнение.

 

ДЖОНИ: Поне за малко стой мирен, Майкъл Андерсън! Да чуем какво има да ни каже.

 

ЛЮСИЕН: Нямаме друг избор.

 

МАЙК: Вие не разбирате. Това е най-лошото, което можем да направим.

 

Той поглежда към Моли за подкрепа и онова, което вижда, го кара да се вцепени. На лицето й се чете смесица от неувереност и отчаяние.

 

МАЙК: Моли? Моли?

 

МОЛИ: Не знам, Майк. Мисля, че може би е най-добре все пак да чуем какво ще ни каже.

 

МЕЛИНДА: Това едва ли ще ни навреди.

 

СОНИ: Притиснал ни е до стената.

 

Всички са обърнали глави към Линож и очакват продължението на онова, което има да им каже.

 

Докато говори, камерата бавно се приближава към него, за да ни го покаже в близък план.

 

ЛИНОЖ: Така стоят нещата, че не мога да взема насила от вас… Макар че, уверявам ви, мога да наказвам. О, да — мога да ви накажа, и още как! Дайте ми едно от децата, спящи ей там, за да го отгледам като свое, и ще ви оставя на мира. Той — или тя — ще узнае много неща и ще живее много дълго; ще надживее всичките си връстници, при това с много години… Дайте ми това, което искам, и ще ви оставя на мира. Откажете ми — и сънищата, които споделихте миналата нощ, ще се сбъднат наяве. Децата ви ще паднат от небето, а останалите от вас, двама по двама, ще се хвърлят в океана. И когато тази буря свърши, този остров ще стане досущ като остров Роаноук. Пустеещ… и обезлюден. Давам ви половин час. Обсъдете въпроса… нали затова са градските събрания? А после…

 

Той замлъква. Камерата вече ни го показва в екстремно близък план.

 

ЛИНОЖ: … Вземете решение.