Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Есенен парфюм

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2124

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Анабел, какво ти се е случило? — попита я Лилиан на следващата сутрин, когато се присъедини към другите „стари моми“ на най-отдалечената маса на терасата.

— Изглеждаш ужасно. Защо не си с костюма за езда? Мислех, че ще излезеш тази сутрин. И защо изчезна толкова внезапно снощи? Не е обичайно за теб да си тръгваш, без да кажеш…

— Нямах избор — отвърна сприхаво Анабел, обхващайки порцелановата си чаша. Беше бледа и изтощена, сините й очи бяха оградени от тъмни кръгове; тя преглътна силно подсладения си чай, преди да продължи. — Проклетият ти парфюм… веднага щом го вдъхна, той направо обезумя.

Шокирана, Лилиан се опита да възприеме информацията, стомахът й се преобърна.

— Подействал е… подействал е на Уестклиф, значи? — успя да попита тя.

— Господи боже, не на лорд Уестклиф. — Анабел разтърка уморените си очи. — Него изобщо не го беше грижа на какво мириша. Говоря ти за съпруга ми, който напълно полудя. След като усети аромата, ме завлече в стаята ни и… ами, достатъчно е да кажа, че господин Хънт ме държа будна цяла нощ. Цяла нощ — повтори тя начумерено и отпи от чая си.

— И какво правихте? — попита небрежно Дейзи.

Лилиан, която изпита облекчение, че лорд Уестклиф не е бил привлечен от Анабел, погледна малката си сестра укорително.

— Какво си мислиш, че са правили? Че са изиграли няколко игри „Намери дамата“?

— О-о… — загря Дейзи. Тя погледна приятелката си с нескромно любопитство. — Но аз бях с впечатлението, че обичаш да правиш… това… с господин Хънт.

— Е, да, разбира се, че обичам, но… — Анабел се изчерви. — Но когато един мъж е възбуден до такава степен… — Тя спря, когато осъзна, че Лилиан проявява силен интерес към думите й. Бидейки единствената омъжена в групата, тя знаеше за мъжете и интимните дела повече неща, отколкото на другите им бе позволено да се интересуват. Като цяло Анабел беше доста общителна, но бе теглила черта пред подробностите в отношенията си с господин Хънт. Гласът й се сниши до шепот. — Да кажем, че съпругът ми няма нужда от въздействието на някаква отвара, която да повиши физическия му апетит повече.

— Сигурна ли си, че е бил парфюмът? — попита Лилиан. — Може би нещо друго го е…

— Парфюмът беше — каза Анабел недвусмислено.

Еви се намеси, изглеждаше озадачена.

— Но з-защо не подейства на л-лорд Уестклиф тогава? Защо възбуди само съпруга ти и н-никой друг?

— И защо никой не обърна внимание на Еви и на мен? — обади се Дейзи недоволно.

Анабел изпи чая си, наля си още и замислено разбърка една бучка захар вътре. Очите й наблюдаваха Лилиан над ръба на чашата.

— Ами ти, скъпа? Някой обърна ли ти внимание?

— Всъщност… — Лилиан загледа с интерес съдържанието на собствената си чаша. — Уестклиф го направи — каза тя мрачно. — Отново. За голям късмет. Открила съм афродизиак, който действа само на мъж, когото презирам.

Анабел отпи една глътка чай, а Дейзи притисна ръка към устата си, за да възпре смеха си.

— Не мога да си представя колко ли се е разстроил Уестклиф, осъзнавайки, че го привличаш силно, при положение, че двамата винаги воювате.

— Казах му, че ако иска да се извини за поведението си, може да помоли графинята да бъде наш поръчител — каза Лилиан.

— Блестящо! — възкликна Дейзи. — Той съгласи ли се?

— Каза, че ще си помисли.

Облегната на стола си, Анабел се загледа замислено към далечната сутрешна мъглица, забулила гората.

— Не разбирам… Защо парфюмът действа само на господин Хънт и на лорд Уестклиф? И защо нямаше ефект върху графа, когато аз се бях напръскала, а когато ти…

— Може би вълшебството му — обади се Еви — е в това, че п-помага да намериш истинската си любов.

— Глупости! — Лилиан се раздразни от коментара. — Уестклиф не е истинската ми любов! Той е надут, надменен задник, с когото никога не съм успяла да проведа един любезен разговор. И жената, извадила лошия късмет да се омъжи за него, ще си изгние тук в Хемпшир, като трябва да му се обяснява за всичко, което прави. Не, благодаря.

— Лорд Уестклиф едва ли може да мине за провинциален джентълмен — каза Анабел. — Той прекарва доста често в дома си в Лондон и е канен навсякъде. Колкото до маниера му на превъзходство — за това не мога да споря. Но трябва да отбележа, че когато човек стане достатъчно близък с него и той свали гарда, може да бъде много интересен.

Лилиан поклати глава, устата й се сви в тънка, упорита черта.

— Ако той е единственият мъж, на когото парфюмът действа, ще престана да го нося.

— О, недей! — Очите на Анабел внезапно станаха лукави и весели. — Мислех си, че искаш непрекъснато да го дразниш.

— Да, носи го! — настоя Дейзи. — Нямаме доказателство, че графът е единственият, който ще бъде съблазнен от твоя парфюм.

Лилиан погледна към Еви, която леко се усмихваше.

— Да го направя ли? — попита тя и Еви кимна. — Много добре. Щом съществува шанс да измъчвам лорд Уестклиф, не бих искала да го пропусна. — Тя извади шишенцето от джоба на роклята си за езда. — Някой друг иска ли да опита още веднъж?

Анабел изглеждаше ужасена.

— Не. Дръж го далеч, много далеч от мен.

Другите две вече протягаха ръце. Лилиан се усмихна и го подаде на Дейзи, която си капна две щедри капки и ги разтри зад ушите си.

— Готово — рече тя доволна. — Два пъти повече, отколкото си сложих снощи. Ако истинската ми любов е в радиус от една миля, ще дотърчи за мен.

Еви пое шишенцето и си сложи малко на шията.

— Дори да не д-действа — изкоментира тя, — миризмата е много хубава.

Лилиан прибра шишенцето обратно в джоба си и се изправи. Тя оправи шоколадовата си на цвят рокля, по-дългата част на която беше захваната нагоре с едно копче, за да не се влачи, когато върви. На гърба на коня, обаче, полата щеше да бъде пусната надолу и да покрие краката й. Косата й бе вдигната и събрана в стегнати плитки върху тила, а отгоре стоеше малка, украсена с пера шапка.

— Време е ездачите да се събират до обора. — Тя вдигна вежди и попита: — Някоя от вас ще ходи ли?

Анабел й хвърли красноречив поглед.

— Не и след снощи.

— Аз не яздя добре — извини се Еви.

— Нито пък ние с Лилиан — каза Дейзи и погледна предупредително по-голямата си сестра.

— Не, аз яздя добре — възрази Лилиан. — Знаеш отлично, че мога да яздя добре като всеки мъж!

— Само когато яздиш като мъж — сопна й се Дейзи. Виждайки объркването на Анабел и Еви, тя обясни: — В Ню Йорк двете с Лилиан в повечето случаи възсядахме конете. Така е по-безопасно, наистина, и далеч по-удобно. Родителите ни нямаха нищо против, стига да сме в нашия имот и да носим бричове под полите. В няколкото случая, когато яздехме в компанията на мъже, седяхме странично, но нито една от нас не го прави както трябва. Лилиан скача отлично, когато е възседнала животното. Доколкото знам, обаче, никога не се е опитвала да прескача препятствия, седейки странично. Балансът е съвсем различен, мускулите, които се използват, не са същите, а препятствията в Стоуни крос парк…

— Тихо, Дейзи — промърмори Лилиан.

— … ще са много предизвикателни и искрено се тревожа…

— Млъкни — изсъска Лилиан полугласно.

— … че сестра ми ще си счупи врата — завърши Дейзи, отвръщайки предизвикателно на погледа на Лилиан.

Анабел изглеждаше обезпокоена от информацията.

— Лилиан, скъпа…

— Трябва да вървя — каза кратко Лилиан. — Не искам да закъснявам.

— Знам случайно, че тази серия скокове, замислена от лорд Уестклиф, не е подходяща за новаци…

— Не съм новачка — произнесе Лилиан през стиснати зъби.

— Ще има скокове с трудни препятствия с остри пръчки отгоре. Саймън… искам да кажа господин Хънт… ме разходи, след като бяха издигнати, и ми обясни как да подхождам към различните скокове, но въпреки това беше трудно. Ако позицията ти върху коня не е перфектна, можеш да попречиш на главата на коня и на врата му, и…

— Ще бъда добре — прекъсна я студено Лилиан. — Боже, Анабел, никога не съм предполагала, че можеш да си толкова досадна.

Свикнала с острия език на приятелката си, Анабел изгледа непокорното й лице.

— Защо трябва да се излагаш на такава опасност?

— Би трябвало да знаеш, че никога не се отказвам от предизвикателство.

— Което е похвално качество, скъпа — дойде спокойният отговор на Анабел. — Стига да не се прилага към безсмислено упражнение.

— Вижте — каза нетърпеливо Лилиан, — ако падна, можете да ми четете конско и аз ще изслушам всяка дума. Но никой няма да ме спре да яздя днес… поради което единственото безсмислено упражнение е да продължавате да дрънкате за това.

Тя се обърна и се отдалечи, чувайки отчаяните възклицания на Анабел зад себе си и неопределения, но примирен шепот на Дейзи:

— … все пак вратът си е неин, щом иска — да го чупи.

След тръгването на Лилиан, Дейзи погледна Анабел извинително.

— Съжалявам. Не трябваше да е толкова рязка. Знаеш я каква е.

— Не е нужно ти да се извиняваш — каза огорчено Анабел. — Лилиан е тази, която трябва да съжалява… макар че сигурно доста ще трябва да почакам, докато го каже.

Дейзи сви рамене.

— Има случаи, когато сестра ми трябва да понесе последствията от действията си. Но едно от нещата, на които се възхищавам у нея, е, че когато й се докаже, че греши, тя го признава и дори се подиграва на себе си.

Анабел не отвърна на усмивката й.

— И аз й се възхищавам, Дейзи. Толкова много, че не мога да я пусна да се втурне слепешком към опасността — или, в този случай, да препуска с коня право към нея. Очевидно е, че не разбира колко опасно е това надбягване. Уестклиф е опитен ездач и е замислил състезанието да съответства на собствените му умения. Дори съпругът ми, който е отличен ездач, казва, че това е предизвикателство. А Лилиан да се опитва да прави това, при положение, че не е свикнала да прескача на дамско седло… — На челото й се вряза дълбока бръчка. — Мисълта, че може да се нарани или да се убие, ако падне…

Обади се Еви:

— Г-господин Хънт е на терасата. Стои до френските врати.

Трите се обърнаха към едрия, мургав съпруг на Анабел, облечен в костюм за езда. Той стоеше с група мъже, които бяха отишли при него веднага щом се появи на терасата. Всички се смееха на някаква шега, която бе пуснал — несъмнено някоя нецензурна забележка. Хънт беше мъжкар и по тази причина харесван от обичайната тълпа в Стоуни крос парк. Сардонична усмивка изви устните му, когато погледна към скупчените гости, седнали на външните маси, докато слугите се движеха между тях с чинии с храна и кани с прясно изцеден сок. Усмивката му се промени, обаче, когато зърна Анабел, цинизмът се трансформира в нежност, което накара Дейзи да изпита неясен копнеж. Сякаш нещо премина през въздуха между двойката, някаква неуловима, но силна връзка, която никой не би могъл да разкъса.

— Извинете ме — прошепна Анабел, ставайки. Тя отиде при съпруга си, който я хвана за ръката, вдигна я и притисна към дланта й целувка. Загледан във вдигнатото й нагоре лице, той продължи да държи ръката й, наклонил лице към нея.

— Мислиш ли, че ще му каже за Лилиан? — обърна се Дейзи към Еви.

— Надявам се.

— О, той трябва да се справи с проблема дискретно — простена Дейзи. — Най-малкият намек за конфронтация, и Лилиан ще се заинати като магаре.

— Предполагам, че господин Хънт ще бъде много предпазлив. Той е известен с успешните си преговори в бизнеса, нали?

— Права си — отвърна Дейзи и се почувства малко по-добре. — Освен това е свикнал да се оправя с Анабел, която не е по-малко темпераментна. — Докато говореха, Дейзи нямаше как да не забележи странния феномен, който се случваше винаги, когато двете с Еви оставаха сами… Еви изглеждаше отпусната и заекването й изчезваше напълно.

Еви се наведе напред, несъзнаваща грацията си, когато подпря брадичка на дланта си.

— Какво, според теб, става между тях? Имам предвид Лилиан и лорд Уестклиф.

Дейзи се усмихна мрачно, загрижена за сестра си.

— Мисля, че сестра ми вчера се е изплашила, осъзнавайки, че лорд Уестклиф е привлекателен. Тя не реагира разумно, когато е изплашена — това обикновено я кара да атакува с пълна сила и да прави безразсъдни неща. Оттук и решимостта й да отиде и да се пребие на гърба на коня днес.

— Но защо това трябва да я плаши? — От объркване лицето на Еви се зачерви. — Бих допуснала, че ще й е приятно да е харесвана от някой като графа.

— Не и когато знае, че постоянно ще се карат, ако излезе нещо. А Лилиан не иска да бъде смазана от толкова влиятелен мъж като Уестклиф. — Дейзи въздъхна тежко. — Нито пък аз го искам за нея.

Еви кимна, съгласявайки се неохотно.

— Аз… предполагам, че на графа би му било трудно да толерира колоритната натура на Лилиан.

— До голяма степен — съгласи се Дейзи с усмивка. — Еви, скъпа… сигурно е нетактично от моя страна да обръщам внимание на това, но през последните минути заекването ти изчезна.

Червенокосото момиче прикри една срамежлива усмивка зад дланта си и погледна Дейзи изпод вежди.

— Винаги съм по-добре, когато съм далеч от къщи… далеч от семейството ми. И помага, ако си напомням да говоря бавно, и да мисля за това, което ще произнеса. Но се влошава, когато съм изморена или когато трябва да говоря с не-не-непознати. Нищо не ме ужасява повече от това да отида на бал и да видя зала, пълна с хора, които не познавам.

— Скъпа — меко рече Дейзи, — следващия път, когато видиш стая, пълна с непознати… трябва да си кажеш, че някои от тях са просто приятели, които чакат да бъдат открити.

* * *

Сутринта беше свежа и мъглива, когато ездачите се събраха пред конюшните. Имаше петнайсетина мъже и още две жени, освен Лилиан. Мъжете бяха облечени в тъмни сака, бричове, които варираха от светлобежово до горчичено, и високи ботуши. Жените носеха специални костюми, прилепващи към кръста, украсени с плетеница, и завършваха с обемни, асиметрични поли, закопчани отстрани. Слуги и конярчета сновяха сред тълпата, извеждаха коне и помагаха на ездачите да се качат на един от трите подиума. Някои гости бяха избрали да докарат собствените си коне, докато други използваха прочутите конюшни на Марсдънови. Въпреки че беше обиколила оборите при предишното си идване, Лилиан бе изненадана отново от красотата на добре гледаните чистокръвни екземпляри.

Тя стоеше до един от издигнатите подиуми в компанията на господин Уинстенли, кестеняв млад мъж с привлекателни черти, но почти без брадичка, и още двама джентълмени, лорд Хю и лорд Бейзли, които бъбреха оживено, докато чакаха да изведат оседланите им коне. Проявявайки слаб интерес към разговора, Лилиан обиколи разсеяно с поглед сцената и видя жилавата фигура на Уестклиф да пресича двора. Силно вталеното му сако беше износено от много обличане, а кожата на високите му ботуши изтъркана до дебелината на хартия.

Нежеланите спомени ускориха ритъма на сърцето й. Ушите й пламнаха, когато внезапно си спомни горещия му шепот… Искам да ви целувам навсякъде… Съзнаваща смущението си, тя наблюдаваше как графа се приближава до един кон, който вече бе изведен… животно, което Лилиан си спомни, че е виждала преди. Почти нямаше разговор, в който да не се споменава конят Брут. Нямаше по-обожаван ловджийски кон в Англия от него, възхитително червено-кафяво животно с интелигентен и добър нрав. На земята Брут имаше дисциплината на войник… във въздуха, обаче, се носеше сякаш има криле.

— Казват, че с Брут Уестклиф не се нуждае от втори кон — отбеляза един от гостите.

Лилиан, която стоеше на платформата, погледна говорещия с любопитство.

— Какво означава това?

Кестенявият мъж се усмихна със скептична усмивка, сякаш това бе нещо, което всички знаят.

— По време на лов — обясни той, — човек обикновено язди първия кон сутринта, а следобед го сменя с отпочинал. Но явно Брут има енергията и издръжливостта на два коня.

— Като собственика си — подхвърли един от гостите и всички се засмяха.

Обхождайки с поглед сцената, Лилиан видя, че Уестклиф разговаря със Саймън Хънт, който тихо му разказваше нещо. Това накара графа да се намръщи. Изправен до господаря си, Брут сумтеше и го побутваше с муцуна, успокоявайки се чак когато графът се протегна и потърка носа му.

В този момент се приближи конярчето, с което Лилиан бе играла раундърс вчера, и й доведе лъскав, добре гледан сив кон. Момчето й намигна заговорнически, когато тя се качи на горното стъпало, и тя му отвърна с намигане, и го зачака да провери подпръга и ремъците за дамското седло. Конят беше стегнат и изтънчен, с безупречна структура и живо изражение. И не беше по-висок от тринайсет педи… идеален като за дама.

— Как се казва? — попита Лилиан. При звука на гласа й конят помръдна ухо.

— Старлайт, госпожице. Ще бъдете добре с него — той е най-възпитаният кон в конюшнята, заедно с Брут.

Лилиан потупа животното по шията.

— Приличаш на джентълмен, Старлайт. Иска ми се да можех да те яздя правилно, вместо да се занимавам с някакво дамско седло.

Сивият жребец наклони глава и я погледна с вдъхващо увереност спокойствие.

— Милорд специално ми каза, че ако искате да яздите, мис, трябва да ви дадем Старлайт — каза конярчето, явно впечатлено от факта, че Уестклиф лично е благоволил да избере кон за нея.

— Колко мило — промълви Лилиан, пъхна стъпалото си в стремето и се намести с лекота на триглавото седло. Опита се да седне напряко, като по-голямата тежест поеха дясното бедро и дясната седалищна кост, а левият й крак се закачи в стремето. Не беше неудобно за момента, макар да знаеше, че след известно време краката ще я заболят от необичайната поза. Тя взе поводите и се наведе да потупа още веднъж Старлайт, изпълнена с трепет. Обичаше да язди, а този кон превъзхождаше конете в семейната им конюшня.

— Ъ-ъъ… госпожице… — заекна конярчето и срамежливо посочи полата й, която още беше закопчана. Сега, когато Лилиан се бе качила върху гърба на коня, една голяма част от левия й крак оставаше открита.

— Благодаря. — Тя разкопча голямото копче на хълбока си и отпусна полата върху крака си. Доволна, че всичко е както трябва, спокойно пришпори животното и Старлайт реагира веднага, чувствителен към най-лекия натиск на краката й.

Лилиан се присъедини към групата ездачи, които бяха тръгнали към гората, изпълнена с трепетно очакване от прескачането на препятствия. Общо дванайсет препятствия, беше чула, всичките умело подредени по трасе, което минаваше през гора и поле. Беше предизвикателство, с което смяташе, че може да се справи. Дори и с дамско седло, тя седеше уверено, бедрото й прилепваше плътно към извитото отпред и отзад седло, което да поддържа равновесието й. А Сивчо беше един добре трениран кон, буен, но покорен, когато премина от тръс в плавен галоп.

Когато продължи нататък, тя видя първото препятствие, триъгълен кокошарник, който изглеждаше висок две стъпки и широк шест.

— Това няма да е проблем за нас, нали, Старлайт? — прошепна тя на коня. Забавяйки до ход, те минаха през групата чакащи ездачи. Преди да е стигнала до тях, обаче, тя осъзна, че един ездач се движи успоредно с нея. Беше Уестклиф, яхнал тъмния си кон, яздеше с лекота и пестеливи движения, които накараха нежните косъмчета по ръцете и на тила й да настръхнат както винаги, когато видеше проява, изпълнена с изключително майсторство.

За разлика от другите джентълмени, Уестклиф не носеше ръкавици за езда. Тя си спомни нежното драскане на мазолестите му пръсти по кожата си и като преглътна мъчително, отклони очи от ръцете му. Един внимателен поглед към лицето му разкри, че определено е недоволен от нещо… бръчката между веждите му се беше задълбочила, а челюстта му бе стегната в упорита черта.

Лилиан се усмихна предпазливо.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро — отвърна той спокойно и сякаш обмисли внимателно думите си, преди да продължи: — Доволна ли сте от коня си?

— Да, великолепен е. Явно трябва да ви благодаря специално, че сте ми го избрали.

Устата на Уестклиф леко се изви, сякаш темата не беше от значение.

— Госпожице Бауман… до вниманието ми достигна, че не сте опитна в язденето на дамско седло.

Усмивката й изчезна и тя усети, че изстива. Спомняйки си, че Саймън Хънт е разговарял с Уестклиф преди малко, Лилиан осъзна с нотка на раздразнение, че Анабел трябва да е задвижила събитията. По дяволите.

— Ще се справя — каза тя кратко. — Не се тревожете.

— Боя се, че не мога да позволя една от гостенките ми да изложи на риск своята безопасност.

Лилиан погледна надолу към ръцете си, които се стегнаха около поводите.

— Уестклиф, мога да яздя толкова добре, колкото всички останали тук. И независимо от това, което са ви казали, не съм съвсем незапозната с ездата на дамско седло. Така че ако обичате, ме оставете…

— Ако бях информиран за това по-рано, можеше да намеря време да минем заедно през препятствията, за да преценя нивото ви на компетентност. Но вече е прекалено късно.

Тя пое думите му, непоколебимостта на тона му и властната нотка, която я жегна дълбоко.

— Казвате ми, че не мога да яздя днес?

Той издържа погледа й.

— Не и на скоковете. Можете да яздите навсякъде другаде из имението. Ако желаете, ще преценя уменията ви по-късно през седмицата и може да имате друга възможност. Днес, обаче, не мога да го позволя.

Несвикнала някой да й нарежда какво може и какво не може да прави, Лилиан преглътна обидата и успя да отговори привидно спокойно:

— Оценявам грижата ви за моето благополучие, милорд. Но бих искала да предложа компромис. Гледайте ме на първите два-три скока и ако не успея да се справя достатъчно добре, ще приема решението ви.

— Не правя компромиси, когато става въпрос за безопасност — каза Уестклиф. — Ще трябва да приемете решението ми сега, госпожице Бауман.

Постъпваше нечестно. Забраняваше й да прави нещо, главно за да покаже силата си над нея. Като се опитваше да обуздае яростта си, тя усети, че мускулите около устата й се изкривяват. За нейно огромно разочарование, усети, че губи битката със самообладанието.

— Мога да прескоча препятствията — заяви му тя мрачно. — Ще ви го докажа.