Лайза Клейпас
Есенен парфюм (23)

Двадесет и втора глава

С напредването на часа някои от гостите се измориха, а други слязоха в салона за карти на долния етаж и билярдната зала, Лилиан се измъкна от стаята си с намерение да се срещне с Маркъс. Тя тръгна на пръсти по коридора и спря рязко, когато видя един мъж да стои до стената на мястото, където два широки коридора се пресичаха. Мъжът пристъпи напред и тя веднага разпозна камериера на Маркъс.

— Госпожице — каза той спокойно, — милорд ме помоли да ви покажа пътя.

— Знам пътя. И той знае, че го знам. Какво, по дяволите, правите тук?

— Милорд не желае да се скитате из къщата без придружител.

— Естествено. Току-виж някой ме заговорил. Или прелъстил.

Очевидно привикнал със сарказъм, когато бе напълно ясно, че тя не отива в стаята на графа за целомъдрена визита, камериерът я поведе.

Изненадана от резервираността му, Лилиан не се сдържа и попита:

— Ъ-ъъ… често ли се изисква от вас да придружавате неомъжени жени до частните покои на лорд Уестклиф?

— Не, госпожице — последва невъзмутимият отговор.

— Щяхте ли да ми кажете, ако беше другояче?

— Не, госпожице — каза той със същия тон и тя се усмихна.

— Добър господар ли е графът?

— Отличен, госпожице.

— Предполагам, че щяхте да го кажете, дори да беше страшилище.

— Не, госпожице. В този случай щях да кажа само, че е приемлив господар. Когато казвам, че е отличен господар, имам предвид точно това.

— Хм. — Лилиан бе окуражена от думите на камериера. — Той говори ли със слугите си? Благодари ли им, когато се справят добре, например?

— Не повече, отколкото е уместно, госпожице.

— Което ще рече: никога?

— По-подходящо би било да се каже „обикновено не“, госпожице.

Тъй като камериерът не изглеждаше склонен да говори след това, Лилиан го последва в мълчание към стаята на Маркъс. Той я придружи до прага, драсна по вратата с върха на пръстите си и зачака отговор отвътре.

— Защо правите това? — прошепна Лилиан. — Това с драскането? Защо не почукате?

— Графинята предпочита да се драска, а не да се чука, тъй като е по-щадящо за нервите й.

— Графът също ли предпочита да драскате по вратата му?

— Съмнявам се, че има някакви предпочитания.

Лилиан се намръщи. В миналото беше чувала, че други слуги драскат на вратите на господарите си, и това винаги бе дразнило американските й уши… сякаш куче се бори да го пуснат вътре.

Вратата се отвори и Лилиан изпита върховно удоволствие при вида на тъмното лице на Маркъс. Изражението му беше безизразно, но очите му блестяха топло.

— Това е всичко — каза той на камериера, и се взря в лицето на Лилиан, когато отиде да я преведе през прага.

— Да, милорд. — Камериерът изчезна с тактична скорост.

Маркъс затвори вратата и блясъкът в очите му загоря още по-силно, усмивка разтегна устните му. Изглеждаше толкова красив с аскетичните си черти, осветени от трепкащия блясък на лампата и камината, че я прониза сладка тръпка. Бе изоставил обичайното си строго облекло и сега беше без сако, бялата му риза беше разкопчана около шията и разкриваше гладка, загоряла кожа. Тя беше целувала тази триъгълна ямичка в основата й… беше прокарала езика си по нея…

Откъсвайки се от горещите спомени, Лилиан отмести очи. В този миг почувства как тънките му пръсти докосват горещата й страна и обръщат лицето й към неговото. Палецът му се плъзна по брадичката й.

— Желаех ви днес — каза той меко.

Сърцето й забърза, а бузата под милващите му пръсти се стегна в усмивка.

— Не погледнахте към мен нито веднъж по време на вечеря.

— Боях се.

— Защо?

— Защото знаех, че ако го направя, няма да се сдържа и…

Миглите на Лилиан се сведоха, когато той се приближи още към нея и ръката му се плъзна по гърба й. Тя почувства как гърдите и талията й се издуват в затвора на корсета й и замечта да се освободи от него. Пое си дъх толкова дълбоко, колкото връзките позволяваха, и усети в този миг сладка, пикантна миризма във въздуха.

— Какво е това? — промърмори тя, поемайки аромата. — Канела и вино… — Като се обърна в прегръдката му, огледа огромната стая, погледът й мина покрай леглото и се спря на малката масичка до прозореца. Върху нея стоеше покрит поднос, от които се издигаха леки струйки сладка пара. Странно, помисли си и погледна Маркъс.

— Идете и разберете — посъветва я той.

Любопитна, тя отиде да провери. Хвана дръжката на капака, увита с ленена кърпа, повдигна го, и във въздуха се разнесе силна, пикантна миризма. Объркана, Лилиан загледа блюдото, и след това се разсмя. В бялата порцеланова чиния имаше пет идеални круши, с блестяща кора и рубиненочервени на цвят от това, че са били задушени във вино. Стояха в езеро от бистър кехлибарен сос, ухаещ на канела и пчелен мен.

— Тъй като не можах да ви дам крушата от бутилката — дойде гласът на Маркъс иззад нея, — реших да използвам нещо по-подходящо.

Лилиан взе една лъжица и я заби в топящата се мека круша и вдигна хапката до устата си с удоволствие. Парченцето топъл, пропит с вино плод сякаш се разтопи в устата й, подправеният меден сос накара гърлото й да се свие.

— М-мм… — Тя затвори очи в екстаз.

Маркъс я обърна с лице към себе си. Погледът му се сведе към ъгълчето на устата й, където блестеше капчица от соса. Той наведе глава, целуна и облиза лепкавата капчица, ласката на устата му накара вътрешността й да изтръпне.

— Вкусно — прошепна и устните му се впиха още по-силно в нейните, докато тя усети как кръвта й се носи в потоци от нажежени до бяло искри. Тя се осмели да сподели вкуса на вино и канела с него, колебливо изследвайки устата му с езика си, и реакцията му я окуражи да обвие ръце около врата му и да се притисне по-силно. Той беше възхитителен, вкусът на устата му беше чист и сладък, усещането за гъвкавото му, силно тяло — безкрайно вълнуващо. Дробовете й се разшириха при опита да си поеме неравно дъх, ограничени от хватката на корсета й, и тя прекъсна целувката.

— Не мога да дишам.

Маркъс мълчаливо я обърна и разкопча роклята. Той развърза връзките и ги разхлаби след серия опитни подръпвания, и накрая Лилиан си пое дъх облекчено.

— Защо сте се пристегнали толкова? — чу го тя да пита.

— Защото роклята иначе няма да се закопчее. И защото, според майка ми английските мъже предпочитат жените им да са с тънки талии.

Маркъс изсумтя.

— Английските мъже предпочитат жените да са с по-широки талии, вместо да припадат от недостиг на кислород. Ние сме практични хора. — Забелязвайки, че ръкавът на разкопчаната й рокля се е смъкнал по бялото й рамо, той наведе уста да погали извивката. Коприненото докосване на устните му срещу кожата й я накараха да потрепери и тя се сви още по-плътно в него. Протегна се слепешком към косата му, пръстите й изтръпнаха, когато усети твърдите му лъскави къдрици. Ритъмът на сърцето й се ускори и тя се размърда неспокойно в ръцете му, когато той стигна с целувки до шията й.

— Лилиан. — Гласът му беше дрезгав и печален. — Това е прекалено скоро. Обещах ви… — Като направи пауза, той си открадна целувка от нежната вдлъбнатина под ухото й. — Обещах… — продължи той, — че ще обсъждаме вашите условия.

— Условия? — попита тя замаяно, обхващайки главата му в ръце и насочвайки устата му към своята.

— Да, аз… — Маркъс прекъсна, за да я целуне.

Мирисът на кожата му я опияняваше с всеки дъх.

Искаше да се притисне към него, докато не остане и милиметър разстояние помежду им. Внезапно усети, че не може да го целува достатъчно силно, достатъчно дълго.

В този момент Маркъс я погали успокоително по гърба, игнорирайки възраженията й. Дишането му стана бързо и рязко, сякаш му струваше огромно усилие да подреди собствените си разбъркани мисли.

— Малката ми… — Ръцете му започнаха да правят кръгове по гърба и раменете й, за да я успокоят. — Спокойно. Спокойно. Можеш да имаш всичко, което желаеш. Не е нужно да се бориш за него.

Лилиан кимна рязко. Никога досега не си бе давала сметка за разликата в опита им, осъзнавайки, че той е в състояние да обуздае силната си страст, докато тя е във висша степен неспособна да се справи. Устата му докосна пламналото й чело и последва крилото на веждата й.

— За вас е по-добре… за двама ни… да го накараме да трае по-дълго — прошепна той. — Не искам да ви обладая набързо.

Тя завря лице в неговото, търсеше ръцете му със своите като котка, която иска да бъде погалена.

Едната му длан се пъхна в отворения гръб на роклята й, търсейки кожата над ръба на корсета, и от гърлото му се изплъзна въздишка, когато усети нежната мекота.

— Не още — каза той, макар да не бе ясно дали говореше на себе си, или на нея. Обхвана уязвимата извивка на врата й със силна ръка и се наведе да целуне отворените й устни, брадичката, шията. — Толкова сте сладка.

Тя не се сдържа и се усмихна, изчервена от удоволствие.

— Наистина ли?

Маркъс остави върху устните й още една жадна целувка.

— Много сладка — призна пресипнало. — Дори да бях по-малко мъж, пак щяхте да отнесете разсъдъка ми досега.

Думите предизвикаха нисък смях у нея.

— Сега разбирам привличането между нас. Ние сме заплаха за всички други, освен един за друг. Като два раздразнителни таралежа. — Тя млъкна, когато я осени внезапна мисъл и се дръпна от него. — Като стана дума за привличане… — Краката й бяха малко несигурни, затова отиде да се подпре на леглото. Облегна се на един от стълбовете му и прошепна: — Трябва да ви призная нещо.

Маркъс се присъедини към нея, светлината очертаваше стройния му, силен силует. Очарователно хлабавите му панталони, които леко следваха стройната му фигура, не допринасяха много за прикриването на мускулите под тях.

— Това не ме изненадва. — Той хвана с ръка стълба над главата й, позата му беше отпусната. — Ще ми хареса ли признанието, или не?

— Не знам. — Тя бръкна в скрития джоб на роклята си, претърси дълбоките гънки и откри шишенцето с парфюм. — Ето.

— Какво е това? — Маркъс взе шишенцето, отвори го и вдъхна миризмата. — Парфюм?

— Не какъв да е парфюм — загрижено отвърна тя. — Той е причината да бъдете привлечен от мен.

Маркъс го помириса отново.

— О?

— Купих го от един стар парфюмерист в Лондон. Афродизиак е.

Внезапен смях проблесна в очите му.

— Откъде сте научили тази дума?

— От Анабел. И е вярно — каза Лилиан нетърпеливо, — наистина е такъв. Има специална съставка, за която парфюмеристът ми каза, че привлича ухажори.

— Каква е тази специална съставка?

— Не ми каза. Но явно действа. Не се смейте, наистина действа! Забелязах ефекта върху вас в деня, когато играхме раундърс, когато ме целунахте зад живия плет. Не си ли спомняте?

Маркъс изглеждаше развеселен от идеята, но беше ясно, че не вярва, че е бил съблазнен от един парфюм. Той го прокара още веднъж под носа си и прошепна:

— Спомням си, че усетих този мирис. Но бях привлечен от вас поради много други причини дълго преди този ден.

— Лъжец — обвини го тя. — Вие ме мразехте.

Той поклати глава.

— Никога не съм ви мразил. Досаждахте ми, тормозехте ме и ме измъчвахте, но това съвсем не е същото.

— Парфюмът действа — настоя тя. — Не само ние реагирахте на него, Анабел го изпробва върху съпруга си — и се кълне, че в резултат не я е оставил на мира цяла нощ.

— Сладката ми — каза Маркъс, — Хънт се държи като разгонен нерез около Анабел откакто се срещнаха за първи път. Независимо от притесненията й, това е типично поведение за него.

— Но не беше типично поведение за вас! Вие не проявявахте абсолютно никакъв интерес към мен, преди да сложа този аромат, и първия път, когато го подушихте…

— Да не би да твърдите — прекъсна я той, очите му бяха като черно кадифе, — че бих реагирал по същия начин на всяка жена, която го носи?

Лилиан отвори уста да отговори, след това рязко я затвори, когато си спомни, че не бе показал никакъв интерес към останалите момичета, които се бяха напръскали с него.

— Не — призна тя. — Но явно е по-различен върху мен.

Бавна усмивка изви устните му.

— Лилиан, исках ви от мига, в който за първи път ви държах в прегръдките си. И това няма нищо общо с проклетия ви парфюм. Обаче… — той вдъхна аромата за последен път, преди да сложи малкото капаче — аз наистина знам каква е тайната съставка.

Лилиан го погледна с широко отворени очи.

— Не може да бъде!

— Може — каза той самодоволно.

— Какъв всезнайко — възкликна Лилиан и се разсмя. — Може да имате предположения, но ви уверявам, че щом аз не мога да определя каква е, вие със сигурност не бихте…

— Знам със сигурност каква е — информира я той.

— Кажете ми, тогава.

— Не. Мисля, че ще ви оставя сама да я откриете.

— Кажете ми! — Тя се нахвърли върху него, удряйки с юмруци по гърдите му. Повечето мъже биха се дръпнали от яростната атака, но той само се засмя и не помръдна. — Уестклиф, ако не ми кажете веднага, ще…

— Ще ме измъчвате? Съжалявам, това няма да се получи. Вече съм прекалено свикнал. — И като я вдигна с шокираща лекота, я хвърли на леглото като чувал с картофи. Преди да успее да помръдне на милиметър, той беше върху нея, мъркаше и се смееше, докато тя се бореше с него с всички сили.

— Ще ви накарам да се предадете! — Тя прехвърли единия си крак върху него и го дръпна за лявото рамо. Детските години, преминали в игра с буйните й братя я бяха научили на доста трикове. Само че Маркъс посрещаше всеки удар спокойно, тялото му бе маса от стоманени, гъвкави мускули. Той беше много ловък и изненадващо тежък.

— Вие не сте никакво предизвикателство — дразнеше я той, позволявайки й да се изтърколи върху него. Докато се опитваше да го закове, той се изви и отново се намери върху нея. — Не казвайте, че това е най-многото, което можете да направите.

— Самонадеян негодник — промърмори Лилиан, подновявайки усилията си. — Ще ви победя… ако не беше тази рокля…

— Желанието ви може да бъде удовлетворено — отвърна той, като й се усмихна. След още няколко минути я пусна на матрака, като внимаваше да не я нарани, докато си играеха. — Достатъчно. Изморихте се. Да кажем, че постигнахме равен резултат.

— Още не — опита се да каже тя.

— За бога, диваче малко — каза той развеселен, — време е да се предадете.

— Никога! — Тя се напъна яростно срещу него, изморените й ръце трепереха.

— Отпуснете се — дойде гальовният му шепот и очите й се разшириха, когато усети твърдия му член между бедрата си. Тя ахна. — По-кротко сега… — Той смъкна горнището на роклята й, блокирайки моментално ръцете й. — Спокойно.

Лилиан притихна, кръвта й запулсира яростно, когато го погледна. Светлината беше неопределена в тази част на стаята, леглото тънеше в сянка. Тъмният силует на Маркъс се раздвижи върху нея, ръцете му свалиха роклята и той разкопча корсета й. Най-после можеше да диша. Тя си пое шумно и бързо дъх.

Кожата й бе станала толкова чувствителна, че дори въздухът сякаш я протриваше, цялото й тяло бе настръхнало. Тя започна да трепери, когато той съблече долната й риза, чорапите и гащите, неволните докосвания на кокалчетата или върховете на пръстите му я караха да потрепва.

Маркъс стоеше до леглото и я гледаше напрегнато, докато събличаше собствените си дрехи, без да бърза. Елегантно оформеното му тяло вече й беше познато, както и болезнената възбуда, която пронизваше всеки милиметър от напрегнатата й плът. Тя простена, когато той се присъедини на матрака и се сгуши в топлината на гърдите му. Усетил, че тръпките продължават да я разтърсват, той прокара ръката си по бледия й гръб и обхвана стегнатото й дупе. Навсякъде, където я докосваше, тя чувстваше вълни на безкрайно облекчение, последвани от още по-силна, още по-приятна болка.

Маркъс я целуна бавно, дълбоко, облизвайки копринената вътрешност на устата й, а тя стенеше от удоволствие. Той се смъкна до гърдите й и ги обсипа с леки целувки, докосвайки зърната едва доловимо с език. Възбуждаше я, сякаш тя вече не пламтеше и не трепереше от желание, сякаш не издаваше хлипове, молейки го да облекчи най-после агонията на нуждата. Когато гърдите й подпухнаха, а зърната се свиха и се превърнаха в твърди връхчета, той взе едното в устата си и започна да го подръпва, докато ръцете му се спряха върху стомаха й.

Вътрешността й се стегна. Ръката й хвана неговата и замаяно я постави в триъгълника между бедрата й. Той се усмихна срещу гърдите й и се прехвърли на другото зърно, всмуквайки го във влажното кадифе на устата си.

Времето сякаш спря, когато тя почувства пръстите му да изследват деликатно, да разтварят къдриците, след това да докосват влажното връхче на секса й. Ах… ласките му бяха ефирно леки, първо възбуждащи, после успокояващи, след това отново възбуждащи, докато не извика в безпомощно освобождение и хълбоците й не се вдигнаха срещу ръката му.

Маркъс я гушна и погали треперещите й крайници. Шепнеше нежни думи срещу полуотворената й уста, думи на обожание и страст, докато ръцете му сновяха по тялото й и го плячкосваха. Лилиан не осъзна точния момент, когато докосването му стана по-възбуждащо, отколкото успокояващо, но постепенно го усети да напластява усещане подир усещане. Сърцето й заби с нова сила и тя се размърда неспокойно под него. Той разтвори краката й и побутна коленете й нагоре, след което проникна бавно в нея. Тя се сви при това нахлуване в най-интимното й кътче. Беше толкова твърд над нея, в нея, че плътта й се стегна инстинктивно, но нищо не можеше да спре плътното, тежко плъзгане. Тласъците му бяха равномерни и дълбоки, изпълнени с дълбока нежност. Всяко движение сякаш изтръгваше тръпка на удоволствие от дълбините на тялото й и скоро тя се отпусна, докато болката изтъня до едва доловимо усещане. Чувстваше се гореща и трескава, когато усети приближаването на втора кулминация. Той я изненада с внезапното си измъкване.

— Маркъс… — изплака тя, — о, боже, не спирайте, моля ви…

Той й изшътка, повдигна я и я обърна внимателно, докато тя легна по корем. Замаяна и трепереща, почувства как пъха една възглавница под нея, след което още една, и я издига високо, разтваряйки я за себе си. После коленичи между бедрата й. Пръстите му разтвориха гънките й и той проникна отново в нея, предизвиквайки неконтролируеми стонове от нейна страна. Тя безпомощно обърна глава на една страна, притиснала буза към матрака, докато извиващите й се хълбоци бяха стегнати в здравата хватка на ръцете му. Той се тласна по-дълбоко в нея, съзнателно изблъсквайки я отвъд ръба на здравия разум. Тя молеше, хлипаше, стенеше, дори ругаеше, и го чу да се смее, когато я доведе до разтърсващ екстаз. Тялото й се сви около члена му в пулсиращи контракции и от гърлото му се откъсна глухо ръмжене, когато стигна до климакс. Тогава се отпусна задъхан върху нея, с уста на тила й, членът му продължаваше да я изгаря отвътре.

Тя остана да лежи търпеливо под него, облиза подпухналите си устни и избъбри:

— А наричате мен дивачка. — Сдържа дъха си, когато той се изсмя, косъмчетата на гърдите му разтъркаха гърба й като протрито кадифе.

* * *

Въпреки че бе приятно изморена от любенето, последното нещо, което искаше, бе да спи.

Беше изпълнена с почуда при откритието, че мъжа, когото преди възприемаше като толкова безинтересен и досаден, не бе нито едното, нито другото. Тя бе започнала да усеща, че Маркъс притежава една по-мека страна, която на повечето хора не бе позволено да виждат.

Усещаше, че го е грижа за нея, макар да се страхуваше да мисли за това, тъй като чувствата, които се изливаха от собственото й сърце, бяха станали обезпокоително силни.

След като избърса изпотеното й тяло със студена, влажна кърпа, Маркъс я облече в ризата си, носеща още мириса на неговата кожа. Донесе й чиния със сварена круша и чаша сладко вино, и дори й позволи да сложи в устата му няколко хапки от сочния плод. Когато апетитът й бе заситен, Лилиан остави празната чиния и лъжица, и се притисна отново към него. Той се облегна на лакът и я погледна.

— Съжалявате ли, че не позволих на Сейнт Винсънт да ви има?

Тя го изгледа с объркана усмивка.

— Защо ме питате такова нещо? Да не би да имате гузна съвест?

Маркъс поклати глава.

— Не, само се чудя дали вие не съжалявате.

Изненадана и трогната от нуждата му да получи уверение, Лилиан отвърна честно:

— Не. Той е привлекателен и наистина го харесвам… но не съм го желала.

— Обаче обмисляхте да се омъжите за него.

— Да — призна тя, — мина ми през ума, че бих станала херцогиня… но само за да ви направя напук.

— Нямаше да понеса — призна той — да ви видя омъжена за друг, а не за мен.

— Не мисля, че лорд Сейнт Винсънт ще се затрудни да намери друга наследница, подходяща за целите му.

— Може би. Но няма толкова много жени с богатство, равно на вашето… и никоя от тях не е толкова красива.

Усмихвайки се на комплимента, Лилиан изпълзя и прехвърли единия си крак върху него.

— Кажете ми повече. Искам да слушам как възхвалявате поетично качествата ми.

Маркъс се изправи до седнало положение, вдигна я с лекота, която я накара да ахне, и я сложи върху хълбоците си.

— Никога не съм бил лиричен — каза той. — Марсдън не са поети. Но… — Той спря да се порадва на гледката на дългокраката млада жена, която го беше яхнала, а косата й се спускаше до кръста на вълни. — Но със сигурност мога да ви кажа, че приличате на езическа принцеса с разрошената си коса и тъмните си очи.

— И? — окуражи го Лилиан, като стисна хлабаво ръце зад врата му.

Той сложи длани на тесния й кръст и ги плъзна надолу по стегнатите й бедра.

— И този често повтарящ се еротичен сън, който сънувах за забележителните ви крака бледнее пред реалността.

— Сънували сте краката ми? — изви се Лилиан, когато почувства дланите му от вътрешната страна на бедрата си.

— О, да. — Ръцете му изчезнаха под ръба на ризата. — Обвийте крака около мен — прошепна настоятелно. — Стиснете, сякаш ме яздите…

Очите й се разшириха.

— Какво? — попита тя и си пое рязко дъх, когато усети как я разтваря с нежни, масажиращи движения. Пръстите му правеха нещо безбожно под прикритието на ризата. Тя потръпна и погледна напрегнатото му лице, когато двете му ръце започнаха да си играят с нея, някои от пръстите му я изпълниха, докато други флиртуваха умело с чувствителното малко връхче, което сякаш гореше от докосванията му. — Но жените не… — объркано започна да казва тя. — Не и по този начин. Най-малкото… о… ах… Никога не съм чувала…

— Някои го правят — прошепна той, дразнейки я така, че я караше да стене. — Мой безразсъден ангеле… Мисля, че трябва да ви покажа…

В своята невинност тя не разбра, докато той не я повдигна отново и не й помогна да се плъзне около огромния му, възбуден член, пронизана от него. Шокирана, направи няколко колебливи движения, подчинявайки се на тихия му глас и на търпеливото водачество на ръцете му върху бедрата й. След малко намери ритъма.

— Точно така — каза Маркъс, сега звучеше задъхано. — Това е начинът… — Той бръкна под ризата още веднъж и откри тайното, болящо от желание връхче. Обходи го с палец с нежен натиск. Немигащият му поглед не я изпускаше, опивайки се от гледката на нейното удоволствие; тя усети как спазмите разтърсват тялото й и сърцето и умът й се изпълват от него. Стиснал я здраво за кръста, Маркъс се тласна нагоре и собственото му удоволствие избухна и нахлу в нея.

Обезумяла и изтощена, Лилиан рухна върху него, главата й се отпусна в средата на гърдите му. Тя дълго слуша как бие сърцето му в луд ритъм, преди най-после да се успокои до нормалното.

— Боже мили — прошепна той, плъзгайки ръце около нея, след което се отпусна, сякаш това изискваше прекалено големи усилия. — Лилиан. Лилиан.

— М-мм? — Тя примига сънено, опитвайки се да се пребори с настоятелната нужда за сън.

— Промених мнението си за преговорите. Можете да имате, каквото пожелаете. Всякакви условия, всичко, което е във възможностите ми да изпълня. Само ме успокойте и кажете, че ще станете моя съпруга.

Лилиан успя да повдигне глава и погледна в очите му.

— Ако това е пример за способността ви да сключвате изгодни сделки — каза тя, — доста съм притеснена за корпоративните ви дела. Надявам се, че не капитулирате толкова лесно пред изискванията на бизнес партньорите си.

— Не. Нито пък спя с тях.

Бавно усмивка премина през лицето й.

— Тогава се успокойте, Уестклиф… да, ще стана ваша съпруга. Макар да ви предупреждавам… може да съжалявате, че не сте преговаряли, когато научите условията ми по-късно. Може да поискам място в борда на компанията за сапун, например…

— Господ да ми е на помощ — промърмори той и с дълбока въздишка на задоволство се отпусна и заспа.