Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Есенен парфюм

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2124

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Анабел се извини и излезе от стаята за закуска.

— Отново ми се гади — каза тя. — Сигурно трябва да се прибера за малко в стаята. За щастие, господин Хънт е на езда и няма да знае, че съм се прибрала да подремна.

— Ще те п-придружа до стаята ти — каза загрижено Еви.

— О, Еви, скъпа, няма нужда…

— Ще бъде идеално извинение да избегна леля Флорънс, к-която сигурно ме търси.

— Е, в такъв случай, благодаря. — Борейки се с пристъпите на гадене, Анабел се облегна благодарно върху ръката на приятелката си, когато тръгнаха.

Лилиан и Дейзи ги последваха.

— Не мисля, че ще успее да държи дълго новината в тайна от господин Хънт, а ти? — прошепна Дейзи.

— В никакъв случай — отвърна й също шепнешком Лилиан. — Сигурна съм, че той подозира нещо, тъй като обикновено Анабел е здрава като кон.

— Може би. Макар да съм чувала, че мъжете често пъти не съзнават очевидни неща…

Когато излязоха от стаята за закуска, видяха лейди Оливия да върви по коридора.

Красивото й лице беше помрачено от тревога. Беше странно да я видят намръщена, тъй като обикновено беше весела жена. Лилиан се запита какво ли я е разстроило.

Лейди Оливия забеляза двете сестри и физиономията й се проясни. На устните й се появи усмивка.

— Добро утро.

Въпреки че лейди Оливия бе само две или три години по-голяма от Лилиан, тя изглеждаше безкрайно по-мъдра, с очите на жена, познала голяма тъга в миналото си.

Точно това чувство за непознат жизнен опит, толкова отвъд този на Лилиан, винаги я караше да се чувства малко неловко около лейди Оливия. Макар сестрата на графа да беше очарователно разговорлива, човек имаше усещането, че съществуват въпроси, които не бива да бъдат задавани, и теми, които са чувствителни.

— Отивах към оранжерията — обясни лейди Оливия.

— Да не ви задържаме, тогава. — Лилиан беше очарована от леката прилика с Уестклиф в лицето на жената… нищо определено, но нещо в очите, както и в усмивката…

— Елате с мен — предложи лейди Оливия. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя се пресегна към Лилиан и малките й пръсти се свиха около ръката на американката. — Току-що имах много интересен разговор с графа. Бих искала да го обсъдя с вас.

О, боже. Значи беше казал на сестра си. И по всяка вероятност на майка си. Лилиан хвърли поглед с прикрита паника към сестра си, която не направи дори опит да й помогне.

— Аз отивам в библиотеката за роман — обяви бодро Дейзи. — Онзи, който чета в момента, е доста разочароващ, така че нямам желание да го довърша.

— В последната редица отдясно, два рафта над земята — посъветва я лейди Оливия. — И погледнете зад първата редица книги. Там съм скрила любимите си романи — любовни истории, каквито невинните момичета не бива да четат. Ще ви покварят безкрайно.

Тъмните очи на Дейзи блеснаха при тази информация.

— О, благодаря ви! — Тя се забърза, без да се обърне назад, докато лейди Оливия се усмихваше.

— Хайде — каза тя, като побутна Лилиан. — Щом като ще бъдем сестри, има някои неща, които бихте искали да знаете. Аз съм безценен източник на информация и в момента съм в изключително бъбриво настроение.

Лилиан тръгна с нея към оранжерията. Въздухът вътре беше топъл и благоуханен, с нахлуващото обедно слънце и топлината, идваща от зарешетените отвори в пода.

— Не съм съвсем сигурна, че ще бъдем сестри — отбеляза Лилиан, като седна до нея на ратановата пейка с извита френска облегалка. — Ако графът е намекнал, че нещо е уредено…

— Не, не стигна чак толкова далеч. Но изрази сериозни намерения към вас. — Лешниково зелените очи на лейди Оливия се усмихваха, но въпреки това в тях имаше доза бдителност. — Несъмнено трябва да бъда сдържана и тактична, но просто не мога да не попитам… Ще приемете ли?

Лилиан, която никога не бе губила дар слово, се хвана, че заеква като Еви.

— Аз… аз…

— Извинете ме. — Лейди Оливия я съжали. — Тези, които ме познават добре, ще потвърдят, че обичам да се меся в делата на другите хора. Надявам се, че не ви обиждам.

— Не.

— Добре. Не мога да се разбирам с хора, които се обиждат лесно.

— Нито пък аз — призна Лилиан, раменете й се отпуснаха и двете се засмяха. — Госпожо, предвид ситуацията… макар да не знаете подробностите, освен ако графът…

— Не — увери я нежно лейди Оливия. — Както винаги, брат ми се въздържа за детайлите. Той е дразнещо потаен мъж, който обожава да измъчва любопитните като мен. Продължете.

— Истината е, че искам да приема — каза честно Лилиан. — Но имам някои резерви.

— Разбира се, че ще имате — каза веднага лейди Оливия. — Маркъс е объркващ мъж. Той прави всичко добре и се старае всички да го разберат. Човек не може да си измие дори зъбите, без да го посъветва откъде да започне — от кътниците или от резците.

— Да.

— Трудно поносим човек — продължи Оливия, — който вижда само крайности — правилно и неправилно, добро и лошо. Отстоява мнението си и държи да надделее, да не споменаваме неспособността му да си признава, когато е сбъркал.

Беше ясно, че лейди Оливия щеше да отиде далеч относно слабостите на Маркъс, но Лилиан изпита внезапен порив да го защити. Все пак не беше честно да го рисуват в такива груби краски.

— Всичко това може да е истина — каза тя, — но човек трябва да му признае, че е честен. Той винаги държи на думата си. И дори когато иска да се наложи, го прави, защото смята, че така е добре за другите хора.

— Предполагам… — каза несигурно лейди Оливия и това окуражи Лилиан да продължи по темата.

— Освен това жената, която се омъжи за лорд Уестклиф, не би трябвало никога да се страхува, че той може да се отклони от правия път. Той ще й бъде верен. Ще я кара да се чувства сигурна, защото винаги ще се грижи за нея и никога няма да изгуби присъствие на духа в критична ситуация.

— Но той е непреклонен — настоя лейди Оливия.

— Не е точно така…

— И студен по характер.

— О, не — възрази Лилиан, — ни най-малко. Той е най… — Тя спря рязко и се изчерви, когато забеляза доволната усмивка на лейди Оливия.

— Мис Бауман — прошепна лейди Оливия, — звучите ми като влюбена жена. И аз силно се надявам, че сте. Защото толкова дълго време отне на Маркъс да ви намери… и сърцето ми ще бъде разбито, ако любовта му се окаже несподелена.

Лилиан трепна при силния, внезапен удар на сърцето си.

— Той не ме обича. Поне не го е казал.

— Не съм изненадана. Брат ми има склонност да изразява чувствата си по-скоро с действия, отколкото с думи. Трябва да сте търпелива с него.

— И аз стигнах до този извод — отвърна мрачно Лилиан и другата жена се засмя.

— Никога не съм го познавала така добре, както го познава по-голямата ми сестра, Ейлин. Те са много по-близки по възраст и тя бе главната му довереница, преди да замине за Америка със съпруга си. Ейлин бе тази, която ми обясняваше много неща за характера му винаги, когато бях готова да го убия.

Лилиан мълчеше и слушаше сладкия, мелодичен глас. Тя не бе осъзнавала досега колко много иска да разбере Маркъс. Никога преди не бе разбирала защо любовниците се занимават да колекционират разни неща за спомен; писма, къдрици коса, изгубена ръкавица, пръстен. Но сега знаеше какво е човек да е обсебен от някого. Беше изпълнена с непреодолимо желание да узнае и най-малките детайли за мъж, който изглеждаше във висша степен праволинеен, и все пак на практика непознат.

Лейди Оливия отпусна ръка върху облегалката на канапето и се вгледа замислено в растителността край тях.

— Има неща за миналото му, които Маркъс никога не би разкрил на никого, тъй като смята, че не е мъжко да се оплакваш, и би предпочел да умре с бавна смърт, отколкото да стане обект на съжаление. И ако някога научи, че съм ви казала нещо, ще ме обезглави.

— Умея да пазя тайни — увери я Лилиан.

Лейди Оливия й се усмихна, след това заби поглед във върховете на обувките си.

— Тогава значи ще паснете много добре в семейство Марсдън. Ние сме обременени с тайни. И никой от нас не обича да размишлява над миналото. Маркъс, Ейлин и аз — всички страдахме по различен начин от действията на родителите ни, от които нито единият — според мен — не е трябвало да има деца. Майка ми никога не се е интересувала от нищо друго, освен от себе си или нещата, които могат да я засягат пряко. А баща ни не даваше пет пари за дъщерите си.

— Съжалявам — каза Лилиан искрено.

— Не, неговото безразличие беше благословия и ние го знаехме. Далеч по-лошо бе за Маръкс, който бе жертвата на безумните теории на баща ни за това как трябва да се възпитава наследникът на Уестклиф. — Въпреки че гласът на лейди Оливия бе тих и равен, Ливия усети да я пронизва тръпка и тя разтърка ръце да успокои настръхналата си плът. — Баща ни не толерираше нищо, освен перфекционизма в сина си. Той поставяше ненормално високи стандарти във всяка сфера от живота на Маркъс и го наказваше ужасно, ако не успееше да ги покрие. Маркъс се научи да понася боя, без да отрони и една сълза или да покаже и намек за недоволство, защото ако го стореше, наказанието се удвояваше. А татко беше безмилостен, когато откриеше слабост. Веднъж попитах Ейлин защо Маркъс не обича кучета… тя ми каза, че когато е бил дете, се е боял от две хрътки, които татко държал като домашни любимци. Кучетата усетили страха му и затова били агресивни към него, лаели и се зъбели винаги, когато го видели. Когато татко открил колко много се бои Маркъс, той го заключил сам в една стая с тях, за да го принуди да се конфронтира с това, от което се страхува. Не мога да си представя какво ли е било за едно петгодишно момче да остане часове наред с тези зверове. — Тя се усмихна горчиво. — Явно е разбирал буквално значението на израза „хвърлен на кучетата“. В момента, когато е трябвало да защитава сина си, е избрал да го хвърли в ада.

Лилиан я гледаше, без да мига. Тя се опита да говори, да попита нещо, но гърлото й бе стегнато. Маркъс беше толкова уверен и самонадеян, че беше невъзможно да си го представи като уплашено дете. Но въпреки това много от неговата сдържаност сигурно бе дошла от болезнения урок в ранна възраст, когато не е имало кой да му помогне. Никой не го е защитил срещу страха. Странно, но сега, когато беше възрастен мъж в силата си, й се прииска да успокои малкото момче, което е бил.

— Татко искаше наследникът му да бъде независим и коравосърдечен — продължи лейди Оливия, — така че никой никога да не може да се възползва от него. Затова винаги, когато видеше, че Маркъс се привързва към някого, любима бавачка, например, тя биваше уволнявана начаса. Брат ми откри, че изразяването на обич към някого завършва с изчезването на този човек. Той стана дистанциран към всички, които обича, но не иска да загуби, включително към Ейлин и мен. От това, което разбрах, нещата при него са се подобрили, когато е бил изпратен в далечно училище, където приятелите му са станали временно семейство.

Значи затова Маркъс беше останал непоколебим приятел със Сейнт Винсънт, помисли си Лилиан.

— Майка ви никога ли не се намеси, за да защити децата си? — попита тя.

— Не, беше прекалено заета със собствените си афери.

Двете останаха мълчаливи известно време. Лейди Оливия чакаше търпеливо Лилиан да заговори, явно разбирайки, че тя се опитва да смели информацията.

— Какво облекчение трябва да е било, когато старият граф се е споминал — прошепна тя.

— Да. Макар да е тъжно да кажеш за живота на един човек, че светът е станал по-добър след неговата смърт.

— Той не е успял в опитите си да направи брат ви студен и безсърдечен.

— Не, наистина — промърмори лейди Оливия. — Радвам се, че можете да го видите, скъпа. Маркъс стигна толкова далеч, и въпреки това има силна нужда от… безгрижие.

Вместо да удовлетвори любопитството й за Маркъс, разговорът беше възбудил още въпроси, цял потоп. Но познанството й с лейди Оливия бе още прекалено ново, за да е сигурна как ще бъдат възприети.

— Известно ли ви е, госпожо — най-после се осмели Лилиан, — дали лорд Уестклиф някога е обмислял сериозно да се ожени за някоя? Знам, че е имало жена, към която е изпитвал чувства…

— О, това… това не беше нищо, всъщност. Маркъс щеше да се измори от нея бързо, ако лорд Сейнт Винсънт не я бе откраднал. Повярвайте ми, ако Маркъс искаше да си бори за нея, тя щеше да е негова. Това, което той така и никога не разбра — и което ние, останалите, виждахме — беше, че това всичкото е заговор от нейна страна, за да възбуди ревността му и да го накара да се ожени за нея. Но планът й пропадна, защото Маркъс не се интересуваше в действителност от нея. Тя беше една от върволицата жени, които… ами, както можете да се досетите, на брат ми никога не му е липсвало женско внимание. Беше малко разглезен в това отношение, тъй като не е оставал без жена, откак порасна. — Тя хвърли на Лилиан лукав поглед. — Сигурна съм, че е намерил за освежаващо да срещне жена, която има дързостта да не се съгласява с него.

— Не съм сигурна, че „освежаващо“ е думата, която той би избрал — отвърна иронично Лилиан. — Но когато не харесвам нещо, което е направил, не се колебая да му кажа.

— Хубаво. Точно от това има нужда брат ми. Малцина са тези, които някога са му възразявали. Той е силен мъж, който има нужда от също толкова силна съпруга, за да балансира характера му.

Лилиан започна да оправя бледозелената си рокля и подхвърли предпазливо:

— Ако аз и лорд Уестклиф се оженим… той ще срещне много неодобрение от роднини и приятели, нали? Особено от графинята.

— Приятелите му никога няма да се осмелят — отвърна веднага лейди Оливия. — Колкото до майка ми… — Тя се поколеба, но след това каза честно: — Тя вече даде ясно да се разбере, че не ви одобрява. Съмнявам се, че някога ще го направи. Но това ви поставя в много голяма компания, тъй като тя не одобрява почти никого. Притеснява ли ви, че тя се противопоставя на женитбата ви?

— Предизвиква ме изключително силно — каза Лилиан, карайки лейди Оливия да избухне в смях.

— О, наистина ви харесвам! Трябва да се омъжите за Маркъс, тъй като не искам нищо повече от това да ви имам за снаха. — Като стана отново сериозна, тя погледна Лилиан с топла усмивка. — Освен това имам егоистична причина да се надявам, че ще приемете предложението му. Въпреки че аз и господин Шоу нямаме скорошни планове за заминаване отвъд океана, знам, че този ден ще дойде. Когато това се случи, ще съм спокойна да знам, че Маркъс е женен и има кой да се грижи за него, при положение, че двете му сестри са далече. — Тя стана от пейката и оправи роклята си. — Причината да ви кажа всичко това, е, че искам да разберете защо е толкова трудно за Маркъс да се отдаде на любовта. Трудно, но не невъзможно. Сестра ми и аз най-после успяхме да се освободим от миналото с помощта на нашите съпрузи. Но веригите на Маркъс са най-тежки. Знам, че той не е най-лесният мъж за обичане. Но ако можете да се накарате да го посрещнете на половината път… може би дори на малко повече от половината… сигурна съм, че никога няма да съжалявате.

* * *

Къщата жужеше от безброй слуги, които напомняха на пчелен кошер, докато се опитваха да опаковат принадлежностите на господарите си. По-голямата част от гостите щяха да си тръгнат вдругиден, макар някои вече да си бяха заминали. Други щяха да поемат на път рано, тъй като никой не искаше да пропусне прощалния бал, който щеше да се състои последната вечер от домашното парти.

Лилиан често се оказваше в близост до майка си, която надзираваше (измъчваше, по-точно казано) две прислужници в техните неуморни усилия да сгънат и да опаковат стотици неща в големите кожени сандъци, донесени горе от лакея. След смайващия обрат на събитията през изминалите един-два дена, Лилиан очакваше майка й да планира всяка дума или жест в усилие да подсигури годеж с лорд Уестклиф. Но Мерседес беше изненадващо тиха и отстъпчива, сякаш подбираше думите си с изключително внимание всеки път, когато говореше с Лилиан. Като връх на всичко, тя изобщо не споменаваше Уестклиф.

— Какво й става? — обърна се Лилиан към Дейзи, озадачена от прекалената хрисимост на майка си. Беше приятно да не се препира и дразни с нея, но в същото време точно сега би очаквала Мерседес да я залива със съвети.

Дейзи сви рамене и отвърна дяволито:

— Може да се предполага, че тъй като винаги си правила обратното на всичко, което те съветва, като нищо можеш да зачеркнеш лорд Уестклиф; за това майка е решила да остави нещата в твои ръце. Предполагам, че ще се направи на глуха и сляпа за всичко, което правиш, стига да успееш да задържиш интереса на графа.

— Значи… ако се измъкна до стаята на лорд Уестклиф по-късно тази вечер, тя няма да възрази?

Дейзи се засмя.

— Сигурно ще ти помогне да се промъкнеш до горе, ако ме питаш. — Тя изгледа Лилиан с вдигнати вежди. — А какво ще правиш с лорд Уестклиф сама в неговата стая?

Лилиан почувства, че се изчервява.

— Ще преговаряме.

— О! Така ли го наричаш това?

Лилиан потисна усмивката си и присви очи.

— Не бъди нахална, иначе после няма да ти разкажа подробностите.

— Не ми и трябва да ми ги разказваш — нехайно отвърна Дейзи. — Прочетох романите, които лейди Оливия препоръча… и сега смея да твърдя, че знам повече от теб и Анабел взети заедно.

Лилиан не се сдържа и се разсмя.

— Скъпа, не съм сигурна, че тези романи са съвсем точни в описанията на мъжете, нито пък на… на онова.

Дейзи се намръщи.

— В какъв смисъл не са точни?

— Ами, всъщност няма такива неща като… нали разбираш, синкав здрач, припадъци и всякакви цветисти речи.

Дейзи я изгледа с искрено недоволство.

— Съвсем никакви припадъци?

— За бога, човек не би искал да припада, иначе ще пропусне нещо.

— Напротив, аз искам. Искам да бъда в пълно съзнание в началото, а после да припадна за останалата част.

Лилиан я изгледа с изумление.

— Защо?

— Защото звучи адски неловко. Да не казвам отвратително.

— Не е.

— Не е какво? Неловко или отвратително?

— Нито едното, нито другото — отвърна Лилиан, като се опитваше да не се смее. — Наистина, Дейзи. Щях да ти кажа, ако беше другояче. Хубаво е. Наистина е хубаво.

По-малката й сестра се замисли, след което я изгледа скептично.

— Щом казваш.

Лилиан се подсмихна, но се сети за предстоящата вечер и се изпълни с нетърпение пред перспективата да бъде сама с Маркъс. Разговорът в оранжерията с лейди Оливия й беше дал по-голяма представа за това колко удивително е, че Маркъс е свалил гарда пред нея до такава степен.

Може би все пак отношенията им нямаше да бъдат изпълнени с бъркотия. За спор бяха нужни двама души, все пак. Тя може би щеше да намери начин да му въздейства, когато си заслужаваше да се бори за нещо, и да отстъпва, когато бе маловажно. А Маркъс вече бе показал признаци, че ще се съобразява с нея. В библиотеката беше последвало извинение, например, когато Маркъс можеше да смачка гордостта й, но избра да не го прави. Това не бяха действия на мъж, лишен от способност за компромиси.

Ех, да беше само малко по-изкусна, като Анабел, помисли си Лилиан, тогава щеше да има много повече шансове да обуздава Маркъс. Но тя вече се бе проявила като прекалено безцеремонна и праволинейна, за да показва женски хитрини. Ами добре, помисли си шеговито, стигнах толкова далеч без никакви хитрини… Предполагам, че ще се справя и ако просто продължавам нататък по начина, по който съм го правила.

Лениво прехвърляйки някакви предмети върху скрина в ъгъла, Лилиан остави настрана нужните, които не трябваше да бъдат опаковани до заминаването им вдругиден. Четката й за коса със сребърен гръб, комплект фуркети, чифт ръкавици… тя спря, когато пръстите й докоснаха шишенцето с парфюма, който господин Нетъл й беше дал.

— О, боже — прошепна тя и седна на високия, облицован с кадифе стол. Вгледа се в блестящото шишенце, сгушено в дланта й. — Дейзи… трябва ли да кажа на графа, че съм използвала любовна отвара върху него?

Малката й сестра изглеждаше ужасена само от идеята.

— В никакъв случай. Поради каква причина трябва да му казваш?

— Честност?

— Честността се надценява. Както някой бе казал на времето: „Тайната е първото и най-важно нещо в сърдечните дела“.

— Бил е дук дьо Ришельо — каза Лилиан, която беше чела същата книга по философия по време на уроците в училище. — И точният цитат е: „Тайната е първото и най-важно нещо в държавните дела“.

— Той обаче е бил французин — възрази Дейзи. — Сигурна съм, че е имал предвид също така и „сърдечните дела“.

Лилиан се засмя и погледна с обич сестра си.

— Може би. Но не искам да крия тайни от лорд Уестклиф.

— Много добре, тогава. Но се вслушай в думите ми — няма да е истинска любовна афера, ако нямаш поне малки тайни.