Лайза Клейпас
Есенен парфюм (6)

Пета глава

Неподозиращ за подготвения срещу него щурм, Маркъс си почиваше в кабинета със зет си, Гидиън Шоу, и приятелите си Саймън Хънт и лорд Сейнт Винсънт. Те се бяха събрали в тайната стая, за да поговорят, преди започването на официалната вечеря. Като се облегна в стола си зад масивното махагоново бюро, той погледна джобния си часовник. Осем часа — крайно време да се присъединят към компанията, особено при положение, че Маркъс беше домакин. Но той продължи да седи намръщен, загледан в неумолимото лице на часовника с изражението на човек, който има да изпълни неприятно задължение.

Трябваше да говори с Лилиан Бауман. С която днес се бе държал като луд. Беше я хванал и целувал в изблик на неуправляема страст… Мисълта за това го накара да се размърда неловко в стола си.

Праволинейната му природа го тласкаше да се справи със ситуацията по категоричен начин. Дилемата имаше само едно възможно решение — налагаше се да се извини за държанието си и да я увери, че това никога няма да се повтори отново. Проклет да е, ако допуснеше да прекара следващия месец, спотайвайки се в собствената си къща, за да избегне жената. Опитите да игнорира цялата тази работа не изглеждаха възможни.

На първо място му се искаше да разбере защо това се бе случило.

Маркъс не бе в състояние да мисли за нищо друго от онзи момент зад живия плет — смайващото пропукване на собствената му сдържаност и още по-озадачаващо, първичното удовлетворение от целуването на опърничавата американка.

— Безполезно е — долетя гласът на Сейнт Винсънт. Той седеше на края на бюрото му и гледаше през стереоскопа. — Кой го е грижа за красотите на пейзажа и за стереокартите, показващи жени, Уестклиф? Ето тук има нещо, което наистина си заслужава да се види.

— Струва ми се, че се нагледа достатъчно на тези триизмерни изображения — отвърна Маркъс сухо. — Не си ли прекалено погълнат от проблема за женската анатомия, Сейнт Винсънт?

— Ти си имаш своето хоби, аз — моето.

Маркъс погледна към зет си, който беше любезно безизразен, и Саймън Хънт, който изглеждаше развеселен от разговора. Мъжете не можеха да бъдат по-различни по характер и произход. Имаха само едно общо нещо и то бе приятелството им с Маркъс. Гидиън Шоу беше най-противоречивият, „американски аристократ“, праправнук на амбициозен морски капитан. Саймън Хънт беше предприемач, син на месар, проницателен, забавен и заслужаващ доверие във всяко отношение. След това идваше Сейнт Винсънт, безпринципен негодник и женкар. Той винаги можеше да бъде намерен на някое модно парти или сбирка, оставайки до момента, в който разговорът станеше „скучен“, което означаваше, че се обсъжда нещо значимо или заслужаващо внимание, след което тръгваше да си търси ново забавление.

Маркъс никога не бе срещал по-силен цинизъм от този на Сейнт Винсънт. Виконтът почти никога не казваше каквото мисли, и ако някога усетеше съчувствие към някого, той го прикриваше умело. „Изгубена душа“, така понякога го наричаха хората, и това изглежда бе непоправимо. Беше малко вероятно Хънт и Шоу да понасят компанията на Винсънт, ако не беше неговото приятелство с Маркъс.

Самият Маркъс имаше малко общо със Сейнт Винсънт, с изключение на спомените за дните, когато бяха ходили заедно на училище. Тогава, а и после Сейнт Винсънт се бе проявявал като предан приятел, правейки всичко възможно, за да измъкне Маркъс от неприятности. И винаги беше първият, който заставаше на негова страна в някой бой.

Сейнт Винсънт разбираше какво означава да бъдеш презиран от родителите си, тъй като собственият му баща не бе по-добър от този на Маркъс. Двете момчета си съчувстваха с мрачен хумор и правеха каквото могат, за да си помагат. В годините след училище характерът на Сейнт Винсънт доста се промени към по-лошо, но Маркъс не беше човек, който забравя стари дългове. Нито пък такъв, че да обърне гръб на приятел.

Седнали един до друг, Сейнт Винсънт и Гидиън Шоу представляваха забележителна гледка, и двамата русокоси и обичливи по природа, и все пак толкова различни като външност. Шоу беше градски човек и красавец, с непочтителна усмивка, която подмамваше всеки, който я види. Чертите му носеха едва доловимите следи на този живот, въпреки изобилието от материално богатство, което невинаги бе постигал лесно. Каквито и трудности да се изправяха пред него, той се справяше с тях с елегантност и съобразителност.

Сейнт Винсънт напротив, притежаваше екзотична мъжка красота, очите му бяха бледосини и като на котка, устата му режеше с жестокост, дори когато се усмихваше. Той бе развил маниер на постоянна небрежност, на която много лондончани от светските среди се опитваха да подражават. Ако му харесваше да се облича като конте, Сейнт Винсънт несъмнено щеше да го направи. Но той знаеше, че декорациите, от какъвто и вид да са, служат само за да отвличат от златния блясък на вида му, така че се обличаше с изключителна простота в тъмни, добре ушити дрехи.

Присъствието му в кабинета естествено доведе до насочване на разговора към жените. Три дни по-рано една омъжена лейди с добра репутация в лондонското общество многократно се бе опитвала да извърши самоубийство, когато аферата й със Сейнт Винсънт приключи. Виконтът бе намерил за удобно да избяга в Стоуни крос в разгара на скандала.

— Нелепо разиграна мелодрама — подигра се той, като прокара върховете на пръстите си по ръба на чашата с бренди. — Разправят, че си е прерязала китките, а в действителност ги е издрала с игла за дамска шапка, след което е започнала да вика прислужницата, за да й помогне. — Той тръсна глава с отвращение. — Идиотка. След всички усилия, които положихме аферата да остане в тайна, да прави такова нещо. Сега всички в Лондон знаят, включително съпругът й. Тя какво се надява да постигне с това? Ако е искала да ме накаже, че съм я оставил, ще страда сто пъти повече. Хората винаги обвиняват най-много жената, особено ако е омъжена.

— Каква е реакцията на съпруга й? — попита Маркъс, съсредоточавайки се върху практическата страна на въпроса. — Има ли вероятност да си отмъсти?

Сейнт Винсънт се изпълни с още по-голямо възмущение.

— Съмнявам се, тъй като е два пъти по-възрастен от нея и не е докосвал жена си от години. Малко вероятно е да рискува да ме предизвиква заради нейната тъй наречена чест. Ако тя пазеше нещата в тайна и му беше спестила прозвището „рогоносец“, той щеше да я остави да си прави каквото иска. Но вместо това тази глупачка направи всичко възможно, за да оповести неблагоразумието си.

Саймън Хънт беше вперил очи във виконта с хладен интерес.

— Намирам за интересно — каза той тихо, — че гледаш на аферата като на нейно неблагоразумие, а не като на свое.

— Нейно е — натърти думите Сейнт Винсънт. Светлината на лампата заигра по интелигентните черти на лицето му. — Аз бях дискретен, а тя не. — Той поклати глава с отегчена въздишка. — Не трябваше да й позволявам да ме съблазни.

— Тя те е съблазнила? — Веждите на Маркъс се вдигнаха скептично.

— Кълна се във всичко свято… — Сейнт Винсънт млъкна. — Почакай. След като за мен няма нищо свято, нека го кажа другояче: ще трябва да ми повярвате, че тя беше инициаторът на аферата. Тя подхвърляше намеци наляво и надясно, започна да се появява навсякъде, където ходя, и да ми изпраща съобщения, молейки ме да я посетя, по което време намеря за добре, като ме уверяваше, че живее отделно от съпруга си. Дори не я желаех — знаех, преди да я докосна, че това ще е пълна досада. Но се стигна до точката, в която щеше да изглежда зле да продължа да й отказвам, така че отидох в жилището й, а тя ме посрещна гола в коридора. Какво се предполага, че трябваше да направя?

— Да си тръгнеш може би? — допусна Гидиън Шоу с лека усмивка, като гледаше виконта, сякаш беше забавен обитател на Кралската менажерия.

— Трябваше — последва мрачната въздишка на Сейнт Винсънт. — Но никога не съм бил в състояние да откажа на жена, която иска малко да се потъркаляме. А беше минало адски много време, откакто си бях лягал с някоя, най-малко седмица, така че…

— Седмица е много време, без да спиш с някого? — прекъсна го Маркъс и вдигна едната си вежда.

— Да не би да твърдиш, че не е?

— Сейнт Винсънт, ако един мъж има време да си ляга повече от веднъж седмично с жена, явно няма какво друго да върши. Има достатъчно много други отговорности, които би трябвало да държат съзнанието ти заето, вместо… — Маркъс млъкна, обмисляйки точните думи. — Сексуалните сбирки. — Подчертана тишина посрещна думите му. — Поглеждайки към Шоу, Маркъс забеляза, че зет му е прекалено зает с изтръскването на цигарата си в кристалния пепелник точно в този момент, и се намръщи. — Ти си зает човек, Шоу, имаш бизнес занимания в две държави. Сигурно си съгласен с моето твърдение.

Шоу леко се усмихна.

— Милорд, тъй като моите „сексуални сбирки“ се ограничават изключително до моята съпруга, която случайно е твоя сестра, смятам, че трябва да проявя приличие и да държа устата си затворена.

Сейнт Винсънт се усмихна лениво.

— Срамота е нещо такова като „благоразумие“ да пречи на един интересен разговор. — Погледът му се отмести към леко намръщения Саймън Хънт. — Хънт, ти също можеш да изкажеш мнението си. Колко често мъж прави любов с жена? Повече от веднъж седмично непростима ненаситност ли е?

Хънт хвърли на Маркъс извинителен поглед.

— Колкото и да не искам да се съглася със Сейнт Винсънт…

Маркъс произнесе намръщено:

— Добре известен факт е, че сексуалното презадоволяване е лошо за здравето, точно както прекаляването с храна и питиета…

— Уестклиф току-що описа моята идеална вечер — прошепна Сейнт Винсънт с усмивка и върна вниманието си към Хънт. — Колко често ти и съпругата ти…

— Ставащото в моята спалня не се дискутира — каза твърдо Хънт.

— Но си лягаш с нея повече от веднъж седмично, нали? — притисна го виконтът.

— По дяволите, да — промърмори Хънт.

— Така и трябва, с такава красавица като госпожа Хънт — каза спокойно Сейнт Винсънт и се засмя на предупредителния поглед, с който го стрелна Хънт. — О, недей да се мръщиш — съпругата ти е последната жена на земята, за която бих кроил нещо. Нямам желание да бъда смазан от юмруците ти. А и щастливо омъжените жени не ме привличат — не и при положение, че нещастно омъжените са много по-лесни. — Той погледна отново към Маркъс. — Изглежда си сам в мнението си, Уестклиф. Усилната работа и самодисциплина не са добра партия за топло женско тяло в едно легло.

Маркъс се намръщи.

— Има и по-важни неща.

— Например? — попита Сейнт Винсънт с преувеличеното търпение на упорит хаймана, подложен на нежелано конско от прегракналия си дядо. — Предполагам, че ще изтъкнеш нещо като „социален напредък“? Кажи ми, Уестклиф… — Погледът му стана лукав. — Ако дяволът ти предложи сделка: всички гладуващи сирачета в Англия да бъдат добре нахранени, но в замяна на това ти никога повече да не можеш да си легнеш с жена, кое ще избереш? Сирачетата или собственото си удоволствие?

— Никога не отговарям на хипотетични въпроси.

Сейнт Винсънт се разсмя.

— Както си и мислех. Сирачетата явно извадиха лош късмет.

— Не съм казал… — започна Маркъс и спря нетърпеливо. — Няма значение. Гостите чакат. Ако искате, продължете този напълно безсмислен разговор тук, или ме придружете до приемната.

— Идвам с теб. — Хънт се изправи. — Съпругата ми сигурно вече ме търси.

— Както и моята — присъедини се към него Шоу.

Сейнт Винсънт хвърли дяволит поглед към Маркъс.

— Господ ме е пощадил от това жена да ми наниже халка през носа… и още по-лошо, да изглеждам доволен от това положение.

Маркъс бе принуден да се съгласи с това твърдение.

Но когато четиримата мъже се отдалечиха нехайно от кабинета, той не можа да не си спомни любопитния факт, че Саймън Хънт, който, за разлика от Сейнт Винсънт беше преди най-самоотверженият ерген, изглеждаше неочаквано доволен в оковите на брака. Знаейки повече от всеки друг колко яростно Хънт държи на свободата си, и малкото на брой положителни връзки, които той бе имал с жени, Маркъс бе удивен от готовността му да се откаже от автономията си. И то заради жена като Анабел, която в началото изглеждаше малко повече от повърхностна ловджийка на съпруг. Но постепенно бе станало ясно, че между двойката съществува необичайно силна преданост, и Маркъс бе принуден да признае, че Хънт е направил правилен избор.

— Не съжаляваш ли? — прошепна той на Хънт, когато тръгнаха по коридора, докато Шоу и Сейнт Винсънт ги следваха с отмерена крачка.

Хънт го изгледа с въпросителна усмивка. Той бе едър, тъмнокос мъж, със същата безкомпромисна мъжественост и същия ненаситен интерес към лова и спорта, който Маркъс притежаваше.

— За какво?

— Да бъдеш воден за носа от съпругата си.

Това предизвика слаба усмивка у Хънт и той поклати глава.

— Ако съпругата ми ме води, Уестклиф, то е за съвсем различна част на тялото. И не, не съжалявам за каквото и да било.

— Предполагам, че има известно удобство в това да си женен — замислено произнесе Маркъс. — Да имаш жена под ръка, която да удовлетворява нуждите ти, да не споменавам факта, че една съпруга е несъмнено по-икономична от метреса. Има и друго, трябва да се мисли и за наследници…

Хънт се засмя на неговия опит да разгледа проблема в практическа светлина.

— Не съм се оженил за Анабел за удобство. И макар да не съм пресмятал, мога да те уверя, че тя съвсем не е по-евтина от метреса. Колкото до създаването на наследници, това беше последното, за което съм мислил, когато й предложих.

— Тогава защо го направи?

— Ще ти кажа, но не много отдавна ти подхвърли, че се надяваш, че няма да започна… как точно го беше казал… да ръся сълзливи сантименти.

— Вярваш си, че си влюбен в нея.

— Не — възрази Хънт спокойно. — Аз съм влюбен в нея.

Маркъс вдигна рамене.

— Щом вярата е това, което прави брака по-апетитен за теб, така да бъде.

— Господи, Уестклиф… — промърмори Хънт със странна усмивка на лицето, — ти никога ли не си бил влюбен?

— Разбира се. Очевидно съм смятал, че някои жени са много повече за предпочитане от други по нрав и физически…

— Не, не, не… Не говоря за това. Имам предвид да си изцяло погълнат от жена, която поражда у теб отчаяние, копнеж, екстаз…

Маркъс му хвърли пренебрежителен поглед.

— Нямам време за такива глупости.

— Тогава любовта няма да е фактор в решението ти за кого ще се ожениш?

— Категорично не. Бракът е прекалено важно нещо, за да бъде решаван от непостоянни емоции.

— Може би си прав — съгласи се лесно Хънт. Прекалено лесно, сякаш не вярваше наистина в това, което говори. — Мъж като теб трябва да избере съпруга по логичен начин. Ще ми е интересно да видя как ще го постигнеш.

Те стигнаха до една от приемните, където Ливия тактично насърчаваше гостите да се подготвят за официалното шествие към салона за хранене. Веднага щом видя Маркъс, тя се намръщи, че я бе оставил да се справи сама с групата. Той й отвърна с привидно засрамен поглед, лишен от всякакво разкаяние, и влезе в салона. Томас Бауман и неговата съпруга Мерседес стояха от дясната му страна.

Маркъс се ръкува с Бауман, мълчалив и набит мъж с прилични на метла гъсти мустаци, които едва ли компенсираха отсъствието на коса върху главата му. Когато беше в обществото, Бауман възприемаше разсеяния маниер на човек, който би предпочел да прави други неща. Но завъртеше ли се дискусията около бизнес — какъвто и да е бизнес, — тогава вниманието му се включваше веднага.

— Добър вечер — поздрави Маркъс и се наведе към ръката на Мерседес Бауман. Тя беше толкова слаба, че кокалчетата на ръцете й под ръкавиците ставаха за стъргане на моркови. Беше дразнеща жена, кълбо от нерви и агресивност. — Моля да приемете съжаленията ми, че нямах възможност да ви посрещна този следобед — продължи Маркъс. — И ми позволете да кажа колко приятно е връщането ви в Стоуни крос парк.

— О, милорд — изчурулика Мерседес, — ние сме толкова щастливи, че имаме възможност да останем още веднъж във вашето възхитително имение! А що се касае до днешния следобед — не сме си помислили нищо за вашето отсъствие, тъй като знаем, че толкова важен мъж като вас, с толкова много грижи и отговорности, сигурно е трябвало да решава не един и два проблема. — Едната й ръка жестикулираше по начин, който напомняше за движенията на богомолка. — А-а… ей там виждам двете си прекрасни момичета… — Гласът й стана малко по-висок, когато ги извика, и им направи знак да дойдат.

— Момичета! Момичета, вижте кого открих. Елате да говорите с лорд Уестклиф!

Лицето на Маркъс остана безизразно, когато забеляза вдигнатите вежди на няколко души, стоящи наблизо. Той отмести очи в посоката, в която сочеше Мерседес, и видя сестрите Бауман, видът на които нямаше нищо общо с изцапаните палавници, играещи зад двора на конюшните днес по-рано. Лилиан беше облечена в бледозелена рокля, горнището на която сякаш се държеше единствено от двойка малки златни клипсове на раменете. Той си представи как сваля тези клипсове и оставя зелената коприна да се свлече от бледата кожа на гърдите и раменете й…

Погледът му се плъзна към лицето на Лилиан. Лъскавата й черна коса бе вдигната старателно на главата й в сложна фризура — като че ли прекалено тежка за стройния й врат. С напълно прибрана от челото коса, очите й изглеждаха още по-котешки от обикновено. Тя отвърна на погледа му, лека руменина докосна страните й и тя наведе брадичка, кимайки предпазливо. Беше очевидно, че последното нещо, което искаше, беше да прекоси залата до тях — до него — и Маркъс не можеше да я обвини.

— Няма нужда да викате дъщерите си, госпожа Бауман — промърмори той. — Те се радват на компанията на приятелките си.

— Приятелките им — възкликна пренебрежително Мерседес. — Ако имате предвид тази скандална Анабел Хънт, мога да ви уверя, че не намирам извинение…

— Аз изпитвам към госпожа Хънт най-високо уважение — каза Маркъс, като я гледаше втренчено.

Объркана от думите му, Мерседес пребледня и побърза да даде заден ход.

— Щом вие, с вашата превъзходна преценка сте избрали да уважавате госпожа Хънт, тогава аз трябва определено да се съглася, лорде. Всъщност, винаги съм мислила…

— Уестклиф — прекъсна я Томас Бауман, без да проявява особен интерес към това с кого са се сприятелили дъщерите му, — кога ще имаме възможност да обсъдим бизнес въпросите, които бяха засегнати в последната ни кореспонденция?

— Утре, ако искате — отвърна Маркъс. — Организирали сме ранна утринна езда, последвана от закуска.

— Ще забравя за ездата, но ще се видим с вас на закуска.

Те си стиснаха ръцете и Маркъс ги остави с лек поклон, обръщайки се към други гости, които търсеха вниманието му. Скоро към групата се приближи една новопристигнала дама и те бързо направиха място за миниатюрната фигурка на Джорджина, лейди Уестклиф… майката на Маркъс. Тя беше силно напудрена, сребърната й коса беше направена в сложна прическа, а китките, вратът и ушите бяха украсени богато с бляскави бижута. Дори бастунът й блестеше, върху позлатената дръжка бяха инкрустирани един до друг диаманти.

Някои възрастни жени си даваха вид на свадливи, но носеха в гърдите си златни сърца. Графиня Уестклиф не беше от тях. Нейното сърце — за съществуването, на което можеше да се спори — определено не беше от злато, нито от който и да е друг ковък материал. Физически погледнато, графинята не беше красавица, нито пък някога е била. Ако някой заменеше скъпите й труфила с обикновена памучна рокля и престилка, лесно биха я взели за остаряла млекарка. Тя имаше кръгло лице, малка уста, птичи очи и нос с нищо неотличаващи се форма и размер. Най-отличителното нещо в нея беше ореолът на недоволство и разочарование, като на дете, което току-що е разопаковало подаръка си за рождения ден, за да открие, че е същият като миналогодишния.

— Добър вечер, милостива госпожо — каза Маркъс на майка си, като й отпрати крива усмивка. — За нас е чест, че сте решили да се присъедините към тържеството ни тази вечер. — Графинята често се въздържаше от многолюдните вечери като тази, предпочитайки да се храни в някоя от частните си стаи на горния етаж. Тази вечер изглежда бе решила да направи изключение.

— Исках да видя дали има интересни гости в тази тълпа — отвърна графинята мрачно и царственият й поглед обходи залата. — Като ги гледам, обаче, ми се струва, че са обичайната сюрия глупаци.

Чуха се няколко нервни подхилквания и кикот от групата, тъй като те неправилно решиха да допуснат, че коментарът е бил направен на шега.

— Може би ще поискате да задържите мнението си, след като бъдете представена на още няколко души — отвърна Маркъс, мислейки за сестрите Бауман. Критичната му майка би намерила безкрайни поводи за забавление в тази непоправима двойка.

Спазвайки правилата на ранга, Маркъс придружи графинята до салона за хранене, докато по-низшите рангове ги следваха. Вечерите в Стоуни крос парк бяха известни с разточителността си и тази не бе изключение. Бяха сервирани осем блюда от риба, дивеч, домашни птици и говеждо, придружени от свежа цветна украса, която се носеше на масата с всяко следващо ядене. Започнаха със супа от гълъб, изпечена сьомга с каперси, костур и барбун в сметана, и сочна светипетрова риба, полята с деликатен сос от стриди. Следващото блюдо съдържаше опиперено сърнешко, гарнирана с билки шунка, леко запържени момици, плуващи във вдигащо пара грейви, и хрупкави кокоши кожички. И така нататък, и така нататък, докато гостите се натъпкаха и се отпуснаха със зачервени лица от постоянно допълваните чаши с вино. Вечерята завърши с поредица от плата, пълни с бадемов чийзкейк, лимонови пудинги и оризови суфлета.

Маркъс се въздържа от десерта, изпи чаша портвайн и се забавляваше, като хвърляше мълниеносни погледи на Лилиан Бауман. В редките моменти, когато беше неподвижна и мълчеше, тя изглеждаше като скромна млада принцеса. Но веднага щом заговореше — правейки жестове с вилицата си и свободно прекъсвайки разговорите на мъжете — цялата й царственост изчезваше. Лилиан беше прекалено директна, прекалено сигурна, че това, което казва, е интересно и си заслужава да бъде чуто. Тя не правеше опит да изглежда впечатлена от мнението на другите и изглежда не бе в състояние да проявява почтителност към никого.

След ритуалите с портвайн за мъжете, чай за жените и няколко последни кръга лениви разговори, гостите се разпръснаха. Когато Маркъс тръгна бавно към голямата зала с група гости, които включваха семейство Хънт, той забеляза, че Анабел се държи малко странно. Тя вървеше толкова близо до него, че лактите им постоянно се блъскаха един в друг, освен това енергично си вееше с ръка, макар къщата да беше доста студена. Като я гледаше озадачено през облаците благоуханен въздух, който тя отвяваше към него, Маркъс попита:

— Прекалено ви е топло ли, госпожо?

— Защо… да… и на вас ли ви е топло?

— Не. — Той й се усмихна, питайки се защо Анабел рязко спря да си вее и му хвърли несигурен поглед.

— Усещате ли нещо? — попита тя.

Озадачен, Маркъс поклати глава.

— Мога ли да попитам какво ви тревожи, госпожо Хънт?

— О, нищо. Просто се питах дали забелязвате нещо различно в мен.

Маркъс й хвърли бърз, безучастен поглед.

— Прическата ви — предположи той. Израснал с две сестри, той се бе научил, че когато поискат мнението му за това как изглеждат, и откажат да му кажат защо, обикновено беше свързано с техните прически. Макар да бе малко неподходящо да обсъжда външния вид на съпругата на най-добрия си приятел, Анабел явно го възприемаше по-скоро като брат.

Тя се усмихна унило на отговора му.

— Да, това е. Простете ми, ако съм се държала малко странно, милорд. Страхувам се, че пийнах малко повече вино.

Маркъс се засмя тихо.

— Може би малко свеж въздух ще проясни главата ви.

Идвайки до тях, Саймън Хънт хвана последните думи и сложи ръка на кръста на съпругата си. Усмихна се и докосна с устни слепоочието на Анабел.

— Да те изведа ли на задната тераса?

— Да, благодаря.

Хънт замълча, тъмната му глава се наклони към нейната. Макар Анабел да не можеше да види застиналото изражението на съпруга си, Маркъс го забеляза и се запита защо Хънт внезапно се почувства толкова неловко.

— Уестклиф, извини ни — промърмори Хънт и повлече жена си с необяснима припряност, карайки я да бърза, за да догонва едрите му крачки.

Маркъс тръсна глава и ги изпрати с поглед, докато излизаха.

* * *

— Нищо. Абсолютно нищо — каза унило Дейзи, докато вървеше от салона за хранене с Лилиан и Еви. — Седях до двама джентълмени, които не биха могли да проявят по-малък интерес към мен. Или парфюмът е фалшив, или и двамата са аносмици.

Еви я изгледа с неразбиращ поглед.

— Аз… Б-боя се, че тази дума не ми е известна…

— Щеше да ти е известна, ако баща ти беше собственик на компания за сапун — каза сухо Лилиан. — Означава, че някой не усеща миризми.

— О… Тогава моите съседи по маса трябва да са били аносмици. Защото никой от тях не ме забеляза. Ами теб, Лилиан?

— Същото — отвърна Лилиан. Чувстваше се едновременно объркана и разстроена. — Предполагам, че парфюмът все пак не действа. Но бях толкова сигурна, че имаше ефект върху лорд Уестклиф…

— Заставала ли си друг път до него толкова близко? — попита Дейзи.

— Разбира се, че не!

— Тогава предположението ми е, че близостта до теб го е накарала да си изгуби ума.

— О… явно — каза Лилиан със сарказъм. — Аз съм световноизвестна съблазнителка.

Дейзи се засмя.

— Аз не бих омаловажавала прелестите ти, скъпа. Според мен лорд Уестклиф винаги…

Но това мнение така и щеше да си остане нечуто, тъй като, когато стигнаха до залата, трите момичета видяха самия лорд Уестклиф. Облегнат на една колона в отпусната поза, той изглеждаше внушително. Всичко в него, от арогантно наклонената глава до физическата самонадеяност в позата му, издаваше резултат от аристократично възпитание поколения наред. Лилиан изпита непреодолим порив да се промъкне до него и да го удари по някое деликатно място. Щеше да й хареса да го накара да изреве от досада.

Той обърна глава и погледът му премина по трите момичета с любезен интерес, преди да се спре върху Лилиан. След това изражението му стана не чак толкова любезно, а интересът придоби неясен хищнически оттенък, който накара Лилиан да сдържи дъха си. Не можеше да не си спомни усещането за твърдото му мускулесто тяло, скрито под безупречно скроена черна риза.

— Той е у-ужасяващ — чу тя Еви да ахва и я погледна развеселено.

— Просто е мъж, скъпа. Сигурна съм, че кара слугите си да му помагат да обува първо единия, после другия крачол на панталона, както всеки друг.

Дейзи се засмя на непочтителността й, докато Еви изглеждаше скандализирана.

За изненада на Лилиан, Уестклиф се отблъсна от колоната и се приближи към тях.

— Добър вечер, дами. Надявам се, че сте се наслаждавали на вечерята.

Загубила дар слово, Еви можа само да кимне, докато Дейзи отвърна въодушевено:

— Беше възхитителна, милорд.

— Хубаво. — Въпреки че говореше на Еви и Дейзи, погледът му беше вперен в лицето на Лилиан. — Госпожице Бауман, госпожице Дженър… извинете ме, но се надявах да отвлека приятелката ви за няколко думи насаме. С ваше разрешение…

— Разбира се. — Дейзи хвърли към Лилиан лукава усмивка. — Отведете я, милорд. В момента не се нуждаем…

— Благодаря. — Той подаде мрачно ръка на Лилиан. — Госпожице Бауман, ще бъдете ли така любезна?

Лилиан взе ръката му, чувстваше се странно крехка, докато я превеждаше през залата. Тишината между тях беше неловка и изпълнена с въпроси. Уестклиф винаги я беше провокирал, но сега като че ли бе придобил навик да я кара да се чувства уязвима — а това изобщо не й харесваше. Като спря зад прикритието на една голяма колона, той обърна лице към нея и ръката й се смъкна от неговата.

Устата и очите му бяха само на няколко инча над нейните, телата им идеално си съответствах, а както бяха застанали един до друг. Пулсът й изпрати леко, бързо почукване във вените и кожата й внезапно се обля в топлина, сякаш стоеше прекалено близо до огън. Гъстите мигли на Уестклиф се сведоха над тъмните му като нощ очи, когато забеляза изчервяването й.

— Мис Бауман — прошепна той, — уверявам ви, че въпреки онова, което се случи днес следобед, няма защо да се страхувате от мен. Ако не възразявате, бих искал да го обсъдим с вас на място, където няма да бъдем обезпокоявани.

— Разбира се — отвърна спокойно Лилиан. Да го срещне някъде сам носеше лекия намек за уговорена среща между любовници — нещо, което това определено не беше. И все пак тя не можеше да контролира нервните тръпки, които пробягваха нагоре-надолу по гърба й. — Къде да се срещнем?

— Всекидневната е отворена към една оранжерия.

— Да, знам къде е.

— Да се видим там след пет минути?

— Добре. — Лилиан му изпрати възможно най-безразличната усмивка, сякаш беше свикнала да си урежда тайни срещи. — Аз ще отида първа.

Тя се отдалечи. Можеше да усети погледа му върху гърба си и знаеше, че я наблюдава през цялото време, докато изчезна от погледа му.