Лайза Клейпас
Есенен парфюм (14)

Тринадесета глава

Като си осигури подкрепата на Дейзи и Еви, които да я прикриват, Лилиан излезе от балната зала с тях под претекст да освежат вида си. Според набързо скалъпения им план, двете момичета щяха да чакат на задната тераса, докато Лилиан е със Сейнт Винсънт в градината. После всички щяха да се върнат в залата и да уверят Мерседес, че са били заедно през цялото време.

— Н-напълно ли си сигурна, че е безопасно да се срещаш насаме с лорд Сейнт Винсънт? — попита Еви, когато тръгнаха към коридора.

— Повече от всичко — уверено отвърна Лилиан. — О, той може да опита някоя волност, но това не е най-важното, нали? Освен това искам да видя дали моят парфюм действа върху него.

— Той не действа на всекиго — каза Дейзи мрачно. — Поне не и когато аз го нося.

Лилиан погледна Еви.

— Ами ти, скъпа? Имаш ли някакъв късмет?

Вместо нея отвърна Дейзи:

— Еви не позволява на никого да се приближи достатъчно до нея, за да разбере.

— Е, ще дам възможност на Сейнт Винсънт да вдиша достатъчно дълго от него. Господ знае, че този парфюм трябва да има някакъв ефект върху един прочут женкар.

— Но ако някой ви види…

— Никой няма да ни види — прекъсна я нетърпеливо Лилиан. — Ако в Англия има мъж, по-опитен от лорд Сейнт Винсънт, бих искала да знам кой е.

— По-добре бъди внимателна — предупреди я Дейзи. — Тайните срещи са опасно нещо. Чела съм много и знам, че от тях не излиза нищо добро.

— Това ще е съвсем кратка среща — увери я Лилиан.

— Четвърт час най-много. — Какво толкова може да се случи за това време?

— От о-онова, което казва Анабел — обади се мрачно Еви, — доста неща.

— Къде е Анабел? — попита Лилиан, осъзнала, че не я е виждала до този момент.

— Не се чувстваше много добре, бедната — каза Дейзи. — Изглеждаше малко пребледняла около устата. Страхувам се, че нещо от храната може да не й е понесло.

Лилиан направи физиономия и потрепери.

— Несъмнено е нещо, свързано със змиорки, с телешки джолани или с пилешки крака…

Дейзи й се ухили.

— Недей, че ще ти прилошее. Във всеки случай, господин Хънт се грижи за нея.

Те излязоха през френските врати и отидоха на покритата с плочки тераса. Дейзи се обърна и размаха шеговито пръст към Лилиан.

— Ако се забавиш повече от четвърт час, двете с Еви ще дойдем да те търсим.

— Няма да се бавя. — Тя им намигна и се усмихна на разтревоженото лице на Еви. — Добре ще съм, скъпа. Помисли си само за всичките интересни неща, които ще мога да ви разкажа, когато се върна!

— Т-точно от това се с-страхувам — отвърна Еви.

Лилиан вдигна краищата на полата си и се спусна по страничното стълбище към терасираната градина, мина покрай един от живите плетове, които образуваха непробиваеми стени около по-ниските нива. Осветената от факли градина преливаше от цветовете и мирисите на есента… златен и бакърен листак, гъсти бордюри с рози и далии, цъфтящи треви и лехи с прясна слама, която придаваше на въздуха приятна пикантност.

Чувайки приветливия плисък на фонтана с русалката, Лилиан последва каменната пътека до малка павирана площадка, осветена от една-единствена факла. Зад фонтана се мярна движение… един човек, не, двама души, плътно притиснати, седнали на една от каменните пейки около фонтана. Тя потисна изненадания си вик и се дръпна в прикритието на живия плет. Лорд Сейнт Винсънт й беше казал да го чака тук… но сигурно мъжът на пейката не беше той… нали? Озадачена, Лилиан се промъкна леко напред, за да надникне зад ъгъла на плета.

Бързо стана ясно, че двойката е така заета в любовната си игра, че нямаше да забележат дори стадо слонове. Светлокестенявата коса на жената беше пусната свободно, вълнистите къдрици се спускаха в отвореното пространство на гърба на разкопчаната й рокля. Слабите й бледи ръце бяха прегърнали мъжа и тя издиша на пресекулки, когато той смъкна ръкава на корсажа й и целуна бялата извивка на рамото й. Вдигайки главата си, той се взря в нея със замаян, обхванат от страст поглед, преди да се наведе и да вземе устата й в своята. Внезапно Лилиан позна двойката… бяха лейди Оливия и съпругът й, господин Шоу. Ужасена и любопитна, тя се дръпна назад точно когато господин Шоу плъзна ръка в процепа на роклята на съпругата си. Това бе най-интимната сцена, на която Лилиан някога бе ставала свидетел.

И най-интимните звуци, които някога бе чувала… тихи стонове и любовни думи, и необясним смях от господин Шоу, от който пръстите на краката на Лилиан се свиха. Лицето й пламтеше, когато се опита безшумно да се отдалечи от площадката. Не знаеше къде да отиде, нито какво да прави, при положение, че мястото за собственото й рандеву бе вече заето. Беше странно чувство, да наблюдава нежността, която съществуваше между семейство Шоу. Любов в брака. Лилиан никога не бе дръзвала да се надява на подобно нещо за себе си.

Едър силует се появи пред нея. Като се приближи бавно, той плъзна ръка зад вкочанените й рамене и притисна чаша изстудено шампанско в пръстите й.

— Милорд? — прошепна Лилиан.

Тихият шепот на Сейнт Винсънт погъделичка ухото й.

— Елате с мен.

Тя с готовност се остави да я поведе по една тъмна пътека, която стигаше до друга площадка с тежка каменна маса по средата. Отвъд поляната имаше крушова горичка и тя изпълваше въздуха с аромата на узрели плодове. Сейнт Винсънт сложи ръката си върху раменете на Лилиан.

— Да спрем ли тук?

Тя кимна и се подпря на масата, неспособна да го погледне, докато пиеше шампанското си. Мисълта за интимната сцена между семейство Шоу я накара да се изчерви още по-силно.

— Ето, вече не се чувствате неудобно, нали? — В гласа на Сейнт Винсънт се долови весела нотка. — Това, че сте видели малко… о, хайде, това не беше нищо. — Той беше свалил ръкавиците си — тя усети върховете на пръстите му да се пъхат под брадичката й, леко повдигайки лицето й нагоре. — Каква руменина — прошепна той. — Мили боже, бях забравил какво е да бъдеш невинен. Съмнявам се, че някога съм бил.

Виконтът беше хипнотизиращ на светлината на факлите. Сенките се бяха притаили нежно под очертаните му скули. Гъстите, вълнисти кичури на косата му имаха бронзово-златистия цвят на антична византийска икона.

— Те са женени, все пак — продължи той, като я хвана за кръста и я повдигна да седне върху масата.

— О, аз… аз не ги осъждам — успя да произнесе Лилиан, пресушавайки шампанското. — Всъщност, мислех си за това какви късметлии са. Те изглеждат много щастливи заедно. И като се има предвид неприязънта на графинята към американците, съм изненадана, че на лейди Оливия е било позволено да се омъжи за мистър Шоу.

— Това е благодарение на Уестклиф. Беше твърдо решен да не позволи лицемерните възгледи на майка му да застанат на пътя на щастието на неговата сестра. Предвид собственото й скандално минало, графинята няма право да не одобрява избора на дъщеря си за кого да се омъжи.

— Графинята е имала скандално минало?

— Боже мой, да. Привидното й благочестие крие много разгул. Ето защо двамата с нея се разбираме така добре. Аз съм от типа мъже, с каквито е имала афери на млади години.

Празната чаша едва не падна от пръстите на Лилиан. Тя остави крехкото стъкло настрани и погледна Сейнт Винсънт с явна изненада.

— Изобщо не прилича на жена, която би имала афери.

— Никога ли не сте забелязали липсата на семейна прилика между Уестклиф и лейди Оливия? Графът и сестра му лейди Ейлин са законни, но всички знаят, че лейди Оливия не е.

— О!

— Но човек едва ли може да обвинява графинята за нейните изневери — продължи небрежно Сейнт Винсънт, — като се има предвид за кого е била омъжена.

Темата за стария граф беше от тези, които силно интересуваха Лилиан. Той беше мистериозна фигура, и от тези, които никой нямаше желание да дискутира.

— Лорд Уестклиф веднъж ми каза, че баща му е бил тиранин — каза тя, надявайки се, че това ще накара Сейнт Винсънт да разкрие повече.

— Така ли? — Очите на Сейнт Винсънт заблестяха от изненада. — Странно е. Уестклиф никога не споменава баща си пред никого.

— А бил ли е наистина такъв? Тиранин, имам предвид?

— Не — меко каза Сейнт Винсънт. — Да го наречеш тиранин би било крайно мило, тъй като намеква, че човек осъзнава до известна степен жестокостта си. Старият граф беше истински дявол. Знам само за част от неговите зверства… и нямам желание да науча повече. — Като се облегна назад върху ръцете си, Сейнт Винсънт продължи замислено: — Съмнявам се, че много хора биха оцелели при възпитателния стил на Марсдън, който варираше от любезно пренебрежение до крайна враждебност. — Той наклони глава, лицето му бе скрито в сянката. — През по-голямата част от живота си съм наблюдавал как Уестклиф се бори да не стане това, което баща му иска от него да стане. Но той носи бремето на тежки очаквания… и това предопределя личните му избори много по-често, отколкото неговите желания.

— Лични избори като…

Той я погледна направо.

— За кого ще се ожени, например.

Лилиан разбра веднага, което я накара да обмисли внимателно думите си.

— Не е нужно да ме предупреждавате за това — произнесе накрая. — Отлично знам, че лорд Уестклиф никога не би си помислил да ухажва някоя като мен.

— О, той си го мисли — слиса я Сейнт Винсънт.

Сърцето на Лилиан спря.

— Откъде знаете? Споменавал ли ви е нещо?

— Не. Но е очевидно, че ви желае. Когато сте наблизо, не може да откъсне очи от вас. А когато двамата с вас танцувахме, той изглеждаше сякаш иска да ме прободе с най-близкия остър предмет. Обаче…

— Обаче… — подтикна го Лилиан.

— Когато Уестклиф най-накрая тръгне да се жени, ще направи конвенционален избор… отстъпчива английска булка, която няма да има никакви изисквания към него.

Разбира се. Лилиан никога не си беше мислила друго. Но понякога истината беше трудна за преглъщане. И което бе най-влудяващо — нямаше нищо, за което основателно можеше да скърби. Не бе имала никога нещо, та да го загуби. Уестклиф никога не бе давал обещание, нито пък бе изрекъл и една дума за обич. Няколко целувки и един валс не бяха достатъчни за един провален романс.

Защо, тогава, се чувстваше толкова ужасно?

Изучавайки мигновената промяна в изражението й, Сейнт Винсънт се усмихна съчувствено.

— Ще мине, сладурче — прошепна той. — Винаги минава. — След което се наведе и устата му се допря до косата й, след което устните му достигнаха до нежната кожа на слепоочието й.

Лилиан остана неподвижна, знаеше, че ако парфюмът й прояви магията си върху него, това със сигурност ще е сега. При това близко разстояние нямаше начин той да може да се изплъзне от ефекта му. Но когато той се дръпна назад, тя видя, че е спокоен и сдържан. В изражението му нямаше нищо, което да показва бурната страст, която Уестклиф беше проявил към нея. По дяволите, помисли си тя с отчаяние. Каква полза от парфюм, който привлича само неправилните мъже?

— Милорд — каза тя тихо, — искали ли сте някога жена, която не бихте могли да имате?

— Все още не. Но човек винаги може да се надява.

Тя реагира с озадачена усмивка.

— Надявате се да се влюбите някой ден в някоя, която не можете да имате? Защо?

— Ще е интересно преживяване.

— Както и падането от скала — каза тя сардонично. — Но си мисля, че човек би предпочел да научи за това от нечий чужд опит.

Сейнт Винсънт се засмя, скочи от масата и се обърна към нея.

— Може би сте права. По-добре да се върнем до къщата, моя умна, малка приятелко, преди отсъствието ви да е станало прекалено очевидно.

— Но… — Лилиан осъзна, че антрактът в градината явно нямаше да се състои от друго, освен от една разходка и кратък разговор. — Това ли е всичко? — избъбри тя. — Няма ли да… — Гласът й секна.

Сейнт Винсънт подпря ръце на масата от двете страни на хълбоците й, без да я докосва. Усмивката му беше едва доловима и сърдечна.

— Предполагам, че говорите за авансите, които се предполага, че е трябвало да направя? — Той наклони преднамерено бавно глава, докато дъхът му докосна челото й. — Реших да изчакам и да оставя да се почудим още малко.

Лилиан унило се запита дали не я намира за непривлекателна. За бога, според репутацията му, той трябваше да тича подир всяка фуста. Независимо дали наистина искаше той да я целуне, или не, беше ужасно да бъде отхвърлена от още един мъж. Два отказа за една вечер — това бе малко трудно за тщеславието на всекиго.

— Но вие обещахте да ме накарате да се почувствам по-добре — възрази тя и се зачерви от срам, когато чу умолителните нотки в собствения си глас.

Сейнт Винсънт се засмя тихо.

— Е, ако ще се оплаквате… Ето ви нещо, над което да помислите.

Лицето му се сведе над нейното и пръстите му обхванаха челюстта й. Очите на Лилиан се затвориха и тя усети копринения натиск на устните му, които се движеха по нейните със завладяваща лекота. Устата му се понесе с бавно, нетърпеливо търсене, като спираше по-решително при всяко бръсване, докато устните й се разтвориха за него. Тъкмо бе започнала да поема екзотичното обещание на целувката му, когато тя спря. Дезориентирана и задъхана, Лилиан прие подкрепата на ръцете му върху раменете си, докато се съвземе достатъчно, за да седи, без да падне от масата.

Наистина нещо, над което да мисли.

След като й помогна да слезе на земята, двамата със Сейнт Винсънт минаха през градината, докато стигнаха до поредицата от тераси, водещи към задния балкон. Те спряха до живия плет. Лунната светлина очерта профила му в сребристо, когато погледна към вдигнатото й нагоре лице.

— Благодаря ви — прошепна той.

За целувката ли й благодареше? Лилиан кимна несигурно, мислейки си, че може би е тъкмо обратното. Въпреки че образът на Уестклиф още витаеше в дъното на съзнанието й, тя не се чувстваше толкова безрадостна, колкото беше в балната зала.

— Няма да забравите за утрешната ни разходка с карета, нали? — попита Сейнт Винсънт и прокара пръсти по дължината на облечената й в ръкавица ръка, докато стигна до голата й част.

Лилиан поклати глава.

Сейнт Винсънт се намръщи с престорена загриженост:

— Да не съм ви лишил от способност за говорене? — попита той и се засмя, когато тя кимна. — Не мърдайте тогава, ще ви помогна да си я върнете. — Главата му бързо се наведе и той притисна една целувка към устата й, което изпрати горещи тръпки по цялото й тяло. Дългите му пръсти обхванаха страните й, когато я погледна въпросително: — Така по-добре ли е? Нека ви чуя да казвате нещо.

Тя не се сдържа и се засмя.

— Лека нощ — дойде благодарният й шепот.

— Лека нощ — каза той със странна усмивка и я обърна с гръб към себе си. — Първо вие влезте.

Лилиан се съмняваше, че на земята има друг по-привлекателен мъж от Себастиан, лорд Сейнт Винсънт, когато се стараеше да бъде очарователен, както направи тази сутрин. Настоявайки да вземат и Дейзи на разходката, той посрещна трите Бауман във фоайето с букет рози за Мерседес. Придружи ги навън до черната лакирана двуколка, кимна на коняря и екипажът потегли гладко по чакълестата алея.

Сейнт Винсънт седна на седалката до Лилиан и се зае да разпитва трите жени за живота им в Ню Йорк. Беше минало много време, осъзна Лилиан, откакто тя и Дейзи бяха обсъждали родното си място с някого. Едва ли някой в лондонското общество даваше и пет пари за Ню Йорк, или пък какво се случва там. Но лорд Сейнт Винсънт се оказа благодарен слушател, докато се нижеха история след история.

Те с готовност му разказаха за редицата от каменни постройки на Пето авеню и за зимния сезон в Сентрал парк, когато езерото на Петдесет и девета улица замръзва, и за седмичните карнавали, които се организираха, и как понякога отнемаше половин час, за да пресечеш Бродуей авеню заради безкрайната върволица от омнибуси и конски каруци. А също и за сладоледения салон на Бродуей и Франклин, където се осмеляваха да сервират на млади дами, които не бяха придружени от мъже.

Сейнт Винсънт изглеждаше развеселен от описанията на прекомерностите на Манхатънвил; партито, на което веднъж бяха присъствали, когато балната зала била пълна с триста оранжерийни орхидеи и манията за диаманти, която започнала с откриването на нови мини в Южна Африка, в резултат на което всички от възрастни до най-малки били покрити с бляскави скъпоценни камъни. И, разбира се, за простата заповед, давана на всеки декоратор: „Повече“. Повече златни украси, повече джунджурии, повече боя и декоративни тъкани, докато всяка стая се напълни от пода до тавана.

В началото Лилиан чувстваше по-скоро носталгия, когато говореше за яркия живот, който някога бе водила. Но докато двуколката минаваше покрай акри златни нивя, готови за жътва, и тъмни гори, изпълнени с див живот, тя осъзна нещо изненадващо. Онова в действителност беше празно съществувание, с безкрайно преследване на мода и развлечения. А лондонското общество изглеждаше малко по-добро. Никога не се бе замисляла, че място като Хемпшир ще й хареса, но… човек може да живее истински тук, помисли си тя с копнеж и тъга. Живот, който би могла да живее пълноценно, вместо да трябва винаги да се пита за непознатото бъдеще.

Не съзнавайки, че е млъкнала, тя се взираше разсеяно в отминаващия пейзаж, когато шепотът на Сейнт Винсънт я върна в настоящето.

— Пак ли изгубихте способността си за говорене?

Тя погледна светлите му, усмихващи се очи, и кимна.

— Знам едно отлично лекарство — каза й той и тя се засмя смутено.

* * *

Отпочинала и в добро настроение след разходката с лорд Сейнт Винсънт, Лилиан слушаше с половин ухо бръщолевенето на майка си за това каква добра партия е виконтът, когато влязоха в стаята й.

— Ще трябва да научим повече за него, разбира се; ще трябва да погледна бележките в доклада за нашите благородници, да видя дали няма нещо, което съм забравила. Ако паметта не ме лъже, обаче, той е притежател на скромно състояние, а обноските и потеклото му са доста добре…

— На твое място не бих била толкова ентусиазирана от идеята да имам лорд Сейнт Винсънт за зет — каза Лилиан на Мерседес. — Той е несериозен с жените, майко. Подозирам, че идеята за брак не го привлича изобщо.

— Досега — възрази Мерседес и се намръщи, което придаде лисичи вид на физиономията й. — Но все някога ще се ожени.

— Дали? — Лилиан не беше убедена. — Ако е така, съмнявам се, че ще се придържа към конвенционалните възгледи за брака. Верността, на първо място.

Мерседес отиде до близкия прозорец и погледна навън с измъчено изражение. Деликатните й, почти мършави пръсти, дръпнаха тежките копринени пискюли на завесите.

— Всички съпрузи са неверни по един или друг начин.

Лилиан и Дейзи се спогледаха с вдигнати вежди.

— Татко не е — отвърна бързо Лилиан.

Мерседес отвърна със смях, който прозвуча като пропукване на сухи листа под краката.

— Не е ли, скъпа? Може би ми е останал верен физически… човек никога не може да е сигурен в тези неща. Но работата му се оказа по-ревнива и взискателна метреса, отколкото може да е една съперница от плът и кръв. Всичките му мечти са инвестирани в онези сгради, служители и закони, които го поглъщат до степен да изключи всичко друго. Ако се състезавах със смъртна жена, можех да го преживея лесно, знаейки, че страстта умира, и че красотата не трае вечно. Но неговата компания никога няма да умре или да се разболее — тя ще надживее всички ни. Ако съпругът ти проявява интерес и внимание към теб и година, това ще е повече, отколкото аз някога съм имала.

Лилиан винаги бе знаела състоянието на нещата между родителите си — тяхната липса на интерес един към друг едва ли можеше да е по-явна. Но това бе първият път, когато Мерседес го изричаше с думи, и горчивината в тона й накара Лилиан да примигне от жал.

— Аз няма да се омъжа за такъв мъж — каза тя.

— Илюзиите не са за момиче на твоите години. Когато бях на двайсет и четири, бях родила вече две деца. Време ти е да се омъжиш. И независимо от това кой е съпругът ти и каква репутация има, не трябва да го молиш да дава обещания, които може да наруши.

— Тогава да приема, че той може да се държи както си иска и да се отнася към мен както намери за добре, само защото е благородник? — сопна се Лилиан.

— Точно така — каза мрачно Мерседес. — След инвестицията, която баща ти направи… дрехите, хотелските сметки и всички останали разходи… ти нямаш избор, и двете нямате, освен да се омъжите за аристократ. Нещо повече, аз няма да се върна в Ню Йорк провалена и да стана за смях, защото дъщерите ми не са успели да се омъжат за благородници. — Тя се дръпна рязко от прозореца и излезе от стаята, прекалено заета със собствените си гневни мисли, за да се сети да заключи вратата.

Дейзи заговори първа.

— Означава ли това, че тя иска да се омъжиш за лорд Сейнт Винсънт?

Лилиан се засмя безрадостно.

— Не я е грижа дали ще се омъжа за потенциален похотлив убиец, стига само да е със синя кръв.

Дейзи въздъхна и отиде при нея, като се обърна с гръб.

— Помогни ми с роклята и корсета, става ли?

— Какво ще правиш?

— Ще съблека тези проклети неща и ще почета роман, а след това ще подремна.

— Искаш да спиш? — вдигна вежди Лилиан; сестра й никога досега не бе проявявала желание за сън посред бял ден.

— Да. — Друсането в каретата ми причини главоболие, а след това мама довърши работата с всичките тези приказки за брак с аристократ. — Крехките рамене на Дейзи бяха сковани в корсета на роклята й. — Изглежда се разбираш доста добре с лорд Сейнт Винсънт. Какво наистина мислиш за него?

Лилиан внимателно издърпа поредицата от малки гайки за облечените в цвят слонова кост копчета.

— Забавен е — каза тя. — И привлекателен. Изкушавах се от мисълта да го отхвърля като празноглав негодник… но понякога виждам следи на нещо под повърхността… — Тя спря, затруднявайки се да облече мисълта си в думи.

— Да, разбирам. — Гласът на Дейзи беше заглушен, когато тя се наведе да издърпа надолу по бедрата си деликатния муселин. — А на мен не ми харесва.

— Не ти ли харесва? — попита изненадана Лилиан. — Но ти се държа много дружелюбно с него сутринта.

— Човек не може да не е дружелюбен с него — призна Дейзи. — Той притежава това качество, за което говорят хипнотизаторите. Животински магнетизъм, така го наричат. Вродена сила, с която привлича хората към себе си.

Лилиан се усмихна и поклати глава.

— Четеш прекалено много списания скъпа.

— Ами, лорд Сейнт Винсънт, независимо от неговия магнетизъм, изглежда е от хората, мотивирани изцяло от собствения си интерес, и заради това не му вярвам. — Като провеси съблечената рокля на един стол, Дейзи дръпна решително корсета си и въздъхна с облекчение, когато освободи от него изящното си тяло. Ако имаше момиче, което да не се нуждаеше от корсет, това бе Дейзи. Но просто не беше подходящо за една дама да излиза без такъв. Дейзи нетърпеливо го пусна на пода, взе една книга от нощното шкафче и се качи на матрака. — Имам списания, ако искаш ти също почети.

— Не, благодаря. Прекалено съм неспокойна, за да чета, а със сигурност не бих могла да спя. — Лилиан хвърли несигурен поглед към открехнатата врата. — Съмнявам се, че майка ще забележи, ако се измъкна за разходка в градината. Тя ще се рови в докладите за благородници поне още два часа.

Отговор от Дейзи не дойде, тя беше потънала вече в романа. Като се усмихна на съсредоточеното лице на сестра си, Лилиан тихо напусна стаята и тръгна към слугинския вход в дъното на коридора.

Вече навън, тя пое по една пътека, успоредна на безукорно подстригания жив плет, по която не беше минавала друг път. Градините на имението с тяхното подчертано внимание към структура и форма сигурно изглеждаха красиви през зимата, помисли си тя. След един лек сняг живите плетове, топиарите и статуите навярно бяха като покрити с глазура на коледна торта, докато обезлистените букови дървета грижливо поддържаха леда и снега в клоните си. Сега, обаче, зимата изглеждаше на години разстояние от тази червено-кафява септемврийска градина.

Тя отмина една масивна оранжерия, през която човек можеше да види корита с разсад на салати и контейнери с екзотични зеленчуци. Двама мъже разговаряха пред вратата, единият от тях беше приклекнал пред редица дървени корита, пълни с грудки на гулии. Лилиан разпозна в единия от по-възрастните мъже главния градинар. Напредвайки по пътеката покрай оранжерията, нямаше как да не забележи, че мъжът на земята, облечен в груби панталони и проста бяла риза без жилетка, има изключително атлетична форма, позата му караше дрехите му да се опъват отзад по най-отвличащ вниманието начин. Той беше взел една от грудките и я оглеждаше критично, когато осъзна, че някой се приближава към него.

Мъжът стана и се обърна към нея. Уестклиф, помисли си Лилиан и вътрешностите й се сплетоха на възел от вълнение. Той следеше всичко в имението си със същата педантична грижа. Дори на най-обикновената гулия не й се позволяваше да живее в удобна посредственост.

Тази версия на Уестклиф тя предпочиташе пред всички други — рядко виждана версия, в която той бе разрошен, отпуснат и очарователен в тъмната си мъжественост. Разкопчаната яка на ризата му разкриваше горния край на къдрави косъмчета. Панталоните му висяха хлабаво на жилавия кръст, поддържани от тиранти, които очертаваха твърдата линия на раменете му. Ако лорд Сейнт Винсънт притежаваше животински магнетизъм, Уестклиф не бе нищо по-малко от магнит, който притежаваше такава сила на привличане, че тя усети цялото й тяло да изтръпва от нея. Искаше й се да отиде при него в същата тази секунда, да му позволи да я сложи на земята с груби, чувствени целувки и нетърпеливи ласки. Вместо това, обаче, Лилиан кимна бързо с брадичка на поздрава му и ускори крачка по пътеката.

За нейно облекчение той не направи опит да я последва и пулсът й скоро се успокои до обичайния си ритъм. Като се оглеждаше наоколо, тя стигна до стена, почти изцяло скрита от висок жив плет и водопад от бръшлян. Изглежда тази секция от градината бе напълно оградена от крепостни стени. Изпълнена с любопитство, Лилиан продължи покрай живия плет, но не можа да открие вход към частния вътрешния двор.

— Трябва да има врата — промърмори тя гласно. Отдръпна се назад и се взря в стената пред нея, опитвайки се да намери проход всред бръшляна. Нищо. Пробва пак, отиде до стената и заопипва, прокарвайки ръце по закритата от листа част.

В този момент зад нея се чу сподавен кикот и тя се обърна бързо.

Уестклиф все пак бе решил да я последва. Като небрежна отстъпка към облеклото си, той бе добавил тъмна жилетка, но ризата му още бе разкопчана около шията, а прашните му панталони бяха виждали и подобри времена. Той тръгна към нея с небрежна походка и лека усмивка на устните.

— Трябваше да се досетя, че ще се опитате да намерите път към скритата градина.

Лилиан усещаше неестествено остро тихото чуруликане на птиците и мекия шепот на бриза през бръшляна. Заковал поглед в нея, Уестклиф се приближаваше… още малко, още малко, докато телата им почти се докоснаха. Ароматът му стигна до ноздрите й, възхитителната смесица от затоплена от слънцето мъжка кожа и необикновената суха сладост, която толкова й харесваше. Той бавно обви ръка около нея и дъхът й спря в гърлото, когато тя се сви в шумолящия бръшлян. В този миг до слуха й достигна металическо изщракване на ключалка.

— Малко по-наляво и щяхте да я откриете — каза той меко.

Тя се обърна невиждащо в сгъвката на ръката му и го видя как избутва назад бръшляна и отваря вратата.

— Хайде — побутна я Уестклиф с ръка на кръста й, след което я последва в градината.