Лайза Клейпас
Есенен парфюм (26)

Двадесет и пета глава

Въпреки страха и притеснението, остатъчните ефекти на етера накараха Лилиан да заспи, както седеше, подпряла глава на облицованата с кадифе стена на каретата. Спирането на движението я събуди. Гърбът я болеше, а краката й бяха студени и вдървени. Като разтърка смъдящите си очи, тя се запита дали не е сънувала. Искаше й да се събуди в тихата малка спалня в Стоуни крос парк… или още по-добре, в огромното легло, което бе делила с Маркъс. Тя отвори очи, видя вътрешността на каретата на Сейнт Винсънт, и сърцето й се сви.

Пръстите й трепереха, когато се пресегна да вдигне завесата на прозореца с несръчно движение. Беше ранна вечер, залязващото слънце хвърляше последни отблясъци през клоните на дъбовата гора. Каретата беше спряла пред една странноприемница с табела „Стомах и Гърло“, закачена встрани от входа. Беше голяма странноприемница, в състояние да побере може би сто коня, с три пристройки за многото пътници, пътуващи по главния път.

Усетила движение на седалката до себе си, Лилиан понечи да се обърне и замръзна, когато усети да хващат двете й китки зад гърба.

— Какво… — попита тя, но в същия миг студени метални халки щракнаха гладко около ръцете й. Дръпна ръце, но те бяха закопчани здраво. Белезници, помисли си. — Негодник! — Гласът й трепереше от гняв. — Мерзавец. — Гласът й бе заглушен, когато някакво парче плат се притисна към устата й и върху него бе завързана кърпа.

— Съжалявам — промърмори Сейнт Винсънт в ухото й, но съвсем не звучеше разкаяно. — Не бива да дърпате ръцете си, сладката ми. Ще ги нараните ненужно. — Топлите му пръсти се сключиха над ледените й юмруци. — Интересна играчка е това — прошепна той и пъхна пръст под металната белезница, за да погали китката й. — Някои от познатите ми жени я обожават. — Той обърна вкочаненото й тяло в ръцете си, усмихна се, когато видя гнева и объркването в изражението й. — Невинната ми… ще е страхотно удоволствие да ви обуча.

Натискайки парцала с пресъхналия си език, Лилиан се замисли колко красиво и вероломно създание беше той. Един подлец трябваше да е чернокос и покрит с брадавици, да прилича на чудовище отвън, какъвто е отвътре. Беше огромна несправедливост един бездушен звяр като Сейнт Винсънт да е надарен с такава красота. „Ще се върна веднага, беше й казал. Стойте спокойно и не се опитвайте да създавате неприятности“.

Самодоволен задник, помисли си ядосано Лилиан и надигащата се паника накара гърлото й да се свие. Тя гледаше как Сейнт Винсънт отвори вратата и слезе от каретата.

Сгъстяващият се мрак я обгърна. Насилвайки се да диша равномерно, Лилиан се опита да мисли трезво. Сигурно щеше да се открие някаква възможност, когато да има шанс да избяга. Единственото, което трябваше да направи, беше да чака.

Отсъствието й от Стоуни крос сигурно бе забелязано преди часове. Щяха да я търсят… да губят време, да се притесняват… а през цялото това време графинята щеше да чака тихо, доволна, че лично тя е отпратила поне още една досадна американка. Какво ли си мислеше Маркъс в момента? Какво ли… не, не биваше да си позволява да разсъждава над това, защото очите й започваха да се пълнят със сълзи, а тя не трябваше да плаче. Нямаше да достави това удоволствие на Сейнт Винсънт — да види каквито и да е признаци на слабост.

Като изви ръце в белезниците, Лилиан се опита да разбере какъв вид е заключващият механизъм, но в настоящата си позиция това беше безполезно. Тя се облегна назад в седалката, вперила поглед във вратата, докато най-накрая тя отново се отвори. Сейнт Винсънт се качи в каретата, сигнализира на кочияша и след малко возилото влезе с подрусване в двора зад странноприемницата.

— След миг ще ви кача по стъпалата до стая, където ще можете да се оправите. За съжаление, нямаме време за ядене, но мога да ви обещая прилична закуска утре.

Когато каретата спря за втори път, Сейнт Винсънт я хвана за кръста и я дръпна към себе си, сините му очи блеснаха одобрително, когато зърна гърдите й през тънката риза. Той я покри със сакото си, за да скрие гледката на белезниците и кърпата и я преметна през рамо.

— Не си и помисляйте да се борите или да ритате — чу го тя да казва, звукът на гласа му бе заглушен от слоевете плат. — Иначе може да реша да отложа пътуването ни, за да демонстрирам точно какво толкова харесват любовниците ми в белезниците.

Осъзнавайки възможната заплаха от изнасилване, Лилиан остана мирна, докато я изнасяше от каляската и прекосяваше задния двор на странноприемницата към външните стълби. Някой, с когото се разминаваха, трябва да беше попитал за простряната жена през рамото на Сейнт Винсънт, защото той каза с мрачен смях:

— Боя се, че любимата ми е малко препила. Какво да се прави, слабост към джина. Цупи се на хубавото френско бренди, но си умира за долнопробен джин, горката. — Коментарът предизвика висок мъжки кикот и Лилиан едва сдържа нарастващия си гняв. Тя преброи стъпалата, които Сейнт Винсънт изкачи… двайсет и осем, с една площадка между тях. Те бяха на горния етаж на сградата, с една врата, която водеше до редица стаи. Почти задушавайки се под сакото, тя се опита да предположи колко врати са отминали, докато Сейнт Винсънт продължаваше по коридора. Влязоха в една стая и Сейнт Винсънт затвори вратата с крак.

Пренесе Лилиан до леглото, сложи я внимателно върху него и махна сакото; след това оправи непослушните къдрици, които бяха паднали върху зачервеното й лице.

— Искам да се уверя, че впрягат прилична двойка коне — промърмори Сейнт Винсънт, очите му бяха блестящи като фасетирани скъпоценни камъни, и точно толкова студени. — Ще се върна скоро.

Лилиан се запита дали някога е изпитвал истинска емоция към някого или нещо, или просто минава през живота като актьор по сцена, фабрикувайки фрази, служещи на целите му. Нещо в търсещия й поглед накара слабата му усмивка да избледнее и маниерът му стана делови, когато извади нещо от вътрешността на сакото си. Ключ, видя тя и в гърдите й се надигна внезапно вълнение. Като я побутна да легне на една страна, Сейнт Винсънт отключи белезниците. Тя не можа да прикрие въздишката на облекчение, когато ръцете й бяха освободени. Но радостта й бе кратка. Като я хвана за китките, той ги вдигна до железните пръти на таблата на леглото, за да ги заключи отново. Макар Лилиан да се опитваше да затрудни работата му колкото е възможно повече, тя още не беше възстановила напълно силите си.

Разпъната пред него на леглото, с ръце над главата си, Лилиан го гледаше предпазливо, устата й се движеше под кърпата. Сейнт Винсънт плъзна безочлив поглед по тялото й, като даде да се разбере, че тя е оставена напълно на неговата милост. Моля те, Господи, не му позволявай… Тя не отвърна очи от него, не се и отдръпна, усещайки по някакъв начин, че до голяма степен безопасността й зависеше от това да не показва видим страх. Болезнен възел се стегна в гърлото й, когато Сейнт Винсънт вдигна умелата си ръка към оголената кожа и докосна ръба на долната й риза.

— Ще имаме време да си поиграем — каза той безгрижно. Като гледаше лицето й, плъзна пръсти към извивката на гърдата й и я погали, докато усети зърното да се втвърдява от докосването му. Засрамена и разярена, Лилиан рязко си пое дъх през ноздрите.

Сейнт Винсънт бавно свали ръката си и отстъпи от леглото.

— Скоро — промърмори той, макар да не беше ясно дали има предвид връщането си от конюшнята на странноприемницата, или намерението си да спи с нея.

Лилиан затвори очи и се заслуша в звука на стъпките му по пода. Вратата се отвори и се затвори, последвана от изщракване при завъртането на ключа отвън. Лилиан се размърда и протегна шия да види белезниците, които я приковаваха към леглото. Бяха направени от стомана, заварени към верига в средата. Всяка от тях бе закрепена с панти, които преминаваха през заключващите краища на лоста и бяха запоени към корпуса.

Като се извъртя по-нагоре по леглото, тя успя да хване един от фуркетите, които бяха останали в разбърканата й прическа, и го измъкна от косата си. Изправи го, изви края му с пръсти и го пъхна в ключалката, търсейки малко лостче вътре. Краят на фуркета все не го улучваше и се кривеше. Тя изруга, извади го, изправи го още веднъж, докато неотклонно натискаше с опакото на едната си длан срещу вътрешния ръб на белезницата. Изведнъж се чу остро изщракване и белезницата се отвори.

Тя скочи от леглото, сякаш бе лежала върху огън, и изтича към вратата с провесена от едната китка белезница. Тя свали кърпата и измъкна мокрия парцал от устата си, захвърли ги настрана и се зае с вратата. С помощта на друг фуркет се справи и с тази ключалка.

— Слава богу — прошепна тя, когато вратата се отвори. Отдолу се чуваха гласове и звуци. Прецени, че има много по-голям шанс да намери непознат, който да й помогне в странноприемницата, отколкото в двора към конюшните, където се събираха слуги и коняри. Бърз поглед по коридора, за да се увери, че никой не идва, след което прекрачи прага.

Давайки си сметка за раздърпаната си рокля и отворен корсет, Лилиан дръпна да събере краищата на роклята, когато забърза към вътрешното стълбище на сградата. Сърцето й биеше до пръсване, а главата й бе пълна с шум. Тя бе изпълнена с решимост, която я караше да се чувства способна на всичко. Явно тялото й се подчиняваше на някаква сила извън собствената й воля, карайки краката й да летят по стъпалата с безразсъдна стремителност.

Лилиан стигна долната площадка и се втурна към главното помещение на странноприемницата. Хората спряха насред разговорите и се обърнаха към нея с леко слисани изражения. Тя огледа големия тезгях и групата столове в единия край, с четирима-петима добре облечени джентълмени, седнали в полукръг и бързо се насочи към тях.

— Трябва да говоря със съдържателя — каза тя без предисловие. — Или с управителя. Някой, който може да ми помогне. Нуждая се…

Тя рязко млъкна, когато чу да викат името й, и погледна през рамо, страхувайки се, че Сейнт Винсънт е разкрил бягството й. Цялото й тяло се вдърви, готово за битка. Но от Сейнт Винсънт нямаше и следа, нямаше го издайническият блясък на златисто-кехлибарената му коса.

Тя чу гласа отново, дълбок звук, който я прониза до душата.

— Лилиан.

Краката й се разтрепериха, когато видя един строен, тъмнокос мъж да идва откъм входа.

Не може да бъде, помисли си, като примигваше, за да проясни погледа си, който сигурно й играеше някакви номера.

— Уестклиф — прошепна тя и направи няколко колебливи крачки напред.

Останалите в стаята сякаш се изпариха. Лицето на Маркъс беше пребледняло под загара и той се взираше в нея с изучаваща напрегнатост, сякаш се страхуваше, че тя може да изчезне.

Крачките му се забързаха и когато стигна до нея, я хвана здраво. Обви ръце около нея и я притисна към себе си.

— Мили боже — прошепна той и зарови лице в косата й.

— Ти дойде — задъхано произнесе Лилиан, все още трепереща. — Ти ме намери. — Тя не можеше да проумее как е възможно. Той миришеше на коне и на пот, дрехите му бяха студени от въздуха навън. Усетил треперенето й, Маркъс я придърпа под сакото си, шепнейки нежно.

— Маркъс — каза тя пресипнало. — Да не би да полудявам? О, моля те, бъди истински. Моля те, не си отивай…

— Тук съм. — Гласът му беше нисък и разтреперан. — Тук съм и няма да ходя никъде. — Той се отдръпна леко от нея, тъмният му поглед премина бързо по нея от главата до краката, ръцете му трескаво се движеха по тялото й. — Любов моя, любов моя… наранена ли си? — Когато пръстите му се плъзнаха по ръката й, той докосна заключената белезница. Вдигна китката й и я загледа неразбиращо. Тялото му беше разтърсено от гняв. — По дяволите, ще го изпратя в ада…

— Добре съм — побърза да го увери Лилиан. — Не съм наранена.

Маркъс допря ръката й до устните си и започна да я целува.

— Лилиан, той…

Прочела въпроса в очите му, думите, които той не можеше да се застави да произнесе, Лилиан прошепна дрезгаво:

— Не, нищо не се случи. Нямаше време.

— Въпреки всичко ще го убия. — В гласа му прозвуча убийствена нотка, от която вратът й настръхна. Виждайки разтворения корсет на роклята й, Маркъс съблече сакото си и го метна върху раменете й. След което внезапно притихна.

— Миризмата… какво е това?

Лилиан осъзна, че кожата и дрехите й продължават да излъчват ужасната миризма.

— Етер — отговори тя след леко колебание, опитвайки се да оформи треперещите си устни в успокоителна усмивка, когато видя как очите му се разширяват и се превръщат в черни езера. — Не беше лошо, всъщност. Спах през по-голямата част от деня. С изключение на гаденето, аз…

От гърлото му се откъсна животинско ръмжене и той я притисна към себе си още по-силно.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Лилиан, сладката ми… сега си в безопасност. Никога няма да позволя това да ти се случи отново. Заклевам се в живота си. Ти си в безопасност. — Той обхвана главата й в ръце и устата му се плъзна по нейната в целувка, която бе кратка, мека и въпреки това толкова шокиращо интензивна, че тя се олюля замаяно. Затвори очи и се отпусна на него, страхувайки се, че това не е реално, че ще се събуди и ще установи, че още е със Сейнт Винсънт.

Маркъс шепнеше успокоителни думи срещу отворените й устни и я прегръщаше. Тя погледна над рамото му и видя Саймън Хънт да се приближава.

— Господин Хънт — възкликна тя изненадано, докато устните на Маркъс се преместиха върху слепоочието й.

Хънт я погледна разтревожено.

— Добре ли сте, мис Бауман?

Наложи се да се извие, за да избегне изследващата уста на Маркъс, когато отвърна задъхано:

— О, да. Да. Както виждате, невредима съм.

— Това е голямо облекчение — усмихна се Хънт. — Семейството и приятелите ви бяха обезумели заради отсъствието ви.

— Графинята… — започна Лилиан и спря веднага, питайки се как да обясни размерите на предателството към Маркъс. Но когато погледна в очите му, видя безкрайна загриженост в техните блестящи дълбини, и се запита как е могла някога да го мисли за нечувствителен.

— Знам какво се е случило — каза тихо Маркъс и я погали по косата. — Няма да ти се налага да я виждаш повече. Тя ще се е махнала завинаги, когато се върнем в Стоуни крос парк.

Лилиан се усети внезапно изтощена. Будният кошмар беше стигнал до своя бърз край и засега изглеждаше, че няма какво повече да прави. Тя чакаше кротко, опряла буза в рамото на Маркъс, слушайки с половин ухо разговора, който последва.

— … трябва да намеря Сейнт Винсънт — казваше Маркъс.

— Не — натъртено отвърна Хънт. — Аз ще го намеря. Ти се погрижи за мис Бауман.

— Трябва да останем насаме.

— Мисля, че има малка стая тук някъде… по-скоро вестибюл, всъщност…

Но гласът на Хънт избледня и Лилиан усети ново, силно напрежение в тялото на Маркъс. С бързо движение той се обърна и погледна към стълбището.

Сейнт Винсънт слизаше, беше влязъл в наетата стая от другата страна на странноприемницата, и я бе намерил празна. Спирайки по средата на стъпалата, Сейнт Винсънт обхвана с поглед любопитната картина пред себе си… групата слисани зяпачи, изправения съдържател… и графа на Уестклиф, който се взираше в него с неприкрита кръвожадност.

Цялата странноприемница притихна в този смразяващ миг, така че тихото изръмжаване на Уестклиф се чу ясно.

— Бога ми, ще те убия.

Замаяна, Лилиан прошепна:

— Маркъс, почакай…

Тя беше блъсната безцеремонно към Саймън Хънт, който я хвана инстинктивно, когато Маркъс се втурна към стълбите. Вместо да заобиколи перилата, той се прехвърли през тях и се приземи на стъпалата като котка. Сейнт Винсънт отстъпи стратегически, но Маркъс се хвърли нагоре, хвана го за краката и го дръпна надолу. Те се счепкаха, ругаеха и си разменяха удари, докато Сейнт Винсънт се прицели с ритник в главата на Маркъс. За да избегне удара на тежкия ботуш, Маркъс бе принуден да го пусне временно. Виконтът изтича нагоре по стъпалата и Маркъс се втурна след него. Скоро и двамата изчезнаха от поглед. Една тълпа от ентусиасти ги последва, подвикваха съвети и разменяха възклицания за зрелището — двама благородници се биеха като насъскани петли.

Пребледняла, Лилиан погледна Саймън Хънт, който се усмихваше леко.

— Няма ли да му помогнете? — поиска да знае тя.

— О, не. Уестклиф никога няма да ми прости, ако се намеся. Това е първият му кръчмарски бой. — Тя се олюля леко и той я подпря с ръка, след което я отведе до най-близкия стол. От горния етаж се чуваше силен шум. Тежки, тътнещи звуци, които караха цялата сграда да се тресе, последвани от шум на счупени мебели и стъкла.

— А сега — каза Хънт, игнорирайки врявата, — ако разрешите да погледна останалата белезница, може би ще успея да направя нещо по въпроса.

— Не можете — отвърна Лилиан уморено. — Ключът е в джоба на Сейнт Винсънт, а аз изхвърлих фуркетите.

Хънт седна до нея, хвана закопчаната й китка, погледна я замислено и каза с необяснимо задоволство:

— Какъв късмет. Хигби-Дъмфрис номер трийсет.

Лилиан му хвърли сардоничен поглед.

— Да разбирам ли, че сте любител на белезниците?

Устните му се изкривиха.

— Не, но имам един-двама приятели в силите на реда. И тези белезници са били стандартни за полицията до откриването на конструктивен недостатък. Сега човек може да намери дузина Хигби-Дъмфрис във всяка заложна къща в Лондон.

— Какъв конструктивен недостатък?

Вместо отговор Хънт нагласи белезницата върху китката й, като обърна пантите и ключалката надолу. В този миг отгоре се чу ново разместване и чупене на мебели и той спря и погледна намръщеното лице на Лилиан.

— Ще отида — каза той меко. — Но първо… — Измъкна една кърпичка от джоба си с една ръка, пъхна я между китката й и стоманената белезница като импровизиран вътрешен уплътнител. — Така. Това може да омекоти силата на удара.

— Удар? Какъв удар?

— Не мърдайте.

Лилиан изписка невярващо, когато видя как вдига окованата й китка над бюрото и я удря в основата на пантата. От удара заключващият механизъм се размърда и белезницата се отвори като по магия. Слисана, Лилиан изгледа Хънт с полуусмивка, като разтърка освободената си китка.

— Благодаря ви, аз…

Чу се нов звук на строшено, този път точно над тях и хор от екзалтирани викове от зяпачите накара стените да потреперят. Отгоре на всичко съдържателят започна да се оплаква, че сградата му скоро ще се превърне на кибритени клечки.

— Господин Хънт — възкликна Лилиан, — наистина искам да отидете и да помогнете на лорд Уестклиф.

Веждите на Хънт се вдигнаха подигравателно.

— Нали не се боите, че Сейнт Винсънт ще го надвие?

— Въпросът не е дали съм достатъчно уверена в способностите на лорд Уестклиф — отвърна нетърпеливо тя. — Проблемът е, че прекалено много вярвам в тях. И няма да понеса, ако трябва отгоре на всичко да свидетелствам на процес за убийство.

— Имате право. — Като стана, Хънт сгъна кърпичката си и я прибра в джоба на сакото си. Той се насочи към стълбището с кратка въздишка, мърморейки: — Прекарах по-голямата част от деня, опитвайки се да го възпирам да убива хора.

* * *

Лилиан после така и не си спомняше напълно останалата част от вечерта, само как стои, полусъзнавайки, притисната към Маркъс. Беше я обгърнал силно, за да не падне. Макар да беше разрошен и натъртен тук-там, Маркъс излъчваше първичната енергия на здрав мъжкар, току-що върнал се от битка. Тя си даде сметка, че той предявява прекалено много изисквания и че всички сякаш нямаха търпение да ги удовлетворят. Бяха решили да пренощуват в странноприемницата, а Хънт да се отправи към Стоуни крос парк при пукването на утрото. Междувременно Хънт отиде да натовари Сейнт Винсънт, или поне това, което бе останало от него, в каретата, и да го изпрати в жилището му в Лондон. Очертаваше се Сейнт Винсънт да не бъде съден за престъплението си, тъй като това само щеше да разпали още по-голям скандал.

След уреждането на всички тези въпроси Маркъс пренесе Лилиан до най-голямата стая в сградата, където бяха поръчани вана и храна. Стаята беше скромно обзаведена, но много чиста, с широко легло, покрито с изгладени чаршафи и меки, избелели юргани. Пред камината бе поставена стара, бакърена вана и напълнена от две прислужници, които носеха чайници с димяща вода. Докато Лилиан чакаше водата във ваната да се охлади достатъчно, Маркъс я накара да изяде купичка супа, която беше доста поносима, макар съставките да не можеха да бъдат идентифицирани.

— Какви са тези малки кафяви парченца? — попита подозрително Лилиан, докато отвори неохотно уста, когато той доближи лъжицата до нея.

— Няма значение. Гълтай.

— Овнешко ли е? Или говеждо? Дали първоначално е имало рога? Копита? Пера? Люспи? Не обичам да ям неща, когато не знам какво…

— Още — каза той неумолимо, притискайки отново лъжицата към устата й.

— Ти си тиранин.

— Знам. Пийни малко вода.

Примирявайки се с доминиращия му маниер — само за една нощ — Лилиан довърши лекото ядене. Храната й даде нов прилив на сила и тя се почувства ободрена, когато Маркъс я придърпа върху скута си.

— А сега — каза той и я притисна към гърдите си — ми разкажи от началото какво се случи.

Лилиан започна да описва срещата си с лейди Уестклиф в Двора на пеперудите и случилите се след това събития. Сигурно звучеше развълнувано, защото Маркъс от време на време прекъсваше стремителния поток от думи с успокоителен шепот. Устата му докосна косите й, топлият му дъх проникна до скалпа й. Тя постепенно се отпусна на него, крайниците й натежаха.

— Как успя да накараш графинята да признае толкова бързо? — попита тя. — Мислех си, че ще си мълчи дни наред. Мислех си, че по-скоро ще умре, вместо да признае…

— Боя се, че не й дадох избор.

Очите й се разшириха.

— О… — прошепна тя. — Съжалявам, Маркъс. Тя ти е майка, все пак…

— Само в техническия смисъл на думата — каза той сухо. — Не съм чувствал никаква привързаност към нея досега, но и да съм, тя щеше да се изпари след днешния ден. Тя направи достатъчно, за да ме наранява цял живот, мисля. Ще се опитаме да я държим в Шотландия засега, или може би някъде в чужбина.

— Графинята каза ли ти какво сме говорили? — попита напрегнато Лилиан.

Маркъс поклати глава, устата му се изви.

— Каза ми, че си решила да избягаш със Сейнт Винсънт.

— Да избягам? — повтори Лилиан шокирана. — Сякаш аз съзнателно… сякаш съм го избрала пред… — Тя млъкна слисана, когато си представи как ли трябва да се е почувствал. Макар да не бе отронила през целия ден и една сълза, мисълта, че Маркъс може да се е запитал за част от секундата дали още една жена не го е изоставила заради Сейнт Винсънт… това й дойде прекалено много. Тя избухна в шумни хлипове, изненадвайки и себе си, и Маркъс. — Но ти не й повярва, нали? Кажи, нали не си й повярвал!

— Разбира се, че не съм. — Той я учудено и се пресегна за кърпа, за да попие мокрото й лице. — Не, не, не плачи…

— Обичам те, Маркъс. — Лилиан взе кърпата от него, издуха носа си шумно и продължи да плаче, докато говореше: — Обичам те. Не ме интересува дали съм първата, която го казва, нито пък дали ще съм единствената. Искам само да знаеш колко много…

— И аз те обичам — каза той дрезгаво. — И аз те обичам. Лилиан… Моля те, не плачи. Това ме убива. Недей…

Тя кимна и се издуха отново, беше зачервена и с подпухнали очи, и носът й течеше непрекъснато. Маркъс обхвана главата й с две ръце, притисна силна целувка към устата й и прошепна:

— Толкова си красива.

Изречението, макар и несъмнено искрено, я накара да се разсмее, докато раменете й продължаваха да се тресат от хлипове. Маркъс обви ръцете си около нея и попита с глух глас:

— Любов моя, никой ли не ти е казвал, че е признак на лошо възпитание да се смееш на мъж, когато той ти се обяснява?

Тя издуха носа си по напълно лишен от изисканост начин.

— Боя се, че съм безнадежден случай. Още ли искаш да се ожениш за мен?

— Да. Веднага.

Изявлението му накара сълзите й внезапно да спрат.

— Какво?

— Не искам да се върна с теб в Хемпшир. Искам да те заведа в Гретна Грийн. Странноприемницата има свой собствен екипаж… ще наема един за сутринта и ще стигнем в Шотландия вдругиден.

— Но… но всички ще очакват прилична църковна сватба…

— Не мога да чакам. Не давам и пет пари за никакво приличие.

По лицето на Лилиан премина усмивка, когато си помисли колко хора биха били изненадани да чуят такова изявление от него.

— Мирише на скандал, да знаеш. Графът на Уестклиф прави прибързана сватба в Гретна Грийн…

— Да започнем със скандала, тогава. — Той я целуна, а тя отвърна с тих стон, като се извиваше и притискаше към него, докато езикът му проникваше все по-дълбоко, разтваряйки коприната на устата й. — Кажи: Да, Маркъс — подкани я той.

— Да, Маркъс.

Очите му бяха тъмни и изпълнени със страст, когато я гледаше, и тя почувства, че има безброй неща, които иска да й каже. Но единственото, което произнесе, беше:

— Време е за ваната ти.

Можеше да се справи и сама, но Маркъс настоя да я съблече и да я изкъпе, сякаш беше дете. Оставена на грижата му, тя гледаше тъмното му лице през лекия воал от пара, който се вдигаше от ваната. Движенията му бяха преднамерено бавни, когато сапунисваше и обливаше тялото й, докато тя порозовя и заблестя. Тогава я вдигна от ваната и я избърса с една дълга кърпа.

— Вдигни ръце — прошепна той.

Тя изгледа с подозрение износената дреха в ръката му.

— Какво е това?

— Нощница от съпругата на съдържателя — отвърна той, като я дръпна над главата й.

Лилиан провря ръце през ръкавите и въздъхна, когато наоколо се разнесе аромат на чист памук. Нощницата беше с неопределен цвят и беше прекалено голяма за нея, но тя се чувстваше успокоена от износените й, меки гънки.

Като се сви на леглото, Лилиан гледа, докато Маркъс се изкъпе и се избърше; мускулите на гърба му играеха, беше истинско удоволствие да се наблюдава великолепното му стегнато тяло. Лека усмивка мина по устните й при мисълта, че този изключителен мъж й принадлежи… и никога нямаше да разбере как е спечелила добре охраняваното му сърце.

Маркъс загаси лампата и дойде в леглото; Лилиан се притисна към него нетърпеливо, когато той се плъзна под завивките. Ароматът му я заля, свеж, с чистотата на сапун и леките нотки на слънце и сол. Искаше й се да потъне в този аромат, искаше да целува и да докосва всеки милиметър на тялото му.

— Люби ме, Маркъс — прошепна тя.

Тъмният му силует се извиси над нея, докато ръката му си играеше с косата й.

— Любов моя. — В гласа му се долавяше нежност. — Какво ли не ти се случи днес — беше заплашвана, упоена, отвлечена, окована в белезници и пренесена през почти цяла Англия. Не ти ли стига за един ден?

Тя поклати глава.

— Бях малко изморена преди, но сега се възстанових. Със сигурност няма да мога да заспя.

Кой знае защо това го накара да се разсмее.

Тялото му се издигна над нейното. Тя си помисли първо, че сигурно иска да се премести от другата страна на леглото, но след миг почувства, че края на нощницата й се вдига.

Краката й настръхнаха, когато студеният въздух я докосна по кожата. Дишането й се ускори. Тънката памучна материя се вдигна още нагоре, докато гърдите й се разкриха и връхчетата им се втвърдиха. Устата му бе мека и гореща, когато се спусна върху кожата й, търсеща и намираща неочаквано чувствителни места; отстрани на ребрата й, копринената извивка на гърдите, деликатното ръбче на пъпа. Когато Лилиан се опита да го погали, ръцете й бяха нежно избутани настрани, и тя разбра, че той иска да лежи неподвижна.

Дишането й стана равно и дълбоко, мускулите на стомаха и краката се свиха, когато удоволствието се затъркаля като капки живак по кожата й.

Маркъс я гризна и целуна по тайното влажно местенце между бедрата и краката й се разтвориха лесно при докосването му. Тя беше отворена и напълно уязвима, всеки нерв — напрегнат от болезнена възбуда. Висок, слаб звук се изтръгна от гърлото й, когато той облиза тъмния триъгълник, стрелички на наслада я пронизваха при всяко докосване на езика му по розовата, хлъзгава кожа. Езикът му танцуваше и я гъделичкаше, а след това той се укроти за минута като сладко и ритмично я дразнеше, докато усещането обзе крайниците и дъхът й започна да излиза в слаби викове. Накрая той плъзна пръсти дълбоко в нея и тя простена, потръпвайки, сякаш щеше да се разпадне от удоволствие.

Замаяна, почувства как той спуска нощницата й.

— Сега е твой ред — прошепна тя и отпусна глава на рамото му. — Ти не си…

— Спи — прошепна той. — Аз ще си взема моето утре сутринта…

— Още не съм изморена — настоя тя.

— Затвори очи — каза Маркъс и ръката му я поглади по гърба нежно. Той докосна с устни челото и нежните й клепачи. — Почини си. Трябва да събереш сили… защото след като се оженим, няма да мога да те оставя. Ще искам да те любя всеки час, всяка минута от деня… — Той я притисна още по-силно към себе си. — Няма на света за мен по-красиво нещо от твоята усмивка… няма звук, по-сладък от смеха ти… няма удоволствие, по-голямо от това да те държа в ръцете си. Днес осъзнах, че не мога да живея без теб, моя малка пакостнице. В този живот и в следващия ти си единствената ми надежда за щастие. Кажи ми, Лилиан, скъпа моя… как успя да влезеш толкова на дълбоко в сърцето ми. — Той спря да целува влажната й копринена кожа… и се усмихна, когато нежно котешко мъркане наруши мирната тишина.