Лайза Клейпас
Есенен парфюм (17)

Шестнадесета глава

За всеки, който искаше да забележи, беше съвсем очевидно през последните две седмици от домашното парти в Стоуни крос парк, че лорд Уестклиф и мис Лилиан Бауман правят опити да избягват колкото е възможно компанията си. Беше също така очевидно, че лорд Сейнт Винсънт й партнира все по-често на танците, пикниците и водните партита, които оживяваха приятните есенни дни в Хемпшир.

Лилиан и Дейзи прекараха няколко сутрини в компанията на графиня Уестклиф, която ги поучаваше, инструктираше и се опитваше да им внуши правилата на аристокрацията. Аристократите никога не проявяваха ентусиазъм, а по-скоро неангажиран интерес. Аристократите разчитаха на изтънчени модулации на гласа, за да предадат смисъла. Аристократите биха казали „връзка“ или „родственик“, вместо „роднина“. Те също така предпочитаха фразата „бъди добър“, вместо „би ли“. Нещо повече, беше задължително една аристократка никога да не се изразява директно, а да намеква елегантно това, което има предвид.

Ако графинята предпочиташе изобщо едната сестра пред другата, то това определено беше Дейзи, която проявяваше далеч по-голяма възприемчивост към старомодния код на аристократично поведение. Лилиан, от друга страна, правеше малки усилия да скрие презрението си към съществуващите социални правила, които според нея бяха напълно безсмислени. Защо имаше значение дали някой ще плъзне бутилка портвайн през масата или просто ще я подаде, стига портвайнът да стигне до дестинацията си? Защо имаше толкова много забранени за обсъждане теми, независимо че други, които не представляваха интерес за нея, трябваше да бъдат предъвквани отново и отново? Защо бе по-добре да върви с бавна, вместо с енергична походка, и защо една лейди трябва да повтаря като папагал мнението на джентълмена, вместо да изрази своето собствено?

Тя намираше голямо облекчение в компанията на лорд Сейнт Винсънт, който изглежда не даваше пет пари за нейните маниери или за това какви думи използва. Той се забавляваше от нейната искреност и беше несъмнено непочтителен. Дори собственият му баща, херцогът на Кингсдъм, не беше пощаден от подигравките на Сейнт Винсънт. Херцогът бил нямал представа как да сложи прах за миене на зъби на четката си, или да си закачи тирантите, тъй като тази работа винаги се правела от слугата му. На Лилиан й се виждаше смешна идеята за подобно разглезено съществуване, което караше Сейнт Винсънт да размишлява с престорен ужас за примитивния живот, който тя трябва да е водила в Америка — да живее в къща, идентифицирана с ужасен номер на вратата или да трябва сама да реши косата си и сама да си връзва обувките.

Сейнт Винсънт беше най-забавният мъж, който Лилиан някога бе срещала. Под слоевете копринена изтънченост, обаче, имаше строгост и непробиваемост, каквито би могъл да притежава само много студен човек. Или може би изключително предпазлив. Във всеки случай, Лилиан усещаше интуитивно, че каквато и душа да се криеше в това елегантно създание, тя никога нямаше да разбере. Виконтът беше красив и загадъчен като сфинкс.

— Сейнт Винсънт се нуждае от брак с богата жена — оповести един следобед Анабел, докато приятелките седяха под едно дърво и рисуваха с молив и водни бои.

— Според господин Хънт, бащата на лорд Сейнт Винсънт, херцогът, скоро ще го лиши от ежегодния дял, тъй като почти не са останали пари. Боя се, че е останало малко, което Сейнт Винсънт да наследи.

— Какво се случва, когато парите свършат? — попита Дейзи, докато моливът й се движеше пъргаво по хартията, нахвърляйки пейзажа. — Сейнт Винсънт ще продаде ли някои от имотите и земята си, когато стане херцог?

— Зависи — отвърна Анабел, взе едно листо и се загледа в деликатните жилки на кехлибарената му повърхност.

— Ако по-голямата част от имотите, които наследява, е наследническа, тогава не. Но няма опасност да стане бедняк — има много семейства, които ще го компенсират хубаво, ако се съгласи да се ожени за дъщерите им.

— Моето, например — каза сардонично Лилиан.

Анабел я изгледа внимателно, когато прошепна:

— Скъпа… лорд Сейнт Винсънт споменавал ли ти е нещо за намеренията си?

— Нито думица.

— А опитвал ли се е някога да…

— Божичко, не.

— Тогава възнамерява да се ожени за теб — каза с разстройваща увереност Анабел. — Ако само си играеше, той щеше да се опита да те компрометира досега.

Мълчанието, което последва, беше нарушено от сухото шумолене на листата над главите им, и драскането на неуморния молив на Дейзи.

— К-какво ще правиш, ако лорд Сейнт Винсънт ти предложи? — попита Еви, като погледна към Лилиан над ръба на дървената си кутия с водни бои, половината от която служеше като триножник, който тя крепеше върху скута си.

Без да мисли, Лилиан започна да скубе тревата под себе си. Внезапно осъзнала, че припряността й напомня твърде много на Мерседес, която имаше нервиращия навик да дърпа и да къса неща, тя спря и изхвърли тревата.

— Ще приема, разбира се — каза тя. Другите три момичета я погледнаха с лека изненада. — Защо да не приема? — продължи оправдателно. — Давате ли си сметка колко херцози има? Според маминия доклад за аристократите в цяла Великобритания те са само двайсет и девет.

— Но лорд Сейнт Винсънт е безсрамен фустогонец — каза Анабел. — Не мога да си представя, че като негова съпруга би толерирала такова поведение.

— Всички съпрузи са неверни по един или друг начин. — Лилиан се опита да звучи нехайно, но нещо в тона й прозвуча предизвикателно и грубо.

Сините очи на Анабел се изпълниха със състрадание.

— Не го вярвам.

— Следващият сезон дори не е започнал — изтъкна Дейзи, — и сега, когато графинята ни обучава, ще имаме по-голям късмет от миналата година. Не е необходимо да се омъжваш за лорд Сейнт Винсънт, ако не искаш — независимо какво казва майка.

— Искам да се омъжа за него. — Лилиан усети как устата й се стяга в инатлива черта. — Всъщност, ще живея за мига, в който Сейнт Винсънт и аз бъдем поканени на вечеря като херцога и херцогинята на Кингстън… вечеря, давана от Уестклиф… и аз ще бъда ескортирана до балната зала преди него, тъй като титлата на моя съпруг е по-висока от неговата. Ще накарам Уестклиф да съжалява. Ще го накарам да иска… — Тя млъкна рязко, осъзнавайки, че тонът й е прекалено остър и издава прекалено много. След малко изправи гърба си и се загледа в някаква далечна точка в пейзажа; тялото й трепна, когато усети малката ръка на Дейзи да ляга между плешките й.

— Може би тогава няма да те интересува повече — прошепна Дейзи.

— Може би — съгласи се Лилиан глухо.

* * *

Следващия следобед завари къщата почти празна от гости, тъй като по-голямата част от джентълмените бяха отишли на местните конни надбягвания да залагат, да пият и да пушат на воля. Дамите бяха закарани с редица карети до селото, където щеше да се организира традиционен фестивал с гостуваща група от Лондон. Нетърпеливи да се поразсеят с някоя лека комедия и с музика, жените напуснаха имението вкупом. Колкото и Анабел, Еви и Дейзи да убеждаваха Лилиан да отиде с тях, тя отказваше. Остарелите номера на неколцина пътуващи артисти не можеха да я привлекат. Не искаше да се насилва да се смее. Искаше просто да се разхожда навън сама… да върви мили наред, докато се измори толкова, че да не може да мисли за нищо. Тя излезе в задната градина и се отправи по пътеката, която водеше към фонтана с русалката, стоящ като бижу в средата на поляната. Близкият жив плет бе покрит с глициния от единия до другия край. Лилиан седна на края на фонтана и се загледа в пенестата вода. Не осъзна, че някой приближава, докато не чу тих глас откъм пътеката.

— Какъв късмет, че ви открих на първото място, на което погледнах.

Тя вдигна очи и се усмихна, когато съзря лорд Сейнт Винсънт. Златисто-кехлибарената му коса сякаш беше попила слънчевата светлина. Тенът му беше несъмнено англосаксонски, но драматичните линии на скулите, разположени почти като на тигър, и чувствената пълнота на широката му уста, му придаваха необикновено екзотичен вид.

— Няма ли да ходите на конните надбягвания? — попита Лилиан.

— След малко. Но исках първо да говоря с вас. — Сейнт Винсънт погледна мястото до нея. — Може ли?

— Но ние сме сами — каза тя. — А вие досега винаги сте настоявали да сме с придружителка.

— Днес промених мнението си.

— О! — Усмивката й беше леко несигурна. — В такъв случай, заповядайте, седнете. — Тя се изчерви, като се сети, че това е точно мястото, където беше видяла лейди Оливия и мистър Шоу да се прегръщат страстно. От блясъка в очите на Сейнт Винсънт беше ясно, че той също си спомня.

— С идването на уикенда — каза той — домашното парти ще приключи… и тогава се прибираме в Лондон.

— Сигурно сте нетърпелив да се върнете към забавленията на градския живот — отбеляза Лилиан. — За женкар като вас поведението ви беше изненадващо кротко.

— Дори ние, разгулните женкари, се нуждаем понякога от ваканция. Постоянният разврат доскучава.

Лилиан се усмихна.

— Женкар или не, приятелството ви през последните дни ми беше много приятно, лорде. — Когато думите се изплъзнаха от устните й, тя с изненада установи, че са верни.

— Значи гледате на мен като на приятел? — каза той меко. — Това е добре.

— Защо?

— Защото бих искал да продължавам да ви виждам.

Сърцето й забърза. Въпреки, че коментарът не бе неочакван, тя все пак не беше подготвена.

— В Лондон ли?

— Където и да сте. Това приемливо ли е за вас?

— Ами, разбира се, това… аз… да.

Когато я погледна с тези очи на паднал ангел и се усмихна, Лилиан бе принудена да се съгласи с преценката на Дейзи за животинския му магнетизъм. Той изглеждаше като мъж, роден за грях… мъж, който можеше да направи греха да е толкова забавен, че човек да не се замисли изобщо за цената, която ще плати след това.

Сейнт Винсънт се пресегна бавно към нея, пръстите му се плъзнаха от раменете към шията й.

— Лилиан, любов моя. Ще помоля баща ви за разрешение да ви ухажвам.

Тя си пое неравно дъх срещу галещите му ръце.

— Аз не съм единствената свободна наследница, която можете да ухажвате.

Палците му погалиха хлътнатините на страните й и тъмните му мигли се сведоха.

— Не — отвърна той честно. — Но сте най-интересната. Повечето жени не са, нали разбирате. Поне не и извън леглото. — Той се наведе още по-близо, докато горещият му шепот опари устните й. — Смея да кажа, че вие ще сте интересна и в леглото.

Е, това беше, помисли си замаяно Лилиан, дългоочакваният аванс… след което мислите й се размътиха, когато устата му мина по нейната в нежна ласка. Целуна я, сякаш беше първият мъж, измислил целувката, с ленива опитност, която я съблазняваше малко по малко. Дори с ограничения си опит тя усещаше, че целувката беше по-скоро технична, отколкото емоционална, но шокираните й сетива сякаш не се интересуваха, докато той изтръгваше безпомощен отговор от нея с всяко нежно движение на устата си. Изграждаше удоволствието й пласт след пласт, без да бърза, докато тя се задъха срещу устните му и извърна глава настрана.

Пръстите му минаха по горещите й бузи и той нежно притисна главата й към рамото си.

— Не съм ухажвал никого досега — прошепна той. — Не и с благородни цели, във всеки случай.

— Справяте се доста добре за начинаещ.

Той се засмя и се отдръпна от нея, а погледът му премина по пламналото й лице.

— Хубава сте. И очарователна.

И богата, добави тя наум. Но той свърши отлична работа, убеждавайки я, че не я желае само по финансови причини. Тя го оценяваше. С насилена усмивка се загледа в загадъчния, но очарователен мъж, който можеше да й стане съпруг. Ваша светлост, помисли си тя. Така щеше да се обръща към нея Уестклиф, след като Сейнт Винсънт получеше титлата. Първо щеше да бъде лейди Сейнт Винсънт, а след това херцогиня на Кингстън. Щеше да е по-високо в социално отношение от Уестклиф и никога нямаше да му позволи да го забрави. Наша светлост, повтори си тя, успокоявайки се от сричките. Ваша светлост…

След като Сейнт Винсънт я остави, за да отиде на надбягванията, Лилиан се върна в къщата. Фактът, че бъдещето й най-после започна да придобива форма, трябваше да й донесе облекчение, но вместо това бе изпълнена с мрачна решителност. Влезе в къщата, която беше спокойна и тиха. След като през изминалите няколко седмици я бе виждала пълна с хора, беше странно да мине през пустото фоайе. Коридорите бяха тихи, тишината бе нарушавана само от някой слуга.

Спирайки пред библиотеката, тя надникна в голямата стая. По изключение нямаше никого. Тя пристъпи в стаята с нейния двуетажен таван и рафтовете, събрали повече от десет хиляди тома. Въздухът беше пълен с приятната миризма на веленова хартия и кожа. Малкото незаето от книги пространство беше изпълнено с рамкирани карти и гравюри. Хрумна й да си намери книга, томче с поезия или някой лек роман. Но по кожените гръбчета бе трудно да прецени къде точно са романите.

Докато минаваше покрай рафтовете, Лилиан откри поредици исторически съчинения. Следваха атласите, подир тях математически текстове, които сигурно биха излекували и най-тежките случаи на безсъние. Тя стигна до една ниша с бюфет. Върху него стоеше голям сребърен поднос с колекция от изкусителни бутилки и декантери. Най-красивата бутилка, направена от стъкло, отлято във формата на листа, беше пълна до средата с безцветна течност. Вниманието й бе привлечено от една круша вътре.

Като вдигна бутилката, Лилиан я разгледа внимателно и леко разклати течността, крушата се вдигна и се обърна при движението. Идеално узряла златна круша. Това трябва да беше някаква eau-de-vie, както французите я наричаха… „вода на живота“, безцветно бренди, дестилирано от грозде, сливи или бъзов плод. И круши, както изглежда.

Лилиан се изкуши да опита интригуващата течност, но дамите никога не пиеха силни питиета. Особено сами в библиотеката. Ако някой я завареше, щеше да изглежда наистина много лошо. От друга страна… всички джентълмени бяха на конните надбягвания, жените се бяха изнесли в селото, а повечето слуги имаха почивен ден.

Тя погледна към вратата, а след това към възбуждащата напитка. Стенният часовник тиктакаше настойчиво в тишината. Внезапно гласът на лорд Сейнт Винсънт прозвуча в главата й: „Ще помоля баща ви за разрешение да ви ухажвам“.

— О, по дяволите — промърмори тя и се наведе да потърси чаша в някое от долните чекмеджета на бюфета.