Лайза Клейпас
Есенен парфюм (18)

Седемнадесета глава

— Милорд.

При гласа на иконома Маркъс вдигна очи от бюрото си леко намръщен. През последните два часа беше работил над предложенията за промяна в един списък от предложения, които трябваше да бъдат представени пред Парламента по-късно през годината от един комитет, в който се бе съгласил да членува. Ако предложенията се приемеха, това щеше да доведе до съществено подобрение на къщите, улиците и дренирането на земята в Лондон и съседните райони.

— Да, Солтър — каза той рязко, раздразнен, че го прекъсват. Но старият семеен иконом знаеше добре, че не бива да го безпокои, освен ако няма основателна причина.

— Има проблем, милорд, за който — сигурен съм, — бихте искали да бъдете информирани.

— Какъв проблем?

— Свързан е с един от гостите, милорд.

— Е? — поиска да знае Маркъс, раздразнен от нерешителността на иконома. — Кой е той? И какво прави?

— Боя се, че това е „тя“, милорд. Един от слугите ме информира, че е видял мис Бауман в библиотеката и тя… не е била добре.

Маркъс се изправя толкова рязко, че столът едва не се преобърна.

— Коя мис Бауман?

— Не знам, милорд.

— Какво имаш предвид под „не е добре“? Има ли някой с нея?

— Не мисля, милорд.

— Наранена ли е? Болна ли е?

Солтър го погледна с леко измъчено изражение.

— Нито едното, нито другото, милорд. Просто… не е добре.

Решил да не губи време с други въпроси, Маркъс излезе от стаята, проклинайки тихо, и се насочи към библиотеката с едри крачки. Какво, по дяволите, можеше да се е случило на Лилиан или на сестра й? Внезапно го обхвана безпокойство.

Докато бързаше по коридора, през съзнанието му преминаха какви ли не нелепи мисли. Колко празна изглеждаше къщата, когато нямаше в нея гости, с безкрайния си паркет и многобройните стаи. Внушителна, древна къща с безлична атмосфера на хотел. Къща като тази имаше нужда от щастливите викове на деца, които се носят по коридорите, от разхвърляни по пода играчки и скърцащи звуци на цигулка, идващи от музикалната стая. От петна по стените и пиене на чай с лепкави торти с мармалад, и обръчи за игра, търкалящи се по задната тераса.

Досега никога не беше гледал на идеята за брак другояче, освен като на необходимо задължение за продължаване на рода Марсдън. Но напоследък му бе хрумнало, че бъдещето му би могло да е много по-различно от миналото му. Можеше да постави ново начало — шанс да създаде семейство, за каквото никога преди не бе дръзвал да мечтае. Изненада се, когато осъзна колко много го иска — и не просто с коя да е жена. Не с жена, която бе срещал или за която бе чувал… а може би точно с пълната противоположност на това, което трябваше да желае.

Ръцете му се свиха в юмруци и той ускори крачка. Отне му сякаш цяла вечност, за да стигне до библиотеката. Когато прекрачи прага, сърцето му биеше бясно в гърдите… ритъм, който не се дължеше на нищо друго, освен на паника. Онова, което видя, го накара да спре по средата на стаята.

Лилиан стоеше пред един рафт с книги, заобиколена на пода от друга купчина. Тя издърпваше редките томове от местата им един по един, поглеждаше ги с озадачено мръщене и ги хвърляше небрежно зад себе си. Изглеждаше странно апатична, сякаш се движеше под вода. И косата й се беше измъкнала от фуркетите. Нямаше вид на болна.

Всъщност, изглеждаше…

Осъзнала присъствието му, Лилиан погледна през рамото си с изкривена усмивка.

— А, вие ли сте… — каза тя завалено и вниманието й се върна отново към рафтовете. — Не мога да намеря нищо. Всички книги са скучни до смърт…

Маркъс се приближи до нея, а тя продължи да бъбри и да прехвърля книгите.

— Не тази… нито тази… о, не, не, не, тази даже не е на английски.

Паниката на Маркъс премина рязко в гняв, последван бързо от весело настроение. По дяволите. Ако бе искал допълнително доказателство, че Лилиан Бауман е крайно неподходяща за него, то стоеше пред него. Съпругата на един Марсдън не биваше никога да се промъква в библиотеката и да пие, докато станеше — както майка му би се изразила — „леко отвратена“. Вглеждайки се в сънливите й тъмни очи и зачервено лице, Маркъс коригира фразата. Лилиан не беше отвратена. Тя беше объркана и се олюляваше на несигурните си крака, с две думи беше потресаващо пияна.

Във въздуха полетяха още книги, едната едва не закачи ухото му.

— Може би мога да помогна — предложи любезно Маркъс, спирайки до нея. — Ако ми кажете какво търсите.

— Нещо романтично. Нещо с щастлив край. Краят винаги трябва да е щастлив, нали?

Маркъс се пресегна към косата й, палецът му се плъзна по лъскавата къдрица. Той никога не се беше смятал за човек, който обича докосванията, но беше невъзможно да се сдържи и да не я докосва, когато е близо до нея. Удоволствието, което получаваше от най-простия контакт с нея подпалваше всичките му нерви.

— Невинаги — отвърна той на въпроса й.

Лилиан се засмя бълбукащо.

— Колко английско. Колко много обичате да се измъчвате вие с тези ваши присвити… присвити… — Тя хвърли поглед към книгата в ръцете си, отвлечена за миг от лъскавата й корица, и довърши разсеяно: — Горни устни.

— Не обичаме да се измъчваме.

— Напротив, обичате. А най-накрая се измъквате, за да не би случайно да си позволите да се зарадвате на нещо.

Маркъс вече бе свикнал с уникалната смесица от страст и наслада, която тя винаги успяваше да възбуди у него.

— Няма нищо лошо в това човек да се наслаждава в уединение.

Лилиан свали книгата и се обърна към него. Рязкото движение я накара да се олюлее и тя се подпря на рафта, макар че той я задържа. Леко скосените й очи блестяха като диаманти, пръснати върху кафяво кадифе.

— Това няма нищо общо с уединението — информира го тя. — Истината е, че вие не искате да бъдете щастлив, за… — хлъцна леко тя — … защото това ще подрони достойнството ви. Бедният Уестклиф… — Тя го изгледа съчувствено.

В този момент достойнството беше последното нещо в ума му. Той подпря ръце на рафта от двете й страни, заключвайки я в полукръг. Когато усети полъха на дъха й, поклати глава и промърмори:

— Милата ми… какво сте пили?

— О-о… — Тя се провря под ръката му и се наклони към бюфета. — Ще ви покажа… чудесно, чудесно нещо… ето това. — И с триумфален жест дръпна една почти празна бутилка бренди от края на бюфета за гърлото. — Вижте какво е направил някой… сложил е круша вътре! Не е ли находчиво? — Като допря бутилката до лицето си, тя изгледа с присвити очи затворения плод. — В началото не ми хареса много. Но след известно време стана по-добре. — Предполагам, че… — ново хълцане — е придобит вкус.

— Изглежда сте успели да го придобиете — отбеляза Маркъс, следвайки я.

— Няма да кажете на никого, нали?

— Не — обеща той мрачно. — Но се боя, че независимо от това ще разберат. Освен ако не успеете да изтрезнеете през следващите два-три часа, преди да са се върнали. Лилиан, ангел мой… колко имаше в бутилката, когато започнахте?

Тя сложи пръста си на една трета от височината.

— Тук беше, когато започнах. Така мисля. Или може би тук. — Тя се намръщи тъжно. — А сега вътре остана само крушата. — Тя разклати бутилката и плодът се удари с плясък в дъното. — Искам да я изям.

— Тя не е предназначена за ядене. А само за аро… Лилиан, дайте ми проклетото нещо.

— Ще я изям. — Тя се дръпна от него и залитна, когато разлюля бутилката с нарастваща решителност. — Само ако можех да я извадя…

— Не можете. Невъзможно е.

— Невъзможно? — наклони тя подигравателно лице. — Имате слуги, които са в състояние да извадят мозъка от телешка глава, а не могат да извадят една малка круша от бутилка? Съмнявам се. Изпратете за някого… само подсвирнете и… о, забравих. Вие не можете да свирите с уста. — Тя се фокусира върху него, очите й се присвиха, когато погледна към устата му. — Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Всеки може да свири. Ще ви науча. Веднага. Свийте устни. Ето така. Свийте… виждате ли?

Маркъс я хвана за ръцете и тя се олюля пред него. Вперил очи в нейните възхитителни устни, той усети в сърцето му да нахлува мигновена топлина, която заливаше и отнасяше разядените бариери. Боже небесни, той се беше изморил да се бори с желанието си към нея.

Беше изтощително да се съпротивляваш срещу нещо толкова съкрушително. Като да се опитваш да не дишаш.

Лилиан се взря в него със сериозно изражение, очевидно объркана от отказа му да се подчини.

— Не, не, не така. Ето така. — Бутилката тупна на килима. Тя вдигна ръка към устата му и се опита да нагласи устните му с пръсти. — Подпрете езика си на ръба на долните зъби и… всичко зависи от езика, наистина. Ако езикът ви е подвижен, ще бъдете много, много добър… — Тя прекъсна временно, когато той покри устата й с кратка, плячкосваща целувка… — в свиренето с уста. Милорд, не мога да говоря, когато… — Той допря устата си отново до нейната, поглъщайки сладкия й дъх на бренди.

Тя се подпря на него безсилна, пръстите й се плъзнаха в косата му. Вълна от чувствена, неотложна нужда премина през него, когато целувката се задълбочи в напълно непреодолим импулс. Споменът за разговора им в тайната градина го бе преследвал дни наред… нежната й кожа под ръцете му, изкусителната сила на краката й. Искаше да я почувства обвита около него, ръцете й да се впиват в гърба му, коленете й да се стегнат около хълбоците му… копринената и влажна ласка на нейното тяло, когато влезе в нея.

Като отдръпна главата си назад, Лилиан го изгледа с учудени очи, устните й бяха мокри и зачервени. Ръцете й се плъзнаха надолу по твърдите очертания на скулите му. Той наведе глава, притискайки челюст към бледата й длан.

— Лилиан, опитвах се да ви оставя на мира. Но не мога да го правя повече. През изминалите две седмици трябваше да се възпирам стотици пъти да не дойда при вас. Независимо колко често си повтарях, че сте най-неподходящата… — Той млъкна, когато тя присви очи внезапно и протегна шия да погледне към пода. — Независимо какво… Лилиан, слушате ли ме? Какво, по дяволите, търсите?

— Крушата. Изпуснах я и… о, ето я там. — Тя се откъсна от него и се подпря на колене и ръце, пъхайки се под стола. Накрая измъкна бутилката от бренди, седна на пода и я сложи в скута си.

— Лилиан, забравете проклетата круша.

— Как са я сложили вътре! — Тя пъхна пръст в гърлото на бутилката. — Не виждам как нещо толкова голямо може да влезе в толкова малка дупка.

Маркъс затвори очи срещу импулса вбесяваща страст и гласът му пропука, когато отвърна:

— Те… те… пъхат я директно на дървото. Плодът расте… вътре… — Той отвори очи и видя пръстът й да влиза по-навътре в гърлото на бутилката. — Расте… насили се той да продължи… — докато плодът узрее.

Лилиан изглеждаше впечатлена от информацията.

— Така ли? Това е най-изобретателното, най-изобретателното… круша в… о, не.

— Какво?

— Пръстът ми се заклещи.

Лилиан започна да се опитва да го измъкне от гърлото на бутилката.

— Не мога.

— Просто дръпнете.

— Боли. Пулсира.

— Дръпнете по-силно.

— Не мога! Трябва ми нещо, за да го направи по-хлъзгав. Имате ли наблизо някакъв лубрикант?

— Не.

— Съвсем нищо ли?

— Колкото и да ви се вижда чудно, досега никога не сме използвали лубриканти в библиотеката.

Лилиан се намръщи.

— Преди да започнете да критикувате, Уестклиф, бих искала да изтъкна, че аз със сигурност не съм първият човек, заклещил пръста си в бутилка. Това се случва непрекъснато на хората.

— Нима? Сигурно говорите за американците. Защото никога не съм виждал англичанин да направи подобно нещо. Дори и объркан.

— Аз не съм объркана, аз съм само… къде отивате?

— Стойте тук — промърмори той и напусна стаята. Когато излезе в коридора, видя една прислужница да отива до купчина с парцали и кофи за чистене. Жената замръзна, уплашена от намръщеното му лице. Маркъс се опита да си спомни името й. — Меги — отсечено произнесе той. — Меги си, нали?

— Да, милорд — отвърна тя покорно, свеждайки очи.

— Имаш ли някакъв сапун и лак в тази купчина?

— Да, сър. Икономката ми каза да лъсна столовете в стаята за билярд…

— От какво е направен? — прекъсна я той, докато се чудеше дали има някакви разяждащи съставки. Виждайки нарастващото й удивление, поясни: — Лакът, Меги.

Очите й се разшириха: господарят й проявяваше интерес към такова обикновено нещо.

— Пчелен восък — каза тя несигурно. — Лимонов сок и една-две капки олио.

— И това е всичко?

— Да, милорд.

— Добре. Дайте ми го.

Прислужницата бързо отиде до купчината, извади малко бурканче с жълтеникава смес и му го подаде.

— Милорд, ако желаете да изчистя нещо…

— Това е всичко, Меги. Благодаря.

Тя кимна любезно и остана да гледа след него, сякаш беше изгубил разсъдъка си.

Маркъс се върна в библиотеката и видя Лилиан да лежи по гръб върху килима. Първата му мисъл беше, че сигурно се е унесла, но когато приближи, я видя да държи дълъг цилиндър от дърво и да гледа с присвити очи през единия му край.

— Намерих го — възкликна тя триумфално. — Калейдоскопа. М-много е интересен. Но не чак толкова, колкото очаквах.

Той мълчаливо протегна ръка, взе инструмента от нея и й даде да погледне от другата страна.

Тя ахна от изумление.

— О, колко е хубаво… Как работи това нещо?

— Единият край е запълнен с парченца посребрено стъкло, разположени по определен начин, и когато… — Гласът му замря, когато тя обърна калейдоскопа към него.

— Милорд — произнесе тя важно, докато го гледаше през цилиндъра, — вие имате три… триста очи. — Тя се разтресе от смях и изпусна калейдоскопа.

Маркъс се отпусна на колене до нея и каза кратко:

— Дайте ми ръката си. Не, не тази. Другата, с бутилката.

Тя остана да лежи по гръб, докато той намаза едно парче восък върху откритата част на пръста й и започна да разтърква восъка. Затоплен от ръката му, ароматният восък започна да изпуска силен дъх на лимон и Лилиан вдиша с удоволствие.

— О, харесва ми.

— Можете ли да го измъкнете сега?

— Още не.

Маркъс продължи да разтърква мазния восък по пръста й и гърлото на бутилката. Лилиан се отпусна, сякаш беше доволна да лежи неподвижно и да го гледа.

Той се наведе над нея, устоявайки на порива да скочи върху простряното й тяло и да я зацелува безразсъдно.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо сте пили крушово бренди по обяд?

— Защото не можах да отворя шерито.

Устните му се изкривиха.

— Исках да кажа защо изобщо сте пили?

— О! Ами, чувствах се малко… напрегната. И си помислих, че това може да ми помогне да се отпусна.

Маркъс разтърка ръката й с нежни движения.

— И защо бяхте напрегната?

Лилиан извърна лице от него.

— Не искам да говоря за това.

— Хм.

Тя го погледна отново, беше с присвити очи.

— Какво имахте предвид с това „хм“?

— Нищо.

— Имахте нещо предвид. Това не беше обикновено „хм“. Беше неодобрително „хм“.

— Просто разсъждавах.

— Познайте — предизвика го тя. — Хайде, дайте ми едно предположение.

— Мисля, че е нещо, свързано със Сейнт Винсънт. — От сянката, която премина по лицето й, видя, че е уцелил. — Каже ми какво се е случило.

— Знаете ли — произнесе тя сънено, игнорирайки въпроса му, — вие не сте и наполовина толкова красив, колкото лорд Сейнт Винсънт.

— Каква изненада — каза той сухо.

— Но по някаква причина — продължи тя, — никога не съм искала да го целуна по начина, по който целувам вас. — Беше добре, че е затворила очите си, защото иначе щеше да види изражението му и може би нямаше да продължи. — Има нещо във вас, което ме кара да се чувствам ужасно порочна. Карате ме да искам да правя шокиращи неща. Може би защото сте толкова безупречен. Вратовръзката ви никога не е изкривена, а обувките са винаги лъснати. Ризата ви е толкова добре колосана. Понякога, когато ви погледна, ми се иска да скъсам всичките ви копчета. Или да хвърля панталоните ви в огъня. — Тя се засмя безпомощно. — Толкова често съм се питала… имате ли гъдел, лорде?

— Не — грубо отвърна Маркъс и сърцето му заби силно под колосаната риза. Остро желание обзе плътта му, тялото му жадуваше да плячкоса стройната жена, просната пред него. Блокираното му чувство за чест възрази, че не е от мъжете, които биха се възползвали от една пияна жена, за да спят с нея. Тя беше безпомощна. Беше девствена. И той никога не би си позволил да се възползва от нея в това състояние…

— Получи се! — Лилиан вдигна победоносно ръка. — Пръстът ми се измъкна. — Устните й се извиха в страстна усмивка. — Защо се мръщите? — Като се опитваше да се изправи, тя се подпря на раменете му. — Тази малка бръчка между веждите ви ме кара да искам да… — Гласът й заглъхна, когато тя впери очи в челото му.

— Какво? — прошепна Маркъс и самоконтролът му напълно се изпари.

Все още подпирайки се на раменете му, Лилиан застана на колене.

— Да направя това. — Устните й се притиснаха между двете му вежди.

Маркъс затвори очи и простена отчаяно. Желаеше я. Не само за да спи с нея — макар че в момента това бе най-доминиращата мисъл, — но също така и по други начини. Не можеше да го отрича цял живот, щеше да сравнява всяка друга жена с нея. Усмивката й, острият й език, характерът й, заразителният й смях, тялото и духът й, всичко в нея го привличаше и възбуждаше. Тя беше независима, волева, упорита… качества, които повечето мъже не желаеха в съпругите си. Фактът, че той ги желаеше, беше толкова неоспорим, колкото и неочакван.

Имаше само два начина да се справи със ситуацията. Можеше или да продължи да се опитва да я избягва, което до този момент беше грандиозен провал, или просто да се предаде. Да се предаде… знаейки, че тя никога няма да бъде спокойната, правилна съпруга, която винаги си бе представял, че ще има. Женейки се за нея, щеше да отхвърли съдба, предписана му още преди да бъде роден.

Никога нямаше да е напълно сигурен какво да очаква от Лилиан. Тя щеше да се държи по начини, които невинаги щеше да разбира, щеше да го захапва като полуопитомено животинче, когато се опиташе да я контролира. Тя беше създание със силни емоции и още по-силна воля. Те щяха да се карат. Тя никога нямаше да му позволи да се успокои, да се почувства прекалено удобно.

Мили боже, това ли наистина бе бъдещето, което искаше?

Да. Да. Да.

Свивайки се в меката извивка на бузата й, Маркъс усети горещия й дъх на бренди по лицето си. Щеше да я обладае. Той плъзна двете си ръце около главата й и нагласи устата й срещу своята. Тя отвърна на целувката с не девичи ентусиазъм, толкова сладко и пламенно, че той почти се усмихна. Но усмивката се изгуби в сочните фрикции на устните им.

Харесваше му начина, по който му отвръщаше, наслаждавайки се на устата му със страст, равна на неговата. Той я отпусна на пода и изследва устата й с дълбоки, чувствени милувки на езика. Полата й се насъбра между тях, възпрепятствайки опитите им да се притиснат по-плътно. Лилиан се изви като котка и успя да провре ръцете си под сакото му. Двамата се търкулнаха бавно на пода, първо той беше отгоре, после тя, без да ги е грижа, стига телата им да са преплетени.

Тя беше слаба, но силна, крайниците й се увиваха около него, ръцете й нетърпеливо се движеха по гърба му. Маркъс никога не бе преживявал такава силна възбуда в живота си, всяка клетка в тялото му беше пропита с топлина. Трябваше да я има. Трябваше да я усеща, да я целува, да я гали, да всмуква всеки милиметър от нея.

Търкулнаха се отново и когато кракът на един стол се заби в гърба му, той за миг възвърна разума си. Осъзна, че се любят в една от най-често посещаваните стаи в къщата.

Това не трябваше да се случва. Като изруга, той вдигна Лилиан със себе. Меката й уста потърси неговата, но той се възпротиви с несигурен смях.

— Лилиан… — Гласът му беше дрезгав. — Елате с мен.

— Къде? — попита тя немощно.

— Горе.

Той усети внезапното напрягане на гърба й, когато тя разбра намеренията му. Брендито беше помело забраните, но не беше откраднало разсъдъка й. Във всеки случай, не напълно.

Тя вдигна лекия си, горещ пръст до бузата му, вперила поглед в неговия.

— В леглото ви? — прошепна тя. Когато той кимна леко, тя се наведе напред и произнесе срещу устата му: — О, да…

Той потърси подпухналите й от целувки устни със своите. Беше толкова сладка…

Дишането му стана накъсано и той я притисна по-силно към себе си. Двамата залитнаха и Маркъс подпря ръце на един близък рафт, за да запази равновесие. Не можеше да я целува по-дълбоко. Нуждаеше се от много повече. Искаше повече от кожата й, аромата й, бързия й пулс под езика му, косата й, увита около пръстите му. Нуждаеше се от гъвкавото й и извито голо тяло под неговото, от драскащите й нокти по гърба му, от тръпката й във върховния миг, когато мускулите й се стегнат около него. Искаше да я вземе бързо, бавно, грубо, нежно… по безброй начини, с неизмерима страст.

Някак си успя да вдигне глава и да каже пресипнало:

— Сложете ръце около врата ми.

Когато тя се подчини, той я вдигна и я понесе.