Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (9)

9. Игра на съдбата

Времето и измитите чинии се нижеха, мъжете се чувстваха все по-уютно заедно, а малкият клуб на Анджелина заприличваше все повече на семейство. Дневният режим стана по-либерален и не всички успяваха да дойдат на трапезата всяка вечер (въпреки че никой не отсъстваше без предупреждение, за да знае тя за колко души ще готви). Гай и господин Петибоун се вписаха безпроблемно. Базил не само се радваше, че прекарва времето си с племенника си и има мъжка компания в къщата, но явно се наслаждаваше на дисертациите на Петибоун върху готвенето на Анджелина, тема, по която джентълмените се изказваха с много авторитет и детайлност на познавачи.

Когато дойде ноември, Анджелина се подготви за празничната вълна — Денят на благодарността, Коледа, Нова година, рожденият ден на Франк, нейният. Всички тях щеше да посрещне за пръв път без съпруга си. Очакваше ги с предчувствие за депресия и ужас. Не й оставаше друго, освен да се моли и надява на най-хубавото. И да готви.

Кухнята й се превърна в кулинарно ателие. Започна да приготвя свои собствени бульони, което обикновено й отнемаше по цял ден, и прекарваше свободното си време в разработване и изпробване на нови сосове и рецепти в малки партиди, преди да ги сервира за вечеря. Предишния ден молеше Петибоун или Базил да ги опитат, после коригираше подправките, за да усъвършенства вкуса за следващата вечеря.

Понякога й се струваше, че готви денонощно. Но така й харесваше. В кухнята си се чувстваше в свои води — разбъркваше, кълцаше, опитваше, миеше, поддържаше дневника си с рецепти, като педантично си записваше резултатите от експериментите си с научна точност. Тичаше от печката към масата. Задълженията я разсейваха от натрапчивия призрак на скръбта, чиято сянка никога не напускаше ума й за дълго.

Ноември и наближаващата зима означаваха за Анджелина задушено — дългото, бавно, радостно готвене на жилави, но красиво прошарени късчета в пикантни бульони, докато месото накрая се предаде и се откъсне от костите, за да заплува в богатия си собствения сос.

Osso buco беше едно от любимите ястия на Франк, но бе твърде скъпо, за да си го позволява често. Да, сега го приготвяше за маса, пълна с гости, но не можеше да не изпитва известна нелоялност, когато готвеше едно от любимите му ястия, а той не можеше да му се наслади.

Пропъди тази мисъл, напомняйки си, че Франк никога не би завидял на някого за менюто, което тя замисляше. Той би харесал тези мъже и би искал да опитат най-хубавите й блюда. Реши, че тази вечер ще сложи най-добрата трапеза, на която е способна, в негова чест.

Но тъй като той не можеше да хапне от ястията, тя също нямаше да го направи, в знак на солидарност.

Анджелина вари телешките подбедрици цял следобед в домашен пилешки бульон и вермут, с шалот, чесън и сушени билки. Направи пресни спагети с яйца и предястие от пикантни мариновани зеленчуци, които бе приготвила предната седмица. Когато телешкото напълно бе придало деликатния си, но неповторим вкус на течността, и месото започваше да се къса от костите, Анджелина отдели, прецеди бульона и го редуцира, преди внимателно да добави яйцата и сметаната, за да се получи гъст светъл сос, който освежи с няколко капки лимонов сок, преди да го сервира в големи плата със спагети и да гарнира щедро чиниите с магданоз и каперси.

За десерт Анджелина сервира ябълков „Тарт Татен“ и кафе.

— Анджелина — поинтересува се господин Петибоун, докато му наливаше безкофеиново кафе, — ако не възразяваш, че питам, как приготви соса? Направи ли liaison, застройка?

— Да — отвърна тя, впечатлена.

— Liaison? Сериозно ли, господин Петибоун? — каза Базил. — Мислех, че това правех с Луис О’Донъл, когато бях на петнадесет и се промъквахме зад училището.

Джери за малко не се задави с кафето си. Анджелина се засмя и шеговито го удари по ръката.

— О, я млъквай — каза тя. — Господин Петибоун е напълно прав. Ако не внимавате и загреете всичко наведнъж бавно, ще получите сос, пълен с бъркани яйца.

— Да — потвърди Петибоун. — А киселината в лимона и каперсите — чудесен избор, между другото — тя балансира сметаната, така че да не е прекалено тежко на вкус. Беше фантастично.

— Както обикновено — добави Гай.

Джери би всички тях с леки аплодисменти.

— Господин Петибоун — започна Базил, — бихте могли да станете кулинарен критик. Как се научихте да цените храната? Много сте ерудиран, трябва да призная.

— Посещавах някои курсове. И, за щастие, израснах в домакинство, където хубавата храна бе на почит — обясни той. — Баща ми беше психолог и кабинетът му бе у дома. За съжаление майка ми често не се чувстваше добре, затова обикновено готвеше баща ми и след известно време това се превърна в негова страст. Особено му се удаваше азиатската кухня, макар да е необичайно.

— Китайска храна? — каза Джони. — Не знаех, че човек може да си я сготви, смятах, че трябва да си я купиш за вкъщи.

Това предизвика смях у всички, въпреки че последва оживена дискусия дали наистина не е прав.

През последната седмица Джони бе настоял да остава след вечеря и да помага с чиниите. Не бе продумал и дума, просто една вечер изчезна в кухнята и започна да ги мие. Анджелина бе достатъчно тактична да не привлича внимание към този нов развой на нещата, съзнавайки, че ще го накара да се чувства неудобно. Оценяваше помощта и се чувстваше донякъде виновна, задето му позволява да се нагърби с допълнителна работа.

Джони започна да почиства, след като всички, освен дон Еди и Фил, си бяха тръгнали.

— Анджелина — попита Еди, — би ли могла да ми приготвиш две препечени филийки и да ми сложиш в една чиния от кокалите с мозъка, скъпа?

Тя веднага разбра какво иска и се върна с две филийки и телешки кости в една чиния, леко затоплени. Еди потри ръце и започна да остъргва сочния мозък от тях в чинията си с обратната страна на вилицата. Размаза костния мозък върху филийките и се наслади на всяка хапка. Фил търпеливо чакаше наблизо в дневната, разположил се на един стол с „Дейли Нюз“.

— Знаеш ли — каза Еди, докато се хранеше, — когато бях малък, майка ми, Роуз, бабата на Фил, готвеше телешки кокали и винаги ми ги запазваше за края на вечерята. Бях най-малкият и брат ми и сестра ми обикновено си изяждаха яденето по-бързо от мен, затова тя винаги ме глезеше накрая. Мисля, че не съм хапвал подобно нещо след смъртта й.

— Как почина? — попита Анджелина.

— Рак. Фил бе единственият й внук. Живееше с нея, докато завърши училище, през цялото време, откакто починаха майка му и баща му. Тя го боготвореше.

Анджелина забеляза, че докато Еди изричаше това, вестникът на Фил се бе снишил с няколко сантиметра. Сигурна бе, че го видя да изтрива сълза. Върна се в кухнята за момент, после отиде в салона и мина незабелязано откъм гърба му.

— Фил? Искаш ли и ти да ги опиташ?

Той се стресна, но тя просто постави салфетка на скута му и му подаде вилица и неговата чиния с препечени филийки и кокали.

— Благодаря, госпожо Д’Анджело. Много.

— Да ти е сладко.

Тя хвърли поглед назад и го видя да похапва със същия ентусиазъм като Еди. Гледката стопли сърцето й. До тази вечер не бе осъзнала, че макар и мълчалив, Фил се вслушваше и размишляваше над всичко.

Когато двамата с Еди си отидоха, Анджелина изми съдовете, а Джони ги подсуши и подреди.

— Знаеш ли, Джони, всъщност не е необходимо да ми помагаш с чиниите. Това е част от сделката.

Той продължаваше усърдно да ги подсушава.

— Не мога просто да си тръгна и да ви оставя с всичките съдове, госпожо Д’Анджело. Освен това, ако баба ми разбере, ще ме погне. И с право.

— Как е тя в дома?

Джони се усмихна.

— Много добре. Чувства се като пчела майка.

— Понеже си толкова мил, ще изпека бисквити, за да занесеш от тях на нея и сестрите.

— О, много ще й е приятно.

Той замълча, докато подсушаваше следващите три чинии. Анджелина се опита да зърне лицето му. Реши, че се опитва да събере кураж да каже нещо.

— Всъщност — започна Джони, — освен всичко друго, се опитвах да получа шанс да разговарям с вас насаме.

Анджелина се постара да се концентрира върху съдовете и да му даде възможност да се изкаже.

— Наистина ли? — попита мимоходом. — За какво?

— За романтични работи. — Очевидно дълго бе търсил правилните думи и ги изрече бързо, като отлепянето на лейкопласт.

Анджелина веднага разбра накъде бие, но не можа да се стърпи и впи очи в него, докато му подаваше следващата чиния:

— Джони, не мислиш ли, че съм твърде стара за теб?

Въпросът предизвика силно изчервяване и по двете му бузи. Анджелина го побутна игриво с ханша си.

— Не… не това имах предвид… — заекна той.

— О, не, виж каква физиономия направи! — каза весело тя. — Зная, миличък, съжалявам, просто те занасях. Разбирам точно за какво говореше.

— Да, да… за Тина.

— Разбира се, че за Тина. И какво искаше да знаеш?

Джони постави последната суха чиния върху купчината, погледна Анджелина с най-сериозно изражение и каза поверително:

— Наистина съм луд по нея.

Младата жена взе кърпата от ръцете му и подсуши своите.

— Мисля, че тайната ти е излязла наяве. — Засмя се. — Вие двамата се гледате влюбено от деня, в който се запознахте.

— Да, но ето въпроса ми. Излизаме заедно и чувствам, че Тина е подходящото момиче за мен, и че се разбираме, но кой е правилният момент за… за…

— Предложение?

Джони изглеждаше облекчен, че го е назовала вместо него.

— Да.

Тя скръсти ръце и се подпря на плота. Мислите й се отнесоха самоволно към далечните светли дни на тяхното ухажване.

— Отговорът се подразбира. Ти сам ще разбереш кога е подходящият момент. Той просто ще ти се изпречи.

— Наистина ли?

— Франк ми каза, че преди да ми предложи, е носил пръстена в джоба си три седмици.

— Сериозно?

— Изчаквал, докато разбрал, че моментът е подходящ.

— И кой бе той? — попита Джони.

Когато видя милото, сериозно изражение на лицето му, Анджелина прозря у него качества, които Тина сигурно обичаше до смърт.

— Е — каза тя, — това е нещо лично. Но той го улучи. И ти също ще го направиш. Повярвай ми.

Джони разгъна кърпата и я простря на решетката да съхне.

— Добре, ще последвам съвета ви — отвърна той. — Просто ще го усетя.

Почти виждаше как плановете се оформят в главата му. Джони и Тина изглеждаха така подходящи един за друг. Какъв късмет, че се бяха намерили. Независимо от всичко, когато се оженеха, въпреки върховете и спадовете, хубавите и тъжните моменти, това щеше да бъде приключението на живота им. „Какво ли не бих дала, за да изживея още един ден от брака си с Франк!“

Прегърна Джони за кратко.

— Ще го усетиш. Довери ми се. Но пак ще ми помагаш за чиниите, нали?

— О, разбира се.

 

 

Следващия ден, слава богу, бе събота, и Анджелина спа до единадесет часа. Събуди се, чувствайки се силно замаяна, с тежест в ръцете и краката и й бе нужен половин час, за да се измъкне от приятното си топло легло.

Рядко се успиваше, особено толкова до късно, но отдаде отпадналостта си на стрес и преумора — работеше непрекъснато, без почивен ден, и то след толкова години на готвене само за двама души. Чувстваше се смазана чак до обед и се надяваше да не се разболява. Реши да не се тревожи, сложи тенджера супа с картофи и праз и лежа сгушена на дивана през по-голямата част от следобеда.

В около четири без петнадесет се почука на вратата и тя откри, че Гай стои на стъпалата пред входа.

— Здравей — поздрави я, усмихвайки се.

— Здравей. Нали знаеш, че е събота?

— Разбира се — отвърна той, сравнително сигурен във фактите.

— Тази вечер не готвя. Събота е почивният ми ден.

— Да — съгласи се напълно той.

Анджелина отдавна се бе примирила с феномена, че мъжете в нейния живот рядко или почти никога не пристъпват директно към въпроса.

— Е — каза тя накрая, — тогава до утре?

Следващата пауза продължи достатъчно дълго, за да стане неудобно, и тя почти бе затворила вратата, когато той заговори:

— Виж…

Отвори отново и вежливо попита:

— Да?

— Исках да зная дали си заета довечера.

— Аз?

— Тази вечер има вечеринка в залата на църквата. Базил ми каза. Чудех се дали би искала да отидеш.

— С теб?

— Не като на среща или нещо подобно. Но аз… определено може да вървим до там заедно.

Анджелина се замисли. Можеше и да е приятно да излезе от къщата за разнообразие и да се срещне с някои хора.

— Да, добре — отвърна най-сетне.

— Чудесно.

След като получи отговор и изпълни мисията си, Гай слезе до средата на стълбите, после се втурна обратно нагоре.

— Добре. В колко часа?

— Не трябва ли ти да ми кажеш? — попита Анджелина.

Той потърси с очи часовника на китката си, осъзна, че не го носи и каза:

— В седем?

— Добре. Дотогава. Чао.

Тя затвори вратата и наблюдава през пердетата как Гай прекоси улицата. Анджелина постоя за момент и обмисли нещата. Щом не ставаше дума за среща, предполагаше, че всичко е наред, но в момента се разкайваше за прибързаното си решение. Може би трябваше да поиска време, за да го обмисли. Но пък какво лошо можеше да има, ако излезе от кухнята за разнообразие? Никакво, реши тя и влезе вътре, за да си сипе топла супа.

 

 

Залата в сутерена на „Сейнт Джоузеф“ бе облицована с ламперия от шперплат, а зеленият килим отдавна бе овехтял. Но беше топло и уютно, с няколко домашни допълнения като меките кресла, дарени от местни хора. С малко празнична украса ставаше чудесно място за провеждане на танцови забави или лотария за събиране на пари за поредната достойна кауза.

Анджелина и Гай влязоха заедно, бъбрейки непринудено, докато минаваха през двойните врати и слизаха надолу по стълбите към празненството. Присъстваха много от хората от квартала, стари познайници, които от край време подкрепяха църквата, децата и внуците им, домакини, които се грижеха за безалкохолните напитки и сандвичите, мъже от местния пенсионерски клуб, които държаха бутилки бира за гърлото и бистреха различни теми. Дани де Фино пускаше музиката — все едни и същи песни и в същия ред, както всякога, когато озвучителната му система и колекцията му от ретро плочи присъстваха на сбирките.

Базил ги забеляза веднага и поздрави Анджелина с радушна прегръдка.

— Ти дойде, Анджелина! — После тупна Гай по гърба. — Браво. Не мислех, че ще се справиш, момче.

Анджелина стрелна Базил с пронизващ поглед, докато по лицето му пробяга мимолетно изражение на вина.

— Какво трябва да означава това? — попита тя.

— Просто ми се струва, че твърде много се застояваш у дома в събота вечер — обясни той. — Не гледай нас, идеята беше на Доти — и си я биваше. Много се радвам, че дойде. — Топло стисна ръката й.

— Защо да не взема нещо за пиене? Анджелина, искаш ли пунш? — попита Гай.

— Предпочитам сода, благодаря.

Гай се отдалечи, като умело си проправяше път между няколкото двойки на дансинга.

Анджелина се приближи до Базил.

— Знаете ли — каза тихо, — вие, изглежда сте забравили, че наскоро загубих съпруга си. Не се интересувам от уговорени срещи, господин Купертино, особено с някой от сътрапезниците ви.

Базил се поклащаше в такт с музиката.

— Това не е среща, а излизане.

— Глупости.

— Имате проблем от етично естество ли? — попита той със забавление.

— Да, донякъде — отвърна тя, повишавайки леко тон, за да подчертае непоколебимостта си.

Базил не наруши ритъма си и добави:

— Като не броим етичните съображения, не смятам, че и той се интересува от вас по какъвто и да е начин.

— Какво трябва да означава това? Защо не? — попита тя, почувствала жегване от наранената си гордост, въпреки че току-що й бе казал онова, което сама искаше да чуе.

— Не че не би могъл да се интересува. Просто го познавам от дете и не е от хората, които прибързано се впускат в нещо. Всъщност колебливостта е най-отявлената му черта. Колебаеше се дали да играе футбол, в кое училище да постъпи, колебаеше се дали да се посвети на службата, колебаеше се дали да остане на служба. Единственото, в което съм сигурен, е неговата колебливост.

— За какво говорите?

— Затова дойде тук — продължи Базил. — Защото се колебае.

— За кое?

Той се наведе и заговори малко по-тихо:

— За семинарията.

Анджелина се ококори.

— Той е свещеник? — прошепна.

— Не още. Учеше за свещеник в семинарията „Сейнт Чарлс“ на Сити Лайн. Оставаха му два месеца до завършването, но напусна и дойде при нас.

— Защо е напуснал?

— И аз самият съм любопитен. Предполагам, че не е сигурен дали иска да бъде свещеник.

Тъкмо тогава Гай се появи с бира и бутилка сода с огъната сламка в нея.

— Кюфтенцата изглеждат доста добре. Искате ли да си вземем нещо за ядене? — попита той, подавайки й напитката.

— Ти върви — отвърна Базил. — Аз вече изядох три сандвича с кюфтенца. В събота се храня, за да живея. През всички останали дни живея, за да се храня. — Поздрави Анджелина с лек елегантен поклон. — Ще си намеря партньорка за танци. Нали се сещате, да живна малко.

Отдалечи се от тях с изненадващо грациозна танцова стъпка.

Анджелина се поотпусна, след като Базил я увери, че намеренията на Гай към нея не бяха романтични. Похапна и пийна, послуша как старците разказваха глупави вицове и разговаря с няколко приятелки, които сякаш не бе виждала цяла вечност. През по-голямата част от времето Гай не се отдели от нея, въпреки че явно привличаше вниманието на доста жени.

Анджелина не знаеше как да тълкува факта, че някои жени бъбреха и хвърляха погледи към тях. Може би бе излязла твърде скоро, помисли си тя. Не бе емоционално подготвена за възможността ненужно да се подлага на клюки. Видимо се напрегна, когато Тери Д’Орацио, която обичаше да одумва всекиго, се запъти към тях.

— Здравей, Анджелина. Изненадана съм да те видя тук — заяви тя, поздравявайки Гай с кимване. — Исках да те питам нещо. — Анджелина затаи дъх. — Мислиш ли, че можеш да ни направиш един чийзкейк с череши за следващата благотворителна кампания?

Анджелина въздъхна.

— О, ами да, естествено, щом е за благотворителност.

— О, добре. Много си мила — каза Тери.

После я прегърна, усмихна се на Гай с любопитство, обърна се и се отдалечи.

— Изглеждаш пребледняла, добре ли си? — попита той.

— Да. Съжалявам. Просто… Мисля, че толкова общуване ми беше достатъчно. Иска ли ти се да излезем?

— Разбира се, хайде.

Излязоха на свеж въздух. Още не беше късно, едва минаваше девет и половина, и много хора се разхождаха наоколо — двойки и групи хлапета, тръгнали към следващата си спирка или без определена посока. На Анджелина й хрумна, че откакто Франк бе починал, не е ходила другаде, освен на покупки — имаше чувството, че почти не се е отделяла от печката.

Погледна към Гай. Вървяха в съвършен синхрон един до друг. Той имаше много хубав профил.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря, задето ме изведе от къщи — каза тя.

— Идеята беше на Базил, но всъщност удоволствието беше мое.

— Странно ли се чувстваш, след като си бил в служба на църквата? — предпазливо попита тя.

Гай вдигна очи, за момент несигурен какво има предвид, докато не осъзна, че Базил трябва да бе изплюл камъчето.

— Защото напуснах семинарията ли?

— Да. Предполагам, че веднъж постъпили в нея, малко мъже я напускат.

— Би се изненадала.

— Е, защо напусна?

Той изглеждаше замислен, сякаш се надяваше, че може този път да открие лесен отговор на въпрос, над който размишляваше от известно време.

— Трудно е да се каже. Стар съм за семинарията, знаеш ли? Завърших колеж, бях в морската пехота и смених няколко работи, преди да постъпя там.

— И какво те накара да си събереш багажа и да дойдеш при Доти? Случи ли се нещо?

Той поклати глава.

— Ще ми се смееш.

— Няма. Обещавам.

— Ами — започна Гай, докато вървяха, — в семинарията доста те натоварват с ученето на латински и доктрините, и прочее. Доста тежко е и имах чувството, че се нуждая от почивка, затова взех влака и отскочих до Вашингтон за един ден. Исках просто да съм сам, да разгледам музея на въздухоплаването и космонавтиката, да се поразходя и да си проясня ума.

— Става дума за музея „Смитсониън“, нали?

— Да. Та, беше слънчев ден и вървях покрай „Нешънъл Мол“, а една жена мина в син корвет кабрио. Не успях добре да разгледам лицето й, но беше млада и хубава, а дългата й коса се вееше от вятъра. Изчезна след няколко секунди, ускори и отмина, но образът й някак си се запечата в ума ми. Продължавах да мисля за това. То се натрапваше в мислите ми, дори и по време на молитва. После започнах да се съмнявам в себе си, питах се дали наистина съм готов да се посветя по начина, който изисква полагането на обета. Сякаш чувствах бремето на предстоящите ми години, а дори не бях започнал все още.

— Ами, това е човешко.

Гай й се усмихна замислено.

— Мисля, че църквата има малко по-високи изисквания. Затова и може да се каже, че все още се опитвам да си изясня въпроса.

— Кой въпрос?

— Дали животът не предлага нещо повече от онова, на което ще се посветя.

— Честно ли? — попита Анджелина. — И аз самата се питах същото.

Бяха забавили крачка и спрели. Гай погледна над рамото й, после се усмихна като човек, осенен от внезапно вдъхновение.

— Може пък да разберем. — После направи театрална пауза. — Виж.

Оттатък улицата, на срещуположния ъгъл, на предния прозорец — на една от къщите близнаци имаше ръчно рисувана табела, обточена с коледни лампички. На нея пишеше:

Гадаене на длан — Карти — Ясновидство. Мадам Сусатска.

На Анджелина би й било трудно да обясни колебанието си на човек, който не принадлежи към квартала. От Саут стрийт, колкото по-нататък отиваш, толкова по-често можеше да видиш ръчно рисувани табели на гадателки, често работещи от дома си. Повечето хора гледаха на това като на безобиден начин за иначе самотни жени да припечелват допълнително, но когато беше на около двадесет, една белокоса жена на име Лейла й предсказа бъдещето и когато свърши, й подаде бележка, на която бяха написани само три думи: „Мечтата се отлага“.

През следващата година Емалин се разболя и Анджелина трябваше да остане у дома да се грижи за нея, после и за баща си, и така нататък. Не беше чак толкова вярваща, но не приемаше подобни неща лековато. Но Гай изглеждаше толкова нетърпелив и заинтригуван, че влязоха.

Вътрешното разположение на къщата на мадам Сусатска съответстваше на познатия план на къщите от квартала. Салонът може и да не беше почистван от прах толкова често, както повечето, а напряко на дивана и столовете небрежно бяха драпирани множество пъстроцветни материи, някои боядисвани на ръка, някои бляскави като коприна, потопена в брокат. Впечатляваща колекция от ароматизирани свещи от различни марки и размери блещукаше по радиатора и на помощните масички, а смесеният аромат на пачули, жасмин, лавандула, бор и тиквен пай придаваха на стаята атмосфера, която бе същевременно загадъчна и безвкусна. В средата на стаята седеше голяма маса за карти, от онези със сгъваемите крака, които лесно се прибираха. Отгоре й бе метнат шал с ресни, обсипан с луни и звезди.

Стопанката на дома влезе забързано в стаята с две различни чаши горещ чай. Едната беше с Гарфийлд, а другата с рисунка от „Далечната страна“. Отдавна бе преминала средната възраст, дребничка, облечена във флорален пеньоар върху сини джинси и пухкави домашни пантофи. Косата й беше къдрава, с цвят на корк и улавяше отблясъците на светлината по странен начин. Не носеше никакъв друг видим грим, освен тежки зелени сенки, но имаше висящи обици, които сякаш бяха задигнати от полилей за трапезария. Зад нея се клатушкаше дебело куче, което се строполи тежко на плетения килим.

— Заповядайте, деца — изрече любезно с дълбок, дрезгав от пушене глас, — хубавата чаша чай създава подходящото настроение. Как се казвате?

— Това е Анджелина, а аз съм Гай.

Жената зае мястото си с ръкомахане, като че призоваваше ясновидските си способности.

— Можете да ме наричате Ясновидкова.

Тя се наслади на смаяните изражения на лицата им и се разсмя.

— Майтапя се! — изкиска се. — Просто исках да разведря атмосферата. Ако всички сме в добро настроение, мога да се съсредоточа малко по-добре върху лъча. Аз съм Сандра. О, вие двамата сте големи красавци.

Анджелина подозрително подуши чашата си.

— Какво е това?

— Билков чай, сладурче. Дяволска уста и лайка. Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— За кое? — попита разтревожено Анджелина.

— Наскоро си загубила някого, нали? — каза ведро Сандра. — Виждам, че имаш някакво облаче — потупа леко собствените си гърди — ето тук, около сърцето.

Анджелина усети ледени тръпки по ръцете си. Точно там го почувства най-силно.

— Е — продължи Сандра, — гадаенето струва по пет долара на човек или осем за двама ви като двойка.

Анджелина се съвзе и веднага възрази:

— О, ние не сме двойка.

Сандра я изгледа с леденостуден и всезнаещ поглед.

— Остави на мен да преценя това, мила. — Шумно стовари тесте карти „Таро“ пред Гай. — Цепи!

 

 

След повече от час празните чаши от чай и наполовина изпитите бутилки кола седяха забравени пред Гай и Анджелина, които гледаха нервно домакинята си.

Сандра обърна Кралицата на вълшебните пръчици и погледна към младата жена.

— Готвачка ли си, миличка, или градинарка?

Анджелина, която все още бе доста стресната, просто кимна.

Сандра въздъхна, поклати глава.

— Трябва да се поотпуснеш малко. Може би не бива да прекарваш цялото си време само в едно занимание. От много работа и малко забавления се затъпява.

Засмя се силно. Нито Гай, нито Анджелина се присъединиха.

Картите покриваха масата, разположени във формата на звезда, в колони, кръстове, Крале и Кралици на коне, Рицари със златни потири, Смърт и един беден човечец, вечно висящ с главата надолу, който все излизаше от тестето.

Сандра обърна картата с Шута и погледна директно Гай.

— Намираш се на кръстопът, нали, красавецо?

От известно време не беше продумвала, затова той се стресна.

— Може и така да се каже.

— Опитваш се да вземеш решение ли?

— Да.

— Е, не го прави. Не си готов.

— Добре, госпожо.

Скоро бележникът на Сандра, който бе изписан с драскулки и някакви дълги серии заплетени нумерологични бележки, видимо се покри с частици от гумата, остатъци от подострянето на моливи и цигарена пепел.

— Това е интересно — промърмори на себе си гадателката. — Тук определено става нещо интересно.

Продължи да трие и проби дупка в хартията. Облиза пръста си и залепи мъничкото парченце отново на мястото му.

— Какво има? — попита Анджелина, чиито нерви започваха да се изопват.

Сандра се почеса по главата и Гай бе сигурен, че забеляза няколко прашинки брокат да падат от косата й. Тя внезапно обърна на празна страница и започна да пише трескаво, като ученик, който се надбягва с времето на изпит.

— Бих ти казала, че ще срещнеш красив непознат — изрече тя, докато драскаше, — но очевидно това вече се е случило.

Вдигна очи и намигна на Гай, усмихвайки се широко. Довърши бележките си и откъсна страницата с такава сила, че накара Анджелина да подскочи.

— Ето какво се получи — каза Сандра, привела рамене, сключила вежди и присвила очи до непроницаеми цепки. — Обикновено пиша една страница с бележки за живота на всекиго и бих ви посъветвала да ги приемете сериозно. Нали затова вземам пари? Защото не се будалкам. И вие не се будалкайте със Сандра. Разбрахте ли?

Гай преглътна с усилие.

— Мисля, че да — каза той.

— Хубаво. Добро момче — отвърна тя. — Ето това получих за двама ви. Вземи го, миличка. — Сгъна листа на две, след това отново и отново, после го подаде на Анджелина. — Направете ми услуга, прочетете го заедно, точно преди да се приберете у дома.

Последното нещо, което Анджелина искаше от това преживяване, бе да й връчат някаква бележка.

— Не можете ли просто да ми кажете…?

— Не. Моля ви, угодете на старата дама. Бъдете смели. Дължите ми осем кинта.

През целия остатък от пътя към дома това сгънато листче хартия прогори дупка в джоба на Анджелина. Беше много по-лошо, отколкото когато бе отнесла у дома бележка от директора, след като бе избягала от училище и отишла в библиотеката, за да вземе автограф на книгата си от Джулия Чайлд. Поне това наистина си бе струвало.

Докато изминат в мълчание няколкото оставащи пресечки до тяхната обща улица, вече не издържаше на напрежението. Пристигнаха от горната страна на улицата, така че първо спряха до нейния дом. Тя се закова на място.

— Добре. Пристигнахме. Да го прочетем ли сега?

— Трябва — каза Гай. — Или сме се минали с осем долара.

— Добре, но трябва да го направим заедно. Става ли? Работата е сериозна.

— Дадено. Започвай, щом си готова.

Анджелина извади бележката от джоба си.

— Треперя — каза тя, тресейки се отчасти от студа, но отчасти и от неочакваната значимост на момента.

— Не се безпокой. До теб съм — успокои я Гай.

Тя я разгъна и я отдалечи на една ръка разстояние, за да внесе драматизъм.

— Ето — изрече задъхано.

Гай се приближи до нея под уличната лампа и заедно прочетоха бележката. Единственият ред бе написан със завъртания почерк на Сандра:

Може би държиш нов живот в ръцете си.

И двамата осъзнаха едновременно, докато четяха, че се държат за ръце. Погледнаха се, пуснаха се и бързо се отдалечиха на няколко крачки. Монахините в училището биха се гордели с тях.

— Е, вечерта беше много забавна — каза Гай.

— И аз също, тоест такава беше. Забавна.

— Значи ще се видим утре?

— Да, ще приготвя печено — отвърна тя.

Анджелина се хвана за парапета и постави крак на първото стъпало.

Гай се извърна наполовина към къщата на Доти.

— Ами лека нощ.

— Лека.

Когато стигна до собствената си врата, той погледна назад към улицата. Анджелина чакаше на най-горното стъпало и му помаха. Нощният ветрец преметна кичур коса пред бузата й. Той имаше чувството, че още стои точно до нея.

Стори й се, че го видя да се накланя в нейната посока, като че се канеше да слезе по стълбите и да прекоси отново улицата. Изчака още няколко мига.

Гай й махна в отговор и двамата влязоха в къщите си.

„Не се будалкайте със Сандра.“