Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (8)

8. Нищо не може да се сравни с кашон пържоли

През следващите няколко седмици Анджелина беше толкова заета, колкото не си спомняше да е била отдавна, и се изненадваше колко цялостно новооткритите й задължения изпълват дните й. Вече имаше петима мъже, които я посещаваха шест дни от седмицата на вечеря, а повечето от тях и на закуска. Базил бе толкова надежден, колкото старата й печка — точно в осем на закуска, точно в седем за вечеря. Бе приел като свое неофициално задължение да взема и изпраща Джони, тъй като живееха само през пет врати, а младежът веднага усвои неговата точност. Джери твърдеше, че по отношение на закуската е по-скоро от типа „Кафе“ и „Колгейт“, но винаги се осведомяваше дискретно и се появяваше, ако имаше специално ястие. Забавно бе как удобно успяваше да се окаже в квартала в Деня на белгийските гофрети. Дон Еди и Големия Фил също започнаха да идват на закуска и скоро спряха да я пропускат.

Закуската се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото Анджелина бе очаквала, най-вече защото още в началото бе решила да се грижи за индивидуалните нужди на „клиентите“ си. Винаги слагаше на котлона голяма тенджера с овесена каша и с удоволствие забъркваше няколко палачинки за нула време, но останалите блюда приготвяше основно по поръчка. След първата седмица доби добра представа не само кой какво харесваше за закуска, а и какво му бе нужно. Господин Купертино все още обичаше омлет от време на време, а веднъж му приготви яйца „Мюрет“ — поширани яйца в червен винен сос, сервирани с комат хрупкав френски хляб — ястие, което пожъна голям успех. Разнообразяваше закуските му с горещи зърнени храни, пресни плодове с кисело мляко или селско сирене. Джони си падаше най-вече по купичка корнфлейкс, залята обилно със студено мляко, затова Анджелина поддържаше добро разнообразие от видове, но избягваше твърде сладките. През остатъка от живота си дон Еди с удоволствие би похапвал рохко яйце и препечена филийка с масло, но тя неизменно го караше да изяжда по една малка купичка овесени ядки, непосредствено преди или след кафето. Големия Фил получаваше специални питателни свръхпорции — понякога бъркани яйца, препечени филийки, картофи и бекон, а друг път — пържени филийки и резен шунка. Анджелина реши да започне сама да досипва в чинията му, когато разбра, че се срамува да си поиска допълнително.

В неделя, в десет часа, след като всички са били на църква, сервираше голямо угощение, което включваше пушена сьомга и гевреци, наденички, печени домати с пармезанова коричка, свински пастет (единственият ден, в който го предлагаше), бекон, пресни топли бисквити и плодови мъфини, или домашен плодов щрудел. Правеше омлети по поръчка за Джери и господин Купертино. После отново се събираха в пет за неделното печено и всичките му гарнитури.

В делничните вечери поддържаше трескаво темпо на креативността си и се гордееше, че никога не е сервирала два пъти едно и също, поне досега, въпреки че господин Купертино я молеше да приготви отново любимите му ястия. Парите в края на всяка седмица бяха дар от бога. Джони и Джери й плащаха в брой и тя прилежно им връчваше разписка. Дон Еди плащаше повече от щедро за себе си и Фил и Анджелина си водеше сметка за всички постъпления от него, но просто за всеки случай, ако той я попиташе.

Започваше да си мисли, че ако има още няколко редовни посетители, никак няма да е зле финансово. В мазето държеше допълнителните крила за масата в трапезарията, разполагаше със столове с прави облегалки в спалнята за гости и можеше лесно да ги пусне в употреба, а готвенето за двама-трима повече нямаше да се отрази на друго, освен на приходите й.

Дните се скъсяваха, все още имаше добър запас от мащерка, салвия, риган, лавандула и други билки в градината на двора. Предишната седмица бе внесла на закрито босилека, а розмаринът щеше да го последва скоро. Дворът имаше приятно южно изложение и в него вирееше почти всичко, което засаждаше. Дафиновият лист не би трябвало да е устойчив на климата във Филаделфия, но откакто го бе засадила, всяка зима оставаше жизнен и вече достигаше размерите на малък храст. За днешната вечеря Анджелина бе купила два големи обезкостени агнешки бута, които щеше да навие на руло и да ги обтрие с бахар, сол и пипер, а после да ги опече с пресни билки, сред които преобладаваше лавандулата. Като допълнение планираше „Рататуи Фритата“ — ястие с жълти и зелени тиквички, задушени с шалот, кориандър и чубрица, запечено с бъркани яйца като гигантски разтворен омлет, и декорирано с цвят от тиква.

Стаята бе изпълнена с упойващия аромат на бахар, когато приключи със стриването му с чукчето в големия хаван. Взе ножиците си, закопча жилетката си върху престилката и излезе в градината. Прокара ръце по растенията. Обичаше начина, по който се изправяха отново и изпускаха уханието си. Беше отрязала здрави стръкчета лавандула, зимна чубрица и малко кориандър, когато оттатък двора, откъм улицата, отекна силен трясък.

— Боже господи! — извика някакъв мъж.

Анджелина пъхна билките в джоба на престилката си и се втурна навън. На улицата имаше русокос мъж, застанал до обемист старомоден куфар, разтворен върху тротоара. Панталони, ризи и най-различни принадлежности бяха разхвърляни навсякъде, а разпилени страници се опитваха да избягат на свобода с ветреца надолу по улицата. Изглежда куфарът буквално бе експлодирал.

Горкият човек изглеждаше слисан, като че не знаеше накъде да се обърне или кое да опита да догони и улови най-напред. Докато прекосяваше улицата, за да му помогне, Анджелина не можа да не забележи, че той е необикновено красив. Следващият порив на вятъра отнесе още няколко листа. Тя се втурна да ги гони, но забеляза по-дребен мъж, спретнато облечен в дрехи от туид, чевръсто да ги сграбчва, докато се търкаляха по тротоара в неговата посока. Беше бърз като котка. Представлението беше забележително. Анджелина стоеше омагьосана за момент, докато го наблюдаваше как намушка последния лист с върха на чадъра си.

Русокосият мъж изръмжа, опитвайки се да натъпче дрехите обратно в счупения си куфар.

— Какво се случи? — попита Анджелина, когато той я погледна смаяно.

— Истинско бедствие.

— Без майтап. Какво направихте, да не го метнахте от покрива?

Мъжът посочи вратата на къщата на Доти.

— Пристигнах един ден по-рано. Търсех скрития ключ и подпрях куфара за секунда. После той се плъзна по парапета и сякаш излетя в космоса. Когато се удари в земята, направо експлодира.

Ухили се и разпери ръце широко в почуда и недоумение. Стояха и се взираха един в друг. За миг изглеждаха странно, като двама души, които са отишли на среща с непознат. Анджелина разруши магията, когато се наведе, за да вдигне един черен пуловер и чифт чорапи, и ги хвърли в куфара.

Добре облеченият джентълмен от долния край на улицата вече се приближаваше към тях, като подреждаше непокорните страници, докато вървеше.

— Господине — каза той с официален тон, — смятам, че събрах вашите книжа.

— Благодаря ви — отвърна русокосият.

Взе купчината, постави я в куфара и я притисна с черен бръснарски несесер. След няколко минути тримата бяха натрупали всичко на камара в средата на разполовения куфар.

— Много благодаря за помощта и на двама ви. Наистина я оценявам — каза русият мъж, докато другият му помагаше да затвори закопчалките.

— Определено имате много черни пуловери — отбеляза Анджелина.

— Ами те ме вталяват. — Той се усмихна. — Аз съм Гай Мариано. — Протегна ръка.

Тя се протегна, за да се ръкува.

— Аз съм Анджелина.

Беше малко по-висок от нея, с широки рамене, гладко избръснат. По-ранното й впечатление, че е хубав мъж, се потвърди още повече отблизо. Щеше да е дори твърде красив, ако не бе носът му, който вероятно бе счупен един-два пъти в детството му. Имаше приятни бръчици от смях в ъгълчето на очите и неловка, очарователна усмивка.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Гай, после протегна ръка и към другия мъж.

— Казвам се Петибоун. Приятно ми е. — Ръкува се и с двамата, после изневиделица се появиха две визитки, по една за всеки.

Анджелина прочете: Д. Уинстън Петибоун, главен снабдител, „Джон Уонамейкъс“.

— А защо се опитвате да влезете в къщата на Доти? — попита Анджелина. — Ако не възразявате срещу въпроса ми.

Той пъхна ръце в джобовете на черното си палто.

— Доти ми е леля. Ще отседна у тях за известно време.

— Това е необичайно — отбеляза господин Петибоун.

Гай и Анджелина го погледнаха. Той вдъхна свежия есенен въздух само веднъж, като куче, подушило следа, после насочи очи към тях и обясни бързо:

— О, извинете. Не исках да кажа, че е необичайно да отседнеш у роднини. Разсъждавах на глас. Усещам свежа лавандула. И кориандър, и, струва ми се, бахар?

След няколко секунди на учудване Анджелина измъкна от джоба на престилката си китката билки, които бе отрязала по-рано.

— Надушвате всичко това?

— Да. Но изглежда съм пропуснал зимната чубрица.

— Не сте изпуснали много. Току-що набрах тези билки, но бахарът е в кухнята.

— В кухнята? — каза Петибоун. — С прясна лавандула ли готвите?

— Канех се.

Петибоун леко почука с чадъра по тротоара. Тънките мустаци под издадения му орлов нос помръднаха от любопитство, а сивите му очи се оживиха под тъмните аристократични вежди.

— Кълна се, аз съм малко нещо аматьор ценител на изисканата кухня. Много бих искал да зная какво възнамерявате да приготвите с тази лавандула.

Анджелина забеляза проблясваща възможност у този елегантен на вид джентълмен.

— Ако разполагате с няколко минути, мога веднага да ви покажа рецептата.

— Ще намеря време — отвърна той.

Тя се обърна към Гай.

— Защо не донесете куфара си у дома? Господин Купертино идва на вечеря, така че в най-лошия случай той може да ви отвори тогава.

— Добре — съгласи се Гай. — Сигурна ли сте, че не се натрапваме?

— Ни най-малко.

Господин Петибоун пъхна чадъра си под мишница.

— Да хванем от двете страни? — предложи той на младия мъж.

— Моля?

— Куфарът. Вие хванете от едната страна, а аз от другата.

— О, да.

Разпределиха товара помежду си като носачи и последваха Анджелина до отсрещния тротоар.

Скоро Гай седеше на кухненската маса с чаша кафе. Господин Петибоун бе застанал на пост до Анджелина, хванал ръце зад гърба си, докато тя умело мариноваше втория агнешки бут.

— Обичам да използвам ароматни билки — обясни тя, — като розмарин или лавандула, особено с агнешко, защото придават аромата си на месото и му вдъхват изцяло нов нюанс, още преди да сте го вкусили.

— Вече ухае прекрасно — отбеляза той, прехласнат от възхищение. — Това е истинска френска провинциална кухня. Чудесно приготвена.

Гай наклони глава на една страна.

— Ей, чухте ли нещо?

— Какво по-точно? — попита Анджелина.

— Някакво тупване.

— Не.

— Добре. — Гай стана и се присъедини към тях край плота. — И така, господин Петибоун, как познахте какво носи Анджелина в джобовете си?

— О, не съм някакъв ясновидец — отвърна той. — Аз съм парфюмер, наред с другите си интереси. Купувам парфюми. Имам изключително развито обоняние. — Потупа носа си отстрани. — Надушвам добре, нали се сещате.

Анджелина се усмихна с разбиране.

— Досега не съм ви виждала в квартала, господин Петибоун.

— Странно стечение на обстоятелствата. Промениха маршрута на автобуса и моят ме води право на тази улица. Радвам се, че го направиха.

Гай вдигна чашата си с кафе към него.

— И на мен ми провървя днес. Щеше да ми е неприятно да загубя онези страници.

Анджелина приключи със завиването на билките в агнешкото и овързването на месото, после си изми ръцете.

— Какви бяха те? — попита тя Гай.

— Работя над една книга.

— О, значи сте писател? — полюбопитства тя.

Младият мъж сведе поглед и завъртя крака си по пода.

— Не съвсем. В момента съм безработен.

— Чувството ми е познато — отвърна тя, тъй като, технически погледнато, също бе безработна, въпреки че всъщност се справяше добре, поне за момента. Издърпа един нож от поставката. — Колко дълго ще останете?

— Още не зная — отговори той. — Мисля, че за известно време.

Анджелина започна да реже тиквичките, първо по дължина, после на тънко, напречно.

— Знаете ли, господин Мариано…

— Гай.

Тя кимна.

— Гай. Като заговорихме за вечерята, трябва да обмислите дали да не се храните тук.

— Наистина ли?

— След като сега леля ви Доти работи нощна смяна, чичо ви, господин Купертино, закусва и вечеря у дома, шест дни в седмицата.

Гай се засмя, внезапно проумял причината.

— Опитвали ли сте супата „Минестроне“ на леля Доти?

Анджелина също се разсмя, с леко чувство на вина.

— Както и да е, цената е съвсем поносима. Готвя за някои от господата в квартала — нали разбирате, за да свържа двата края, след като съпругът ми… той… почина.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Гай.

Анджелина се върна в спомените си няколко години назад, когато Франк се прибра неочаквано с двама гости за вечеря, братовчед му Ник и по-възрастен мъж на име Карлос, един от началниците на Ник. Франк излезе да купи няколко бутилки вино, а тя си припомни приятния разговор с Ник и Карлос на кафе в кухнята, докато приготвяше… какво приготвяше? Салата „Цезар“, маникоти и… малиново парфе.

За момент си представи, че Франк неочаквано е довел Гай и господин Петибоун на вечеря и просто е изтичал до магазина на ъгъла за няколко бутилки вино. Те бяха тъкмо онзи тип мъже, които би му харесало да покани на вечеря.

— Моите съболезнования — каза искрено господин Петибоун.

— Благодаря — отвърна тихо тя. После насочи върха на ножа си към него. — Като отворихме темата, господин Петибоун… — закачливо започна тя.

— Клуб за вечеря? — каза той без секунда колебание. — Великолепно! Бих искал да се присъединя.

— Хубаво. — Тя се обърна към Гай. — Ами вие?

Той завъртя последната глътка кафе в чашата си.

— И аз бих искал — каза, накланяйки чашата. — Щом на чичо Базил му харесва…

— Отлично — заяви Анджелина. — Сега вече масата ми е пълна.

Чу се силно почукване на задната врата.

През мрежата Анджелина видя набит мъж в униформа на доставчик да стои на стъпалата до четири големи бели кашона върху ръчна количка.

— Здравейте, госпожо. Доставка на месо.

Тя остави ножа и отвори вратата. Мъжът вкара кашоните право в кухнята и направи справка със списъка в огромните си лапи.

— Какво е всичко това? — попита тя.

— Просто трябва да подпишете, че сте получили месото, госпожо — каза делово той.

— Какво месо? — Анджелина надникна в листа.

Доставчикът прочете списъка.

— Имам свинско и телешко за печене, шунка, наденици, бекон, мляно телешко, свински пържоли, телешки подбедрици, телешки пържоли, няколко цели пилета. Той каза да ви докарам и един кашон хубави стекове.

— Сбъркали сте адреса. Не съм поръчвала никакво месо. — Анджелина провери списъка повторно. — А дори и да бях, къде ще го сложа, за бога?

Мрежестата врата се отвори с трясък и още двама мъже се вмъкнаха с усилие, хванали от двете страни огромен кашон. Бяха набрали инерция и влязоха, преди Анджелина да успее да изрече и дума. Оставиха кашона с тежко тупване.

— Съжалявам, не искахме да блъснем вратата ви, госпожо — каза запотения по-дребен мъж, който бе хванал задната част. — Фризерът за месо в мазето ли да бъде?

Кръвта започна да нахлува в страните на Анджелина.

— Кое? — извика тя.

— В мазето ли да сложим месото, госпожо? — попита набития мъж.

Звънец на входната врата иззвъня.

— О, боже мой, а сега какво? — възкликна тя.

Обърна се, после спря и разпери широко ръце като боксов съдия, който задържа бойците в края на рунда.

— Моля, никой да не мърда.

Прекоси решително дневната с Гай, който я следваше по петите, и отвори.

На верандата стоеше дон Еди, сияещ. Наперено свали меката си шапка и я подаде на Фил, който бе застанал точно зад него. Възрастният мъж мина важно покрай Анджелина, потривайки облечените си в ръкавици ръце в радостно очакване.

— Всичко ли пристигна вече? — извика й той, явно доволен, че е дошъл на време за голямото представление.

Докато тя затвори зад Фил, дон Еди бе вече в кухнята и поздравяваше доставчиците на месо като стари другари, които току-що са се върнали от войната. Докато се ръкуваше с Гай и Петибоун, сякаш щеше да се кандидатира за кмет, Анджелина се появи на прага на кухнята, скръстила ръце и потропваща с крак, и го изгледа с най-ледения поглед, на който бе способна за такъв кратък срок.

В ума й проблесна картината на голям кашон с надпис „КУХНЕНСКИ УРЕД“, който изпадна от задната част на един камион.

— Какво сте направили? — настойчиво попита тя с леко обвинителен тон.

Дон Еди погледна всичките си бойни другари, строени около него, уверен в тяхната подкрепа.

— Какво? — каза той, самото въплъщение на невинността. — Докарах ти малко безплатно месо, това е всичко.

— Ами фризера?

— А къде ще сложиш всичкото това месо? Анджелина, количеството е голямо — продължи той, като че ли можеше да не е забелязала.

Кракът й престана да потропва, но ръцете останаха скръстени строго.

Дон Еди се остави на милостта на съда.

— Моля, приеми го като подарък, купен и платен, кълна се. Подарък за новия ти бизнес. Става ли?

Тя сви устни, после се предаде и го прегърна като дъщеря.

— Става. Благодаря ти.

— Добре — каза старецът. — Сега вече се разбрахме. Какво ще кажеш за чаша кафе?

Чувствайки се като у дома си, господин Петибоун взе няколко чаши и каничка и започна да налива кафе на Еди, докато Фил услужливо предложи да отведе доставчиците до мазето и да намерят място за фризера.

Анджелина се обърна и забеляза, че Гай се е облегнал на хладилника с огромна усмивка на лицето.

— Е? Какво? — попита тя, готова да се нахвърли и върху него.

Той сви рамене и не й остана друго, освен също да се усмихне.

— Ами — философски отбеляза той, — не можеш да откажеш кашон пържоли.