Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (4)

4. В малките часове

Когато Анджелина се събуди, нощта се бе спуснала. Одеялото й бе подпъхнато плътно под брадичката, а краката й бяха измръзнали. Бавно се изтръгна от съня си, припомняйки си събитията, довели я на дивана. Беше кошмарно. Неделя. Целият ден ли бе проспала? Беше гладна. Какво щеше да готви за вечеря? Къде беше Франк?

Придърпа одеялото по-плътно. Главата й пулсираше, усещаше очите си подути, а устата й бе пресъхнала. Не й оставаше друго, освен да стане. Загърна се с одеялото и се повлече към кухнята.

Супата на Доти беше още на печката. Анджелина усили котлона, наля си голяма чаша вода от чешмата, после се качи на горния етаж, за да си измие зъбите. Облече стар пуловер и панталон и увеличи термостата, когато се върна долу. Щом супата стана готова, напълни купичката си и седна. Сръбна.

— О!

Наведе се ниско над нея и помириса. Взе мелничката за пипер в ръка и щедро поръси супата. Опита я отново. Ако изобщо бе възможно, пиперът я направи още по-неприятна. Изпита внезапен порив да остърже езика си с лъжицата.

— О, Доти. Благословено да е сърцето ти, но, о, боже!

Изми купата в мивката. Останките от супата в тенджерата я последваха веднага. Вместо нея си направи сандвич — ръжен хляб, тънки резени soppressata^[1], домат и малко майонеза. Това бе най-мълчаливата вечеря, която помнеше.

Прекара дълго време под душа. Горещата вода — толкова гореща, колкото можеше да изтърпи — падаше приятно по тила и раменете й. Когато бойлерът най-сетне бе източен, тя завъртя крана със скърцане, излезе от старата лята вана с крачета и се уви в голяма бяла хавлиена кърпа.

Понякога, ако Франк се къпеше след нея, тя му рисуваше усмихнато лице на запотеното от парата огледало. Прокара пръста си по огледалото, докато напускаше банята, просто линия, която никой нямаше да види.

Чувстваше се отмаляла, но стоплена и отпусната, докато седеше по халат и сресваше косата си на стола до леглото. Напълно съзнаваше, че това е първата й истинска нощ сама в къщата и се подготвяше да се сблъска с факта, че всичко, което поглеждаше, докосваше или за което помислеше, щеше да й напомня за него.

Угаси лампата и се пъхна под завивките. Докато лежеше с отворени очи, нищо не й се случваше. Не идваха нито сънят, нито сълзите, нито тъгата, нито облекчението, нито спомените от детството й или от живота й с Франк, никакви идеи за нова работа или тревоги кога ще свършат парите, нито нова идея за ястие или рецепта.

Слушаше тиктакането на будилника, после стана и дръпна завесите плътно, за да препречи лунната светлина. След още едно почти ненужно изпъване на завивките, тя се опита да затвори очи.

Тик-так. Тик-так.

Грабна будилника и го отнесе в банята, където го пъхна под купчината кърпи върху коша. Върна се в леглото, но пак го чуваше, дори и през затворената врата. Отметна завивките и седна. После я осени идеята.

Скочи от леглото, слезе в кухнята, светна лампата и я видя. Бяха я преместили на плота, но още си седеше там, блестяща по ръбовете, предложена и изоставена, с грозна дупка отстрани. Тази глупава, красива, предателска торта, за която бе кроила такива големи планове. Повдигна стъкления похлупак и хвана подноса в основата.

Отвори с ритник мрежестата врата на задния вход и ядосано се отправи към бетонната площадка, където държаха кофите за боклук. Махна капака на първата кофа, която й попадна. Злощастните останки от шоколадовата торта с „Франджелико“ полетяха към дъното. Анджелина тръшна капака на мястото му с цялата сила, която успя да събере, и се втурна обратно през мрежестата врата.

Огледа се. Главата й гореше.

Вече започваше да й се изяснява истинското количество храна в къщата — чушките, патладжаните, доматите, прошутото, пилето, baccala^[2], пресните зеленчуци, салатите, сирената — всичко за партито, партито, което никога нямаше да се състои.

Отменено. Без повече празненства. Всичко щеше да замине на боклука.

Анджелина прерови хладилника. Грабна пакет риба, прясна треска, и я стовари на масата. Търкулна и пет патладжана, като хвана последния, когато за малко не падна от ръба. Последваха ги пакети говеждо, свинско и наденици, цяло пиле за печене, опаковани в чиста бяла хартия от месарницата. Стоварваше всичко с пълна сила. Издърпа и двете чекмеджета за плодове и зеленчуци от хладилника и изсипа съдържанието им. Лавина от чушки за пълнене, лук, моркови с пухкави зелени стръкове, тиквички, домати, целина, розово-бели скилидки чесън, връзки магданоз — всичко се изсипа като пъстър водопад.

Потърси в килера, докато не откри голяма зелена найлонова торба за боклук. Тя изплющя като камшик, когато я отвори с тръсване на ръката. Започна яростно да пъха храната в торбата — искаше да я махне от живота си завинаги.

Дочу тихо тупване. Голям пакет брашно в килера бе бутнат и се бе свлякъл уморено на пода. Ленивият, нахален начин, по който бе паднал, я подразни. Грабна го и го премести на масата с останалите продукти. Отгоре пакетът беше леко отворен и когато го стовари, в очите, по лицето и косата й избухна бял облак брашно.

Изненадана, тя кашля и ръкомаха, докато облакът се разсея.

Видя отражението си в стоманената врата на хладилника, която поддържаше педантично лъсната до пълен блясък.

И се разсмя.

Този смях бе като издърпването на въженцето на парашут. Смееше се дълбоко, коремът, гърбът и раменете й се разтресоха, изпълниха очите й със сълзи и тя се преви на плота в тиха капитулация. Бе забравила, че умее да се смее.

Взе чиста кърпа за съдове, попи очите си и се изтупа, доколкото успя. Все още смеейки се, тя внимателно върна на плота храната от найлоновата торба.

Наближаваше полунощ, но Анджелина съзнаваше едно нещо. Нямаше да се върне в леглото.

Искаше й се да готви.

Взе голяма метална купа и огромна мерителна чаша, използва я, за да налее вода в купата, после прибави лъжичка захар и разбърка пакетче мая.

Минути по-късно се върна в кухнята, облечена в дънки и суичър с навити ръкави, обута в кецове, с прибрана коса, готова за работа. Потопи пръстите си в сместа с маята в купата и опита. Доволна, тя премери с метална лопатка голямо количество брашно от пакета и го смеси с малко сол и водата с мая. Започна да меси с две ръце, наслаждавайки се на топлия аромат на хляб, докато тестото се уплътняваше. Месеше го, удряше го в познатия приятен ритъм, който бе усвоила като дете, докато челото й леко заблестя, оросено от пот.

Всеки път, когато стискаше тестото, тя използваше цялата си сила, за да пропъди спомените за Франк. Щеше да си ги припомня и да ги скъта нежно по-късно, но точно сега бяха твърде болезнени.

Скоро оформи тестото като топка, която постави обратно в купата. Покри го със суха кърпа за съдове и го остави настрана. Отдръпна се и хладнокръвно прецени печката, като мислено прехвърляше стъпките, чрез които щеше да заеме шестте котлона и двойната фурна.

Свали голямата тенджера за сос. Извади ножовете. Запали печката.

Наричаше огромния уред „Старата Надеждна“. Баща й Ралф бе открил и инсталирал този гигант, творение от желязо и бяла керамика на компанията „Надеждните печки“, в кухнята на майка й преди тридесет и няколко години, точно преди да се роди Анджелина, когато с Емалин се бяха преместили в къщата си, за да започнат съпружеския живот. Имаше шест мощни котлона, две стандартни по размер фурни, грил, самостоятелна скара и отделна фурна за претопляне. Фирмата бе престанала да произвежда готварски уреди през тридесетте, но онези, които бе произвела, бяха вечни. „Старата Надеждна“ никога не се проваляше. Тя вдъхваше доверие.

Печката, единственото наследство, останало й след смъртта на родителите й, бе преместено в тази къща от склада, когато се нанесоха с Франк. Ех, ако родителите й бяха получили шанса да опознаят Франк! Той беше така прекрасен, въведе я в семейството си, показа им явно колко много я обича и уважава, даде й възможност да ги опознае. Спомняше си първия път, когато готви за тях и колко нервна беше, приготвяйки доматен сос за майката на италианец.

Съсредоточи се.

Доматеният сос беше отправната точка. Взе голяма жълта глава лук, два стръка целина, дебел морков и шепа магданоз — quattro evangelistas — „четиримата светци“ на италианската кухня.

Наряза на кубчета първо лука, целината и моркова, а след това сладка червена чушка и наситни магданоз като зрънца пясък, прокарвайки ножа през листенцата отново и отново. Отдели пет скилидки чесън, обели ги, и ги накълца небрежно, за да овкусят соса, без да доминират.

Три големи лъжици зехтин се изляха в загрятата тенджера, последвани от „светците“, сол, пипер и едва тогава от чесъна, за да не прегори. Разтвори малко количество доматено пюре. Докато къкреха, тя смъкна шепа сушени билки от колекцията, която държеше окачена — розмарин, босилек, риган — после ги разтри с ръце над съда и загледа как прашинките се носят надолу като мънички зелени снежинки.

Вдъхна аромата, който оставиха по пръстите й. Той й напомни за родителите й — как помагаше на майка си за соса, когато беше момиченце, как прегръщаше баща си, когато той се връщаше от работа, уханието на пресни билки, примесено с афтършейва му.

Наля малко червено вино, което зацвърча приятно, когато попадна в тенджерата, добави водопад от пюрирани домати, подправи отново, доведе соса почти до завиране, после намали котлона до къкрене.

Баба й Нона, по бащина линия, консервираше домати от собствената си градина. Носеше от готовите буркани на Емалин и двете с часове седяха, хапвайки корнишони със сирене едам и пиеха бира. Нона беше единственият човек, с когото Емалин пиеше бира.

Анджелина се развихряше. Започна да приготвя канелони за класическата си тосканска супа от бял боб. После взе червени и зелени чушки, сряза ги на половинки, махна семената и леко ги поръси с мазнина, после ги остави във фурната, за да се опекат. Можеше да ги запече направо на газовите котлони, но бавното печене извличаше и най-дребния нюанс на вкуса, а тя се чувстваше така, все едно разполагаше с всичкото време на света.

Защо да не сготви и пилето сега? Разполагаше с голямо, угоено пиле за печене, което бе отишла да купи чак от пазара на амишите. Внимателно пъхна кубчета масло, поръсени с магданоз, салвия, мащерка и зърна пипер под кожата на птицата. Докато се печеше, маслото щеше да се разлее и просмуче в месото, помагайки ароматът на билките да проникне дълбоко, чак до костите. Обля вътрешността на пилето с бял вермут и изсипа малко количество от него в тавата за печене.

Когато Емалин я учеше на тайните на печеното пиле, което е сладостно сочно и нежно отвътре, но с коричка, кафява като орехова черупка и хрупкава като картофен чипс, тя на шега каза: „Никой мъж не може да устои на добре опечено пиле. Когато пораснеш, ако решиш, че искаш съпруг, можеш да си хванеш такъв с хубаво пиле“. И съвсем вярно, три седмици, след като приготви това ястие за Франк, той й предложи.

Щом птицата се озова във фурната, Анджелина си наля чаша вино.

— Тук е твърде тихо — изрече високо, само за да чуе гласа си. — Твърде тихо! — изкрещя.

Бутна вратите на трапезарията и решително отиде в ъгъла, където стоеше стереоуредбата. Порови и измъкна една плоча в опърпана обложка, стара любимка на баща й, онази, на която той обичаше да танцува с нея, когато стигаше едва до коляното му: „Избрани хитове на Луис Прима“.

Постави плочата върху диска на грамофона, нагласи игличката и увеличи звука, за да може да го чува в кухнята.

Анджелина, обожавам те… — напяваше монотонно Луис. После оркестърът подхвана ритъма и Крал Луис продължи: — Изядох два ордьовъра, само защото тя е толкова прекрасна, Анджелина…

Беше време за прясна паста. Анджелина счупи три яйца в средата на купчина брашно в такт с музиката и започна да го омесва към лепкавия център. С ръчна машинка за паста разточи тестото на дълги, копринено тънки листа, разположи ги така, че покриха цялата маса, после използва mezza luna^[3], за да изреже внимателно широки ивици за новата рецепта, която искаше да изпробва — лазаня „Провансал“ — комбинация от италиански и френски сирена, сушени на слънце домати, билки от Прованс и пресен босилек. Възлагаше много големи надежди на това ястие.

Започна да приготвя лазанята. Смеси кремообразно сирене „Ньофшател“, рикота и пикантно, настъргано „Пармиджано Реджано“ с цяло яйце, за да ги обедини. Разстла корите в тавичката, покри ги със сместа от сирена, поръси малко пресен босилек, риган и сушени домати. Работеше бързо, но с непоколебима концентрация.

Аз съм просто жиголо, където и да ида… — пееше Крал Луис.

За втория пласт тя използва още кори, покрити с Грюер и сирене „Бурсен“ с билки. Третият слой беше същият като първия. За четвъртия използва остатъка от „Бурсен“ и топки крем фреш, след това отгоре наля с черпак гъст и топъл доматен сос от печката и довърши, поръсвайки с едро настърган Грюер. Остави я настрани, за да я опече по-късно, и почувства прилив на гордост заради добрия резултат.

Не й бе достатъчно.

Наряза на кубчета, оваля в брашно и запържи големи парчета плешка от говеждо, докато ги карамелизира идеално от всички страни. Нарочно бе махнала алармата за дим от кухнята заради подобни случаи, когато мазнината цвъртеше в тигана. Започна да приготвя задушеното за нула време, като маринова говеждото с бургундско вино а ла буржиньон — още един поклон пред Емалин.

Сега Анджелина се бе разпалила и крачеше из кухнята. Плочата на Прима бе свършила, но тя и не се нуждаеше от нея повече. Залови се с плетения хляб.

Свали кърпата за съдове от купата с тестото. Беше се надигнало и утроило обема си. Удряше го отново и отново с удоволствие, после го наряза на части и започна да го усуква и сплита. Сплитането бе едно от най-ранните умения, които помнеше, че е усвоила от майка си, защото като момиче винаги имаше дълга коса. Скоро оформи тестото в три огромни плетени самуна. Когато приключи, забележителната картина бе достойна за парижка пекарна. Щеше да им даде малко време да бухнат, после да ги пъхне във фурната точно преди да съмне, както би сторил всеки уважаващ себе си пекар.

Направи наполеони от патладжан, прекрасно многослойно ястие с пушена „Моцарела“. Обели печените чушки и ги подреди със свежи топки солена „Моцарела“, чери домати, пресен босилек и малко балсамов оцет. Приготви смес от мляно говеждо, телешко и свинско за кюфтетата с розмарин и чесън, пържени в лят тиган и оставени да плуват в червения доматен сос.

По принцип Франк беше безпомощен в кухнята, но по някаква причина настояваше да й помага с оформянето на кюфтетата. После се хвалеше, че той ги е направил, когато пристигнеха гостите и седнеха на масата.

Анджелина осъзна, че до края на живота си ще мисли за Франк всеки път, когато готви кюфтета, и с изненада установи, че поне в този момент това я радваше.

Следваше baccala marechiara — риба треска със сос от домати, каперси, маслини, чесън и магданоз, по-лека версия на нейната puttanesca. Сложи прясната треска в тава, заля я със сос marechiara и я остави във фурната, докато рибата се сготви напълно и стане ронлива. Щеше да я сервира в плато върху лингуини, с дресинг от хубав зехтин и млян черен пипер.

Когато слънцето се показа, тя извади прясно опечения хляб и ароматът му обгърна стаята. Бе направила плата със салати, топчета от пъпеш, обвити в прошуто, огромни ордьоври с осолени сушени меса, сирена, маслини и поднос с пресни плодове, които представляваха цветна експлозия. Извади пилето да отпочине, опита буржиньона, сложи лазанята да се пече, а после да изстине на голямата маса, разбърка супата и намали котлона.

През следващите четиридесет минути сервира. Когато банкетната й маса стана готова, изложбата приличаше на кулинарна фантазия, достойна за централните страници на „Бон Апети“.

Скоро след това Анджелина свърши с миенето, спря и спокойно огледа онова, което бе сътворила. С въздишка се загърна с вярното си одеяло, изпи остатъка от виното и потъна в доволен и дълбок сън на дивана, с петно от брашно на скулата и успокояващия аромат, пропил се в косата й след една нощ на хубаво домашно готвене.

За секунда, тъкмо преди да се унесе, се почувства отново като себе си.

 

 

Анджелина бе потънала в дълбок сън преди повече от час, когато Мама Джия и Тина дойдоха да я навестят. Предишната вечер момичето бе отпразнувало рождения си ден тихо, с приятели, а тази сутрин взе Джия, за да отидат на литургия. Сега се бяха отбили да видят Анджелина.

Джия бе решена да помогне на снаха си да се върне в нормалния ритъм и рутината на живота си. Днешният ден бе по-важен от вчерашния. Просто не беше практично да седиш и непрекъснато да размишляваш за миналото. То се бе стопило, също като хранителните продукти, закупени миналата седмица.

Възрастната жена намери задната врата отключена и пристъпи в кухнята, а Тина я следваше по петите. Когато мрежестата врата щракна тихо, затваряйки се зад тях, поразяващата гледка на угощението на масата ги закова на място. Тина зяпна. Джия застана насред стаята с ръце на кръста.

— Cos’e tutto questo? — прошепна тя. — Какво е всичко това?

— О, боже — възкликна Тина.

Приближиха се бавно към масата, както туристи се приближават към национален паметник, оглеждайки внимателно всичко.

Джия повдигна капака на тосканската супа с канелони и подуши одобрително.

— Ухае доста добре.

— Шегуваш ли се? Тук ухае невероятно — каза момичето.

— Доматен сос и кюфтета… — Джия продължи списъка си.

— Виж това пиле. Прекрасно е. Кой ще изяде всичко това?

— Не зная. Къде е Анджелина?

Нагледаха я, спяща кротко на дивана, и внимателно затвориха кухненската врата. Джия свали палтото си и запретна ръкави.

— Ела, скъпа — каза тя. — Двете с теб ще приберем всичката тази храна. После ще направим кафе и ще изчакаме Анджелина да се събуди.

В два часа трите — Анджелина, Тина и Джия — седяха около кухненската маса. Джия пиеше обичайната си чаша кафе с три захарчета и току-що бе сервирала на масата пред Анджелина и Тина късна закуска от бъркани яйца, пържени филийки, наденички и задушени домати. Двете се нахвърлиха лакомо.

— Умирам от глад — каза малко виновно Анджелина, — май апетитът ми дойде от работата.

— Изглежда трябва да идвам да ти готвя всеки ден, за да не умреш от глад — отбеляза възрастната жена.

Тина схвана шегата и се разсмя.

— Никога не съм виждала толкова много храна — възкликна тя. — Едва успяхме да затворим вратата на хладилника. Сигурно си готвила цяла нощ.

Джия седна при тях на масата.

— Какво стана, да не би да забрави, че празненството е отменено?

Анджелина се усмихна глупаво.

— Не можах да заспя. Трябваше да върша нещо и тъй като имах всичките тези продукти, просто започнах да готвя.

— Не можа ли да почетеш някое списание? — попита Джия.

— Май се поувлякох.

— Поувлече се? — повтори свекърва й. — Толкова много храна няма и в закусвалня.

— Лельо Анджелина, какво ще правиш с всичките тези ястия? — попита Тина. — Ще се развалят.

Джия рязко вдигна глава.

— Не хабете храната!

Тя си бе казала думата.

— Не искам да я хабя, Джия — отвърна младата жена, — но какво да сторя? Можеш ли да вземеш част от нея?

— Мога да отнеса една част у дома — предложи момичето.

Джия бутна кафето си настрана и се изправи.

— Ще я раздадем на съседите. Ще отнеса онова голямо пиле на дребничката госпожа Сантагуида. Горкото момиче, има пет деца и новородено.

— Искаш ли да занеса супата в ректората? — попита Тина.

— Добра идея — отвърна старата жена. — Но отдели малко в един буркан, за да си взема вкъщи. Ухаеше много приятно.

Анджелина стана, отвори хладилника, сложи ръце на кръста си и хладнокръвно прецени претъпканите рафтове, така както генерал оглежда бойното поле, преди да се впусне в атака.

— Добре, приключвайте закуската, момичета — каза тя. — Имаме доста работа.