Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (5)

5. Предложението на господин Купертино

Тина вървеше по пресечката покрай училището и църквата и зави надясно през портата от тънко ковано желязо на мъничкия двор на ректората „Сейнт Джоузеф“, като бутна резето с ханша си, за да го отвори, тъй като ръцете й бяха заети с голямата тенджера супа. Помисли си, че моравата се нуждае от щателно плевене. Когато беше ученичка, монахините подбираха добри момичета сред петокласничките, за да им помагат с градинарството, и добри момчета, които да плевят.

Натисна звънеца с лакът и надникна през дантелените пердета, докато отец Ди Тучи, в своя дебел черен плетен пуловер и чехли, се дотътри по коридора до вратата. Разпери широко ръце, когато я видя, и засия, когато му подаде тенджерата. Благослови я, докато тя се прекръстваше, после момичето се втурна да извърши следващата доставка.

При семейство Сантагуида Джийни, стопанката на дома, тъничко момиче, майка на шест деца на възраст от десет месеца до дванадесет и половина години, не беше на себе си от радост, когато Джия пристигна неочаквано, носейки голям поднос с печено пиле, пластмасова кутия сос, купчини ризото и зелен боб — повече от достатъчно за цялото семейство, и тъкмо когато беше крайно време да вечерят. След кратко обяснение Джийни започна да се смее, като че ли е уцелила джакпота, и покани Джия да влезе на кафе, докато тя покрие пилето с голям лист фолио и го постави да се стопли във фурната.

Джия пое бебето Роузи от високия му стол и го гушна на пищния си скут. Две от по-малките момчета се сборичкаха в краката й, а тригодишното момиченце я дръпна за полата и протегна ръце, за да я вдигне до бебето. Джия помоли Джийни да не бърза с кафето. Беше в стихията си.

Тина отиде до втората си спирка. Изкачи стръмните стълби към входа на семейство Капучио с дълбокия съд, готов за фурната, и натисна звънеца. Госпожа Капучио бе приятна старица, която живееше в къщата с внука си Джони, чиито майка и баща бяха починали преди няколко години.

Джони отвори вратата. Беше строен, висок и с нежни сини очи, малко мълчалив, но красив, поне според Тина. На заден план се чуваше някакъв мач.

— Здравей, Джони.

— Здравей, Тина.

Срамежливо му подаде платото.

— Това е за теб и баба ти. Говеждо задушено, което леля ми Анджелина приготви. Тя е много добра готвачка. Трябва само да го пъхнете във фурната и готово.

— Наистина ли! Еха, благодаря! Изглежда страхотно. Предай на госпожа Д’Анджело, че й благодарим, става ли?

— Става.

Тина бавно се извърна и слезе по стълбите.

— Довиждане, Джони.

Обичаше да изрича името му, а той обичаше да го чува.

— Довиждане.

Младежът се облегна на вратата и двамата успяха да задържат погледа си един върху друг, докато Тина зави зад ъгъла.

През следващите няколко часа ястията на Анджелина се разпространиха из квартала като електричество, докато остана само лазанята. Тя си спомни добрината на Доти от предишния ден и я запази специално за нея. Облече си палтото, внимателно взе тавичката и се отправи към отсрещната страна на улицата.

— Анджелина, какво носиш? — попита Доти, когато отвори входната врата.

Младата жена пъхна тавичката в ръцете й и се усмихна.

— Доти, ти беше така добра да ми донесеш ескароле вчера, затова ти изпекох лазаня.

— О, боже мой, много мило! Нямаше нужда. Как беше супата?

— Вече свърши.

— А, хубаво. Искаш ли да влезеш?

— Не, трябва да тръгвам, но отново много благодаря, Доти.

— Добре, скъпа. — Надникна навън над рамото й. — О, чакай, ела. Трябва да те представя — каза тя, докато бързаше надолу по стълбите с тавичка в ръка.

Анджелина се обърна и видя по-възрастен мъж, който се приближаваше по улицата, четейки сгънат вестник. Оплешивяваше благородно, имаше среден ръст и телосложение, бе облечен простичко, но с вкус, от кафявите кожени обувки до светлосинята кашмирена жилетка, която се подаваше под сакото му от кафяв туид. Докато вървеше, наместваше нагоре-надолу очилата си за четене, сякаш се опитваше да намери съвършения компромис между желанието да чете вестника и необходимостта да се придвижва по тротоара, без да се препъне или блъсне в нещо. Беше така погълнат, че за малко не подмина верандата, но после усети, че го наблюдават и вдигна очи навреме, за да забележи двете дами, които чакаха да го поздравят.

— Базил — каза Доти. — Искам да те представя на някого.

Базил погледна покрай нея към Анджелина.

— О, здравейте — поздрави я той.

— Анджелина, това е брат ми Базил Купертино. Току-що се пенсионира и ще живее с мен. Това е Анджелина, съседката от отсрещната страна, за която ти разказвах.

Младата жена подаде ръка.

— Как сте, господин Купертино? Добре дошли в квартала.

— Очарован съм да се запозная с вас, млада госпожо. Също така много съжалявам за загубата на съпруга ви.

Анджелина отмести очи за момент. Споменаването на думата „съпруг“ я накара да потръпне. За миг съжали, че е дошла. После отново погледна към възрастния мъж и откри, че не й е неприятно да срещне погледа му, и мимолетното чувство премина също така бързо, както се бе появило. Изглеждаше приятен господин.

— Благодаря ви — отвърна тя. — Той беше страхотен човек.

Купертино се усмихна съвсем бегло.

— Бил е и мъдър, за да се ожени за такова хубаво момиче. Какво има в тавичката?

— Анджелина ни донесе лазаня — обясни Доти.

Брат й огледа преценяващо блюдото, а след това и Анджелина.

— Много мило от ваша страна — отбеляза той.

— Дреболия — отговори младата жена. — Надявам се да ви хареса.

— Ще останете ли на чаша кафе? — попита той.

— Трябва да тръгвам. Но ви благодаря. Може би друг път?

— Много добре — каза той с любезно кимване, докато пъхаше очилата си за четене в джоба.

— Е — каза Доти, — ще отида да сложа това във фурната. Благодаря, Анджи.

Базил последва сестра си вътре и се обърна, за да помаха сърдечно за последен път с вестника си, преди да затвори вратата. Докато се насочваше към къщи, Анджелина си помисли колко ли е доволна Доти, че може да разчита на компания за вечеря.

Няколко дни по-късно, след първата й нощ на относително отморяващ сън, Анджелина наваксваше с домашните си задължения. Гордееше се, че винаги поддържа пода на кухнята достатъчно чист, че да се храниш от него. Много държеше на това и се стараеше никога да не се задържа прах. Беше застанала на ръце и колене и прилагаше тази философия с твърда четка и кофа гореща сапунена вода, когато на вратата се позвъни.

Забави се няколко секунди, за да доизчисти едно упорито петно, и звънецът иззвъня повторно. Изправи се, пусна четката в кофата и отвори вратата рязко, по престилка и с жълти гумени ръкавици.

Там стоеше Базил Купертино с празната тавичка от лазанята в ръце.

— О, здравейте, господин Купертино.

Свали ръкавиците и ги пъхна в джоба на престилката си. Гостът стърчеше безмълвно. Тя не можа да прогони чувството, че някак си мълчаливо я преценява.

— Здравейте, Анджелина. Сестра ми ме изпрати с това — посочи тавичката с очи, но не й я подаде. — За да я върна — добави след дълга пауза.

Анджелина не бе сигурна дали трябва да се пресегне за нея, или не. Изглежда той нямаше желание да я пусне.

— Ето я — каза накрая, после неохотно й я подаде.

— Благодаря, господин Купертино. Нямаше нужда да идвате. Щях да се отбия за нея.

— Е, вече не е необходимо.

Пъхна ръце в джобовете си, като човек, който чака автобуса, или нещо подобно.

— Повярвайте ми, не е проблем.

Анджелина постави ръката си на касата на вратата.

— Е, благодаря отново.

— Удоволствието беше мое.

— Добре тогава.

— Радвам се — отвърна той.

Не показваше с нищо, че ще си върви, и по всичко личеше, че си е наумил нещо. Анджелина, под трайното влияние на доброто си възпитание, нямаше друг избор, освен временно да изостави намерението си да изтърка до блясък пода.

— Искате ли да влезете на чаша кафе, господин Купертино?

Той наклони глава стеснително при тази покана.

— Да — отвърна, докато старателно бършеше краката си в изтривалката. — Да, бих желал. Много ви благодаря.

Мина покрай нея и влезе в дневната. Тя затвори вратата и го последва.

— Тъкмо приключвах с почистването на кухнята.

— О, готвите ли нещо? — попита нетърпеливо Базил. В гласа му прозвуча надежда.

— Не. Но имам прясно кафе, ако желаете…

— Би било чудесно.

Той взе най-прекия път към кухнята. Плътно подредените в редица къщи нагоре и надолу по улицата на Анджелина имаха практически едно и също разположение, затова той знаеше точно къде отива. Франк беше внесъл някои подобрения, бе направил извит прозорец отпред и бе разширил кухнята с няколко фута, за да даде на съпругата си място за килер и да отвори пространство за старата печка и голяма дървена фермерска маса. Но къщите на Доти и Анджелина си приличаха дотолкова, че господин Купертино незабавно се почувства съвсем като у дома си.

Докато тя прибираше принадлежностите си за чистене, той крачеше, не нервно, но като човек, който ще купува нова къща и взема мерките на кухнята в предложения му дом. Прокара ръка по плотовете, одобрително коментира разнообразните билки, които Анджелина бе окачила да съхнат, и зададе някои интелигентни въпроси за несъмнено впечатляващата печка, за произхода и капацитета й и прочее. Щом зае мястото си до кухненската маса, домакинята постави димяща порцеланова чаша пред него.

— Как го обичате? — попита тя.

— Черно.

Тя седна с лице към него в отсрещния край на масата.

Изведнъж той потупа чашата с показалеца си.

— Размислих, има ли мъничко мляко за кафето?

— Разбира се.

Преди още да се е размърдала, за да стане, Базил бе скочил на крака и се отправяше към хладилника, като я умоляваше:

— Моля, позволете на мен.

Отвори вратата и главата му изчезна под горния му ръб.

Минаха секунди. Анджелина наклони глава въпросително и каза:

— На най-горния рафт е.

След още няколко секунди Базил отвърна:

— Да. Да, виждам. Мили боже!

Главата му се появи отново. Изглеждаше доволен.

Върна се с еднолитрова бутилка мляко в ръка и наля малко в чашата си. Отпи, преди да каже:

— Кухнята ви е много чиста. — Това бе по-скоро присъда, отколкото мнение или комплимент.

Анджелина отпи от своята чаша и се усмихна.

— Майка ми винаги казваше, че е по-лесно да готвиш хубава храна в чиста кухня.

Искреността в признанието й като че го накара да се отпусне още повече. Въздъхна одобрително:

— Прекарах цялата си кариера в същия строг ред.

— С какво се занимавахте? Ако нямате нищо против, че любопитствам — добави тя с лека ирония.

Той кръстоса ръце и я погледна хладнокръвно, с делови маниер.

— Работих като статистик четиридесет години, почти до ден-днешен. През последните десет бях шеф на отдела. Работата ми беше да изчислявам рисковете за голяма застрахователна компания. Често можех да определя с точност до месец колко дълго ще живее човек след пенсия. Или дали изобщо ще стигне до нея.

— Нима? — кимна впечатлено Анджелина.

— Да. Винаги разполагах с много добри данни, но мисля, че притежавах и инстинкт. Статистическите таблици не са вездесъщи. Човешкият фактор е много важен. Ако един човек е имал страстно хоби или внуци, ако е имал ясно изразена вероятност за по-дълъг живот, винаги прибавях време към преценката си. Няма спор, наличието на причина да живееш оказва влияние от практическа гледна точка.

— Звучи много разумно.

Базил сведе очи.

— А сега и аз се пенсионирах. И дойдох да живея при сестра си.

Анджелина се канеше да му каже колко харесва Доти и каква добра съседка е била тя през годините, но той я изпревари и заговори пръв, като най-сетне мина на темата.

— Имате ли нещо против, ако ви споделя за какво аз бих желал да живея сега?

— Какво е то, господин Купертино?

Той бутна чашата си настрана и се приведе напред.

— За страстта. Точно така, Анджелина. За страстта.

Тя се раздвижи на стола си, леко стъписана, но пленена от неочакваната му разпаленост.

— Четиридесет години — продължи той, — почти до ден-днешен, усърдно залягах над цифрите. Четях предимно вестници и тем подобни, от време на време гледах някой филм, но никога нещо, което истински да развълнува душата ми. Ала сега съм решен да опитам изкуството на живота. Искам да чета поезия — епична поезия, която е устояла на времето. Искам да посещавам музеи и да разглеждам картини — Пикасо и Ван Гог, да прозра отвъд платното и боята, в душата, която се крие зад тях. Искам да слушам симфоничен оркестър, да ходя на опера и да се наслаждавам на Майлс Дейвис и Луис Армстронг, да си купя плоча на Бийтълс. Всички онези неща, които съм пропуснал, тях искам да изпитам сега, ако мога. Искам да усетя страстта на сетивата.

Той изчака, претегляйки реакцията й. Очите й се бяха разширили, докато той говореше.

— Нима? — бе единственото, което тя успя да изрече.

— Да. — Базил се наведе още повече. — Да, исках да поговоря с вас, Анджелина, защото вярвам, че благодарение на вас започнах да изживявам тази страст.

— Господин Купертино, не съм съвсем сигурна за какво говорите, но не смятате ли, че съм твърде млада за вас?

Той избухна в дълбок, непринуден смях, изпълнен с истинско забавление.

— Не става дума за вас, скъпа, а за вашата лазаня.

— За моята лазаня?

Базил притвори очи.

— Лазаня. Досега не съм си давал сметка каква прекрасна дума е това. Ла-за-ня. Само като я изрека и, кълна се, отново усещам вкуса й. Ядох от нея три дни. Три дни на екстаз. Всяка хапка събужда сетивата ми отново и колкото повече ям, толкова по-хубаво става. Лазанята, която вие приготвихте, беше едно от най-вълнуващите преживявания в живота ми.

— Радвам се, че ви е харесала.

Базил извади очилата си от джоба на ризата и си ги сложи.

— Така е. Та да говорим делово. Анджелина, как сте с финансите след кончината на покойния ви съпруг?

Тя изобщо не очакваше подобен обрат, но отговори също толкова професионално.

— Не мисля, че е ваша работа.

— Простете — каза Базил. — Беше неделикатно. Моля, позволете да започна отначало. Всъщност дойдох да ви отправя предложение.

— Не зная как да тълкувам всичко това, господин Купертино, но честно казано ме заинтригувахте.

— Надявах се да го възприемете така. — Той надникна над очилата си. — Ето предложението ми — бих искал да ми готвите срещу заплащане. Сестра ми Доти е чудесен човек, но е ужасна готвачка.

Анджелина го изгледа съчувствено.

— Съжалявам.

— Дори по-лошо, ако сте опитвали нейната pasta fagioli^[1]. Та да продължа, бих искал да ви възложа да ми приготвяте закуска и вечеря шест дни седмично, с един почивен ден според предпочитанията ви. Ще идвам у вас, така че не се налага да пренасяте ястията. Менюто винаги ще бъде изцяло по ваш избор.

— Ще идвате у дома?

— Разбира се. Ако е приемливо?

— Звучи разумно.

— В замяна ще ви плащам ежемесечно, авансово, сумата, която съм написал на това листче.

Той извади сгънато листче с редове от джоба си и го плъзна по масата. Анджелина го разгърна, прочете го, сгъна го отново и го остави пред себе си.

— Няма да отрека факта, че ми е нужна финансова помощ, за да свържа двата края, господин Купертино. И бих могла да ви нахраня изключително добре за сумата, която е написана на този къс хартия. Но какво мисли Доти за тази идея? Не искам да засегна никого.

Базил кимна, явно подготвен за въпроса.

— Започна да работи нощна смяна в магазина, така че при повечето хранения без друго ще бъда сам. Обсъдих го с нея и тя е напълно съгласна.

Анджелина седеше неподвижно, давайки си време да осмисли идеята. Базил я изчака търпеливо, после, когато сметна, че моментът е подходящ, попита:

— Договорихме ли се?

— Да, договорихме се.

Господин Купертино се изправи и се ръкуваха, за да скрепят споразумението.

След като успешно уговориха деловата част, той взе сакото си от облегалката на стола и го облече, после Анджелина го изпрати до вратата. Базил спря, когато излезе на тротоара, и й подвикна жизнерадостно:

— До утре сутрин на закуска? В осем часа?

— В осем. Не закъснявайте.

— Никога.

Анджелина се усмихна неволно, докато се облягаше на затворената входна врата, потънала в мисли. Твърде бързо ли се бе съгласила? Сумата, която господин Купертино бе записал на листчето, бе изключително щедра. Дори и да не бе загубила работата си, можеше да се окаже невъзможно да откаже. Усети прилив на гордост и вълнение. Той действително харесваше готвенето й, нали?

„Вече е твърде късно да се отметна — помисли си тя. — Сделката си е сделка.“ Трябваше да отиде да напазарува. Докато се приготвяше да излезе, в ума й бързо се мяркаха картина след картина, идеи за закуски и вечери, все едно прелистваше кулинарна книга. Трябваше да започне с нещо малко по-специално, нещо класическо за закуска.

И вероятно трябваше да иде да купи рамка за онази рецепта за лазаня.